Духовната съпротива на българите

Преди много години в книгата "Язък за боята" попаднах на уникален сръбски графит, който ме разсмя и натъжи едновременно. Той гласеше: "Кирилица из нот дед". На всеки 24 май се сещам за него, защото той като че ли най-добре описва кривулиците на националната ни съдба в последните години, конвулсиите на времето, които се опитват да ни затрупат като цунами дошло от нищото. Именно покрай празника на словото, а това е най-чистия празник на духа, на онази сила, която никога не допусна пламъкът на българската душа да угасне в мрака, можем да си дадем сметката, че ако днес сме болни като общество и страдаме жестоко от безпътица, една от основните причини за това е липсата на авторитети. Всички сме чували тъжната и настръхваща история как при втората национална катастрофа след поражението в Първата световна война хората по естествен начин се събират пред къщата на Вазов. Във времената на криза, на върховно мъчение, всички търсят не политическата власт, а духовната. Вазов е изразител на българската душевност, хората са го припознали като свой литературен патриарх. Това е титла, която не се купува, а се заслужава. 

Днес времената са аналогични. 

Но Вазов го няма. 

Във времената на духовна стагнация големите авторитети на обществото или отсъстват или са потънали в своите лични трагедии без да намират път към трагедията на хората. И това е големият въпрос, който мъчи всяко съзнание - къде е интелигенцията, защо тя се стопи в мъглата и остави народът без утешаващото лекарство на надеждата. Това е хапчето, което само тя може да даде.

От години обаче интелигенцията у нас е в будна кома. Трябва да го признаем и преглътнем, ако искаме да диагностицираме правилно духовният проблем на нацията. Старите майстори, живите класици се оттеглиха в непожелана вътрешна емиграци, омерзени от възхода на интелектуални микрооганизми и системни изнасилвачи на език, литература, култура и история. Повечето от тях се появяват от време на време колкото да ни напомнят за едни предишни времена, когато думата на интелектуалците тежеше, а думите им отекваха сериозно, но всичко потъва удавено в мътилката на безвремието. Част от тези, които смятахме за икони се оказаха твърде небожествени. Например Стефан Цанев. На стари години той потъна в безкрайно мрънкане и въздишки, опита се да пренапише своя собствен живот, да се откаже от част от старите си стихотворения и така унищожи себе си като стълб на културата. Неговите "Български хроники", особено в последната си част са триумф на реваншизма, опит за комерсиално съчиняване на някаква нова, несъществуваща история, която да го узакони като единствен съдник на времето. Това е стар и много посредствен номер. Всъщност Стефан Цанев се обърна към историята, защото не му останаха никакви връзки с хората. Убеден съм, че той загуби ориентири, глътна вода в упоителната отрова на прехода и не му остана какво повече за съвремието да разказва. Майсторът на острополитическата пиеса, дори и прикрита като историческа драма, изведнъж се оказа самотник, който дори не знае накъде са бреговете, населени с хора. Заради това избра да пише хроники на миналото с надеждата да открие нови читатели. И ги откри наистина. Но плати за това с душата си, с авторитета си. Комунистът преди и антикомунистът днес в неговата фигура стряскат и ужасяват едновременно. Това е разполовен живот. Дори и Цанев обаче в последните си изяви започна да хлипа за изчезналата в минало държава или поне за нормалните неща в нея. Вече е късно. Подпалвачите на миналото нямат правото да леят сълзи. Реваншистите на свободна практика са обречени не точно на забвение, но на презрение, защото ги нямаше като авторитите в най-кризисните мигове на държавата. И обръщаме внимание на Цанев, защото той е метафоричен за състоянието на старата, тоест качествената интелигенция. Тя просто не можа да се впише в новите дни. Подозирам, че една част от нея умишлено се оттегли встрани като тих бунт срещу ужаса, като негласен протест срещу подмените. Но в голямата какафония на безвремието гласовете им просто не се чуха. Убеден съм, че един ден ще намерим отново част от тях. Ние се нуждаем от словото им и то по естествен начин ще се върне и едва тогава ще можем да открием и оценим тяхната трагедия. Но дотогава ще трябва да търпим всички бездария на света, които получиха шанса да бъдат медийните герои на новите времена. И повечето от тях, особено писателите се оказаха лесна мишена за грантовите изкушения. Не трябваше да им хвърлят много пари, за да ги купят. Душите им се продаваха на безценица. В резултат на това не само интелигенцията - България заживя в разполовен свят. Няма никаква нормална връзка между литературата преди и литературата днес. Това е все едно да оставиш един пациент на операционната маса незашит и с отворен стомах. С миналото с наслаждение оставихме имената на великани, защото днешните джуджета нямаше как да изпъкнат на техен фон. И резултатът е потресаващ. И до днес медиите ни тикат в лицата като модерна икона Георги Господинов. Той има писателска техника, но честно казано книгите му са удивително скучни, защото не са автентични. Господинов е престорен и грантов. Той е 95 процента реклама и само 5 процента талант. Заради това цялата градска снобария, ако иска до утре може да повтаря, че чете книгите му, но насаме, убеден съм, тайно се каят, че не са минали отвъд 42 страница. Тържеството на снобарията, културата разбирана в каноните на "Америка за България" като торнадо изпепели духовните стойности на народа и именно на това голо поле, напомнящо на постапокалиптичен ядрен пейзаж се появиха духовни мутанти като Криско, Слави и сие. Природата не търпи вакуум. Там, където няма високи стойности се появява авторитаризма на лилипутите. Не тези, които са ниски по ръст, а които са бедни и ниски на дух. Там, където няма идеали те са заместени от гюбеци. Където отсъства духовни визия идва щракането със пръсти. Където няма хоризонт към бъдещето има търкане на талончета. Където няма истински великани се появяват джендърите и настояват да бъдат уважавани само, защото носят рокли. 

