Политическият покер на 43-ия парламент

Предсрочните парламентарни избори на 5 октомври бяха в състояние да изпълнят с психопатична радост сърцето на всеки черен философ, който е свикнал да разсъждава мрачно и обикновено със стомашно разстройство за вселената. Вместо да дадат отговори на всички поставени въпроси, резултатите от вота така усложниха загадката, че, ако беше политически анализатор вероятно Алберт Айнщайн щеше да избяга по-рано в пенсия и да се отдаде на риболов, вместо да си блъска главата върху необяснимите странности на българската политическа и бунтовна душа. Българите гласуваха така, че накараха всички десни политолози да пият по две малки преди да се явят в сутрешен блок, за да обясняват какво са искали да кажат хората. Само преди година, когато в парламента попаднаха 4 партии, шаманите на свободна практика обясняваха как огромна част от народа се чувствал непредставен, изолиран и меланхоличен, а сега, когато броят на формациите се удвои, същите вестители на тъгата ни разказват, че при толкова пъстър парламент управленската формула е почти невъзможна заради свръхпредставяне на избирателя. Не е ли култово, кажете?

Рекордно ниската избирателна активност, пъстрият като видение на млад окултист парламент, протестният вот - всичко това са признаци на изчерпване не само на политическият модел на страната, но и моделът на развитие на България. Много малко от тези, които отидоха до урните отидоха с надежда. Това беше вот на хората, които не очакват нищо различно, а просто гледат да си направят малко шоу, защото това очевидно е единственият възможен истински протест в една страна, която роди професионални и грантови протестъри, които на практика запушиха тази възможност като реален способ за промяна. За първи път в нощта на изборите нямаше радостни партии, може би с изключение на "Атака", които имаха повод да празнуват своето завръщане от света на политическите мъртъвци и да палят свещи на кабинета "Близнашки", който със своята политика в полза на монополите и абсолютен непукизъм по отношение на обикновените потребители, вля нов живот във вените на националистите и ги изстреля до парламентарните банки. Всеобщата меланхолия на останалите партии обаче се дължеше на една особена ирония на ситуацията - елементарната аритметика показа, че следващото правителство ще трябва да е коалиционно или просто 43-ия парламент да бъде най-краткия в новата история на страната. А думата "коалиция" е така сатанизирана в нашия обществен живот, че всички бягат от нея като Тачо от Жени Калканджиева. При така раздадените карти обаче в този политически покер почти всички възможни варианти са прокълнати предварително. И понеже тази седмица минава под знака на политическите консултации, които ГЕРБ организират с всички партии, нека да си направим воайорското удоволствие да прегледаме възможните варианти, за да видим какво бъдеще и какъв скрит купон се крие в тях.

Вариант 1 - Коалиция ГЕРБ - Реформаторски блок - Патриотичен фронт (126 депутати)

Богът на изборите очевидно яко се дразни от реформаторите. Дори в мига в който те постигнаха неочакван успех, техните депутати и тези ГЕРБ просто не са достатъчни за самостоятелно управление, титулувано с нищонеозначаващото име "дясноцентристко". Така десните шамани показаха, че не владеят магията на заклинателството, защото всички изписани статии на тема колко добре ще управляват РБ и ГЕРБ заедно май подействаха на хората по-скоро като заплаха за убийство, отколкото като описание на прекрасен нов свят. А единствената формация сред другите в парламента, която евентуално част от десницата би приела без много тръшкания, храчки, апоплектични припадъци и заклеймяващи статии на Иво Инджев е Патриотичния фронт. Разбира се, такъв съюз засега звучи добре само на хартия, защото се видя, че на практика той е проблематичен като книга на Кант за мис "Плейбой". Изтърваното самопризнание на лидера на СДС Божидар Лукарски, че настояването на реформаторите Бойко Борисов да не бъде премиер е било предизборен трик за мобилизация на електората, мина като електрически ток през костовистката част от десницата и я накара да постави нови рекорди по писане на псувачески статуси във фейсбук. Именно по тази линия стана ясно, че Реформаторския блок съвсем не е стабилна формация, която гледа в една посока, а е дълбоко разделен съюз, който почва да изпада в параноя, че някаква част от него вече се е отдала душевно на ГЕРБ. Дори даваният за пример Радан Кънев взе мелодраматичен завой и обяви, че настояването за Борисов е било грешка, което издаде, че той се опитва да повлияе на своите фенове да преглътнат коалицията такава, каквато я искат ГЕРБ. Съвсем отделен проблем е как ще съжителстват реформаторите в една коалиция с кадрите на Патриотичния фронт, които сами по себе си са носители на толкова много екзотични идеи, че десните фанатици ще трябва да се заредят с рекордни количества лексотан, ако искат да изкарат и три месеца в такава коалиция. Очевидно е, че подобен съюз е възможен, но неговата слаба част е РБ.

Вариант 2 - Коалиция ГЕРБ - БСП (123 депутати)

Седмица преди изборите пред "Ройтерс" Бойко Борисов даде изявление, което отбеляза рязка смяна на неговия курс. В него той обяви, че стиска палци на БСП, защото България не можела без силна лява партия. В думите му всички разчетоха знак, че след изборите е възможно да се направи една голяма коалиция по прословутия германски модел, където християндемокраци и социалдемократи влязоха в управленски съюз. Този вариант в голяма степен бе свален от картоиграческата маса заради неочаквано слабия резултат на БСП. Голямата коалиция изисква поне две силни партии, а резултатите на левицата съвсем не говорят за някаква сила. Мнозинство, което ще се крепи на двама депутати и срещу, което ще има яростна опозиция няма особени шансове за дълго и полезно съществуване. Истината е, че идеята за такъв съюз звучи добре в Европа, но на родна почва на всички ни е ясно, че от тази връзка нищо няма да излезе. Да не говорим за това, че сега е момент в който политическите разграничения трябва да се спазват свято, ако искаме самата идея за политика да оцелее. В противен случай ще се получи някакъв управленски бълвоч, който ще е като отвара за дълго и трайно повръщане. 39-те депутати на БСП не стигат за стабилност на коалицията, но могат да бъдат достатъчно ефикасни като опозиция, защото при избори в които всички освен един се чувстват победители е много важно някой да запази здрав разум.

Вариант 3 - ГЕРБ сами, правителство на малцинството (84 депутати)

Само ден след изборите от ГЕРБ лансираха идеята, че могат да направят правителство на малцинството. Потенциалните коалиционни партньори настръхнаха. Истината е, че това упражнение съвсем не е ново за партията на Бойко Борисов. През 2009 година ГЕРБ имаха само 117 депутати, но това не им попречи да прокарат свой еднопартиен кабинет. Вярно е тогава доста парти - "Атака", РЗС, дори и оттеглилата се в по-добър свят Синя коалиция подкрепиха правителството. Резултът бе драматичен. Борисов не е човек, който може да съществува в ситуация, която не контролира. Само няколко месеца по-късно групите на РЗС и "Атака" почнаха да се роят и в 41-ото Народно събрание се появиха цяла сюрия независими депутати, които подкрепяха управлението със страстта на талибани. Вероятно по-малките групи знаят, че ако Борисов прибегне до такъв вариант и сега съдбата ще им е същата и заради това биха спрели подобно правителство преди то да си разпери крилата и да овладее всички лостове и механизми на държавата. С други думи - вариантът е поетичен и звучи добре в очите на електората на Борисов, но трудно ще мине през цедката на осемпартиен парламент.

