Кошлуков – директор на пресъхващ водопад

Точно преди 2 години на страниците на вестник "Галерия" отново се разигра политически двубой на тема дали новият директор (тогава това беше безславно напусналия Константин Каменаров) е добрият избор за БНТ. В България времето не помръдва, диктатурата на безвремието е пълна и страната съществува в някаква самоповтаряща се до безкрай реалност. Тоест - мога да пусна едно към едно стария си текст с лека корекция на името и той отново ще бъде абсолютно верен. С което не хваля себе си или анализаторския си талант - приемете го като стон за това колко е трудно да се живее в театър от едни и същи събития. Тогава написах, че Каменаров е очевидно политическия избор, а това го обрича да бъде лош директор, с вързани ръце и малко свобода. А щом и Бетина Жотева тогава гласува за него - това е ясен знак, че катастрофата предстои. Заради това, когато видях миналата седмица точно същата членка на СЕМ да вдига ръка в полза на Кошлуков, отново се изпълних с мрачни предчувствия. Има знаци, които вселената постоянно ти дава. Бетина Жотева е от тях. 

Вън от шегата обаче. При представяненето на концепциите за шеф на БНТ ме порази нещо. Преди две години Кошлуков представи вероятно най-добрата концепция. Той беше намахан, представи се добре, очевидно преливаше от идеи. Тогава политическите андроиди в СЕМ (три от пет са програмирани) гласуваха за Каменаров, но това само придаде допълнителен блясък на концепцията на Кошлуков. Тази година обаче от блясъка не беше останал нищо. Кошлуков се яви на състезанието като сигурен фаворит. Толкова сигурен, че не разви никакви идеи пред журито от СЕМ. Целият разговор се въртя около това кои предавания точат пари от БНТ, какво ще ореже от програмната схема. Това не беше разговор за идеи, а за някакъв медиен касаплък и поради тази причина от него напълно отсъстваше очарование. Кошлуков елегантно се разтовари от всякакви вини за състоянието на обществената телевизия, изплъзна се от неудобните въпроси, но може би, защото осъзна, че му трябва някаква драматична поанта обяви на всеослушание, че ще ореже социологията в "Референдум" и ще спре "Стани богат". Честно да ви кажа - аз обичам категоричните изявления, харесвам тяхната поетична възвишеност, но в този случай просто трябваше да се попитам: "а дали само рязането ще постигне хармония в БНТ". Рядко гледам "Стани богат", доста по-често съм пред екрана за "Референдум", но съм наясно, че това се две от най-гледаните предавания на БНТ. Не е ли редно просто да бъдат уплътнени с реклама, БНТ да стегне мениджърския си състав и да стане реален фактор на рекламния пазар? Не правя категоричния заявления, но питам. Всеки би питал. В крайна сметка, за да привлечеш реклама се нуждаеш от качествени телевизионни формати. Само, че на Кошлуков тези въпроси му бяха спестени. Той се яви на конкурса със знанието, че е победител и дори не си направи труда да се поизпоти и да блесне с нещо различно. Всъщност точно този политически парашутизъм е бомбата, която цъка под всеки директор на БНТ от много време насам. Всички сме наясно, че демонстрациите и конкурсите са просто театър, една димна завеса, която да скрие невидимият политически пръст, който посочва фаворита. Точно заради това СЕМ напълно се е изчерпал откъм съдържание орган. Ако членовете му искаха в БНТ наистина да има промяна, тогава трябаше да гласуват за произволен от другите кандидати. Ще си призная - лично аз бях на страната на Сашо Диков. БНТ се нуждае от шоков удар, за да излезе от този ступор. Необходимо е в нея да нахлуе някой със сопа, който да прекрати порочните практики и да накара телевизията да се сдобие с жизнеспасавящия опозиционен инстинкт. Всичко друго е просто замазване на стените на къщата, която се намира само на няколко дни от пълното рухване. Изборът на Кошлуков за директор дотолкова беше лишен от реална новинарска сензация, че половината от електроните сайтове сложиха в заглавията си думата: "очаквано". Всички очакваха Кошлуков. Всички знаеха, че когато дойде мига на гласуването, трите женски андроида в СЕМ ще гласуват по един и същи начин и ще изстрелят към върха човека, който този път дори не се опита да изглежда ентусиазиран. Кошлуков чакаше просто да му потвърдят назначението.

Точно заради това можем да погледнем с тревога към бъдещето на БНТ. Дори и да приемем, че новия директор развърти финансовата метла и започне да реже разходи, за да спасия медията от "практически фалит" (това е негово признание), то в цялата тази буря от закани не стана ясно какво точно ще се реализира като идея в телевизията. Как точно тя ще стане по-добра? Не съм наясно какво точно се разигра през 2017 година - тогава срещу Кошлуков имаше яростна медийна кампания, която трябваше да го изкара по-черен от дявола и по-мръсен от масов убиец. Тогава мнозина подозираха олигархичен сблъсък по медийните върхове на държавата, а някои дори предполагаха, че това е вътрешнопартийна война в ГЕРБ. Това вече няма значение, но именно тази потайни интриги и политически сенки напълно прецакват идеята за обществена телевизия. Вече никой не гледа концепции, никой не търси изход от блатото, никой не се оглежда за спасителен изход за най-старата телевизия у нас. Точно обратното - по команда там се спускат някакви парашутисти, а никой от тях няма да бъде запомнен с нещо. Каменаров изтля безславно. Кошлуков е обречен на почти същото. Защото той е спуснат на поста, за да замита следи, за да не търси отговорности, за да продължава да държи БНТ беззъба, нелепа и вън от времето и пространството. Точно това ме порази на беседите от СЕМ. Бунтарят от 2017 година се бе превърнал в Счетоводителят от 2019 година. Кошлуков се зъбеше, нервираше, недоволстваше и в името на спасението на душата му се надявам всичко това да е било, защото е осъзнавал в колко кофти роля са го натикали и как превръщането му в момче за мръсни поръчки върви срещу цялата му биография, която е градил до момента. Защото да те направят директор на пресъхващ водопад е най-мръсния възможен номер. Шефовете на БНТ изгарят напоследък като камикадзета, а заради това всички със свито сърце и стаен уплах чакат да видят какъв ли фойерверк ни е подготвила съдбата този път.

