Газа и "немислимото"

 

 

 

Когато стане дума за Газа все по-често чувам думата "немислимото".

Немислимо беше, че ще гледаме геноцид в реално време, но се случи.

Немислимо беше, че ще видим жестокост, която надминава най-извратените фантазии, но тя е факт.

Немислимо беше, че някой може да използва деца за примамка, за да избие повече палестинци, но подобни случаи вече са документирани.

Немислимо беше, че целият свят ще гледа как една армия съвсем умишлено превръща глада в оръжие за масово поразяване, но ето ви го нарисувано на картинка.

Немислимото отдавна вече е реалност.

Но нищо...

Теодора Димова ще пръсне моралистични слюнки, че това е просто подробност и, че никой няма право да обвинява Израел.

Александър Оскар ще забели очни ябълки, че Израел е в правото си да се защитава, а пък светът е сляп за Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас...

Някой друг български полуписател ще излее кръчмарско есе, че Израел ни пази от ислямския радикализъм и така се прави в подобни ситуации - лее се кръв.

Портал "Култура" ще ни ощастливи с размисли за навдигащия се по света антисемитизъм и как нацизмът се е прелял в исляма

Да не забравяме: Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамааааааааааас!

А междувременно носителите на немислимото продължават своите кървави атаки. Гладът продължава. Децата са превърнати във военна цел.

Не знам дали ви казах, че Хамас, Хамас, Хамас, Хамас, Хамас са виновни...

Махмуд Даруиш много мъдро беше написал: "Като че ли това е война заради самата война. Тя няма друга цел, освен да се самовъзпроизвежда, след като всички знаят, че и този път мечът е безсилен да сломи духа..."

Думите му са от 2002 година.

При поредната война, при поредното немислимо.

Нищо не се е променило.

Новият политически сезон – между фентъзито и апокалипсиса

 

Стара, непоклатима и абсолютно незаобиколима българска политическа традиция е всеки нов сезон да започва с вопли и сълзи за погубената българска демокрация и нейната агония. Това е неразрушим рефрен на всяка опозиция откакто прокълнатият преход започна. 

Тази година в ролята на основния политически ревльо влезе Даниел Смилов, който изля дълго стенание, озаглавено като начало на сапунена опера: "Свети червената лампа за демокрацията в България". Това не е текст, а предчувствие за фентъзи-апокалипсис и заради това трудно може да бъде преразказано в логически издържани термини. Поетичната душа на Смилов потръпва от ледения вятър на предчувствията - сирената за тревога бие, България се превръща в автокрация, кметовете от опозицията са атакувани и търкат наровете в арестите, всичко това за знаци за приближаващ край на света по начина по който разбира либералната интелигенция. Заради това Смилов сбърчва вежди и вдига пръст: "Августовските ваканционни дни отминават и този вой вече не може да бъде приглушаван от отпускарски планове. (Ваканцията не е оправдание за бездействие, но все пак е обяснение за паузата в защитните действия, която безспорно се получи.)".

Тоест през август демокрацията не беше заплашена и заради това психодясното колективно отиде да пече телеса по гръцките и италианските плажове, но ето, че месецът свърши и е време да се сетят, че държавата е похитена, демокрацията е в опасност, а кметовете им са затворници. Дори Смилов се е усетил, че тази пауза в голямата война срещу "похитената държава" е най-голямото обвинение към самата десница, защото дори тя очевидно не вярва на своите алабализми. Ако ножът бе ударил о кокал очевидно нямаше как да има пауза, нали така? Щом някой в разгара на епичната битка може да си вземе ваканция, значи нищо не е толкова сериозно, колкото се опитват да го изкарат дори и преподавателите по политология. Това е аксиома, която трябва да бъде запомнена.