Духовното опустошение става най-ясно покрай всеки 24 май, когато с болка повтаряме старите стихове и се опитваме да се самохипнотизираме, че виждаме нещо като път в това безкрайно блато. Вижте колко пророчески и мъдро го е казал Стоян Михайловски - "Напред, народността не пада, там гдено знанието живей". Знанието като основа на народносттта. А под знание той има предвид ясното усещане за род, народ, ценности и смисъл. На Михайловски му е било лесно. Неговият живот в едната си част минава под знака на съпротивата срещу личния режим на Фердинанд. Той не е от хората, които се предават, впряга изящното си слово в битката на своята душа и обезсмъртява името си. В края на живота си Михайловски става фашист, но днес можем да видим в това негово мазохистично увлечение и неговата трагедия. Според мен при него фашизмът е израз на върховно отчаяние. Защото той така и не открива идеалите си претворени в реалността.

Това е съдбата на големите творци - лесно е да ги съдим днес, но сме слепи за мъглата по техния път, за завоите на тяхното отчаяние и страдание. Но откровението за знанието като основа за народността може днес да ни послужи за ориентир и да ни помогне да открием всички онези, които искат да екзекутират това знанание. Като мътен поток българският народ трябва да се справя с всякакви пренаписвачи на историята, всякакви емилджасимовци, които са програмирани и пратени да се гаврят с духовността и идеалите на народа. Не е конспирация, но наистина има сили, които искат всички да заприличаме на биомаса, хора без стойности, национално самочувствие, идеали и без пол дори. Аморфна маса от консуматори. Безгласни клакьори на статуквото. Това е насилие над идеалите, над ценностите, дори и над езика, защото днес мътилката на времето се разпростира дори и натам. Единственият начин да се противопоставим на този хаос е спешно да почнем да си даваме сметка за паяжината, която плетат около нас и за ориентирането ни в света наоколо. Българското общество е потопено в някаква каша от неравенство, олигархия, бедност, но е достатъчно да сме запазили поне малко светлинка от цялата духовност в нашата история и ще видите, че битката за по-добро бъдеще е възможна. В крайна сметка историята винаги дава отговор къде са изчезнали и защо са се скрили отчаяните. Но на първо място тя записва имената на онези, които се съпротивляват. Съпротивлявай се и влез в историята. 

Съпротивлявай се и бъди духовен. 

Съпротивлявай се и бъди българин. 

Толкова е простичко. 

Темида с превръзка на мозъка

Тези дни в Народното събрание за първи път от много време насам се проведе дебат за свободата на словото у нас. Дискусията, за разлика от много други парламентарни ситуации, получи доста голяма дълбочина, защото за първи път прозвучаха част от проблемите на медийната среда и темата за задушаването на свободната журналистика получи глас и пространство. В България ние съвсем погрешно сме приели, че тази свобода е дадена веднъж завинаги и нищо не я застрашава, нито е поставена под въпрос. Опасявам обаче, че това е илюзия. Свободата на словото има много аспекти, но един от тях не получи достатъчно гласност, а вероятно именно той тепърва ще ни вкарва от криза в криза докато не получи качествено решение, силен отговор и смислен отпор.