Как психодесните микроорганизми възкресяват комунизма?

Професор Андрей Пантев е авторът на гениалната идея да бъде създадено "Дружество на нерепресираните преди 10 ноември". И вън от шегата в нея има желязна логика - въпрос на време е такива като нас (нерепресирани) да станат върховна политическа рядкост. Достатъчно е човек да се разходи из социалните мрежи покрай 1 февруари, когато е обявен Ден за почит на жертвите на комунизма, за да види, че скоростта с която се множат дядовците, които са били лагерници в "Белене" надминава тази на светлината. Всеки софийски интелектуалец внезапно се сдоби с роднина, който е бил измъчван, тормозен, насилван, мачкан и мразен от комунистите. Точно както преди 10 ноември дядовците-партизани почти надминаха числеността на Червената армия. Казвам всичко това не, за да се гавря с паметта на жертвите, нито пък да осквернявам чувствата на някого, но като гледам колко борци с комунизма са се появили из нашите ширини и то 30 години след като комунизма падна, вече ми е смешно. Има два основни типажа медиен антикомунист, които виреят по нашите ширини. Първият типаж е голобрадият градски десен, който се е появил на бял свят след падането на Берлинската стена, но се е изцпедепцал в писането на есета за радиоактивни марули и в леенето на виртуални сълзи за избития български елит. Другата разновидност най-добре се олицетворява от "журналиста" Христо Христов - човек без ясно образование и конкретна експертиза, който обаче обикаля от екран на екран и ни го представят като "изследовател", а понякога дори и като "историк". Самият Христов прилича на леко свадлив чичка и от тези, които са постоянно нервни, кисели и недоволни от живота. Това е любимата поза на градския антикомунист, който задължително крие липсата на реални знания и убеждения зад един тон морални въздишки и възклицания, както прави един друг екземпляр - Евгени Михайлов. Този тип хора се осъзнаха като борци с комунизма едва когато вече безопасно да си такъв и видяха сладостта от това да се бориш с измислени призраци. Държавата ти отпуска пари, млади журналистки пърхат с мигли край тебе, психодясната секта те кани по срещи и разнася интелектуалните ти мощи от фейсбук-група във фейсбук-група. Изобщо как да не се отдадеш на заниманието да пишеш тежки и скучни тухли, които никой не чете, но пък всеки градски антикомунист задължително споделя, че ще се захване с тях в момента в който приключи с мемоарите на Иван Костов. Именно Христов беше в основата на бурята в чаша вода, която медиите нарекоха "скандала с учебниците по история". Самозваният нито журналист, нито изследовател публично орева света, че в новите учебници комунизмът не бил предаден качествено. На децата се внушавало, че Тодор Живков бил загрижен държавник, не била разкрита демоничната същност на ДС и още редица тежки въздишки, които не стават за преразказване. В този хор се включи и научната поп-фолк звезда на антикомунизма - професор Евелина Келбечева, която като изпечен конспиратор започна да се бори с любимите си демони - "историците, свързани с бившата БКП". Скандалът бързо напусна медийното поле и се завихри като политическа вихрушка, защото всичките десни микропартии написаха лирични декларации, пълни с прилагателни, за да могат като гладни вампири да се наредят на политическата трапеза за промиване на мозъци.

Всеки може да намери учебниците, за да види наистина ли комунизмът е предаден пристрастно. Разбира се, че не. Авторите са подходили изключително точно и безпристрастно и са дали възможност на децата да научат фактите. А оценката на тези факти е въпрос на лично разбиране и израстване. Проблемът е, че дясната паразитология има проблем с фактите. Точно заради това тя иска в учебниците да няма факти, а политически оценки. Което си е буквално опит за политическа агитация в училище, но хайде да оставим това настрана. Като морално престъпление то е в дъното на класацията на всички други подмени, които ни готвят. Аз например смятам, че ако ще вкарваме политически оценки за комунизма в учебниците по история, трябва да подходим напълно обективно и да запишем истината. А тя е, че комунизмът в България е мощен и мащабен модернизационен проект. Комунистите трябваше да свършат онова в което българската буржоазия се провали - да индустриализират и урбанизират една изоставаща селска страна, която само няколко десетилетия по-късно беше на 27-мо място по развитие в класация на ООН. Точно заради това в България комунизмът не мина през нито една реална политическа криза за разлика от всички останали страни в Източна Европа. То точно заради това дясната псевдоистория толкова обича да преувеличава ролята на горянското движение у нас. Един десен досадник дори я беше определил като "най-голямата съпротива в Източна Европа", което може да се дължи или на хормонални проблеми или на остър дефицит на мозък. Цялото замазване и трупане на храчки върху миналото, цялата сатанизация на комунизма се прави единствено, за да могат такива като дуета Христов-Келбечева днес да оправдаят своето съществуване и да си купят героичен ореол за своите медийни образи.

Българският комунизъм е сложно, специфично и интересно явление. И той няма как да бъде изучаван в черно-бели краски както им се иска на неслизащите от екрана досадници. Ето ви още един факт за осмисляне - къде са дисидентите? Къде са моралните фигури на съпротивата? Основните несъгласни с режима са основно автентични комунисти и анархисти-идеалисти. Днес се опитват да ни продадат за герой човек като Илия Минев, но хайде, ако може да внимаваме с антисемитите, особено, ако ги величаем като героични създания.