Но след като е преминал с размахан пръст към своите Смилов вече влиза на терена на който се чувства най-добре - разпадът на българсктата демокрация, защото ПП/ДБ не участват в управлението. В опозиция обаче тяхната основна задача била да се убедят хората колко опасно е да се използва политическо насилие срещу опозицията. Тук обаче политологът е върху много тънък лед: той приема априори, че акциите и в София, а и във Варна са изцяло политически мотивирани, но пък пропуска много тънък факт - никой не протестира в защита на подалия оставка зам.столичен кмет, а и Благомир Коцев бе оставен на милостта на надзирателите през август. Това е много фина политическа механика - битката с корупцията при всички случаи ще предизвиква яростни вопли за край на демокрацията, но ако ПП/ДБ се проваля някъде то това се вижда най-вече по тяхната невъзможност да извадят истински доказателства за невиннноста на варненския кмет. Той може да бъде защитен с хладна логика и отхвърляне на слуховете, а не чрез очерняне на всички, които са изразали съмнения в неговият ангелически вид. Яростта не е алиби. А виртуалната злоба никога не доказва невинност. Заради това ПП/ДБ са в истински капан, защото те бяха атакувани на техен терен. Изведнъж се оказва, че корупция има, че тя е чудовищен проблем, че тя все ни спъва по пътя към митичната земя на западните ценности, но по странен начин корупцията никога не е при техните кметове и кадри, а е нещо, което се отнася само за другите.

И тук стигаме до истинската поезия в текста на Смилов, който като истински демократичен реалист не пропуска да ни покаже правилния изход от ситуацията и се чувства длъжен да посочи с пръст истинският път. Оказва се, че верният път за десницата е...ГЕРБ. Да, да, правилно чухте. Ако ГЕРБ продължал да следва авторитарни партии като "Ново начало", това щяло да зачертае демокрацията. Но ГЕРБ, стене сладострастно Смилов, има много проевропейски избиратели, те са гръбнакът на партията и част от тях не можели да не осъзнават, че техния лидер ги води към Ердоганов тип авторитаризъм. Значи разчитаме на някакъв митичен бунт на ГЕРБ-избирателя, неговото събуждане от политическа кома, яркият блясък в мозъка му, който да му подскаже, че само единството на европейските партии е път към ново зареждане на демокрацията у нас и единствен изход на Благомир Коцев от затвора. Блестящи дни ни предстоят, ако ГЕРБ намери своя път!

Разказваме този апокалиптичен политически романс, защото той най-добре демонстрира психологическото състояние на българската опозиция в началото на новия политически сезон. След като 8 месеца от тази година психодясното беше блокирано политически от митичното приемане на еврото и на практика то нямаше никаква възможност за реални парламентарни действия, сега наесен вече стана ясно, че ще ощастливят българския парламентаризъм с поредния вот на недоверие. Проблемът е, че след като 8 месеца те бяха аутистът в опозицията, който живееше в паралелна реалност, днес психодясното просто няма кой знае колко приятели. А, да си, в опозиция и в изолация е ясен знак, че нещата нещо не ти вървят и никакъв вот не може да да те извади от този лабиринт, колкото и медийни пиратки да пуснеш.

Всъщност така стоят и нещата и при другите опозиционни партии. И "Възраждане" свиха знамената през август и изведнъж фронтът срещу еврото опустя драматично. Очевидно опозицията не брои август за реален месец и войната за защита на лева щяла да избухне с пълна сила в средата на септември. Добре, че в края на миналата седмица Урсула фон дер Лайен реши да навестява България, за да може "Възраждане" да покаже едно от основните си предимства пред психодясното - те имат реални структури в провинцията, които бързо могат да се организират и да спретнат политическо шоу. Няма да леем сълзи за комфорта на безличната брюкселска бюрократка, но нейното пристигане у нас всъщност наля адреналин на националистическата опозиция. "Възраждане" обаче също са скарани с всички останали опозиционни партии, а те така или иначе най-добре си функционират в своя собствен политически и парламентарен балон. "МЕЧ" и "Величие" също ги слагаме като отделни политически субстанции, които не се разбират добре с останалите, но трябва да признаем - едва ли им пука от това.

