Революционните трагедии на един политолог

(как професор Евгений Дайнов възкреси соцреализма)

Във влака към Пловдив съвсем случайно попаднах необичайно явление - открих политологически представител на забравения у нас жанр „соцреализъм”. Дамата срещу мен четеше вестник „24 часа” и така благодарение на нея успях да се запозная с интересното есе на проф. Евгений Дайнов, наречено „Със сериали и реалити живеем в културната си „долница”. Естествено жената с вестника по никакъв начин не се интересуваше от думите на Дайнов, нито пък бе в състояние да сподели моето културно откритие, защото доста повече се интересуваше от текста за актуалните светски двойки и елитните им преживявания.

Аз обаче за първи път осъзнах, че професор Евгений Дайнов е човек в състояние на културна трагедия и катастрофирал свят и вероятно на това се дължи неговото възкресяване на женра „соцреалистично есе”. За тези, които нямат търпение и време да изчетат целият му текст докрай, нека сбито да представим жалбите на политолога. Със забележителното откритие, че една нация има „долница”, но има и „горница”, професорът започва жалостиво да се оплаква, че телевизиите обслужват културно само „долницата”. Дайнов смята, че в България има някаква прослойка от медийни манипулатори, които целенасочено дават продукти именно за нискограмотните, осреднени хора и така ощетяват представителите на интелектуалния елит. В това отношение ни се дава пример с Англия, където до 20 часа течали сериали с реклами за сапуни и прах за пране, които „долницата” трябва да се напазарува на следващия ден, а след 20 часа не е уточнено какво точно се дава, но във фантазията на професора вероятно точно тогава задръстват програмата с филми на Бергман и реклами на избраните произведения на Дикенс с твърди корици...Медийните ръководства у нас, които професорът твърде общо посочва и никак не конкретизира, били насочили програмите си само към осреднените хора и си фантазирали, че всички зрители у нас са жени над 30 години с разширени вени и т. н. За да не остане твърде неясен и жалостив, Дайно отива една стъпка по-нататък и посочва дори, които се числят към елита, към истинския елит в неговата интелектуална фантазия – това са професорите Цочо Бояджиев, Богдан Богданов, Греди Асса. Към тях съвсем логично от изброяването вероятно би трябвало да добавим и професор Евгений Дайнов.

След като се запознахме със сюжета, вече е време да минем към краткия коментар на случилото се пред очите ни. Драмата на проф. Дайнов никак не е нова. Това е драмата на мечталия през целия си живот човек да спи с проститутка, който на сутринта след осъществяването на бляна си, открива, че е заразен със сифилис. Проблемът на политолога, и заради него той е прибягнал до старите жанрове и стилистики, е, че в главата му това, което наричаме капитализъм изглежда по съвсем друг начин. От тази фалшива и лъжовна негова представа произтича и болката на думите му. Дайнов фантазира за някакъв елитен капитализъм, който може елитарно да цени интелигенцията, като заедно с това, от време на време, да гали по коремчето и средната класа. Уви, за нещастие на професора неговата представа не съществува в реалния свят.

Капитализмът цени единствено икономическият елит, защото само този елит е в състояние да го движи напред. Но понеже този елит все пак е ограничен, а достъпът до него е изпълнен с препятствия и трудности, съвременната пазарна икономика залага имено на така мразената от Дайнов „долница”, която е основният потребител на благата на системата. В този смисъл медиите пет пари не дават за двата процента интелектуален елит, защото целта на медиите в капиталистическия свят е да превърнат всеки в консуматор. Не приемайте извода ми като нещо пълно с безумна ярост. Реалностите са такива. И това важи за всяка една страна по света. Център на медийната система не са хората с претенции, а е масовият човек. Професор Дайнов, добре дошли в красивия свят на капитализма. Вие го пожелахте. Имайте достойноството да живеете в него.