Само, че целта на цялата истерия не е да се постигне реална историческа дискусия за смисъла на политическото време и неравната българска съдба. Идеята в училище да израснат хора, зомбирани от антикомунистическата помия, които никога да не се осмелят да помислят за промяна на света и да приемат ореолите на такива като Келбечева за автентични. Точно това е голямата мисия на подмяната, но тя е обречена на пълен провал. Защото обществото ни роди вече милиони дядовци, репресирани в "Белене", но няма как да си измислиш талант на реален историк. Проф. Искра Баева зададе най-логичния въпрос: "Защо те не напишат свои учебници?". Абсолютно. Защо вместо да се пенят по медиите и да пускат слюнки от злост Христов и Келбечева не седнат да напишат свой собствен учебник? Ами простичко е - те няма да могат. Защото мразят фактите, ненавиждат историята и искат да съществуват в своето черно фентъзи, където единство и само те са героите. Но тази творческа немощ ясно показва и друго - целта на скандала не беше образователна, а политическа. Микроорганизмите искаха за пореден път да заявят, че са живи, да покажат обществено присъствие и да се самоубедят, че гласът им тежи. Но въпреки всички медийни усилия не видях някой в обществото реално да се трогне от техните вопли. Защото все още са живи хората, които помнят комунизма. И повечето от тях помнят лошото. Много добре го помнят. Но не се срамуват да си припомнят и доброто. И често да го повтарят. И фактът, че този спомен от година на година става все по-светъл и светъл не е тяхна вина. Такива като Келбечева-Христов и техните присъдружни партии бяха толкова некадърни, толкова крадливи, толкова подли, толкова нечестни, толкова морално нечистоплътни, че превърнаха България в страна от третия свят. Тези хора раждат носталгията към комунизма. Така че може би трябва да им пратя по едно благодарствено писмо. Спестяват ми доста политическа работа и усилия.

Професор Дайнов, призракът на Карл Маркс и еднорозите на българското политическо блато

В България новини като тази, че Карл Маркс е обявен за най-влиятелния мислител на хилядолетието обикновено се посрещат с масово медийно недоумение. Заради това такива информации се съобщават като върховен политически парадокс, а цяла сюрия от недоучени кандидат-философи или начинаещи икономисти (обикновено бакалаври, които едвам са изкласили УНСС) се подсмихват иронично и пишат  дълги коментари за интелектуалните особености на западния свят. Всичко това обрича страната ни да бъде нещо като сметище за токсични идеи, където най-мракобесните идеологии са постигнали статута на официализиран мейнстрийм. А непознаването на Маркс или неговото умишлено затъмняване е капан, защото с това, че го пренебрегваме неговото влияние по никакъв начин не намалява. И доказателство за това открих тези дни в текст не на кой да е, а на иконата на градското либерално дясно проф. Евгений Дайнов. В друга вселена, в алтернативна реалност професорът сигурно щеше да е свободен анархистки електрон, който не крие остатъците от марксизъм в себе си като мрачна тайна, но в тази нещата стоят по малко по-различен начин. Тук той е гуру на градското дясно, а това е дълготраен ангажимент, макар и все по-често карикатурен. Градското дясно е нещо невъобразимо.  То е аморфна сплав от хора, които често нямат нищо общо помежду си освен усещането, че част от някакъв интелектуален елит, който е обречен да съществува в море от идиоти, които не ги разбират и уважават достатъчно. Нещо повече – градското дясно у възможно само в държава, където политическите процеси са в насипно състояние и еволюцията е отложена за безкрайно дълго време. Това ражда сектантската напрегнатост на описваната група. Тя съществува сама за себе си, извън времето и пространството, като общност, която винаги си намира оправдание за политическите провали и вярата в абсолютни халюцинации. И понеже е неудобно да бъде описана като секта, професор Дайнов се е заел с непосилната задача да открие някаква групова идентичност, която да запуши пробойните и да й създаде усещането за историческа мисия. Инструментите за процеса той, разбира се, открива у Маркс, макар да смятам, че дори подложен на тежка инквизиция, състояща се в безкрайно слушане на дискографията на Азис, няма да го накара да си признае.  Поводът за поредния текст професорът намира в приетия от Народното събрание закон, който задължава собствениците на кучета, които тежат над 5 килограма да ги извеждат задължително с намордник. Тук няма да се спираме на въпроса прав ли е в критиката си (прав е, да) или не, а върху начина по който подхожда в нея. След двегодишен властови флирт с Бойко Борисов, градското дясно още ближе отворени рани от мъчителната връзка, но вместо с разкаяние то е изпълнено с гняв и реваншизъм. Хора като мен, свидетели на катастрофата отстрани, безкрайно повтаряха, че всяко сгушване под мускула на Борисов е самоубийствено и е нещо, което дори закалени камикадзета не биха направили, но тази секта, пардон, група е известна с това, че не слуша никого друг освен себе си. И заради това атаката срещу ГЕРБ в текста на Дайнов не е проведена на полето на политиката, о не. Тя е превърната в класово противопоставяне. Умните срещу глупавите. Прекрасните срещу селяните. Светлите срещу орките. Това е истинска поезия и несъгласията ни с анализатора не бива да ни пречат да й се насладим качествено.