На този епичен фон би трябвало управлението да се намира в доста добра форма, но и на този фронт намираме поредица от неудачи. Управляващите успяха да се спънат във водната криза в Плевен, в серията от летни инциденти и в миговете в които трябваше да триумфират, всъщност нелепо мърдаха с перки. На всичкото отгоре управлението е съвсем нелепо, когато една абсолютно нещастна и безпомощна опозиция, започне да ги цака с коза "Пеевски". Досега не чух един свестен отговор по темата, а само някакъв кадрил и опити за политическо танго в заобикалянето на темата. Тоест фактът, че управлението стои на краката си и не се е разбило в политически скали се дължи единствено и само на лошата форма на опозицията. Опозицията, чийто отпечатъци са навсякъде по местопрестъплението - от писането на есемеси до Пеевски до съучастието на всички схеми по притискане на опозицията. Точно това не е споменал Смилов в своя апокалиптичен опус - когато неговите любимци бяха в Сглобката изведнъж се оказа, че държавата се е демократизирала абсолютно внезапно и безпричинно, а щом паднаха, тя пак стана авторитарна.

Цялостната картина не е в състояние да предизвика някаква радост в трезвото съзнание. На прага на еврозоната и нови предизвикателства, България влиза без грам политическо вдъхновение, претърквайки от употреба всички стари плочи и идеи, които обаче отдавна не работят. Така повечето българи днес не чакат никакво спасение по политическа линия, даже и от цените, които не спират да скачат, а това е най-сигурния знак, че политическата криза продължава да върлува с пълна сила. 

България просто излезе в кратка почивка в окото на голямата буря, но тя може да се завърне всеки миг с пълна сила. 

Ето това е другият симптом за отчаяние - когато единствено и само кризата се превръща в механизъм за промяна. 

Живеем в най-интересните времена. 

А това беше проклятие, нали?

 

Провинциалистите в политиката

 

Посещението на Атанас Зафиров и делегация на БСП в Китай и тяхното участие в Парада на победата продължава да предизвиква телевизионни земетресения, бури на синия екран и микроинсулти в пряк ефир. 

Цялата психодясна фауна се изсипа, за да каканиже как БСП е отишла да коленичи пред диктаторските режими по света, как Зафиров, този подмолен комунист, зад гърба на сияйната евроатлантическа мисъл е поставил под риск геополитическата посока на България и е отправил поглед на изток. Какво нечувано престъпление? Да уважиш втората (а най-вероятно първата) икономика в света. 

Подозирам, че ако можеха политкомисарите от психодясното щяха да върнат смъртното наказание и да го прилагат с настойчивостта на масови убийци върху всеки, който се отклони от тяхната фобия за света.

На същото ниво са е анализите на посещението. 

"Вицепремиерът Зафиров допусна да бъде използван в голямата игра на Си Дзинпин", мъдро отсече Валери Тодоров. 

Елена Поптодорова пък бе на ръба на истерията: "Не знам дали Зафиров си е дал сметка в какъв тип събитие участва...".

Какафония небесна.

Цялата тази симфония на телевизионния гняв обаче е предназначена да скрие основния факт - посещението в Китай се оказа изключително голям успех за БСП и лично за Атанас Зафиров. Визитата показа, че БСП не е подчинена, нито е примирена, не е натирена в ъгъла или в будна кома. БСП показа характер и визия.

Всъщност точно това се оказва голямата кост заседната в гърлото едновременно и на психодесните и на "Възраждане". Едните почнаха да вият като върколаци по пълнолуние за геополитическата ос на България, другите съскат като вампири, че с едно посещение в Китай нищо не може да се поправи, че социалистите били предадени и пуснати на борсата.

Това е най-сигурният знак, че в случая БСП е на прав път.

И само малко фактология: нито един журналист не би бил изненадан от визитата в Китай, ако си вършеше съвестно работата. Още през февруари китайската посланичка отправя официална покана към Зафиров за посещение и той я приема. Това ясно е казано в прессъобщението за срещата, но кой да ти чете в тези размирни дни, когато изкуственият интелект пише по-добри дописки от 96 на сто от журналистите.