Един казус с агенция ПИК ще ни помогне да го разберем най-добре, както и да илюстрираме усмирителната риза от двойни стандарти и лъжи в които са се оплели някои медии. Преди време агенцията разказа на своите читатели за една лекция на пишман-историка Емил Джасим, фанатичен кадър на "Да, България", арогантен всезнайко, известен във фейсбук с отвратителни обиди към всички, които не мислят като него. В тази лекция Джасим говори за Левски с модното напоследък полуиронично отношение и опити за тийнейджърски хумор по темата. Вероятно грешката на ПИК е че приписват определението "лайно" за Левски на Джасим, а в думите си той разказва история, че чул как ученик нарича Апостола на свободата така. Факт е обаче, че в лекцийката си полуисторикът казва достатъчно на брой други неща, а едно от най-фрапиращите от тях е, че Баташкото клане е наречено "превишаване на правомощията". О, колко е извисено. Една от най-големите трагедии в българската история е отдадена на бюрократично недоглеждане, просто някакви си войници не се съобразили със заповедите и се развихрили. Това е прекрасен почин за разказване на миналото. С такава стилистика можем да обявим Джак Изкормвача не за престъпно и кърваво чудовище, а за нещастен човек изпаднал в амок и емоционален дисбаланс. И точно тук патосът на ПИК срещу Джасим е съвсем оправдан. Когато един журналист види безумие той е длъжен да го назове с точните думи, да го изобличи моментално, защото в противен случай можем да закриваме държавата моментално и да предадем ключовете на някой, който наистина знае как да пази историческата памет. И проблемът съвсем не опира до лицето Джасим. Той е просто една брънка в ужасяващ процес на знайни и незнайни грантаджии, които захлебват алчно от предателството спрямо собствената си история. Какво да се прави - във всички векове и епохи такива хора получават най-големите хонорари, въпреки, че имената им се запомнят като проклятие и псувня. 

Джасим обаче решава, че е засегнат от пресъздаването на неговата словесност и завежда дело срещу ПИК за обида. Наскоро излезе и присъдата, произнесена от магистрат на име Силвия Хазърбасанова - агенцията е осъдена да плати 3 хиляди лева на фейсбук-всезнайкото. В такава ситуация много журналисти се примиряват, отчайват се и решават да си мълчат. Защото у нас битува правилото за това, че "решенията на съда не се коментират". Агенция ПИК избра да постъпи различно. Тя се разбунтува срещу това решение, защото съвсем основателно вижда в него удар срещу нормалното възприемане на историята, перверзно изкривяване на моралните стойности, юридическо легитимиране на всеки екземпляр, който смята да прави кариера тъпчейки върху българските герои. И най-важното - защото решението на Хазърбасанова е удар срещу свободата на словото. Нека пак да повторя - ако един журналист загуби правото да нарече мизерията мизерия, тогава свобода на словото просто няма. Има някакво нейно подобие, някакво мръсно ГМО, което е признак за диктатура на неморалните и за това, че властта на предателите е скрепена с печата на Темида. И точно тук журналистическата общност можеше да реагира единно. Защото това е удар с далечна цел. Днес под сатъра на правото попада ПИК, но утре може да е всеки един журналист, чиято истина за света се разминава с каноните на "Америка за България". Кой е оторизирал съдебната система да се произнася за свободното слово по този начин? Кога съдиите станаха арбитър в журналистическия процес? Къде в конституцията е написано, че един магистрат има правото и възможността да се изказва за творческия процес на писане? Заради това истинските журналисти трябваше да реагират, защото пред очите им някой размахва тежка метална верига, чиято цел е да избие зъбите на свободното слово и да подчини медиите на един гаден псевдоморален диктат. Дясно-либералните сайтове, мини-империйките на "умните и красивите" обаче напълно се провалиха на този тест за свобода. Защото пред очите ни те заеха страната на цензурата и с оргазмична радост започнаха да слюноотделят за съдебното решение. Нещо повече - плюейки на всички стандарти за обективност, които твърдят, че спазват всички до един взеха моралистично да стенат срещу поведението на ПИК и със садомазохистична радост да пишат за декларации в подкрепа на Хазърбасанова. Нормално е съдиите да защитават колежката си. Прекрасно е да се опитваш да воюваш за това да бъдеш недосегаем за критика и да съществуваш над обществените процеси. Въпросът е защо т.нар десни журналисти не разбраха, че този сатър е и за тях. Че един ден те също могат да бъдат окървавени от него, защото текстовете им са далеч от журналистическото съвършенство. С лека форма на отвращение наблюдавах как те изпадат в душевен екстаз, защото ПИК е получил присъда. Но така те доказват, че грантовата паяжина е оплела не само съдебната система, тя включва в себе си и един кръг от медии, които отдавна вече не са български, а съществуват на тъмната територия на върховното лицемерие и подлост.