Културната претенция на политолога можем да разберем единствено в ключа на соцреализма. Българският тоталитарен режим единствен осъзна едно простичко нещо – че трябва да задоволи докрай елитарните претенции на интелигенцията. Така в един момент в България до 1989 г. поети, художници и писатели, бяха любимците на властта, затворени в собствените си луксозни станции, хотели и творчески съюзи, един самозатворен кръг на доволство и охолство, който считаше себе си за единствено мерило на вселената. Рефлексията на Дайнов днес и неговият блян по това (той няма да го признае, но е очевиден) е леко плашеща, но доста повече смешна. За добро или лошо – социалистическото общество бе единственото, което поставяше интелигенцията на пиедестал. Естествено – само тази интелигенция, която приема правилата на играта и доволно често обслужва властта със своите произведения. Никъде по света обаче, там където функционира обществото, наречено капиталистическо, акцентът не пада върху интелигенцията, именно, защото тя е малка и неясна прослойка, тоест досадна пренебрежима при съставянето на телевизионни и икономически схеми.

Трагедията на хора като Дайнов е уловена далеч преди мен. Виктор Пелевин е написал блестящото есе „Джон Фаулз и трагедията на руския либерализъм” в което много добре е уловил драмата, която улових аз у политолога. Става дума за усещането за разпадане на живота, за аурата, където преди е течал той и за невъзможността отново да намериш предишния смисъл в съществуването. Пелевин забелязва, как в Русия трайно се появяват хора, които започват да говорят срещу „новия човек” и неговите консуматорски страсти и по страхотен начин свързва това с главната героиня от романа „Колекционера” на Джон Фаулз (между другото, този роман е издаден у нас и си струва да бъде прочетен). Пелевин по прекрасен начин е описал и как у хората расли в затворени общества се появява този духовен и психичен свят, който после никога не могат да повторят и винаги търсят отново и отново. Защото в халюцинациите си за капитализма, хора като Дайнов трайно изтърваха дребнобуржоазната пошлост, консуматорите и осреднените хора в чието име съществува телевизията и другите масови медии.

Именно този затворен кръг на капиталистическото общество поражда неясния гняв в думите на професора. Защото гневът му е насочен към медийните началници, които едва ли не са основните социални манипулатори, а същите тези медийни началници с досада биха му отговорили, че те са просто слепи изпълнители на волята на техните зрители. Именно някъде в този омагьосан кръг е самозареждащата се сила на капиталистическото общество – то съществува по този начин, защото трябва да съществува по този начин и интелектуалните вопли на проф. Дайнов могат да стигнат до него единствено под формата на ирония и нелепа шега. Именно този затворен цикъл на медии – общество поражда и другия парадокс, за който професорът може би се досеща, но не пише нищо. Че медиите в едно пазарно общество могат да бъдат с пъти по-несвободни от медиите в едно тоталитарно такова. Защото в тоталитарното общество натискът върху журналистите е политически, а в политическият натиск винаги могат да бъдат намерени пролуки, докато в икономическата преса просто празно няма. Това не означава, че предпочитам тоталитарния печат, просто се опитвам да обясня дори и за себе си времето в което живеем.

Професор Дайнов трябва да свикне с картината срещу, която негодува. Защото тя ще става още по-лоша. Няма нищо по-тъжно от това да видиш човек, който започва да осъзнава, че идеите, които е проповядвал може би не са най-доброто лице на околната вселена. И пътят след това е един. Пътят на маргинала. Телевизията не е жизнена необходимост, а книгите винаги са добър изход за всеки, чиято чувствителност е поругана от сериалите или риалитито. Интелигентът в едно такова общество не е част от елита, а подобно на Торо е отшелник в този свят. Дори да не си в центъра на медийното внимание, думите ти ще оцелеят. И един ден вероятно от някоя от тези думи може да започне революцията...

Проф. Дайнов обаче най-вероятно никога няма да ме разбере.