Вариант 4 - ГЕРБ - ББЦ - Патриотичен фронт - АБВ (129 депутати)

Все по-очевидната нервност на Борисов към Реформаторския блок може да отключи опит за съставяне на една по-широка коалиция към която под една или друга форма да бъдат прикрепени ББЦ, АБВ и Патриотичния фронт. Изключваме "Атака" от това уравнение, защото е очевидно, че Волен Сидеров няма да се присъедини към каквато й да е коалиция, а ще защитава новия си крайнолевичарски имидж, който на практика му отвори вратите на парламента отново, за огромна тъга, покруса и ужас на протестърите с десни души и фройдистка нагласа. Коалиция от четири партии българската история на прехода все още не помни и вероятно има защо. Въпреки това няма да е никак чудно, ако ГЕРБ замислят именно такъв вариант. Неочаквано сговорчивите изявление на Борисов и възраждането на една формулировка, която никой не бе чувал от 10 години насам "правителство на споделената отговорност" намеква, че той ще търси широка парламентарна подкрепа и ще иска от всяка партия ангажимент под формата на министър в кабинета. Мнозинита тръгнаха да тълкуват това като опит за подкуп, като някаква политическа примамка за партньори, но това е по-скоро оферта за подсигуряване на някаква стабилност, която може да се окаже доста илюзорна в ситуация в която народа прилича на барутен погреб и само чака някоя искра да го запали отново. Защото тезата за умора от протестите е удивително манипулативна. Истината е, че българите са останали без всякакво друго оръжие освен безкрайния социален протест, за да накарат политическата система поне от време на време да работи за тях.

Това са четири покерджийски варианта на коалиция, които могат да се случат в рамките на този парламент. На внимателния читател може би е направило впечатление, че от сметките отсъства името на слона в стаята, а именно ДПС. Няма вариант на правителство, което да не зависи от мълчаливата подкрепа на Движението. Интересното е друго - тези, които цяла година викаха "Кой" и твърдяха, че ще бъдат непримири борци с авторите на този модел, вече не само преглътнаха ДПС, но дори чертаят сладострастни модели на управление, където хората на Местан/Доган мълчаливо ще подкрепят и ще дават благословия. Което като минимум показва, че никаква битка с олигархията не е водена. Всичко е било отклоняваща вниманието маневра и вероятно гласоподавателите все пак са усетили цялата подлост на това протестно картоиграчество и заради това гласуваха така живописно. Те доведоха политиката до нейният краен абсурд и оставиха политическите елити да се оправят с условието на задачата. Проблемът е, че пак ДПС раздава картите. Май ще се окаже, че този модел е пред разпад, но винаги най-стабилния елемент в него ще бъде ДПС и докато другите тънат в предположения, медийни скандали и фейсбук-войни, депесарите си ваканцуват тихо и кротко и сигурно вече чертаят планове за 44-ия парламент. Няма начин да не го правят. 

Трябва да ви е екзактно ясно.

"Реформаторският блок" от Салвадор Дали

Медийният образ на Реформаторския блок ми прилича на картината със слоновете на Салвадор Дали. Спомняте ли си образа - нарисувани са  слонове, но крачката им са дълги и тънки като китайски клечки за ядене и човек остава със сюрреалистичното усещане, че трагичните фигури всеки момент ще се стоварят върху земята и, че съществуват във въздуха по някаква върховна гавра на вселената.

От една година насам правоверните медии градят на Реформаторския блок имиджът на политически супергерой. Политолози ни обясняват, че решенията на десните са гениални, уникални, правилни, магически. Че политиците от блока са решителни, отдадени, непорочни и борещи се с нечистия модел "Кой". Журналисти със сатенени ризки сладострастно предсказваха десноцентристки кабинет в който именно уникалните реформатори ще държат златната акция, но това ще е от изключителна полза за България. Водещи в сутрешни блокове гледаха обожателно Радан Кънев в очите и го водеха за ръката в трънливото море на извънпарламентарните партии, за да го дондуркат до бурните води на 43-ото Народно събрание. Изобщо описанията на РБ приличат на комикс - те са съвършени, експертни, светли, чисти, невинни, неопорочени, а в дълбоките им зеници сияе светлината на абсолютната истина, на енергията на умните и красивите.

А истината е, че точно този образ днес играе изключително лоша шега на реформаторите. Всеки, който прочете поетична статия за тях и се огледа в действителността, за да ги види каква банда от идиоти са, ще остане в пълен потрес. Защото очакваш ангел, а получаваш Лукарски. И новата му приятелка, вече горд шеф на Държавната агенция за българите в чужбина.  Очакваш мъдрец, а се сблъскваш с Кунева и нейното нацупено лице. Очакваш решителност, а налиташ на Радан Кънев. Търсиш стратегия, а се сблъскваш с ген. Атанас Атанасов. Драматургията е толкова голяма, че този съюз наистина започва да се превръща в сюрреалистично създание. 

След шестчасовото фиаско на преговорите на РБ и ГЕРБ май краката на политическите слончета започнаха да се трошат като набързо направени солети. Цялата политическа стратегия на Блока до този момент беше да бъде партия присъдружна на ГЕРБ, заради собствената си немощ в момента да мине 9 процента. И най-лошото е всичко, че влъхвите на десницата, техните медийни гурута ги тикаха към този съюз като коменданти на концлагер жертви към газовата камера. Именно това предизвика абсолютната шизофрения на образа. Защото се получи така, че партията на принципите бе готова да преглътне полицейската кубинка на ГЕРБ и дори да изпита известно срамно удоволствие от това. ГЕРБ би трябвало да са отрицание на всичко онова в което реформаторите твърдят, че вярват, но упорито като в роман на Кафка тях ги бутаха и продължават да ги бутат в мрака на едно потенциално коалиционно управление от което ще има много малко позитивни изходи за страната.

Интересна беше реакцията на десните шамани. Даниел Смилов (основният сватовник на ГЕРБ и РБ) с разбито сърце започна стене, че поведението на ГЕРБ е безотговорност. Половината кариеристи на РБ, които се бяха смълчали като Кондьо в полупразна кръчма, почнаха да праскат бойни анти-ГЕРБ статуси и да клеймят бойковщината и всички останали форми на банкянско съществуване. Разбира се, само ден преди това същите тези твърдяха, че дясноцентристка коалиция е единственият изход за България и тайно въздишаха пред потртета на Цецка Цачева. Тази подлост и лицемерие пречи на РБ да осъзнаят нещо. ГЕРБ ги спасява от самите тях. Коалиция с ГЕРБ е като да разчиташ Дракула да мине на диета от плодови сокчета. Щяха да бъдат изсмукани, употребени и изоставени за следващата пищна и горда дясноцентристка красавица с по-дълги бедра.

И е смешно да гледаш как тези, които въздишат за принципи след краха на консултациите започнаха да твърдят, че ще докажат, че управлението им с ГЕРБ е възможно. След такава психодрама, каквото сервираха на публиката, ако реформаторите тръгнат към съвместно управление с партията на Борисов, то завинаги ще унищожат поетичната си аура. Не можеш да унищожиш мафията в съюз с мафията. Толкова е простичко и ужасно как "умните и красивите" не го виждат. И не само не го виждат - те не искат да го разберат. Готино е да заклеймяваш за всичко архиврага в дясно, но проблемът е врагът в собственото ти легло, пардон, политическо пространство.

Реформаторският блок получи неочакван шанс за дълъг живот с отблъскването от страна на ГЕРБ, но сега май ще го пропилее с наслада и с мечтите да уреди поне няколко от своите кадри с министерски кресла. Ето заради това имаме пристъпи на лудост в тази страна - кариеристичните пориви се обясняват с идеализъм. Резултатът са реформатори, които пишат гневни статуси и проклинат неясната гадост на околния свят. Абсолютни слончета на Дали.

Този парламент е резултат от анархистки протест. Хората биха се издразнили на всяко едно управление. РБ са късметлии, че се не се набъркаха в тази оргия, въпреки отчаяните им опити да попаднат на това властово дрога-парти. Заради това в нощта на изборите като видях едни кадри на РБ им казах да не бързат да хейтят БСП, защото двете партии ще си стоим в опозиция и от време на време, където се вика, трябва да си махаме с ръка...

Призив за лустрация на БГ-песните!

Тези дни, насред едно столично заведение, бях осенен от нещо, което няма да нарека с политическата дума катарзис, но ще определя като сатори - внезапно просветление за това защо животът у нас тече с неевропейска скорост, а това донася на истеричната градска десница бедствия в следния ред: разстроено храносмилане, лоши сънища в които Путин ги кара да пият водка и сельодка и неспираща поредица от текстове от Иво Инджев. След това градският интелигент се буди с махмурлук, прокълне живота и почва да джарка текстове как социализмът е навсякъде край нас, отровил е съзнанията на хората, а дори и закъснялата лустрация вече не можела да се пребори с демоничната носталгия, която карала лузърите да си спомнят как добре са живели преди.