Съдът няма място в свободата на словото, защото чрез своята репресивна система той все повече започва да служи като основен инструмент за цензура в обществото. Ако съберем всички случаи на съдени журналисти ще видим, че у нас пълзи тих преврат по отношение на четвъртата власт и в случая действията на ПИК са опит на съпротива. И това трябва да бъде ценено. И тук няма никакво значение за някой дали одобрява или не политическата линия на сайта и начина за тяхното писане. Това е от второстепенно значение. Смисълът на битката е за правото на журналистиката да бъде критична, цветна, остра, а дори и безцеремонна, когато се налага. А казусът "Джасим" е точно такъв. Достатъчно е човек да отвори страничката на Джасим във фейсбук, за да види, че той е с пъти по-жълт и обиждащ от агенция ПИК. А това е особено нелицеприятно, защото е опаковано в един високопарен и скучен елитаризъм все едно авторът му е някакво създание от различна планета и с различно ДНК. Джасим е редовен медиен герой, канен навсякъде, гради му се имидж на модерното лице на историческата наука, дори и когато историйките му все опират до това как ученици наричат Левски "лайно". И точно заради това съдия Хазърбасанова няма никакъв повод да се чувства жертва. Точно обратното е - тя е палачът. Нямам представа дали си дава сметка, че нейното решение е като паве, което е метнато срещу правото на журналистите да описват нередностите в обществото и да разобличават псевдогероите на нашето време. Така всички медии, които се опитват да я изкарат жертва също се записват в списъка на съучастниците в удушаването на свободата на словото.

Това е лицемерие, двоен стандарт и абсолютна морална подлост. Значи всяко действие на прокуратурата може да бъде оспорвано, осмивано, заклеймявано, а Цацаров системно да бъде ваден за медиен разстрел в изданията на "Америка за България", а съдиите, видиш ли, подлежат на ангелско спокойствие, журналистически комфорт и курорт, и на абсолютна оценъчна недосегаемост. Откъде накъде? Или мерим всички с един аршин и настояваме за постигането на справедливост или просто признаваме, че сме изградили империя на лицемерието и се давим в нея като в плаващи пясъци. Но щом прокуратурата може да бъде атакувана (не искам на никого да отнемам това право, просто не не желая на съвестта ми да висят десетки безработни журналисти, които ще останат без основен смисъл и препитание в живота си), то значи и Хазърбасанова трябва да носи отговорност за своите действия и да е наясно, че медиите ще задават въпроси и ще търсят отговори от нея. Някой трябваше да постави този въпрос и то точно по остър и безкомпромисен начин. И тук заклеймяванията от рода на "кафяви медии" всъщност вадят на бял свят кирливите ризи на заклеймителите. Писнало ми е да гледам такива пискащи морализатори, които при първия удобен случай се превръщат напълно в тези, които иначе толкова мразят. Защото достатъчно е човек да прочете дописките на тези медии за казуса "Джасим", за да види, че там няма стандарти, няма обективност, а само безкрайна злоба, иронично хихикане и опит за морално тържествуване. Очевидно е, че те избраха страна и ще се давят със своя избор. И иначе - пълна подкрепа за това съдиите да бъдат задължени да обясняват своите решения и да бъдат изправени пред отговорността от техните присъди. 

Темида трябва да има превръзка на очите, а не на мозъка.

Долу ръцете от сергиите на „Славейков“!

Тези дни центърът на София отново напомня на бойно поле в Сирия, на останки от град след като Ислямска държава е минала през него. Този път военните действия, които ръководството на столицата води срещу гражданите засегнаха емблематично място - площад "Славейков". Тръгна новата реконструкция на пространството пред Столичната библиотека, което от началото на прехода е свързвано с едно-единствено нещо - сергиите за книги, изпъстрили цялото място. За познавачите "Славейков" е нещо като обетованата земя - там човек може да отиде и да потърси всяка книга, която е била издавана у нас. И най-важното - може да е сигурен, че ще я получи, макар и на толкова солена цена, че ще му избият сълзи. Но това е цената за страстите на потайните букинисти. Именно на площад "Славейков" човек е в състояние да разбере, че книгите имат отделен живот, а търговците на книги са тайна вселенска секта, която има достъп до различни измерения на битието. Разбира се, понякога се прецакват. Навремето като студент-първокурсник в София един от букинистите ми продаде рядкото тогава издание на "Параграф 22" от Джоузеф Хелър на цената на автобусно билетче. Май дори и самият той не знаеше какво точно ми продава. Разказвам тази история като градска легенда, защото за първи и за последен път в живота ми търговец на книги се прецака пред мен, неосъзнавайки стойността на книгата. Години по-късно се опитах да си открия издание на "Пътешествие до края на нощта" на Луи Фердинан Селин и търговецът веднага разпозна в мен лесна плячка. Поиска ми толкова пари, че вероятно трима пенсионери можеха да изкарат със сумата половин месец. Тогава разбрах, че човек не бива да се шегува с тези хора - в момента в който разкриеш каква книга желаеш ти им даваш код за достъп до душата си, а те са наясно, че влязат ли на тази територия вече си техен.