Мисля си, че проблемът е само негов.

Долу униформите!

В България отдавна е невъзможно да се води дискусия по същество. Тук всеки разговор за идеи или намерения обрасва с клишета по-бързо отколкото средностатистическия американец може да хапне два хамбургера и да удари три бири или пък Памела Андерсън да си каже името. Заради това винаги изпитвам леко неудобство когато трябва да репликирам публично споделени социални въжделения срещу, които българското общество не допуска никой, ама никой да говори. Защото съвсем за кратко, убеден съм в това, върху мен ще завалят упреци, че изобщо не разсъждавам, че съм се отдал на анархия, че не мога да схвана големия смисъл на институциите, но нека да се опитаме да поразсъждаваме по прословутата тема за униформите в училищата.

Забелязвам, че родители, учители, министри, писатели, поети, интелектуалци на свободна практика са взели тази тема на въоръжение и отвсякъде ни засипват със съвети как трябва по-бързо да облечем децата с еднакви дрехи, за да могат те вкупом да разберат, че училището е институция, а не нощен бар. Как облечени с униформите учениците щели да се преобразят в ангели.

В този хор има една очевидна липса – никой, никъде не пита учениците за нищо. Младежите видимо отсъстват от разговора за тяхното бъдеще. Нека приемем факта, че училището е място, където децата трябва да се научат на дисциплина. Нима униформата може да дисциплинира някой? Нима еднаквите дрехи изведнъж ще родят колективен дух на добро? Как така дрехите ще докажат, че училището е институция?

Да не говорим и за друго. В епохата в която преди всичко трябва да научим младите да бъдат свободни хора, които отстояват собствено мнение, ние се опитваме да ги вкараме в правила, които друг им насажда.

Какво ще стане, ако четирима или петима ученика откажат да носят униформи например? Поведението им ли ще намалят? От часовете ли ще ги изгонят? Директорът при себе си ли ще ги вика? Ще ги лепят на стената на позора може би?

Да поставяме въпроса за униформите днес е символ на провала ни за мисленето по отношение на образованието. Въпросът обаче е много по-голям. Той опира до това – каква образователна система искаме да видим. Според мен основната роля на училището, особено днес, е да накара децата да мислят самостоятелно, да поощрява учениците да развиват собствено мнение по въпросите, да толерира различното мислене.

Искам образованието да е на страната на свободните идеи, а не на тъпите правила. Да бъде ориганално, а да не затъва в клишета. Да може да се променя, а да не вика призраците от миналото.

Говоренето за униформи има и друг дефект. То показва, че ние не сме в състояние да оценим правилно основният адресат на всичко, което се случва в образователната система.

Съжалявам, че аз трябва да го кажа – реформите трябва да са в името на учениците, а не на учителите. Учителите са много важни, но учениците са в основата на образователната система. Първо трябва да мислим за тях.

Вярно е, че днес сред младите цари тотална апатия по отношение на ходенето на училище, както и на ползата от образование. Но вместо да се опитаме да ги разберем, вместо да се опитаме да говорим с тях, вместо да се опитаме да направим образованието интересно, ние сякаш се опитваме да ги накажем за това, което са. Да им отмъстим.

И тогава на сцената винаги излизат проклетите униформи. Отново и отново всеки път. Аз не съм против – учениците, които смятат, че трябва да носят униформи да ги носят. Но съм категорично срещу това децата да бъдат задължавани да носят едни и същи дрехи.

Хей, това е България!

Тук всяка правило, което в началото уж е на доброволен принцип се изражда до бюрократично богословие. А то води след себе си цяла поредица от класически български дивотии.

Във всяка друга страна темата за униформите вероятно би била лишена от спомените за тоталитарното насилие върху учениците, но в България няма как да го подминем. Поколенията още го помнят. Униформата беше знак за системен натиск. И сега смятам, че въпросът не е по-различен.