Професор Дайнов обаче има определен проблем с дефинирането на своето собствено понятие за класа. Според Маркс класата е социално-икономическо образувание, което е една доказуема и проверима дефиниция. Уви софийският му подражател не иска да се заплита в тази мрачни, тъмни и буреносни бездни, защото те по никакъв начин няма да докажат неговата елитарна теза. Заради това при Дайнов наблюдаваме някакви морално-ценностни конструкти. Ето защо при него класата-фаворит фигурира с поетични определения като: „градските хора“, „културните градски хора“, „добре възпитаните българи“ и „по-възвисените граждани“. ГЕРБ са плебеите, необлагородените лумпени, некултурните маниаци, които са взели на прицел обществото и си отмъщават за своето по-ниско еволюционно развитие. Не отричам правото на съществуване на подобна теза, но тя е много трудно защитима през идеята да си разхождаш кучето както искаш. Защото така класата-фаворит се топва в идеята, че иска единствено лежерно и необезпокоявано от историята съществуване. Дай им шампанско и свободни разходки и те никога няма да се замислят върху политиката. Разрешете им да живеят като истински сноби и не ги мислете повече. При Маркс е различно. Класовият антагонизъм според него произтича от коренно различните икономически интереси на двете групи и този сблъсък определя историята във всеки един неин миг. Битката там е за бъдещето, а при Дайнов голямата идеята е неговите любимци просто да бъдат оставени на мира, за да съществуват в своята илюзорна нирвана.  Оказва се, че добре възпитаните просто не искат да забелязват, че власт има, или ако им се наложи да се сблъскат с нея да бъдат обслужвани като аристократи от 18-век – от икономи с ливреи, които приемат с придихание всяко тяхно искане.  За тях не съществува нищо извън комфорта на съществуването. Социалните протести – глупост. Исканията за различен живот – ооо, престанете да ме занимавате с глупости. Възвисените искат недосегаемост. Това е марксизъм, но с обратен знак. Имаме проповедник на класата, която е обсебена от мисълта да приватизира политиката единствено за себе си.
Иронията в цялата ситуация е, че ГЕРБ като политически продукт е незаконно дете на градското дясно. ГЕРБ е това, което възпитаните граждани искат да бъдат, но не могат да си признаят. Не напразно, когато тази банда от илитерати нахлу в управлението тя се идентифицира в дясно и досега продължава да бъде припознавана като такава. Старото СДС като паразит опоска общественото си пространство и на терена на тази катастрофа се появи новото политическо животно – десният администратор, без никаква идеология, но с безкрайна алчност за когото беше естествено да се припознае като десен. Градското дясно може до утре да се изживява като каймака на историята, но отходните му продукти са ясно различими, а ароматът им е непогрешим. „Робът иска да мъсти“, казва като пророк на апокалписиса проф. Дайнов. Нищо не е по-далече от истината. Това не е мъст. Чудовището сътворено от доктор Франкещайн просто не е трябвало да съществува, а когато е сътворено то знае да прави единствено зло. Същото се случи с ГЕРБ. Колективните ритуали по масова невинност на градското дясно извикаха на бял свят Бойко Борисов и заради това той с лекота ги приключва политически.

Проблемът на добре възпитаните и извисените е, че те не могат, а и не искат да осъзнаят къде и как е уязвима партия ГЕРБ. Това корпоративно и корупционно чудовище роди смайващи нива на неравенство, сътвори хаос във всяка управленска сфера, превърна се във фабрика за купуване на гласове и дирижиране на избори, но нашите им дай само да слюноотделят за това, че съдебната система била нереформирана. Правото е инструмент на управляващата класа, за да налага своите интереси. Винаги е било така, а Маркс го формулира блестящо. Точно тук се проваля професора. Защото утре дори и да увековечим Лозан Панов като император на съдебната система, той няма да е в състояние да промени нищо в управлението. Сблъсъкът просто не е плебеи срещу извисени. Извисените не могат да бъдат аутисти. Докато не осъзнаят социалните противоречия,  докато не схванат, че всички сме плебеи докато гербаджийската класа е на власт, всеки бунт ще е буря в чаша вода, всеки опит за промяна ще е смешен като вестникарско моралистично есе. „Лесно е да бъдеш светец, когато не искаш да бъдеш човечен“, гласи една легендарна мисъл на Маркс. Това е проблемът на градското дясно. Те дотолкова са оперирани от човечност, че се изживяват като непогрешими светци. И така класовата им идентичност е крехка и измислена, защото извън нея те просто нямат нищо. А най-накрая в някой ден от близката история – тези същите, възпитаните, свободните, нравствените пак ще се гушнат с ГЕРБ. Това не е историческа прогноза, а съвсем ясно осъзнаване на реалността. Точно заради това историята ги изличава като с гумичка от нашето ежедневие. Еднорозите живеят само във вълшебните приказки. В реалността действат различни процеси и всеки, който е сляп за тях рано е обречен на пълно изчезване. Историческата мисия на възпитаните беше да пуснат на бял свят своите чудовища. Така истинските плебеи знаят вече кой е противника и рано или късно ще загреят какво трябва да се направи, за да му се противопоставят.

 