Разказвам тези литературни спомени, защото съм изпълнен с тежкото подозрение, че след поредния ремонт сергиите за книги повече няма да бъдат върнати на площада. А те ще ми липсват, макар че от години купувам книги основно от книжарници. Винаги е добре да знаеш къде да отидеш, когато ти потрябва рядко издание от 1960 година, потънали завинаги в прашните библиотеки на софийската градска пустиня. И заради това не съм сигурен, че войната, която столична община се опитва да води срещу търговците на книги е правилна и праведна. Сергиите не загрозяват мястото, а му придават интелектуално-търговски колорит. В края на краищата всеки голям град трябва да има своите книжни местенца, където човек може да се сдобие със стари издания. Нима, когато случаен турист попадне в Париж не тръгва да търси щандовете на букинистите? Нима в Прага истинския ценител не обикаля антикварните магазинчета и щандчета, за да си намери, ако небесните сили са негова страна, първо издание на Кафка или останал в тайна негов разказ? Защо в София да няма подобно обособено място? И в края на краищата тези търговци не пречат на никого - те се опитват да си изкарват хляба почтено. Да не говорим, че вече няколко поколения софиянци свикнаха със сергиите, възприемат ги като част от градския пейзаж, като специално място, където човек може да се поразходи и да поразгледа разсеяно заглавията. Вероятно много случайни литературни запознаства са се родили точно от такива разходки. Понякога бърз поглед към корицата на дадена книга е достатъчен, за да пламне искрата. Казвам го от опит.

Ако махнат сергиите от там площад "Славейков" ще изгуби душата си. Ще сложат пейки, ще засадят дървета, но душа едва ли ще остане. Може би преди десетина години след поредния ремонт там заради това общината не се реши да махне сергиите. Все пак те са емблемата. Запазената марка. Столицата няма много традиции с които да се похвали и заради това ще е голяма глупост сама да разруши една от тях. Книгите под каквото й да форма могат да носят единствено смисъл, а не проблеми.

Много медии пуснаха тържествуващо снимки на това как изглежда площада след като сергиите за книги вече ги няма. Честно казано на фотото аз видях единствено тъга. Защото този площад завинаги е свързан с книгите, с търговците на книги и всеки опит да се промени това може да носи единствено позор на хората взели подобно решение. Сега чуваме някакви уверения, че търговците щели да бъдат върнати, че отново ще има сергии, ама столичани вече се научиха, че когато някой от хората на Фандъкова каже "добър ден" значи навън е непрогледна вечер. Гледах по новините репортаж за махането на сергиите. Един от търговците я разглобяваше със знанието, че повече няма да се върне, защото продавал учебници. Те нямало да имат място на ремонтирания площад. Защо? Кой го е решил? Как така? Промените извършвани от общината рядко водят до нещо добро. Нека да си припопним, че след последния ремонт фонтанът на площада (той от години стои запечатан като присъда) уби млад човек, защото се оказа, че там удря електрически ток. Тоест - идеите на Столична община имат фатален край. А с търговец на книги колкото и да се караш за цената такава опасност няма. Той ти е намерил съкровище и ти му дължиш благодарност. Заради това не мога да си представя площад "Славейков" без сергиите. 

Долу ръцете от тях!

Кримският мост и аберацията на съзнанието

Само преди няколко дни целия свят видя една картина за която казваха, че е невъзможна, за която се твърдеше, че няма да случи в тази вселена, която, убеждаваха ни, е абсурдна, технологично непостижима, инженерно нерешима - Путин подкара огромен камион по новооткритият "Кримски мост", който най-накрая свързва континтентална Русия с бунтовния полуостров и решава много остър и наболял проблем. Руските блогъри имат един култов израз - "аберация на съзнанието". Именно в аберация на съзнанието изпаднаха всички пропагандатори, които от няколко години насам захлебват основно с тежка ирония към Руската федерация и раждането на шегички за строителната утопия на руския президент.