Друг аспект. Често чувам странния аргумент, че въвеждането на еднакви дрехи за децата ще заличи социалните различия между тях. Това е невярно. Униформата по никакъв начин не може да прикрие социалните неравенства, тя само ги маскира на пръв поглед. Защото - ще задължим всички ученици да носят еднаква униформа, но кой ще задължи синчето на богаташа да не си носи последния модел мобилен телефон на училище и шофьора на баща му да не го кара със свръхлуксозна кола. Самият факт, че говорим вече за странични от образованието теми показва колко порочна е идеята за униформите. Тя е странична, изобщо не е важна и не решава нито един, ама нито един от проблемите на младите хора, тяхното образование и училищата в които го получават.

По отношение на училищата може да се направи много повече, отколкото само да се говори за униформи. Например - нека всяко училище да даде възможност на учениците да издават вестник, без да се меси в редакционната политика, да осигури възможност на учениците пряко да влияят върху процеса на обучение, максимално да се демократизира това, което наричаме урок днес, да се смени изцяло архаичната система на оценяване, която сигурно е от 18 век, но днес сме 21. Тази система при това е източник на постоянно напрежение и конфронтация и се чудя кой има интерес да я поддържа. Това са най-важните стъпки за училищата днес. Униформата е девета дупка на кавала. Може би наистина обаче е време и учениците сред нас да се намесят в тази тема. Хубаво е да се чува и техния глас. Всъщност техния глас е най-важния.

Младите хора днес трябва да са благодарни за едно - че живеят в епоха в която техните проблеми не могат да останат скрити. Естествено това означава и цяла група от фашизирани интелектуалци постоянно да леят сълзи как поколението загнивало, как загивало, България се израждала и други. Но това е и шансът младите да не свалят темата за себе си от дневния ред на обществото. Смятам и друго - аз имам своето мнение за униформите, но е време учениците да не питат никой за това как трябва да живеят своят собствен живот. Ако искат униформи - да ги носят, ако не ги искат - нека да ги изгорят пред кабинета на директора. Смятам, че тук думата нямат дори и родителите - новото поколение само трябва да заяви интереса си, защото това е да живееш в демокрация - и 14 годишните имат право на своя визия за света. Нека не им натрапваме своето гледище. Те са бъдещето. И имат думата!

Преди около година и половина излезе едно проучване, че младите софиянчета обичат да пийват повече от своите връстници в още седем европейски страни. Убеден съм, че положението в останалата част на страната е същото. Няма да изпадам в апокалиптични сказания за това как младото поколение си отива. Точно обратното. И мен да искаха да ми дадат униформа и аз щях да искам да пия...

Световете без врати на Харуки Мураками

Незабелязана от никого, неоповестена официално в медиите, извършена без много изстрели и шум, в България се е провела цяла културна революция. Почти сравнима с тази в Китай. Става дума за следното. На последното издание на конкурсът „Плеймейт на годината”, организиран от „Плейбой” у нас, кандидатките за еротична слава и мъжки фантазии изявиха съвсем нова културна насоченост. Всички знаем, че само до преди година всички манекенки, фолкпевици и други такива до една обявяваха, че любимият им писател е Паулу Куелю. Този факт стана дори нещо като градски виц, като екзотична закачка с клишираната до безобразие фантазия на редица анонимни пиари, които упорито и досадно посочваха все лигавия бразилец като любим писател на своите подопечни. Културната революция тази година се състои в това, че Куелю очевидно е изпаднал от класацията и звездата на нов творец изгря като предпочитан романист – Харуки Мураками. Очевидно е едно – пиарите вече се опитват да скачат нависоко и само с едно име да зададат липсващия културен пласт на хората за които отговарят. Изплуването на сложен писател като Мураками обаче именно в тази сфера само по себе си показва, че за кратко този загадъчен японец успя да се превърне в запазена марка дори и в България. Културната революция е налице.