ГЕРБ и ДПС харизват политиката на маститите олигарси

Ако някой някога е имал съмнения, че ГЕРБ се опитват да изкормят политическата система на България и да поставят под своя политически и корпоративен монопол, то всички колебания вероятно са изчезнали напълно след като хората на Бойко Борисов съвсем официално тези дни подкрепиха идеята на ДПС да падне таванът за даренията за партиите. Българският законодател в началото на този век бе предвидил всички политически формации, които са минали 1 процент на парламентарни избори да получават финансиране от държавата, но за сметка на това да има ограниченията за дарения до 10 хиляди лева. Този баланс, макар и мразен от хората заради системното насаждане на телевизионна омраза, работеше сравнително добре. Въпреки шоуменския хейт към субсидиите, трябва да кажем откровено, че точно това перо в държавния бюджет никак не е толкова голямо, нито пък ощетява хората по някакъв болезнен и безпардонен начин. Целият този разговор обаче отиде по дяволите в мига в който Бойко Борисов реши да се прави на гневен и изкомандва своите парламентарни марионетки веднага да намалят партийните субсидии до 1 лев на глас. Вместо да срещне поне половин опит за съпротива, парламентарната му група под строй си промени мнението и веднага окълца финансирането на партиите, което вероятно скоро ще мине окончателно в пленарна зала. Черешката на тортата обаче дойде, когато се разбра, че коалиционните партньори ДПС и ГЕРБ за пореден път подпечатаха своето прекрасно сътрудничество с приемането на идеята, лансирана от Делян Пеевски, че таванът на даренията трябва да падне. По същество това е опит за убийство на нормалния политически процес и приватизация на политическата система. Да го кажем по ясно - ГЕРБ харизаха всички важни решения, стратегии и визии на бъдещето на олигархията, а голяма част от медиите и телевизионните шамани популистки заръкопляскаха от екраните, натровени от слугинаж и верноподаничество. Всичко това бе опаковано с рекламен блясък - България щяла да въвежда "американския модел". А от народа се очакваше единствено да слюноотделя радостно и да си мисли, че вижда как се осъществява негово тайно въжделение.

Дори самото обсъждане на идеята за безлимитно финансиране от страна на фирми е политически капан, защото подписва алиби на тази криминална инициатива. Това не е въвеждане на американския модел. Американският модел на финансиране на политическите кампании е свързан с много правила и регулации. Например - там не е възможно директното даване на пари на избрания кандидат, да не говорим, че в Америка има специален закон за лобизма, който се опитва да въведе правила в тази неясна и тъмна сфера. И въпреки че говорим за страна с утвърдени традиции, институционална стабилност и опит в демокрацията - този модел предизвиква много спорове, недоволства и гняв, а доста радикални активисти смятат, че той е в основата на загниването на политическия процес в САЩ. Достатъчно е да изгледате няколко минути от филма "Капитализъм. Любовна история" на Майкъл Мур, за да се убедите в това. Режисьорът е събрал на едно място редица примери как наливането на финанси в политическия процес по този начин е буквална опора на статуквото и държи системата в усмирителната риза на големите пари и хищните интереси. Казваме всичко това, за да видите, че фразата "американски модел" съвсем не е толкова безпроблемна, колкото ни я рекламират афектираните телевизионни рекламни агенти. А в България, страна без работеща съдебна система, с прокуратура, която е бухалка на властта, и контролни органи, пълни с калинки, това ще даде пълен контрол на олигархията над политическата система. Да, знам, че това звучи банално, изтъркано и вече никой не се трогва от голямото предупреждение. Но това не го прави по-малко болезнено и истинско. В държава като разграден двор да махнеш тавана за корпоративните дарения е все едно да махнеш защитите на ядрен реактор. Въпрос на време е радиацията от този процес да убие всичко. В политически смисъл това означава само едно - опозиция със затихващи функции, финансово обезкървена и задушена и осигуряването на пълен монопол на партиите, които държат властта. Въпрос на време е бизнесът официално да ги превземе като раков тумор отвътре и по този път не е далече деня, когато целият парламент ще бъде реден в офиси, а не от гласа на хората. Реалната демокрация изисква несъгласие, яростна опозиция като върховен коректив, но инженерният замисъл на ДПС и ГЕРБ ще издуха всичко това на боклука. Това не е само обезчестяване на демокрацията, това е обезглавяване на държавата. В политическа система, където финансовите дарения са неограничени, безконтролни и несанкционирани избирателят моментално губи думата, неговата тежест изчезва и идеята за свобода започва да изглежда абсурдна. Интересът на хората напълно изчезва, за да бъде подменен с хищни бизнес-апетити и корпоративни наслаждения.

Да не говорим и за друго. В България няма законодателство, което да гарантира прозрачността на процеса, а познавайки местните нрави мислите ли, че някой изобщо би се осмелил да финансира опозицията. Нали след това ще бъде сполетян от данъчни проверки, контролни органи и всички други инструменти с които държавата разполага. Това е инструментът за осигуряването на пълно всевластие на коалицията на ГЕРБ и ДПС, както и на олигарсите, които потриват ръце зад нейното вечно добруване. Присвояването на целия политически процес и попадането му под олигархичен контрол е най-лошото възможно развитие на една държава, а то със сигурност ще се случи, ако решението бъде прокарано докрай. Отвратителното в цялата история е, че всичко това се прави с хиперпопулистко хълцане и се разказва като история за слушането на хората докато по същество е точно обратното. Това е криминален грабеж на истинска политическа воля. Политиците са длъжни да поставят въпроса за субсидиите и тяхното намаляване на дневен ред, но дадеш демокрацията в ръцете на едрия бизнес е морално изнасилване на цял един народ и неговите надежди за по-добро и качествено бъдеще. Но ми се струва, че олигархичните партии нещо лошо са си направили сметката. Защото, както още през 1899 година е предрекъл Кирил Христов - българският народ е много търпелив, но когато ножът удари до кокал гневът му е изпепеляващ. С криминалната продажба на цялата политика на едрия бизнес и маститите олигарси ГЕРБ и ДПС удариха кокал. 

Тепърва ще има да го усещат...