Четири години, цели четири години, украинските медии, политици, блогъри и свободни алкохолици сипеха тонове ирония върху проекта. Всички бяха убедени, че това е някаква симулация, че такъв мост не може да бъде построен, че ще рухне в момента в който дори някой се опита да излее бетон в морето. Знайни и незнайни специалисти се опитваха да пророкуват като черни пророци, че Русия няма технологията за такъв проект, че той най-рано може да почне през 2025 година и ще са необходими поне 10 години да бъде завършен. Куцо и сакато от украинска страна, превеждани немилостиво у нас, говореха какъв лъжец е Путин, колко голям измамник е, как е хвърлил на кримчани лъжливото захарче, че мостът ще бъде готов през 2018 година.
Някъде преди около година и половина по-будните украински медии, които се усетиха, че въпреки техния безпомощен присмех строежът кипи с усилени темпове, смениха плочата. Изведнъж се оказа, че ако мостът все пак бъде построен, ако вземе да се окаже, че Путин не е чак такъв политически мошеник, то той няма да издържи. Първият вятър щял да го събори. Първият дъжд можел да го унищожи. Първата буря направо щяла да го относе като глухарче. А пък, ако разтърси земетресение - направо камък под камък нямало да остане. Недай си боже по моста да тръгнели коли - морето щяло да се препълни с давещи се автомобили. Звучи смешно, но просто прелетете в архивите на медиите на укрите и ще се убедите какво комедийно шоу тече по тази тема. Да не говорим какво се случва из социалните мрежи. Виждаш хора, които иначе били воювали за Европа и за европейски ценности, които се молят още утре 9 по Рихтер да удари Крим. Или по-добре - цунами. И отдолу се сипят едни лайкове, едно тържество на безмозъчната злоба...

Всички знаем за петте стадия на скръбта - отричане, гняв, преговаряне, депресия, приемане...Политическият елит на Украйна днес май се намира в "преговорния" етап. Вече се обръщат към природните сили, молят ги да ги отърват от реалността. Той жадува за разрушения, за да си докаже поне за миг, че не се намира в грешния крачол на историята и на времето. Отричането беше фанатично и смешно, гневът края съвсем кратко, за да бъде пометен от истината. Плаша се от периода на депресията. Петро Порошенко няма да го мислим. Той е открил ефективен начин да се справя с черните мисли, който е публична тайна за цялата му страна. Виж останалите не знам как ще се справят...
Други не успяха да вземат толкова бързо завоя. Само преди около месец в украинско издание прочетох дълъг, скучен и тежък анализ, с много исторически позовования, основно към Сталин неясно защо, в който се твърдеше, че Русия само симулира строеж на моста. Тези дни го потърсих отново. Редакцията беше проявила достатъчно ум, за да го свали. Сега се отдали на мистика. Че един ден тази несправедливост ще бъде заплатена, че по този мост ще си тръгнат някога руските окупатори...Ето това е проблемът на Киев. Те говорят за Крим като за територия и в анализите им никога не влизат самите кримчани. Кримчаните, които толкова много време изкараха в състава на държава, която го разглеждаше като излишен апендикс, незаслужил инвестиции и развитие. На президентските избори в Крим Путин получи един от най-високите си резултати. Може би, защото жителите на размирния полуостров с очите си виждаха, че симулация няма, че мостът се строи заради тях и ще бъде готов в обещаните срокове. Както и, че когато от украинска страна им отрязаха тока само за седмица руснаците отново ги снабдиха с електричество.

Из нашите медии темата не получи сериозни коментари. Защото за целта трябва да се познава украинския контекст и безумията на хунтата в Киев при нейните сблъсъци с реалността. Пък и за Украйна се пише трудно - нито има за какво да ги похвалиш, нито можеш да откриеш с какво да ги вкараш в позитивната хроника. Но виж видях друго заглавие - "САЩ осъдиха построяването на моста към Крим". Силно. "Построяването на моста служи като напомняне за несекващото желание на Русия да накърнява международното законодателство", се казва в позицията на американците. Ето това е върховна ирония. Страната, чиято съвременна история може да бъде разказана с безкрайно нарушаване на международното право изведнъж се е загрижила за него. Съобразиха ли се американците с международното законодателство, когато преместваха посолството си от Тел Авив в Йерусалим например? Или когато нахлуваха в Ирак?