Аз мразя Куелю, но много харесвам Мураками и заради това ще се опитам да обобщя някои от наблюденията си върху неговите книги, защото усетих, че те не те оставят безразличен. Преди това обаче едно съвсем кратко лично отклонение. Дълго време не исках да чета Мураками, защото ми го хвалеха хора, които спокойно мога да нарека сноби в класическия смисъл на тази дума. Проблемът обаче, както се оказа е в тях. Ако можеха да разбират Мураками истински вероятно никога нямаше да го четат. Той обаче е само привидно лесен писател. Създава усещането за съвсем лек полет на мисълта, за ветровит хумор и така неусетно навлизаш в лабиринт, голям вероятно, колкото самата Япония.

„Заразителната сила на изкуството се състои в това, че то прави най-голямата баналност на света – човека – перманентно интересен на самия себе си. Човека, видял се като една непрестанно самообновяваща се, самосъчиняваща се, „пълнокръвна” идиотия. В това отношение изкуството е неизчерпаем източник на новини за човека.” Този дълъг цитат е от българският философ, критик, политически публицист и писател Владислав Тодоров. Още докато го четях обаче се сетих за Мураками, защото казаното от Тодоров се отнася за всички творци по света, но ето че аз се сетих за японеца. Дори, ако продължа фразата мога да нарека Мураками „новинарят на хората”. Сега ще се опитам да обясня защо.

Първите две книги, които прочетох от Харуки Мураками са неговите опус магнуми „Хроника на птицата с пружина” и „Кафка на плажа”. Личи си, че ги е писал с много амбиция. Това е завършеният Мураками. Обикновеният живот съвсем неусетно прелива в някакво друго ниво, в някаква мистична битка или противопоставяне. Това, което правим в тази реалност, може да няма никакво значение в другата. Заради това е красиво как той описва ежедневието на героите си. Това е първият детайл, макар и банален, който ми хареса. На ръба на разпадането или на незнанието какво да се прави с живота оттук-нататък, неговите герои са отдават на житейските ритуали. Стават, правят си чай, правят си закуска, отиват до магазина и се чудят какво да си купят за обед, прибират се правят обед, после гледат телевизия, слушат музика, започват да мислят какво да сготвят за вечеря, четат, гледат нощните градове през прозорците. Зад баналността на ежедневието вече прозира магията на другите светове. Зад простотата на Мураками обаче нищо не е толкова лесно. Защото няма обяснения. Можеш да минеш през романите му, да им се насладиш и пак да не ги разбереш. Защото той не е писател, който ти дава ключове от вратите. По дяволите, той дори не ти показва вратите. Пуска те в своите светове, които винаги могат да бъдат под определен различен ъгъл спрямо нашата реалност(например в „Кафка на плажа” единият от героите си говори с котки) и те оставя да се оправяш самичък.

Когато пишат за него критиците обичат да казват, че Мураками е повлиян много повече от попкултурата, отколкото от японските традиции. Като писане вероятно това е вярно, но не и като подход към изграждането на интелектуални лабиринти. В „Хроника на птицата с пружина” накуп са събрани една любовна история, една приятелска история, една история за японските зверства в Манджурия и това е коктейл от който трябва да опиташ. За западния читател Мураками може да е нещо като чайна церемония – нищо не ти пречи да я гледаш, да й се насладиш, но това съвсем не означава, че ще можеш да я разбереш.

„Кафка на плажа” пък вероятно е най-амбициозният роман на Мураками, от всички, които са преведени на български. Няколко пъти се опитвах поне да скицирам сюжета на приятели, но не се получи. Просто, защото всяко изречение на Мураками, или хайде да кажем всяка глава от тази книга е път към различна пропаст. Главният му герой успява да попадне в друг свят. Успява ли да го разбере обаче? Друг от героите трябва да спре чудовище нахлуващо в нашия свят и най-накрая възприема тайното знание да говориш на котките. Когато разказваш Мураками това звучи като халюцинация. Когато го четеш обаче не можеш да го оставиш.