И моето сатори беше на тема: "Защо десният интелигент е прав". Да, точно така. Просветлението ми бе предизвикано от текста на песента "Богатство" на групата "Тангра", която дори и до днес се пее даже и по купоните на десницата, без да могат да разберат какво идеологическо предателство извършват.

Само чуйте първия куплет на това парче:

За мен отдавна хората говорят,

че вечно съм без пукната пара,

но аз със всеки съм готов да споря

дали това е най-важно на света.

От този текст струи демоничен социализъм. Само забележете - в него се прокарва сатанинската идея, че парите не са основен измерител на качеството на един човек. Това е антиевропейско и антипазарно мислене и веднага трябва да бъде заклеймено от Института по пазарна икономика. Тук се прокарват някакви комунистически шашмалогии, че човек е нещо повече от своя портфейл, което е долен марксизъм, мракобесна останка от черното минало, когато хората смятаха, че личният икономически възход не е най-определящата характеристика на отделния индивид.

Представете си и друго. Младите поколения слушат този социализъм във вид на музика и попиват разни неясни идеи, че вероятно не трябва парите да бъдат водеща ценност в живота. Болшевизъм та дрънка. И заради това същите тия, които са закърмени днес с музика скачат и викат при всяко вдигане на цената на тока. Просто не са възпитани, за да осъзнават отговорността си пред едрия бизнес и неговото правене на свръхпечалби.

Политическото престъпление обаче продължава. В четвъртият куплет безобразието вече не се търпи. Социалистът хълца:

Дали хазяйката ще идва рано

с виенска кифла, с каничка кафе

и вместо да попита тя за наема

ще се усмихне - спахте ли добре?

Схващате ли? Подмолният комунист се надява да отклони дребният бизнес от неговото предприемачество, мечтаейки се, че хазяйката няма да пита за парите. Абсолютна андрешковщина. Ето как фиска на бюджета страда - заради такива нелепи социалистически мечтания, които искат финансовите отношения да не са водещи в живота на хората. Сатанински комунизъм.

Същата група "Тангра" има и друго политическо престъпление спрямо днешната дясна интелигенция. В песента "Нашият град" се натъкваме на гнусна левичарщина:

Да, така е във малкия град ,

този град старомоден и скучен ,

в който друго , освен да се влюбиш

просто няма какво да се случи.

За тези с промитите от социализъм мозъци ще обясним. Лирическият лузър на текста обяснява, че в малкия град можело само да се влюбиш? Така значи - ето как се убива бизнес-духа на народа. Защо не изпяха: "Тук освен да завъртиш малък бизнес просто няма какво да направиш?". С тая любов са толкова съмнителни и така яко вървят срещу нашите съвременни ценности, че е време едно дясно-центристко-психиатрично правителстно да приеме закон с който да се лустрират старите текстове на българските песни, за да не промиват съзнанието на хората.

Вървим по-нататък в разследването на нашето промито от социализъм и естрада съзнание. И се натъкваме на гадния социалист Емил Димитров. Какво пее тоя?

Ако си дал на гладния

дори трохица хляб от своя хляб.

Ако си дал на скитника

дори искрица огън от своя огън.

Гнусна левичарска демагогия. Истинският капиталист знае, че животът трябва да е един безкраен ужас без всякакви прояви на солидарност. Това левите са ужасни демагози - делят си хляба с бедните, вместо да го запазят за себе си и да демонстрират на бедните загубеняци, че ако не са полезни участници в пазара просто изпадат от него. Подобен текст е в яростно противоречие с принципите на пазарната икономика за която свети Едвин Сугарев (да се свети яхнията му) гладува цели три пъти, с известни паузи. Но понеже ние проявихме безотговорно отношение към нашето минало и не се конфронтирахме с миналото и с комунизма, у бедняците още се появява надежда, че някой ще се погрижи за техния хляб, което си е останка от гнусния социализъм.

По нататък авторът подривно казва:

Никой не може да ти отнеме

обичта, обичта на хората.

Пфууу, ето как се отнеме вярата на хората в непопулярните реформи. Тук се прокарва сатанинската идея, че хората трябва да те обичат, което минира истинската дясна политика за замразяване на доходи, орязване на пенсии и изцяло платено здравеопазване. Ако не бяха тези прогнили останки от социализма отдавна щяхме да сме ги въвели, но тая естрадна левичарска патетика спира благородните ни усилия да се отървем завинаги от миналото и да оставим хората в състояние само на дива омраза.

А след това попадаме и на Васил Найденов. Вижте го какво пее тоя презрян болшевик:

Всичко отминава под това небе,

болката отляво - не!

Болката отляво значи, а? Лустрация и за тебе, комунистче! Значи нищичко не усети отдясно, ама отляво те заболя? И сега тази идеологическа отрова се насажда в съзнанията на нашите деца и човек като се огледа - освен речите на Радан Кънев и статиите на Калин Янакиев, всичко е друго е див социализъм и правоверния десен не може да си гледа кефа и сърцето му прихлопва като сърцето на Божидар Лукарски, когато се сеща как комунистите зверски убиха Стамболийски.

И най-накрая - ФСБ. Жалки левичарчета. Вижте ги само:

Пак ще се срещнем -

след десет години,

за да разкаже

всеки от нас

със какво се е преборил,

от какво не е заспивал

и какво е надживял.

Тук пак се прокарва идеята за непаричната стойност на живота. Вместо да се фукат колко кинти са изкарали през тия десет години, ще ми бръщолевят за разни си алабали - какво са приборили и защо не са заспивали. Какво е това? Пак ще ми дрънкат за разни идеалистични представи за света и ще ми праскат социализъм след социализъм.

Мисля, че всички приведени доказателства ясно разкриват престъплението. Младите поколения раснат с промити мозъци и не вярват в новите ценности, ами лигаво хълцотят на разни утопични социалистически измислици, които им проповядват, че пазарната икономика не е съвършена. Заради това призовавам за пълна лустрация на БГ-естрадата. Да бръкнем в сърцето на социализма и да го унищожим. Младите поколения заслужават да израснат без мечти. Само така ще гарантираме, че България ще им хареса като държава и ще заживеят пулс в пулс с пазара и десните ценности. 

Всичко останало е болшевизъм!

Монументална глупост

Пореден обществен бисер. Зам.-кметът на Столична община Тодор Чобанов обяви вчера, че обмисляли смяната на името на Паметника на съветстката армията, защото той е ""загубил значението си като символ на съветската армия". Изящна логика. Нека да обясним - според Чобанов, ако нещо е изчезнало, но за него има паметник, то последният губи значението си на символ, защото това, което означава и символизира, вече го няма. За да има значение на символ, един паметник трябва да е паметник на нещо, което го има. Тоест паметниците на Левски вече са една отживелица, защото Османската империя отдавна я няма и Левски е загубил значението си като символ на борбата срещу нея. Чобанов би трябвало да се подпише под такова твърдение, защото той казва абсолютно същото за Паметника на съветската армия.

Загадката е и как Чобанов реши, че въпросът е актуален. Актуален е, защото му се върти из главата. Ако главата е на началник, въпросът става много актуален. Ако си идиот, то въпросът би трябвало да стане актуален за всички.

А иначе в прекръщаванията има хляб. Толкова е лесно да се прави политика по този идиотски начин. Ето защо предлагаме паметникът на цар-освободител вече да се казва: "Монумент на Джордж Буш-младши", за да отбелязва радостният ден,  когато България стана член на НАТО и доброволно почна да изпраща пушечно месо за американските мисии в чужбина. "Св. Александър Невски" моментално да се прекръсти на "Св. Хамбургер", а бул. "Руски" моментално да бъде прекръстен на "Ню Йорк".

Левчев навремето правилно казваше, че талантът е Мамаев Курган (също паметник), а бездарието е фашизъм. В България винаги стигаме до момумент на бездарието. 