Новият мост е грандиозно съоражение, което струва 2,9 милиарда евро и свързва полуостровите Керч в Крим и Таман в Южна Русия. Не знам за вас, но на мен името Керч ми навява литературни асоциации. Бях още ученик, когато попаднах на едно гениално стихотворение на Владимир Маяковски "Адище города", писано през 1913 година, когато революционните футуристични страсти у поета са в пълен подем. И именно там се появява един странен образ в който присъства името Керч:

А там, под вывеской, где сельди из Керчи —
сбитый старикашка шарил очки

В това стихотворение целият свят е в непрестанно движение. То се опитва да улови ритъмът на модерната епоха и как тя разбива на късчета всички романтични символи на миналото, демистифицира напълно природата и се опиянява от мощта на новите цивилизационни сили. Винаги съм смятал, че най-големият проблем на геополитическите мистификатори е, че не четат достатъчно поезия. Те разсъждават в географско-идеологически категории и пропускат огромната мощ на емоциите, силата на съзнанието, когато един народ се изправя срещу несправедливостите. Кримският мост беше нужен на Русия като емоционален символ на това, че родината не изоставя своите, че е готова да прекоси морето, но да се отзове на помощ. И можете да си мислите каквото си искате за това състояние на духа, свободни сте да го иронизирате, пръскате слюнки или да треперите от гняв, но това е най-мощната сила в тази част на вселената. И резултатът е налице. Кримският мост е готов. Напук на всички, които твърдяха, че няма да го има.

Аз за по-добра метафора за цялата антируска пропаганда, която се лее днес просто не мога да се сетя.

Меланхоличните ретро-паради на българската армия

Всяка година на 6 май телевизионните зрители в България са принудени да изпадат в медийна шизофрения, която трае достатъчно дълго, за да може човек да се зачуди дали случайно не са му необходими хапчета и специализирана помощ. От всеки екран се леят дитирамби за воинската доблест, смелост и сила на Българската армия докато тече традиционния парад, а цялото това шоу приключва за двайсетина минути. Минават няколко роти със стройни и бодри войници, прелитат двата хеликоптера и двата самолета, минават 5-6 камиона и от шествието остава само спомен. Тъжно е, но днес военните паради са по-скоро карнавал на меланхолията и тъгата отколкото шоу, което надъхва патриотично и жертвоготовно. На 29 година от прехода Българската армия изглежда дребна и незначителна. Което, разбира се, не е обида към нито един от служещите в нея. Точно обратното - поклон на всички, които се раздават, за да може всяка година парад да има, които влагат енергия, идеи и душа в своята работа, за да има кой да носи гордо знамената и да доказва, че светлинка в тунела все пак има. Но контраста между патетичните прилагателни и реалното състояние на армията наистина може да подлуди човек. Армията ни живее в славата си история, а коментаторите постоянно я напомня и в удивително сивото настояще, където не е ясно дали двата самолета ще излетят изобщо. И всичко свършва бързо и безрадостно. Може би заради това три-четвърти от България на всеки 9 май сутринта пуска руската телевизия, за да попива жадно картините от руския военен парад. Вероятно доста от хората биха попивали и шествие на американска военна техника. Просто това да видиш реална и боеспособна армия наистина може да те изпълни с радост, а не с тихо отчаяние от живота, когато видиш реалното положение на нашата войска.

Дайте да не се лъжем, вероятно дори и в дните ни на труимф, слава и почести армията едва ли е живеела в лукс и качество. Едва ли в друга държава във върховния химн на воинска слава се пее нещо подобно: "Велик е нашият войник/, измокрен, гладен изморен....". Представяте ли си Великобритания да се гордее с гладните войници? Или американската армия с измокрените си бойци? Само при нас обаче това е рецептата за чудо - българският войник е измокрен и гладен, ама побеждава и печели битки, и никога не губи знаме. Ако човек пък проследи новата история ще види, че най-големите корупционни скандали абсолютно винаги са били около поръчките за ново оръжие на армията. И тук не визираме виденията на Антон Тодоров, това са реалните факти. Тоест в легендата за смелостта и силата винаги има доза болезнен реализъм, който като го разровим мирише и горчи като отрова. 

Тази година организаторите бяха решили да разнообразят парада и с присъствието на македонска рота. Много хора ръкопляскаха на идеята, ама така и не решихме големият въпрос - армията ни с българско или македонско темпо вървеше? Навремето си спомням, че в жест на благотворителност България през 1999 година дари 150 танка на македонската армия. По-късно тези танкове станаха обект на спор - подобрили ли са състоянието на македонската отбрана или не. Някои заподозряха и нашата съседка, че е побързала да препродаде част от техниката. Но това вече е тема, която едва ли интересува някого, че ако тръгнем да задълбаваме в нея ще ни обвинят, че саботираме договорът за междусъседски отношения. Не знам кой беше решил, че това е добра идея. Ако македонците имат сходна душевност и те с мъка биха наблюдавали полетът на двата ни хеликоптера. Които между другото напоследък армията предоставя не за бойни действия, учения и спасителни операции, а за отбелязване на годишните на футболни клубове. Ето ви една перспективна бизнес-идея - нека всяка бойна машина да бачка и на частно, че да може да се самоиздържа. Въпрос на време е да пуснем танковете да озвучават сватби и да се грижат за пиротехниката. Самолетите могат да послушат за скоростни екскурзии из страната. Пуснете ракетно-зенитните комплекси за свободен достъп с възможност за селфита и само гледайте как интересът към военното дело на младежта рязко ще се покачи.