Моят любим роман от него е „Преследване на дива овца”. Някъде четох, че Мураками е споделил пред пресата, че едва при този роман се е чувствал истински писател. Личи си. Тази книга може да бъде четена ужасяващо сериозно. Може да бъде възприета и като грандиозна творба на черния хумор. Зависи от много неща. От настроението. Може да бъде четена и като странен криминален роман. Сериозна е, защото в нея стават адски сериозни работи. Един човек търси свой отдавнашен приятел при това по политическа поръчка. Търси го заедно със своята приятелка, която е модел на уши. Когато тя си покаже ушите изглежда неземна красавица. Или нещо подобно. Намира го след поредица от приключения и лекции за овцевъдството в Япония. За да открие своя приятел обсебен от една мистична овца (вътрешна овца), свръхсъщество със свои собствени цели, която манипулира хората. Разказано като схема веднага можете да схванете черната пародия, защото е очевидна. В романа на Мураками обаче съвсем не е така. В един момент започваш да вярваш в мотивите на тази свръховца със звезда на челото. Когато се абстрахираш от сериозността на сюжета обаче е доста смешно. Японецът точно тук е балансирал книгата си перфектно. Ако погледнеш достатъчно ясно ще видиш комедията и ще й се насладиш. Ако решиш да я четеш емоционално – в един момент ще се сблъскаш със самота, ужас, уединение.

„Преследване на дива овца” си има продължение наречено „Танцувай, танцувай, танцувай”, въпреки, че двете книги спокойно могат да се четат независимо една от друга. Просто героят е един и същ. И е все така вкопчен в реалността, защото знае, че ако не продължи да прави нещата, които прави ще изпадне от нея. Заради това втората книга има много лъчезарно послание. То може да се изрази с една кратка дума: „Живей”. Главният герой получава съвет да продължи да си танцува и така рано или късно ще разбере смисъла на всичко, което се случва около него. Той може би го разбира, може би не. Както ви казах Мураками никога не си позволява да дава лесни отговори. Важното е обаче, че този свръхреализъм на неговите герои е може би точно това, което хората искат от литературата днес. Заради това Мураками е суперчетивен. Просто той не познава ограниченията. Не се срамува да описва японската действителност, но прави героя си разбираем за всички. Героите му танцуват в реалността. Задържат се в нея. Справят се с живота. Влюбват се. И това никога не е банално.

В България четем Мураками по уникален начин. Неговите книги се превеждат на английски ужасно бавно поради природата на езика на който пише. След това от английските преводи романите му се превеждат на Български. Мисля си, че Мураками би се изкефил на този словесен лабиринт, защото прилича на схема от негов роман. Прекрачваш от стая в стая, от свят в свят, а нещата са общо-взето същите, само с малки промени. Врати няма, отговори няма и ти предстои самичък да разбираш нещата. Да продължиш да танцуваш. Да танцуваш докато не капнеш. Такива работи.

Харесва ми как свърша романа "Кафка на плажа". Вълшебен роман за едно пътуване. Накрая героят заспива в един влак и казва, че се събужда като частица от нов свят. След пътешествията с Мураками всеки става частица от нов свят. Простете за банализма. Голямата сила на литерутурата обаче е да ти поднесе света по изненадващ начин. Мураками е царят на изненадите. Новинарят на хората. 

Повярвайте ми – това са новини, които никога не сте предполагали, че ще гледате или четете!