Винаги.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Лигавият проповедник на смирението

Дори в далечна Женева президентът Росен Плевнелиев отново даде най-доброто от себе си да накара огромна част от българския народ да гледа в недоумение и да се пита - "този от Марс ли е паднал?". "Рецептата за успех на България днес се състои в реформи, смирение и много работа", обяви с патоса на протестантски проповедник, прекалил с ръженото уиски Плевнелиев пред българската общност в Женева.

Винаги ми е било чудно как става така, че най-големите си политически изцепки представителите на ГЕРБ правят в чужбина. Именно в чужбина (Чикаго) Бойко Борисов разви теорията си за некачествения човешки материал. Сега пак в чужбина Плевнелиев се разкрива пред очите ни като проповедник на смирението.

Нека да се опитаме да проследим логическата верига на това философско фън-шуй. Значи на първо място България се нуждае от реформи. Всички знаем, че думата реформа се възприема от 97 процента от населението като псувня, защото под думата "реформи" обикновено се разбира действия, които са в изключително пряка вреда на обикновените българи и в изключителна угода на монополите. Заради това от нищото се появява призивът за смирение. Смирение? Ти да видиш?

Къде ли е останал онзи президент, който през лятото на 2013 година радостно ръкопляскаше на протестите и твърдеше, че вълната от гражданското недоволство извисява обществото? Някой да е чул Плевнелиев тогава да призовава за смирение, да чете полупротестантски проповеди и да морализаторства небрежно с клишета? Май нуждата от смирение се появи в неговия речник, когато стана ясно, че крясъкът "Кой" вече е напълно забравен от неговите автори. Защото, както каза доктор Николай Михайлов - те не викат "Кой", защото ще трябва да управляват с Него.

Когато Той тръгна към властта и почна да организира преговори, изведнъж Плевнелиев се превърна в хрисима християнска душица, която се уповава на смирението. Защото вероятно с ужас си предстява зимата на социалните недоволства отново. Нека да си спомним. Преди виновното лято на 2013,  през зимата, онези, които не можеха да си платят сметките за тока освиркаха мощно президента. Защото той не е от тях? Той не ги разбира и никога няма да ги разбере. Нека да предпише смирение на себе си. 

Ще има нужда от него, когато освиркванията отново започнат. 

Клоуните на предизборната кампания

Май в едно-единствено нещо цяла България успя да постигне консенсус през този политически сезон, и тук говорим и за леви и десни, за психари и полупсихари, за зелени, националисти, екстремисти и всякакви други обществени фетишисти - че предизборната кампания беше скучна като роман на френски екзистенциалист или поне като новогодишна реч на Росен Плевнелиев. А никой не очакваше такова развитие. След европейските избори политическата ситуация в страната започна да бълбука като мистична вещерска смес и всички вкупом, политици, политолози, социолози и шамани очакваха, че кампанията ще е нещо като битката на САЩ с Ислямска държава - бомбардировки, клетви, компроментиращи видеа и минометен обстрел. Уви, понеже на хоризонта така и не се очерта нещо ново, а летните протестъри заприличаха на нацисти със стомашно разстройство, които се вайкат, че тоалетната им хартия е свършила, предизборната надпревара се оказа вяла и единственото интересно нещо в нея бяха залозите по колко пъти на ден Бойко Борисов ще си смени мнението за Реформаторския блок. Знаете как е - флиртът и любовта са велики сили, но като цяло само те не могат да осмислят една кампания. Много са причините за тази безпределна сивота. Предизвестеният победител е като тъмна сянка от миналото, тоест всички знаят, че неясното бъдеще едно към едно ще прилича на това, което сме преживявали и изгладували. Политическата сила за второ място се потопи в своята всемирна меланхолия от която така и не излезе и заприлича на гимназист, който тепърва е прописал лирична поезия, но музата му излиза с някой друг. Партията на "умните и красивите" така жестоко се отказа от своите хапчета срещу шизофрения, че отново заговори на 15 гласа и показа, че традиционното дясно в България практически е неотделимо от пациентите в Карлуково. Дори изчепечените политологически мошеници, които обикновено се стараят да обяснят света по пътя на най-малкото съпротивление се провалиха страховито в опитите си да съставят някоя схема, която народът да преглътне. И така, осенена от есенна носталгия, България навлезе в период на избори от които никой не очакваше нищо добро. Както и стана. Това настроение си личеше и по лицата на хората - България е достигнала до катастрофичната точка на нулево доверие във всичко наоколо и именно подобно усещане е причината всички разговори за някакво добро бъдеще да изглеждат нелепи като като философ в къщата на Биг брадър. И понеже е трудно след такава депресия човек да се съвземе нека да посветим този текст на самотните луди, които се проявиха по време на тази кампания. Присъствието на преференции накара някои кандидати да блеснат с такива странни прояви, че спокойно можем да състави една енциклопедия на клоуните по време на предизборната битка. И, за да е спокойна вселената, искам да споделя, че описването на действията им тук не е някакъв опит за хейт - просто народът се нуждае да види, че е имало хора, които откровено са се опитвали да го забавляват по време на политическата му меланхолия, наречена "избори".

Гласът на животните в парламента

Какво бихте си казали, ако видите лозунг: "Животните нямат глас в парламента. Можем заедно да променим това!". Много хора споделиха, че това им звучи като ексцесия на болно съзнание или просто, че някой е пиар е прекалил с марихуаната, съчетана с бира и резултатът е бил тревожен като изповед на Атанаска от Павликени.

Призивът за преференция обаче е съвсем реален. Направи го лидерката на ДСБ - Средец Марта Георгиева, която почна да си прави преференциална кампания съвсем отдалеч. Оказа се, че костовистката била природозащитник и реши, че може да посъбере някой друг десен глас по тази линия. Залагането на животните обаче очевидно не се оказа чак толкова печелившо, след като Георгиева реши да приложи и другият изпитан трик на психодесните - атака срещу паметника на Съветската армия. Тя се прояви като виден бояджия на този исторически символ и влезе в медиите с изявленията си, че поемала политическа отговорност за вандалския акт. Хардесният електорат обаче вече така е обръгнал на бояджийските цапаници, че май не се трогна особено от пиар-акцията на Георгиева, особено след като се опитваш да поемаш отговорност, скрит удобно зад чадъра на кандидат-депутатския си имунитет. Но все пак след като се изяви като глас на животните, Георгиева заслужи мястото си в класацията на клоуните. Героичните й усилия обаче не отпуснаха място в парламента. Вместо това избирателите на РБ избраха оня зеленчук Мартин Димитров. Не ги разбирам тия хора и това е.

Агитация за конкуренцията

В списъка на издънките се записа и иначе смисленият червен кандидат Георги Кадиев. Кадиев, който е вечната опозиция в БСП и никога не жали нито чужди, нито свои, заложи на преференциална кампания и дори още преди началото на кампанията призова всички избиратели да използват преференциите като начин да се развалят апаратните схеми и вътрешнопартийните планове на разни кариеристи. Заради това вечната опозиция пусна свои билбордове с които агитираше за собствения си номер в листата - номер 9. По недоглеждане обаче в тази агитация напълно отсъстваше номерът на самата партия 22, а иронично девятката бе номерът на ГЕРБ. Така излезе, че Кадиев с лицето си агитира за конкуренцията и то за най-голямата. Това бе използвано като поводи за доста шеги на негов гръб, защото се наложи по спешност той да сваля и да подменя билбордовете си с нови. Както се казва - преференцията все още е неясно и минно поле в българските избирателни практики и заради това битката за мотивирането на избирателя да я използва тепърва ще ни носи радости, забавления и комедийни моменти. Въпреки това окончателната равносметка за Кадиев е положителна - той спечели солиден преференциален резултат и стана депутат. Което говори, че хората все пак обичат особняците (абсолютно нестроен превод на думата maverick) в политиката.

Лиляна в селската баня

Водачката на листата на ГЕРБ в Стара Загора Лиляна Павлова записа един от най-култовите моменти в предизборното състезание. В село Ягода, Мъглижка община, бившата регионална министърка изслуша специално импровизирана песен на местния фолклорен състав, която съдържаше призив за възстановяве на местната баня.