"Нехайното отношение към армията подкопава държавността", заяви пред българите и македонците президентът Румен Радев. И тук той е напълно прав, но на подсъдимата скамейка по нехайност трябва да седнат съставите на доста правителства. Защото трупана с години тя днес ни се връща под формата на тъжни паради и опити за имитация на приповдигнат дух. Президентът похвали храбростта и храбрите и общо взето това е максималният оптимизъм на реалиста. Днес не можем да разчитаме на модерна техника, но добре, че старият храбър дух не се купува, а още съществува в свободен вид. Това е надеждата на всички, които се събират на улиците навръх Гергьовден. Вероятно отдавна са се отказали да гледат технически постижения, но се опитват да разпознаят в маршируващите онзи блясък на храбрия дух на който дължим България. И тази надежда никак не е малка...

На фона на "грандиозния" парад по жълтите павета в темата за отбраната най-неочаквано се включи и аптекарят Веселин Марешки. Няколко дни преди военното шествие от далечен Париж той обяви, че България трябва да направи референдум за излизане от НАТО. Признавам си - изкефих се на ефекта, който тези думи имаха на дежурните по пост, любов и милувки евроатлантици. Като бликнаха едни морални есета, като се заредиха едни клетви за вярност, като текна една сочна защита на евроатлантическите ценности, човек просто чете и бърше очите, където напират сълзи. Марешки веднага бе зачислен към невидимите батальони на Путин, към петата колона на руските интереси у нас и редица други хибридни гадости и подлости на които са способни десните доносници в страната. Всъщност развиването на тази идея е опасно, но не по начина по който си мислят евроатлантиците-талибани. Самият факт, че Марешки тръгва в тази посока показва, че в България има неоползотворено политическо поле, което се разширява и скоро ще почне политическа битка за него. И аптекарят се опитва да го превземе с изненадващ щурм и атака от нищото. Но натрупването на критична маса от избиратели, които искат или поне се вълнуват от темата "излизане от НАТО" предващава бури на хоризонта на евроатлантическите ценности и грантовите мучения. А съвсем отделна тема е, че Марешки няма нито моралното, нито политическото право да се извърта по този начин. Защото програмата на партията му е пълна с евроатлантически възторзи. Нещо повече - неговата парламентарна група досега нито веднъж, ама нито веднъж не е изразила поне елементарно несъгласие с геостратегическата линия на страната. Самият аптекарски бос също не се е проявявал дори и за миг от лагера на геополитическите бунтовници. Тоест такива внезапни превъплащения крият нещо цинично, скрито, използваческо и интригантско. Да не говорим за това, че е от изключителна важност кой е носителят на една идея. Понякога съвсем целенасочено се избира карикатурен носител, за да може идеята да бъде дискредитирана, омаскарана и прибрана веднъж завинаги в гардероба. Заради това всякакви политически импровизации трябва да бъдат приемани с недоверие и подозрение. Никога не се знае какво точно ги е вдъхновило, амбицирало и мотивирало. И понеже видях, че доста хора изведнъж почват да гледат с трепет към Марешки и да виждат в него някакъв смел пророк на бъдещето, трябва да им посоча очевидното. Това е същия човек, който твърдеше, че ще е опозиция на Борисов, а днес подкрепя управлението най-нагло и безсрамно. Тоест - да инвестирате доверие там е все едно да дадете парите си във финансова пирамида.

Но Марешки направи нещо полезно - постави темата "НАТО" на масата за ужас на десните анализатори, които от 2003 година насам се стараят тя изобщо да не става обект на дебати, качествени анализи или критични прочити. Не напразно България се присъедини към Алианса без референдум, нещо, което завинаги ще остане да гнои в тази тема и да ни настройва подозрително към всички сърцати бардове на един военен блок. Няма да се опитвам да насочвам никого в определена посока. Но самият факт, че темата се дискутира е полезен. А тези, които се страхуват - тях по истерията ще ги познаете. И това е моят съвет - нека бардовете на статуквото да намелят децибелите, че вдигането на шум рядко е признак на смелост. В повечето случаи е симптом за обратното.

Навремето като черен виц се разказваше, че всеки съюз към който се присъедини България се разпада. Заради това гледам с интерес към НАТО. Вицовете просто обичат да се сбъдват в реалността.