Небесен куршум. Три погледа

(Понякога идеята да не триеш нищо, което си написал може да ти се отблагодари по най-неочакван начин. Ето така точно днес, ровейки из старите си файлове на работния компютър попаднах на нещо за което имам едва смътен спомен, че съм писал. Един разказ. Кога ли съм откраднал два часа, за да го напиша? Идеята в него обмислях много отдавна. 
Първоначално исках да го напиша като екшън-разказ, но после интелектуалният пуритан в мен надделя и реших, че ще трябва да го напиша, както съм го замислил - като три монолога. Не си спомням обаче кога съм го написал. Може би в това се изразява властта на думите над нас - когато са били готови до последната в мен, те са се изляли като бистър поток... Загадки, загадки...
Заради това ще си позволя да постна в блога си този разказ. Той е кратичък и може би малко неясен, но повярвайте ми - целта винаги е била такава. Опитвах се да изразя идеи, които не съм сигурен, че дори самият аз разбирам. Когато днес го прочетох обаче разказът ми хареса. Тече гладко и свършва странно. При това се намира на някаква неуточнена територия между интелектуалните дивотии, опитът за криминални разсъждения, подлютени с две идеи научна фантастика. Може би наистина трябваше да го напиша като екшън. Като извинение за това, че съм го написал в монолози мога да приведа единствено неговата краткост. Хаха, хванах се, че говоря за своето творение като нещо написано от друг. Може би така е по-добре. Благодаря за вниманието.)

Небесен куршум. Три погледа

Едно:

Леко поглеждане иззад ъгъла. Кратък миг за презареждане на пистолета. Облаци плуват над града и затъмняват тихо улиците.

После всичко е готово. Само трябва да събера сили, да се стегна максимално, да стисна зъби, за да направя двайсет крачки до небесно синята кола и да пръсна мозъка на човека зад волана.

Малко е тъжно, че нямам време да премисля нещата. Не се притеснявам. Когато трябва да го убия няма да имам дори и капчица шибано разкаяние. Трябват ми само няколко секунди да наместя света пред очите си, да повярвам окончателно, че съм част от тази реалност, за да не би да изпадна от нея.

Остават броени секунди. Първата стъпка е най-трудна, но след като съм я направил вече нищо няма значение. Освен това да бъда точен, хладен и спокоен!

Изстрелът въобще не е труден. Хората обикновено са доста смаяни свидетели на собствената си смърт. Първо не могат да повярват, че се случва. Да, те са сънували в кошмарите си подобен апокалипсис, но после са се събуждали насред шарените си чаршафи с благодарност, че нищо от видяното не е истина.

Но когато стреляш е съвсем друго. Изстрелът не е част от кошмар, а от връхлитащата реалност. Той е твърде реален и затова трудно се вярва в него.

Проблемът е и, че в реалността всичко се случва много бързо. Няма забавени кадри. Кръвта плисва и всичко наоколо става алено. Синята кола плувнала в тъмночервена кръв. Трудно е за гледане.

Обръщаш се бързо, не гледаш какво си направил, а тръгваш с разлюлян шлифер по улицата и се ослушваш за куки. Такива може и да не дойдат скоро. Ако дойдат трябва да съм подготвен за тях. Няма да стрелям, нито ще правя нещо. Ченгетата са символ на неотменимата съдба, която върви след теб и понякога те застига.

Ако фаровете на колата им ме осветят в гръб, ще оставя пистолета на асфалта, ще хвърля прощален поглед към облаците и ще се опитам да тичам. Неотменимата съдба ми дължи поне това - едно последно състезание, финален опит да се измъкна и да потъна в тихата забрава на своята социална кома преди телефонът ми отново да звънне и някой да каже:

- Имаме една поръчка за тебе!

********************************************

Две:

Вятърът разпилява листа зад мен. Облаци плуват над града и затъмняват тихо улиците. Унищожително е да чакаш нещо толкова банално като неумолимата смърт. Трябва да държа ръцете си на волана, за да не потреперват, въпреки спотаеното в мен знание за собствения ми край. Горе-долу така се чувствах навремето когато трябваше да се кача на някоя екстремна люлка. Сладкият ужас, неочкваният страх, гмурването в неизвестното - това със смъртта е почти същото. Да, знам, от люлката можеш да слезеш...