Текстът на песента заслужава да бъде увековечен, защото след него е трудно човек да каже дори и една дума:

Банята, банята. Какво става с банята.

Банята, банята - искаме си банята.

Мили хора, я кажете, що да сторим ний.

Молим ви, молим ви, помогнете ни.

Да си върнем, да си върнем, тази благодат -

ГЕРБ да бъде, ГЕРБ да бъде победител пак.

Направете, направете тази добрина.

Да си върнем, да си върнем този Божи дар.

Да лекува, да помага на всеки заболял.

Очевидно призивните трели така са докоснали сърцето на Павлова, че тя написа в блога си, че селяните са я спечелили завинаги и не можела да откаже на толкова топъл призив. Коментарите във Фейсбук по повод на тази разтърсваща предизборна драма достигаха до иронични висоти. Много хора споделяха, че в селската баня обикновено кметицата сапунисва...(сами можете да си направите римата) и всички твърдяха, че това е особен начин на ГЕРБ да си прави пиар с такива гледки. Други споделяха, че ексцентричните новини са запазена марка на Лиляна Павлова и връщаха времето назад, за да припомнят заглавието: "Павлова спаси бременна скарида". Интересното тук е в това, че гафът не се дължи на битка за преференция, а просто на начина по който ГЕРБ води кампания.

Бягство от детектора на лъжата

Последната звезда, която ще представим с издънка е реформаторът Антони Тренчев, който хвърли солидни медийни ресурси да популяризира своята кампания "Хвани лъжата". Представителят на партията на Кунева предизвика политическите си противници и своите събратя реформатори да се подложат на детектор на лъжата и да отговорят на въпроса дали са се обогатили от своя престой в политиката. Същият обяви, че първата му работа като депутат щяла да бъде приемането на закон, който да задължи всички на публични постове и депутатите всяка година да се подлагат на изпитанието на полиграфа. Което, разбира се, е грубо нарушение на всички правила на демокрацията, но пък нима не искаме твърде много - реформаторите да разбират от демокрация? За тях е важното, че се водят демократи, хич не им пука, че половинат им идеи са път към мракобесна несвобода.

Гафът обаче стана след като абсолютно никой не се яви на изпитанието, анонсирано от Тренчев. И, ако липсата беше разбираема за хора като Михаил Миков, Николай Бареков и Волен Сидеров, защото са от конкуренцията, издънката беше, че нито един от лидерите на Реформаторския блок не се подлошжи на изпитанието. Дори лидерката на самия Тренчев Меглена Кунева коментира с лека пожелателна нотка събитието, но не седна да се провери. Което, както и да го погледнеш си е абсолютно фиаско, особено след като най-напред те предават своите. Не е ясна реакцията на Тренчев на този гаф, защото той се покри веднага след него, завинаги убедил се, че нещата, които изглеждат добре на хартия, рядко проработват в инатливата българска действителност.

Балотажът - догодина

Именно така с шеги и снишаване мина най-депресивната кампания, която някога е правена по земите български и която ще бъде забравена в мига в който почнат усилията за съставяне на ново управление в общество, което прилича на барутен погреб и само една клечка може да се го възпламени свръхдраматично.

Иначе изборите май не поднесоха особени изненади. Победителят се оказа банално досаден. Вторите, третите и четвъртите също. Май единствената свежест беше, че в парламента влязоха осем партии. Пъстрият следващ парламент още отсега прилича на политическо проклятие за хората със здрав разум и като извор за безгранично вдъхновение за вицове. И един даже веднага тръгна из нета - изборите минаха, а балотажът ще е след шест месеца.

Дано и тогава да има клоуни, че май единствено смехът е останал като последен протестен акт на този изтормозен народ.

Ще снимат ли следващия Джеймс Бонд в Украйна?

Във втория филм от поредицата за Джеймс Бонд "От Русия с любов" един от най-големите гадняри е българин. Филмът е сниман през 1963 година, когато ветровете на студената война вече са съвсем ледени и ядрената надпревара е факт. И сега се дръжте за столовете - този българин е толкова автентичен, ама толкова автентичен, че фамилията му е традиционно българска - Криленко. Още тогава американците показват, че са добри в пропагандата. Всички гадове в Джеймс Бонд са нелогично зли, изначално кофти-хора, в тях няма нищо смислено, искрено или светло - само мрак и садизъм. Това е работещата технология. Социалистическата пропаганда беше по-комплицирана. Тя все се стараеше да види нещо отсреща, да го представи по-цялостно. Вземете например - романите на Богомил Райнов. В два от тях - "Голямата скука" и "Денят не си личи по заранта" разузнавачът Емил Боев се сблъсква с американския шпионин Уилям Сеймур. Сеймур е изцяло враждебен и мрачен, но е представен като човек - със своите разочарования, търсения, провали. Той е интересен като образ, но като пропаганда не струва. Съзнанието на зрителя се нуждае от холивудски екшън, ако искате той да убеден в точното нещо по точното време. Студената война - златни години за експериментаторите на пропагандата.

След разпада на СССР западният свят изпадна в остра идеологическа абстиненция, защото останаха без свръхвраг, някакъв архизлодей, който да е в състояние да стресира средностатическия гражданин на богата държава и да бъде сочен като Онзи, който иска да ги лиши от свобода и просперитет. Тази остра криза се видя, иронично, отново във филм за Джеймс Бонд. Сниманият през 2002 година "Не умирай днес" показва Бонд на мисия в Северна Корея, а архиврагът там е севернокореец. Не напразно този филм се оказа провал - никой балък не се върза, че Северна Корея може да бъде чак такава заплаха, че да накара 007 да се лиши от следобедното си лондонско мартини (разбито, не разбъркано!). Бин Ладен също не свърши работа, защото тероризмът наистине е несиметрична заплаха. Един човек срекщу супердържавата? Моля ви! Ресто, не струва. Дори и Ал-Кайда, а сега и Ислямска държава са твърде призрачни и неясни, за да могат да активизират граждански уплах и желание за контрол в големи размери. При това нито Ал-Кайда, ито Ислямска държава дават алтернативен модел за развитие на света. Те са строго регионални организации, вплетени в несвършващия кошмар на Близкия Изток.

Заради всичко това отново бе възкресен стария демон от миналото - Русия. Ето това вече е враг, който можеш да наречеш всеобхватен и с пълна сила да упражняваш върху него нови технологии за наплашване на населението. Проблемът се състои в това, че днес вече Русия има смелостта да защитава своя собствен интерес, дори, когато той в противоречие с геополитическото статукво. И само да уточним - всякакви локуми, които ни раздуват, че в тази битка има добро и лошо са просто приказка за наивници. Значи е добро да нахлуеш в държава под измислен предлог и да я окупираш, а е кофти да си вземеш полуостров чието местно население така или иначе масово желае да се отдели от Украйна. Тук не действат понятия като добро и лошо, колкото и да ни се иска да надарим случаите с подобни оценки. И в двата случая говорим за сила, въпросът е защо пропагандата представя едната като нещо слънчево и превъзходно, а другата като останка от 19-ти век. Ами много ясно защо - дошло е пак да бъде търсен Големият враг.

Има безпогрешен начин да разберете кога говорим за тотална пропаганда - когато истината вече нищо не означава. Днес например постоянно ще слушате как през 2008 година Русия в първия си опит да опита имперските си зъби е нападнала невинната и миролюбива Грузия, намираща се тогава под президенстването на Михаил Саакашвили. И никой няма да ви разкаже истината - това, че грузинските войски първи атакуваха гражданското население на Южна Осетия и, ако е имало агресия, то със сигурност тя почва от Грузия. Разбира се и до днес има противоречиви мнения за това кой е виновникът за началото на конфликта, но повечето версии не издържат. Например, ако руснаците са искали наистина тази война те спокойно можеха да стигнат до Тбилиси, защото грузинските войски бяха напълно разбити. И независимо публичните изявления на западните лидери на практика тогава никакви не бяха предприети никакви санкции срещу Москва, което ясно показва, че западните елити много добре знаеха, че това е работа на тяхното момче, което обаче никак не успя да прецени момента и времето.