Психодесните инженери на памет

В последните десетина дни една тема обхожда екраните на телевизиите като венерическо заболяване. Всеки, който има телевизор няма как да е избягал от нейните отровни пипала и гърчове. Дори в противоядрен бункер да се затвори човек тя сигурно пак би се добрала като призрак до него, за да го тормози, измъчва и инквизира Става дума за нестихващия вой на вечно изциклилата секта на психодясното, че в учебниците по история комунизмът не бил представен както трябва.  Този вой не е спирал от години насам, но сега придоби особено апокалиптични нотки и вече започва да прилича на ръмженето на фентъзи-чудовище. Няколко са основните говорители по темата – „журналистът“ Христо Христов (това е един особено скучен екземпляр, дидактичен като проповедник на екзотична религия и вечен стипендиант на държавните пари), „професор“ Евелина Келбечева, историческата попфолк-звезда на психодясното, наскоро избраният за евродепутат Александър Йорданов, създание от мрачните подземия на прехода, както и знайни и незнайни фейсбук-активисти, които прекаляват с удивителните, защото смятат, че те ги правят много модерни и граждански активни. Към този мрачен хор се присъединиха СДС, Демократична България и други политически отпадъци от канализацията на историята. Изобщо пред нас имаме един токсичен коктейл от разюздани истерици, които в един по-добър свят отдавна щяха да са подложени на медикаментозно лечение, но в този минават за съвести на епохата, макар че обикновено търсят думата „съвест“ в речника, защото не са много наясно какво означава.

Нека да уточним нещо. Това не е текст в който ще се занимаваме с въпроса какво има и какво няма в учебниците по история. По тази тема вече се появиха няколко много добри статии, които ясно показват абсурдът на телевизионните хленчения и антикомунистическата бесовщина. Няма да се заяждаме дори с цифрите, които колективното психодясно настоява да попаднат в учебниците, защото те също бяха обект на задълбочена критика към която просто няма какво да се добави. В този текст ще се занимаваме с политическите изявления на основните критикари, с техните пропагандни писъци и неистовата лакомия за олигавяне на учебниците по история с политически опорни точки. Защото въпросът отдавна напусна полето на образователната експертиза. Там повелителите на медийния вой бяха разгромени и унищожени морално. Но това не ги сваля от екраните, а дори напротив – задълбочава техните полуморални гърчове.

Заради това нека да дадем думата първо на „професор“ Келбечева, която една от първите разтовари душата си като камион за боклук на градско сметище. Дамата даде пространно интервю за „Дневник“. Мъчно е да изразиш критика, когато няма за какво, но тя се справя добре с тази задача, защото очевидно от години е правила сухи тренировки. Още в отговора на първия въпрос това се изяснява с драматична жестокост. Самата Келбечева го признава като казва, че учебниците формално спазвали изискванията, но им липсвала „теоретичната норма и съдържанието, което да обясни смяната на цивилизационните модели“. Още тук „професорката“ настъпва първата мина. Значи след 9 септември има цивилизационна смяна и това е нещо кошмарно и престъпно. Но коя цивилизация точно остава в миналото? Ами онази в която България е съюзник на Хитлер и участник в Тристранния пакт. Което ще рече, че всички оплаквания оттук-нататък са една жалба по времената на Хитлер, една мощна носталгия по нацизма и не мисля, че пресилвам с това твърдение. Келбечева и сие ненавиждат комунизма, защото той им отнема хитлеристка България, а те толкова много си я обичат.
Някъде тук в разсъжденията на „професорката“ отново се появяват любимите й врагове – „историци, свързани с бившата БКП“. Тези тъмни фигури отдавна тормозят нейното въображение, защото откакто се появи на обществената сцена дамата не спира да говори за тях. Това придава на нейните хленчове героичен блясък в очите й. Така тя вече излиза от позата на гневна дружинна ръководителка на квартален клуб и се превръща в някакъв морален супергерой, който се бори с демони. Та тези историци, свързани с бившата БКП саботирали тезата й за това, че Червената армия окупирала България и не били изяснили в дълбочина какво е това „евроатлантически ценности“. Същите космически гадове много малко била говорили за същността на комунизма, а нашата медийна звезда настоява учениците от малки да разберат за „античовешката същност на тази идеология“. Велико.
Честно казано изкуших се и прочетох един от уроците, които така възмущават сектата. Според мен авторите са подходили в най-добрите традиции на холивудското кино, чийто основен закон гласи: „показвай, а не обяснявай“. Те дават достатъчно факти и оставят учениците сами да извадят своите изводи, както би трябвало да е във всеки образователен процес.  Само че това се оказва недостатъчно и е причина за медийното торнадо, което наблюдаваме. Защо фактите изведнъж се оказаха ненужни? Ами простичко е.
Сектата настоява в учебниците по история да се учат не факти, а готови идеологически постановки и клишета. Това не е осигуряване на знание, а претопляне на полуфабрикат, сътворен в някаква незнайна лудница. Всички леещи сълзи съвсем не искат обективност на знанието. Точно обратното – те изискват училището да бъде превърнато в пропагандна централа, а учебниците по история в радикална пералня за промиване на мозъци.  Това по същество е черно повторение на образованието от миналото, просто всички политически изводи сега са представени с обратен знак. Ако не беше 10 ноември съвсем спокойно можехме да си представим „професор“ Евелина Келбечева като основен цербер в дисциплината „История на БКП“, която със садистична страст пише двойка на всеки студент, който не е наизустил и последната запетайка.
Вероятно точно това черно сходство кара Келбечева днес да пръска гневни слюнки, че не била представена добре и социалистическата икономика. На учениците трябвало да им се каже, че това е „икономика на невъзможност“. Ех, тази красива невъзможност, която извиси България до челните места в света по развитие. Защото точно тук е голямата подмяна и големия ужас. Накратко. Комунизмът в България е изключително мощен модернизационен проект, който свърши онова в което българската буржоазия се провали. Той индустриализира и урбанизира България . Цената за това не е малка, но навсякъде по света тя е била жестока. Точно заради това, между другото, у нас социализмът не преживява нито една реална политическа криза, нещо, което се признава дори от Збигнев Бжежински. Във всички други страни от соцлагера кризи има, но в България не. Това ще го напишат ли в учебниците? Ще напишат ли в тях, че в България няма и реално дисидентско движение, а всички несъгласни, чиито имена знаем днес всъщност са си автентични комунисти.
Това е проблемът на фактите. Те са безкомпромисни и битката срещу тях издава определен страх от миналото. Панически ужас от историята. Психодясното иска да бъдат изучавани не фактите, а пропагандата, защото май се страхува от изводите, които ще си направят учениците. Заради това иска вместо история в главите на младото поколение да бъде изливана една политическа помия в която няма логика и никаква познавателна стойност.  Самата Келбечева се издава за това като говори за „създаването на памет“. Аз си мислех, че паметта не е инженерен продукт, тя почива на личното преживяване и осмисляне. Тук се говори за някаква алтернативна памет. Такава, каквато я измислят и сътворят групичка от психари. Всичко това прилича на един разказ на Филип Дик „Ние можем да си спомним всичко вместо вас“. Те искат да ни имплантират памет, а не да разчитат на автентичната такава. Защото автентичните спомени жестоко опровергават дървените политически тъпотии, които днес ни бълват от всеки телевизионен екран. Сталин беше казал навремето, че писателите са инженери на човешките души. Пред нас днес имаме ново явление – инженери на памет. Щеше да е тъжно, но май е повече смешно.
Александър Йорданов в своята свещена и неподправена простота го изрази най-добре: „Учебниците трябва да бъдат написани така, че децата се отвратят от комунизма“. Ами, ако децата не искат? Ами ако те се не отвратят от него, какво правим тогава? Ще ги оставяме да повтарят докато не заобичат искрено евроатлантическите ценности?
Няма как някой да превърне училището в политическа лаборатория, защото този морализаторски патос е толкова архаичен, че прилича на отпечатък от динозавър в древна скала. Келбечева например се гневи, че и времето на Жан Виденов не е представено добре. Ами да им представим в цялостна пълнота и епохата на Иван Костов, а? Пикът на корупцията, престъпната приватизация, унищожаването на цели сектори от икономиката. Да им разкажем за стоманения авторитарен обръч в който трите управления на Бойко Борисов превърнаха България, какво ще кажете? Историята е коварно занимание – който си позволи да танцува подло с нея, трябва да е наясно, че рано или късно може да се удави, особено, ако се изживява като неин върховен господар.
Нека да ви припомня, че днес се занимаваме с темата за учебниците, защото именно психодясното я взе на въоръжение като необходимост за своето паразитно оцеляване. Тоест – те никога няма да са доволни, защото в мига в който признаят един учебник за успешен, необходимостта от тяхното съществуване ще изчезне моментално.
Ще си призная честно, аз откровено си мечтая Келбечева и сие наистина да напишат учебниците за които говорят в своите телевизионни халюцинации. Настоявам! Дайте им да се упражнят. Те са толкова бездарни, че ще направят комунизма привлекателен отново. Напълнете гимназиите с млади революционери! Скучното образование непременно ще ги роди.