Второ - БСП от години поддържа своето сътрудничество с ККП, което включва не само размяна на посещения, но комуникация по идейна и политическа линия между двете партии.

И трето, ако психодесните заради една визита в Китай искат оставката на Зафиров, кога да чакаме искането им за оставка на Урсула фон дер Лайен, която поне два пъти годишно прескача до Пекин, а интезивността на срещите й особено се засили след започването на войната в Украйна. 

Значи Урсула може, а Зафиров не. 

Това ясно показва как най-"светлите" ни умове всъщност са каторжници на своя интелектуален и политически провинционализъм. 

Не, че това има значение за глобална сила като Китай. 

Там отдавна измерват историята на столетия и следователно политическите микроби дори не влизат в анализите им. 

И точно тези, които знаят как да чакат, анализират и да успяват припознаха БСП за свой партньор. 

От това по-голямо признание, здраве му кажи.  

 

Бесовете и външната политика

 

Опитът посещението на председателят на БСП и делегация от социалисти в Китай да бъде превърната в елементарен политически скандал у нас е истинска поезия. 

Психодясното под команда започна да ражда статус след статус, видео след видео в което се нахвърля върху архиврага (безбожните комунисти) с няколко основни опорни точки. 

Ако ги обобщим и изчистим от псевдолибералното пустсловие тези обвинения са: България застава до Путин и Орбан, това поведение било "жалко и презряно", "какво прави Зафиров в Пекин?" (на този въпрос по възможност се съска, забърсват се токсични слюнки и се гледа обвинително) и всичко това разваляло европейския облик на България...

Това не е поредния фейлетон. 

Това е автентичния образ на интелектуалната катастрофа на България.

Първо - БСП и Китайската комунистическа партия от години имат прекрасни отношения на сътрудничество и обмяна на опити. И е съвсем естествено партийна делегация от български социалисти да отиде там, за да види как се развива китайската лява мисъл и да се запознае с постиженията в управлението. Да, не говорим за това, че БСП има покана за военния парад, който отбелязва 80 години от победата над фашизма. Психодесните и до днес не могат да преживеят факта, че Хитлер загуби, но БСП остана единствената реална антифашистка партия на българския политически хоризонт. 

В Китай това ясно се вижда...

Китай е стратегически партньор на България и опитът за скандална политизация на съвсем нормална визита всъщност е атака срещу цялостната външна политика на страната. 

И показва основно неразбиране какво точно представлява дипломацията като изкуство. 

Нима Тръмп е съгласен с Путин за всичко?

 Но това не попречи на двамата да се срещнат и то на американска територия, за да могат очи в очи да се запознаят със своите позиции.

Присъствието на делегация на БСП в Китай не означава съгласие с всичко, но е важно политическо, стратегическо и дипломатическо усилие страната ни да запази своята многовекторна дипломация. 

И, да, това е усилие на една отделна партия, но много ми се иска всички останали формации вместо да се занимават с геополитическо доносничество да полагаха такива усилия за разностранните контакти на България.

Между другото част от шумните обвинения на психодесните сами по себе си са скандал. 

Депутатшата Елисавета Белобрадова е пуснала e пуснала като позорен цял списък на страни, които също били приели поканата на Китай. Там виждаме Бразилия, Унгария, Словакия, Армения, Сърбия, Южна Корея, Египет, Сингапур, Малдивите и кой ли още не. 

Очевидно е, че в психодесния ум това са второ качество държави и България трябва да бяга от тях като от огън. 

Така че, ако някой от ПП/ДБ пусне снимки от лазурните плажове на Малдивите, той веднага трябва да бъде заклеймен като путинист и пратен на лекции на Калин Янакиев, за да бъде наказан.

След толкова злоба може би е време да оценим визитата на БСП като истински успех. 

Когато най-тесногръдите политически комисари на статуквото у нас беснеят, това е сигурен знак, че вървиш в правилната посока.