Сега обаче и това време на лъжи изглежда леко утопично, защото, когато човек чете средностатистически статии за Русия остава с впечатлението, че те са родени в алтернативно измерение.

Пропагандата много държи да представи управлението на Путин като някакво възкресяване на СССР, което освен абсолютно непознаване на реалностите, не помага никак до достигането на решение на украинската криза. Всъщност конфликт като този в Украйна можеше да бъде решен отдавна, ако не беше безумното желание на определени световни сили напрежението там да трае дълго, защото то помага на пропагандното оформяне на врага.

Аз не съм от хората, които смятат, че Русия може да издържи сама срещу целия свят, нито, че това е полезно за Русия и за нейното общество. Но пък е очевидно, че руската позиция дойде като начин за защита, а не за агресия. Ако не вярвате, че това е защита си представете ситуация в която например в далечното Мексико идва проруско управление на власт и кани руски бази в страната си. Нека да видим как демократичният западен свят ще реагира на подобно нещо. Тоест пак опираме до най-важното - повечето оценки, които се опитват да ни пробутат днес като супер моралистичен писък всъщност са си крещяща пропаганда. И най-интересното е, че тази пропаганда първа ще фалира в Украйна, защото хората все още не могат да се хранят с клишета и красивите приказки не са в състояние да им осигурят нормален живот.

Но фактът си е факт - Големият враг пак е изплувал на сцената и никой не дава пет пари за истината. Пропагандната машина работи и от нея ще загубят най-много обикновените хора, които понякога се оглеждат и търсят истината за своя собствен живот и за света в който живея. Вместо истина обаче те ще получат нов филм за Джеймс Бонд. Почти съм убеден, че някоя от новите части ще бъде снимана в Украйна. Сега сигурно Бонд ще воюва на страната киевската демокрация и ще трепе опълченци като мухи. А опълченците, разбира се, ще бъдат пълни гадове, с татуировки на Путин - тоест как да не им пуснеш по един куршум в десятката. В крайна сметка - това е Големият враг, на кой му пука дали е истински или не.

Коалиционните свалки на маймуните на клона

Знаков епизод: емблемата на новата дясна непоклатимост, медийно възхваляваният лидер на ДСБ Радан Кънев, пиарски възвеличаван като "човекът, който се опълчи на Боко" вече се огъна и изстреля в ефир своят анализ, че поставянето на условието Бойко Борисов да не е премиер е било грешка. "Може би беше грешен ход и от моя страна и от други колеги, и от Борисов, който го взе много лично и започна да подскача. Това не помогна на България да има правителство", са точните думи на Кънев.

Не мисля, че е уместно да иронизираме този политически лупинг, сравним с хормоналните изблици, които минават за политика при ГЕРБ. Интересно е обаче на какво се дължи тази преоценка на позицията на ДСБ, защото тя поставя интересен интелектуален капан.

Една голяма част от неочаквания добрия резултат на Реформаторския блок освен на максималната мобилизация се дължеше именно на заетата позиция срещу премиерстването на Борисов. С нея Радан Кънев даде знак на една разочарована част от десните, че този път като никога традиционната десница ще се опита да отстоява някакви принципи. А оценката на ГЕРБ и на тяхното управление е един от най-важните знаци за нормалност в тази страна. Десницата дълго време се гърчеше в тъмния и задушаващ мрак на това, че истински десния трудно ще приеме едно полицейско управление, но същевременно партийните баланси и платените политологически шамани тикаха реформаторите в ръцете на ГЕРБ все едно подобен мрак моментално ще разреши всички проблеми по мистериозен начин.

Ако приемем думите на Кънев, че позицията за Борисов е грешка, то очевидно и добрият резултат за РБ е грешка. Защото какъв е бил смисълът десни гласоподаватели да натоварват с доверие реформаторите, ако те вече са на позицията, че трябва да го подарят на ГЕРБ? Защото, ако не беше знакът - "ето един от РБ заема твърда позиция срещу Борисов", вероятно много хора нямаше да намерят ентусиазъм в себе си да подкрепят една формация, която така или иначе беше готвена за присъдружна на ГЕРБ във властта.

Изявлението на лидерът на ДСБ е много важно, защото то поставя по нов начин идеята за това дали има някакъв морал в политиката. Отговорът на РБ вече е - "морал не може да има". Защото да обявиш най-силната си позиция за грешка прилича повече на самокастриране, отколкото на морал. Оказа се, че и партията на небесните всъщност е податлива на най-големия наркотик - властта. Резултатите на традционната десница бяха блестящи, но уви недостатъчни да ги поставят в позицията на хора, които държат ключа към управлението и сега косите на знайни и незнайни реформаторчета, които вече са се виждали поне заместник-министри със сигурност настръхват като виждат как коалиционните баланси са заплетени като песен на Коцето-Калки. В този контекст изявлението на Кънев може да бъде четено като опит за напасване към някаква брутално тежка коалиция във вида ГЕРБ - РБ - Патриотичен фронт. Между другото това ще е коалиция, която ще е сравнима с това да вземеш екстази и да почнеш да танцуваш ръченица, защото и трите формации са пленници на всички изречени думи и заявления, които ще ги преследват като призраци. В Реформаторския блок този проблем е най-голям, защото думите бяха така гръмогласни, че Радан Кънев трябва да се отървава от тях като убиец от случаен труп на местопрестъплението.

Заслужава да обърнем внимание и на друга част от неговото изявление - там, където лидерът на ДСБ недоволства, че първите трима вече правят правителство по мазетата. Дори и да приемем тази партизанска терминология за адекватна, нима усещаме лека завист в гласа на четвъртата политическа сила? Май тя възприема преговорите като училищен бал на който просто не е била поканена. Изобщо - тъжното е да слушаш как дясното се разпада пред очите ти и то в миговете на най-голямата си сила. Никога няма да си обясня откъде идва този инстикт за самоунищожение у десницата, но предполагам, че богът на лудите им го е вплел в гените, за да е сигурен, че никога няма да постигнат парламентарно мнозинство.

Изобщо коалиционните свалки тези дни много напомнят на една стара пиеса на Йонеско, където всички герои носеха едно и също име. Всички, които влязат в коалиция ще се поставят под общ знаменател и май ще спечелят единствено тези, които могат да се различат. Това новото в политическия сезон. Оказа се, че е лесно да искаш да бъдеш на власт, но е много трудно да избереш да останеш в опозиция. Това Народно събрание почти сигурно ще разкъса на части всеки, който възжелае властта по твърде очевиден начин и изобщо политическият модел на страната в момента май успешно се е превърнал в месомелачка, която вместо да ражда идеи, унищожава всички формации, защото българите отново и отново се опитват със своя глас да пробият демоничното статукво на целия проклет преход. Та Реформаторския блок май не могат да схванат именно това. Че напук на всичките си инстинкти и желания би трябвало да останат в опозиция, ако искат да намерят бъдеще. Между впрочем същото важи и за БСП. Да живеят опозиционерите, защото само тяхно ще бъде парламентарното царство. Останалите ще бъдат толкова много маймуни на клона на управлението, че със сигурност за народа ще има само обелки от банани и оголени маймунски задници. Това последното не е цинизъм, а просто политически реализъм. Нали не се съмнявате, че ще видим нещо друго?

Александър Симов: БСП все пак има бъдеще

Генералът в изборния лабиринт

В дните на изборите, когато медиите палаво заобикалят закона и съобщават резултатите от паралелното преброяване на социолозите под формата на класации на песни, филми, стихотворения и други, много често, за да опишат метафорично ГЕРБ използват книгата на Габриел Гарсия Маркес "Генералът в своя лабиринт". Не мисля, че повечето, които прибягват до нея някога са я чели, защото, ако го бяха направили със сигурност нямаше да искат да посочват точно това заглавие. Да не говорим, че лидерът на ГЕРБ не би бил доволен на тази препратка, ако някога запрати споменът за "Винету" на боклука и поиска да се отдаде на непознати литературни авантюри.