Венсеремос и ротфронт!

 

Прибързаният некролог, който написаха на БСП

"Г-н Борисов, "От тук, до края на света" цялата власт е Ваша! Корнелия уби БСП!". С тези думи откри последното си предаване водещата Илиана Беновска. Цитираме мнението й не само със садистични цели и кръвожадното желание да го изкормим с хастара навън, а като доказателство, че не остана човек, който да не даде мнение за процесите в левицата. Цели два дни колекционирах анализаторски бисери и мозъчни експлозии за оттеглената оставка на Корнелия Нинова, но на третия, признавам си, се предадох. Реших, че животът е твърде кратък, за да преглеждам толкова спам, пък било и то с научни цели и психиатричен интерес.

Всички, които присъстваха в зала 1 на НДК обаче със сигурност са на мнение, което е коренно противоположно на това на Беновска. БСП не само не се свлече в предсмъртна агония и не запали клада за лидерката си, а прояви завиден политически имунитет и моментално унищожи привнесените отвън вируси. Тази конгрес свърши преди изобщо да е започнал. Ако имах художнически талант щях завинаги да увековеча лицата на т.на. "вътрешна опозиция" в мига в който разбраха, че битката за която се готвят е напълно измислена, защото зад тях няма никаква армия. Безценен миг: изражението на Георги Гергов, когато си даде сметка, че всички замислени интриги са обезвредени, че заложените политически мини са се оказали ментета, а подготвената засада е демаскирана. Веднага след форума маститият бизнесмен обяви Корнелия Нинова за лош ученик на Костов, но в неделя в зала 1, убеден съм, съвсем други мисли му се въртяха из главата. Той обича да сяда на първия ред по конгресите, но точно тогава това беше лоша стратегия, защото всички фотографи и камери следяха за реакциите му. Всъщност в деня на конгреса станаха ясни няколко неща - че вътрешната опозиция е предимно телевизионно явление, което трудно даде доказателства за съществуването си на широк форум. В продължение на няколко седмици от всеки телевизор изскачаха до болка познатите лица от миналото на БСП, авторите на не едно и две поражения, участниците в не една и две загуби, които даваха акъл, морализаторстваха, поучаваха, назидаваха, размахваха пръст, обвиняваха, стенеха, мелодраматично извиваха глас, кършеха ръце, съскаха, когато се налага и апокалиптично бърчеха вежди. От целият този телевизионен петмез можеше да се разбере, че Корнелия Нинова е някакъв върховен демон на левицата, опиянена от желание за власт маниачка, която води БСП към бездната и към високовъглехидратно политическо меню, включващо национализъм, популизъм и тероризъм. Медиите дадоха широка трибуна на такива мнения. Не остана непосетен сутрешен блок, не остана неразтревожена следобедна телевизионна водеща, не остана неразтърсен политически коментатор. И целта на целият този телевизионен ажиотаж беше само една - конгресът на БСП. Всички стрели, хлипания, мнения и анализи бяха насочени като вирус към делегатите на форума, която трябваше да бъдат химически обработени и зомбирани да изхвърлят Корнелия Нинова от лидерското място. Съвсем спокойно можем да наречем това - медийна спецоперация по смяна на ръководството на БСП. Имаше я. Беше организирана. Ясни бяха и изпълнителните на деянието. И това съвсем не е теория на конспирацията, нито пък засилване на съществуващите факти. От години насам левицата не е била подлагана на такъв медиен обстрел. От години насам съществуващите политически факти не са били така морално изнасилвани както в рамките на тази спецоперация.