Нямам представа как другите хора преживяват свършека си. Всъщност дори и не искам да научавам. При мен всичко стана внезапно. Стоях си в утринната баня, когато предчувствието за смъртта ми ме порази като бледолилава мълния. Премина през моето тяло и излезе от мен като отчаян опит за повръщане в бялата мивка.

Това стана преди една седмица. Дните ми бяха преброени. Знанието за смъртта ме изпълни открай докрай. Знаех къде ще стане и как!

Нали сте чували - първия стадий бил отричането. Аз не преминах през него, въпреки че се опитах. Просто разбрах, че в уречения ден ще бъда там, на фаталното място, подготвен за перфектната ми екзекуция.

Проблемът беше, че не можех да спя. Това, което при другите се случваше като кошмар, при мен бе ясно и слънчево бъдеще. Неумолимо се подготвих за края си. Тоест постарах се да залича максимално своето присъствие в един не-мой свят. Изтрих се от реалността. Старателно се заличих. Изпарих себе си и дори за миг си помислих, че ще изчезна напълно преди фаталната дата на свършека. Едно единствено нещо от себе си нямах сили да махна, малко листче на което бях написал три изречения: "Чудовищата вероятно все пак се крият в мрака. Нямайте съмнения за това. Съмнявайте се единствено дали вие не сте едно от тях!".

Тъпо! Но не поисках да го унищожа. Преди смъртта си обаче можем да си позволим известна сантименталност и да я отдадем на замъгления от ужаса мозък...

В далечината дочувам тихия пукот. Въздухът се раздвижва, а времето буквално потича със светлинна скорост. Куршумът приближава и нямам шанс. Всъщност, аз май дори не искам този шанс! Чувам и усещам.

В този миг животът ми е много истински. Трептящ и буен. Малко гневен и хаотичен. Три мига на просветление, които сигурно и 200 години да живееш никога няма да постигнеш.

Куршумът като космическо камъче се сблъсква с моя череп. В последните си мигове виждам плисналата кръв и не знам защо, но нищо не ме боли. Сигурно това е малката награда за това, че лишавам земята от себе си...

*********************************************

Три?

Нямам очи, за да видя каквото и да е. Аз съм небесен куршум. Знам, че облаци плуват над града и затъмняват тихо улиците.

Не говоря правилно!

Не знам думите!

Сила оловна съска мене в!

Но летя...

Усещам въздуха да се разделя пред мен и пространството да трепери.

Аз съм хаос!

Божество!

Понякога е красиво да не мислиш. Просто преживяваш. Минаваш през времето.

Мога да бъде и мълния!

божеството в мене е огън и смърт!

Тайна съм аз голяма!

Летя!

Моята мистерия е моят интелект. Аз съм воля като оргия - дива и първична. Аз карам хората да стрелят. Блестящи и лъскави.

Този, който стреля и този, който ще умре - това е моят свят! Кратък е, но е твърде хубав, за да бъде пропуснат.

Елате на кратка ваканция в тази вселена! Докато летя аз случват се неща много. В двата края на света сияят някакви възможности. В миговете на полет, които съм си дал, небесен куршум! да!да!да!, са възможни всички варианти.

Най-вероятно е да умре, този към който съм се насочил - внезапен миг, кръв и край.

Но има вселена в която заедно с жертвата умира и тъжният и незлобен убиец.

Някаква печална справедливост.

Битието обича този номер!

Може би в друга иронична реалност пък аз, небесен куршум! ужас! и огън! просто рикоширам в колата и се отправям с ярост към облаците, които не виждам и небесните пространства безполезни.

В тази вселена така и не става ясно какво се случва с убиеца и предназначения да бъде жертва. Сигурно в същия миг в който рикоширам към небето те забравят за това кои са и все едно започват живота си отначало.

...но летя сега! А сияят край мен световете възможни!

Небесен куршум, който кара света да се случва.