"Генералът в своя лабиринт" е богоборческа книга, която представя иконата на Латинска Америка Симон Боливар в края на неговия живот. Романът го показва като един изтощен, изморен и болен човек, който вече не е сигурен в нито един избор, който някога е направил, но пък вече има толкова много последователи, че не може да си позволи да бъде друг. Боливар се оказва пленник на своето собствено дело и осъзнава, че е в някакъв кошмарен лабиринт от който изход май е единствено смъртта. Разбира се, като всеки голям роман и този съвсем не е елементарен, нито пък се движи по каноно на чистото историческо писане. Маркес се опитва да види човекът отвъд политиката и да остави читателите да решат дали да простят, дали да обвинят, дали да разберат.

Парадоксалното е, че точно този роман наистина може да бъде използван като метафора за състоянието на ГЕРБ и техния лидер в миговете преди да консумират предсказваният от социологическите шамани изборен триумф. След като в продължение на цяла година течеше откровен и сапунен флирт между ГЕРБ и Реформаторския блок, в дните преди кампанията, а и по време на самата кампания изведнъж се оказа, че подготвяната сватба май се отлага за неясното и винаги мъгливо бъдеще. В България е пълно с полиически анализатори, които с радост напускат полето на анализа, за да влязат в ролята на съдържателка на публичен дом, която се опитва да подбере най-добрата девойка за своя клиент, но край реформаторите като че ли е най-пълно с тях. И така - една година слушахме как автентично десните оставяли отворена вратичка за ГЕРБ, а пък на следващия ден обидено твърдяха, че не им обръщали достатъчно внимание. Стигна се до театрални телевизионни интервюта на лидерът на ДСБ Радан Кънев в които той обяви, че нямало предизвестен победител на вота и, че ГЕРБ съвсем не са толкова сигурен партньор на реформаторите. Това хвърли дори Бойко Борисов в озадачение, който описа ситуацията със станалата крилата фраза: " В срещите ни никога не съм виждал подобно отношение към мен. Напротив, държи се нормално, той е много слънчев и приятен човек, когато разговаряме лично. И като го видя след това по телевизията как му избива студена пот, с какво огромно напрежение споменава името ми, оставам изумен".

Ясно е, че този любовен кадрил определено изтощи Борисов. От един момент нататък на него му писна да се занимава с Реформаторския блок, което е разбираемо от гледна точка на ГЕРБ, защото, ако един човек иска да си намери партньор, то той със сигурност трябва да си гарантира, че съдружникът му ще бъде предсказуем и ще си пие хапчетата за шизофрения навреме. Умората на Борисов си пролича, когато в два поредни дни той каза две самоизключващи се неща за РБ - че ще са последната политическа сила с която ще говори, а след това, че е готов веднага да прави кабинет с тях. Генералът от ГЕРБ бе вкаран в десния лабиринт на безпътицата, защото градското дясно е така позьорско и извънземно, че то не може да бъде в съгласие със самото себе си, а какво остава с някой друг.

Заради това на много хора им подейства като студен душ рязката смяна на курса на Бойко Борисов. В интервю за Ройтерс, той изведнъж заговори за "широка коалиция" и, о, чудо, смени тона към БСП: "Разчитам много на БСП. И това за първи път на вас ви го казвам. Действително им пожелавам успех на изборите, защото ни е нужна силна лява

 партия".

Има три възможности за анализ на този завой. Първата - Борисов наистина не видя никаква перспектива в коалицията с Реформаторския блок. Честно казано в България елитарната десница наистина е психиатричен случай, а това в повечето случаи вреди на самата идея за политика, отколкото да помага. Втората - може би все пак има някакъв натиск върху ГЕРБ от страна на европейските им партньори да не всяват безкраен дух на конфронтация в обществото, а да се опитат да осигурят стабилност и укротяване на обстановката, защото в сложната световна геополитическа буря, България прилича на хлапе с аутизъм, затворено в своя непроменящ се и съскащ свят. И третата възможност е в това, че Борисов започна да осъзнава, че следващото управление по никакъв начин няма да може да се закрепи на конфронтационна основа, особено, ако резултатите от вота, както винаги могат да бъдат разчетени като сюрреалистично стихотворение. 

Моето лично мнение, че евентуален съюз между БСП и ГЕРБ ще е удивително самоубийствен и за двете партии, защото ще погазят основни политически разделителни линии, които трябва да останат неосквернени. В Германия коалиция между двете най-големи партии е възможна, но говорим за съвършено различна политическа култура и обществен климат, отдалечен на светлинни години от нашия. 
Ясно е и друго - странният резултат от изборите и шаренията в парламента съвсем не помогнаха на Борисов. Точно обратното  - те го оплетоха в такива сюрреалистични съчетания, които не биха се родили и главата на хипи, което е злоупотребило с мескалин. 

А предварително е ясно и друго - естественият партньор на ГЕРБ ДПС е така сатанизиран, че съюз между тях е практически неосъществим, а негласното партньорство, ще е като бавно точене на кръвта на партията на Борисов, която капка по капка ще бъде изпита докрай. Именно всички тези затворени пътища създават усещането за безизходност на ситуацията. И лидерът на ГЕРБ е почнал да го загрява, както и да загрява това, че историята този път ще накаже него, ако не успее да създаде стабилно управление. Изобщо - литературно-политически миш-маш.

Но интересното в завоя на Борисов е друго. Той вече започва гротескно да прилича на героят от романа на Маркес - един човек, осъзнаващ, че усилията на един отделно взет човек могат да променят света, но имат своя предел. И отвъд този предел историческата личност става пленник на всичките си изречени думи, на всичките му приписани или изказани идеи, заплита се в лабиринт от който на практика няма излизане.

Ако Борисов продължи линията на това поведение, то очевидно той търси начин да избяга от своето политическо минало, но това е мисия невъзможна, защото единственият измислен начин за бягство от историята е да си купиш билет за оня свят. Но пък е ясно, че когато една политическа система дойде до такова задръстване в което партия с партия не се говори и коалиция изглежда като дума от евенгелието на сатаната, то очевидно нещо трябва да се промени. Това говори или за измислени партии или за халюцинирана политика. Може би това е големият лабиринт в който всички сме затворени - на невъзможната промяна и радикално сбърканият преход.  

Пъстрият парламент е протестен вик на българите

Известният японец Харуки Мураками, за когото всички твърдят, че има шансове да вземе Нобеловата награда за литература тази година, преди няколко години написа най-обемния си, загадъчен, мистериозен и влудяващ като неразрешима загадка роман, носещ изключителното енигматично заглавие "1Q84". Още оттук се усеща препратката към кошмарно предсказаната от Оруел 1984 година, за да намекне, че пред себе си имаме едно лирично, многопластово четиво, което прилича на лабиринт с много завои и още повече изходи. Много е трудно да се преразкаже толкова дяволит текст, но спокойно можем да обобщим сюжета на едро с това, че главните герои попадат в някакво алтернативно време, в някакъв променен сюжет на историята, нещо като паралелен свят, над който блещукат две луни. И отчаяно се опитват да извлекат смисъл от всичко, което им се случва.

В сюжет, подобен на този на Мураками, се оказа България след предсрочните парламентарни избори на 5 октомври. Точно такъв вариант на Народно събрание, с 8 партии в него, едва ли някой бе очаквал. Българите гласуваха така, че да разрушат всички предварително подготвени обяснения, всички шамански клетви, всички политологични идеологеми, сякаш това бе някакъв стихиен бунт с бюлетини. И май че на подсъзнателно ниво повечето партии усетиха, че този безрадостен вот на отчаянието, тези избори на безнадеждността, това гласуване без вяра в някакво различно бъдеще, просто избухна в лицата им и ги постави пред аритметично разрешима, но политически блокирана загадка. Подобен непредсказан, непророкуван, неочакван парламент е като остра болка в разкапващите телеса на политическия модел на България.