Преди да продължим нека да погледнем хладната статистика. БСП не спечели европейските избори. Въпреки това обаче в сравнение с представянето си преди 5 години ръстът е очевиден. Партията е единствената с повишен брой евродепутати. Тоест неуспехът е налице, но нямаме нищо, което можем да наречем "катастрофална загуба" или "шокиращо поражение", както обича да се изразява Георги Коритаров в сутрешните си проповеди. Въпреки това обаче резултатът беше използван като възможност за външен натиск по отстраняването на Нинова. Всеки е свободен да има каквото си иска мнение за лидерката на БСП. Но е факт, че откакто оглави левицата тя съвсем сериозно започна да диша във врата на Бойко Борисов, а неспирната й парламентарна енергия редовно вдига кръвното на оядената номенклатура, която си мислеше, че вече си е купила окончателно спокойствие. С няколко нестандартни хода и ярка опозиционност Корнелия Нинова превърна БСП в единствената алтернатива на ГЕРБ. И както във всяка истинска суперсила, нейната енергия е и нейната слабост. Защото Нинова често се увлича в политическото противопоставяне до такава степен, че не знае кога трябва да спре. Отстрани е лесно да се забележи, но когато си на бойното поле подозирам, че адреналинът е в състояние да замъгли всяка преценка. Но е факт, че под ръководството на Нинова БСП излезе от будната кома в която беше и започна да набира скорост. Заради това върху челото й отдавна има светлинка от мерник. Не ме разбирайте погрешно - не говоря за физическо ликвидиране, а за политическо приключване. Точно това не успя да разбере и не дооцени вътрешната опозиция в БСП. Предпочитам да говоря за тях като за хора, които не се разбрали какво става, защото другият вариант е свързан с мисълта за тежки зависимости и влияния, но там няма да има място за анализи, а само за псувни. БСП може да е на 127 година, но има остър усет за това кой се опитва да имплантира в партията неприсъщи за нея противоречия и разделителни линии. Между другото - това е голямата изненада на сезона. Всички очакваха конгрес на който да се лее кръв и да се носят писъци, а всичко приключи точно за около час и половина. Нямаше битки, нямаше скандали. БСП отново излезе от конгреса си по-силна отколкото влезе в него. Тези дни по студията мълчаливата конгресна опозиция отново взе думата, за да каже, че форумът бил безсмислен, но това е голяма измама. Той трябваше да се проведе, за да констатира лъжата. Че БСП не е разделена, че БСП има сила и надежда за добро представяне на европейските избори. Нинова показа класа на истински политик, защото заложи медийния си образ, но получи единна партия. Защото тя е наясно, че въпросът с оттеглената оставка ще бъде хиперболизиран, раздут като балон и ще бъде ваден като компромат отново и отново, но това е цена, която си струва да бъде платена, за да може левицата да отида на местните избори без да се раздира от конфликти. И най-важното - да изтръгне вампирската целувка на ГЕРБ от гърлото на БСП. Защото човек трябва да е роден в психиатрия, за да не види, че цялата организация на медийната спецоперация обслужваше каузата на ГЕРБ и лично на Бойко Борисов. Очевидно е, че управляващата партия иска да монополизира целия обществен живот и по пътя към тази заветна цел има само едно препятствие - БСП. Заради това бяха медийните турнета, заради това бяха анализаторските клетви, заради това бяха политологическите клади. Но планът не успя. Тоест предстои нов цикъл на битка между БСП и ГЕРБ наесен, този път заредена с автентичен заряд. Бойко Борисов не успя да си уреди спокойни избори.

Тук можем да спрем с розовите боички и да се опитаме да разгледаме и процесите в БСП обективно. Корнелия Нинова спечели конгреса, но е факт, че Националният съвет е почти изпуснат от контрол. Телевизионните герои на опозицията ще продължат да гостуват по всеки повов в сутрешните блокове и да говорят от името на цялата партия, макар и да не е ясно дали представляват и собствените си организации. Което означава, че на Нинова й предстои поне още няколко вътрешни битки. Част от опозиционните герои със сигурност ще се откажат, защото последователността не им от силните черти, Сергей Станишев ще си замине за Брюксел, но противоречията ще останат да тежат. Тоест тепърва ще виждаме още приблясквания на искри и ще чуваме недоволни гласове. Въпреки това обаче можем да диагностицираме най-голямата грешка на вътрешната опозиция. В част от техните критики има смисъл и те трябва да бъдат чути. Но опозиционерите така и не извадиха свой собствен план за развитието на БСП. И отделно - те така и не казаха ще продължат ли линията на подмладяването на левицата. И така заложиха генерационна мина под самите себе си, защото в последните три години в БСП влязоха нови млади лица, които не носят вините на прехода и се чувстват един отбор, който има какво да предложи. Точно това остана недооценено. Точно това от друга страна е и най-голямата заслуга на Корнелия Нинова. Тази свежа кръв в БСП й гласува отново доверие. И е добре някой да съобщи това на Илиана Беновска. Хубаво е, че тя подари цялата власт на Борисов и то завинаги, но твърденията й за смъртта на БСП са твърде пресилени. За мъртъвците се говори или добро или нищо. А щом си пълен с гняв към тях и се чудиш в каква телевизионна тирада да го изразиш - това е още едно доказателство за искрящ политически живот.