Трябваше да очакваме нещо подобно. От поне 10 години насам хората чакат спасение от крещящото неравенство, от нечовешките сметки за ток, от безкрайната скъпотия, от смразяващата безработица, а получават само полуфабрикити на десни идеи с изтекла годност. Народът излиза на протест срещу монополите, а после благодарение на контрареволюцията на "умните и красивите" на власт идват самите монополи и започват отново да навиват старата гайка на тъпченето на главите на потребителите. Хората искат социална политика, а получават безкрайните литании на Реформаторския блок и техните всекидневни истерии. Хората искат спокоен живот, а получават медийния продукт ГЕРБ, който е така нарцистично концентриран в себе си, че е сведен до пиар-екзалтациите на един-единствен човек, титулуван със званието генерал. Хората искат различен живот, а виждат една безпомощна, свита, объркана, направо сбъркана БСП, която дори не знае как да представи своите идеи и дали изобщо е в състояние да управлява в този вид. И какво да направят тогава хората - гласуваха протестно, гласуваха литературно, гласуваха като герои на Мураками, които търсят изход от алтернативната реалност, в която са се оказали.

Защо парламентът е пъстър?

Десните политолози отдавна се усетиха, че пъстрият парламент е в състояние да разруши подготвяната от тях инженерна конструкция - правителство на ГЕРБ с активното коалиционно съучастие на Реформаторския блок. "Да вкараш шест, седем или осем партии в парламента е политически експеримент с неясни последици", написа седмица преди вота дежурният певец на психодясното Даниел Смилов. Тук се налага да върнем лентата, защото нищо не изобличава така конюнктурните анализи, представени като абсолютна истина, както искрящата истина на фактите. Само преди година същите десни политолози се тръскаха като танцьори на хаус-музика, че парламент от четири партии не представлява всички българи и, че непредставените били като динамит, който може да избухне драматично в неподходящите мигове. Според новата мантра на Смилов - шест партии вече са много. Което означава, че всички крясъци, протестчета, разни други форми на пърформанси и голи манекенки, всъщност са били един спектакъл, за да могат да попаднат в парламента и представителите на патетичната "традиционна" десница, както и техният развълнуван електорат, известен с това, че често бърка хормоналните си проблеми с политически активизъм.

Вотът за осем партии размазва завинаги лятната митология на 2013 г., че има един голям Протест. Оказа се, че има много протести, много повече, отколкото можеха да предположат градските елитарни нарциси, политически разположени единствено и само на жълтите павета. Още откакто се видя, че провинцията не се надига в този протест, трябваше да предположим, че българите ще накажат абсолютно всички с вота си. И ето, че мината избухна - осем партии в парламента. Това е като постоянно удряне в стената. Все едно с гласа си българите търсят изход от една система, за която им се твърди, че няма никаква алтернатива. Това е вот с бохемски песимизъм - никой не вярва, че светлото бъдеще е възможно и заради това избирателите просто наказаха купонджийски политическите елити. Доведоха ги до ръба на логиката, изправиха ги пред години от небрежно разпилени думи и сега нито един път няма повече да е лесен. Защото всяка форма на коалиция в рамкитe на този парламент е обречена да бъде нестабилна като стар софийски "Икарус". Това е нещо като изпитание за автентичност, тест за следване на идеи, опитът клишетата да бъдат разчупени и най-накрая, на 25-ата година от прехода, страната да заживее някакъв смислен и представителен политически живот. Мисля, че пъстрият парламент е нещо като протестен вик. Българите гласуваха за всички, защото просто вече не мислят, че някой с нещо се отличава от другите.

Защо тъгуват първия и втория?

За БСП е ясно. Тя е големият губещ на изборите. Този извод нито може да бъде премълчан, нито може да бъде гримиран, за да звучи по-политкоректно. Загубата беше предизвестена, но въпреки това е грандиозно болезнена, защото левият вот се разпиля като есенни листа в парка. Очевидно е - хората не са се отказали от социалните искания, много граждани на България са леви, което държат в тайна и от самите себе си, както сe изрази наскоро един наблюдател. Но те вече не вярват или не успяват да вярват, че БСП е последователен носител на техните очаквания. И това е проблем, който левицата трябва да си постави остро, както се реже със скалпел. Защото анализът на тема "защо загубихме" е само първата част от един много сложен път. Истинският проблем е - ще може ли БСП някога отново да върне доверие, в състояние ли е да се промени, ще отстои ли дори и в опозиция онези принципи и идеи, които е начертала сама за себе си като непреходни, като нещо, от което никога няма да отстъпи. Проблемът е не само идеен, той е личностен, но това е тема безкрайна като телевизионно студио в изборната нощ. Целта ни тук не е да спираме поотделно на всяка партия, а само да видим големите теми, които изборите поставиха

БСП е очевидният губещ, партията е в нокдаун, но защо тогава основната меланхолия се излъчва от партия ГЕРБ, която трябваше да отваря шампанско и да празнува поне запазването на нивата на гласоподаватели от 2013 г. За целта също трябва да проследим хронологията на предизборния рекет, който Бойко Борисов извърши по време на кампанията. Неговите изявления бяха премислени, независимо, че звучаха като импровизация. Постоянната заплаха, че ако няма над 100 депутати, изобщо няма да прави кабинет, бе нещо като извиване на ръце на десните избиратели, за да ги накара да гласуват за ГЕРБ и пак безпроблемно да го пратят на премиерското кресло. Цял месец тази безкрайна тема за 100-те депутати бе въртяна като летен хит, направо до втръсване, защото лидерът на най-голямата партия май също усети, че общественият климат в България е нестабилен и взривоопасен. И заради това в нощта на вота Борисов изглеждаше леко тъжен като поет, на когото са отказали да издадат стихосбирката му. И в най-тежките си сценарии ГЕРБ не предвиждаха да са под 90 депутати, което ги изправя много литературно пред призрака на всичките им действия досега и ги поставя в уникално тежък капан. Бягството им от отговорност ще бъде наказано, но и съставянето на кабинет най-вероятно също. Това е точно сценарий ала Мураками - реалност, където нямаш печеливш ход, а дори не е ясно дали имаш ход изобщо. В случая дори многоходовите преговори няма да помогнат за кристализацията на някаква политика. Което е особено иронично - партията, която бе обявена за постпреходна, видя, че никакъв преход не е свършвал, а май всичко едва сега започва. И типично по балкански - започва с политическа трагедия. Борисов не е коалиционен човек и заради това този парламент е като негов сбъднат кошмар. Все едно, че "Тигрите" от Бистрица повече никога няма да играят победно.

Партията на негласуващите

Избирателната активност на предсрочните парламентарни избори постави черен рекорд. Тя остана под 50 на сто, нещо, което никога не се бе случвало по време на прехода. Това разбива още един мит на летния протест - че цялата страна иска избори. Не, по-страшно е - повече от половината избиратели вече не вярват, че гласът им важи в психедиличната атмосфера на българската демокрация. Заради това бяха изключително смешни и направо цинични десните призиви за по-висока активност в изборния ден. Тия сериозно вярват, че негласуващите са техен потенциален електорат, което е все едно да вярваш, че гладният тигър може да ти стане другарче. Негласуването в България не е оптимистичен знак за подреден живот. Точно обратното е - това е форма на тихо протестно отчаяние и недоверие в колосален размер. Лъганите вече не искат да вярват. Измамените разглеждат изборите като имитация, като фасада на една система, която произвежда единствено влошаващ се живот. Тяхното мълчание наказва всички - и управлявалите досега, и тези, които се самообявиха за алтернатива. В очите на негласуващите всички са еднакво зли и невъзможни за политическо изпитание. И именно големината на тази спонтанна партия трябва да ни говори, че рано или късно този проблем също ще избухне в очите на изживяващите се като политически инженери. Разбира се, никой не може да каже какво ще се случи, ако следващите избори дойдат бързо и хората отново застанат пред урните. Но това, че сега не отидоха да гласуват, говори, че никой на нищо не вярва. Като че половината българско общество вярва, че е в някаква грешна реалност, където нищо не й е познато, всичко е странно, отдалечено и неразбираемо. И чака целият кошмар да свърши, за да започне истинския си живот отново.

Точно това много щеше да изкефи Мураками.