Възходът на Радев и залезът на Борисов

Обикновено ме обхваща панически ужас в края на всяка година. Телевизионните зрители, обикновените потребители на медии тогава са подложени на същински емоционален геноцид. Потапят ги в едно блато от равносметки, изводи, политологични сентенции и обикновени дивотии от което няма лесно измъкване. Случаят става два пъти по-тежък, когато се зададе и край на десетилетие. Тогава потокът от обобщения се превръща в цунами, намесва се бандата от телевизионни астролози и човек започва да проклина науката, че още не е измислила начин да населим трайно и качествено Марс. Там поне в началото ще ни бъдат спестени коледните равносметки и новогодишните обобщения. Но понеже обитаваме тази печална и прекрасна Земя, ние няма как да избягаме от процеса. В края на 2020 година ще се сбогуваме с цяло десетилетие от нашия живот. Това е огромно количество от време. Една трета от безкрайния преход. Няма как да финтираме опита да погледнем назад. Но ви обещавам, че той ще е кратък и ще е изпълнен с гняв, както ни учеше навремето британецът Джон Озбърн. Защото цялото изминало десетилетие можем да го сведем точно до 2 големи събития. Те ще са важните, структуроопределящи и значими за историците и политическите шамани от бъдещето. Едното от тях буквално даде начало на десетилетието, макар и да се случи през 2009 година - това е първият избор на Бойко Борисов за премиер. В мига в който той полагаше клетва едва ли някой някога е предполагал, че ГЕРБ ще бъдат толкова досадно, дълголетно и дразнещо венерологично заболяване на политическата система. Те са еквивалента на гъбичките от които не можеш да се отървеш, независимо от хапчетата. Хламидията, която те покосява отново и отново, когато проявиш небрежност и невнимание.

На този фон следващото голямо събитие, достойно за попадане в учебниците по история става още по-знаметелно - и това е изборът на Румен Радев за президент през 2016 година. Вотът за държавен глава се случи точно, когато ГЕРБ и Бойко Борисов бяха в своя зенит. Нека да ви припомня - след като триумфално се върнаха на власт през 2014 година, този път жадно погълнали, прелъстили и морално подчинили Реформорматорския блок, кадрите на ГЕРБ изглеждаха непоклатими и практически вечни. Властта им беше подпечатана до безкрай. Политическото им превъзходство също. Но точно тогава на сцената се появи Румен Радев и разтърси основите на това черно разбиране за света. Именно неговото появяване като фактор у нас даде знак, че залезът на Бойко Борисов е съвсем наблизо. Тези дни темата за "залеза" редовно възпалява придворната политология и телевизионните слуги, но Румен Радев не изкривява нищо като говори по този начин. Нормално е - Борисов подпечата цяло десетилетие от историята със своето име, но това си има цена. Всеки възход, особено, когато не оставя след себе си нищо освен измислена стабилност, се плаща с обществени бури, недоволство, гняв и ропот. Точно заради това десетилетието беше коварно. То изтика напред Бойко Борисов, но и намери неговият абсолютен политически антипод - генерал Румен Радев.

В мразовития януари тези дни вече се навършват 3 години от встъпването в длъжност на президента и тази годишнина е добър повод да кажем няколко думи за мандата му дотук.

В последните дни на 2019 година станахме свидетели на нов етап от все по-ожесточаващата се война между Бойко Борисов и президентската институция. Повод за новите бойни действия се оказа едно интервю на президента Румен Радев в което той хладно, спокойно, систематично и много разумно подложи на разтърсваща критика хаотичните идеи на мнозинството за промяна в съдебната власт и измислянето на фентъзи-фигурата на прокурор, който да наблюдава действията на главния прокурор. Между другото - това интервю на Радев, вън от неговата политическа същина, е показателно за една от насоките на мандата му дотук. Президентът не е прахосник на приказки, не е коментатор на ежедневни събития, не се опиянява от всекидневното медийно внимание. В България заради развратената медийна среда и заради морално пропадналата в очите на хората политическа върхушка има огромна инфлация на езика и на думите. Езикът е основното средство на политиката, но хората вече не му вярват, противят се и негодуват, защото през годините са били жертва на страшно много лъжи и измами и вече имат изграден имунитет. Радев осъзнава това и заради това не използва интервютата си като форма на самореклама или политически маркетинг. Той дава интервюта рядко, винаги по някакъв повод и не залива аудиторията с безкрайни думи и изречения. Подходът му е точно обратен - той е обран, конкретен, директен. Това е един от начините да спасим политическия език у нас, жертва на многократни изнасилвания и извращения. Може би това е другата причина Борисов да се възпали толкова драматично. Срещу него нямаше никакви лични обвинения. Имаше един смислен анализ на безмислеността на цялото управление. И точно заради яда си и емоцииите Борисов допусна стратегическа и политическа грешка като изригна: "Кой е дал правото на Румен Радев да говори от името на народа?". Подобно скърцане със зъби е признак на слабост и оголва Борисов, показва къде е най-слабото му място, неговата ахилесова пета. Именно във възмущенията на премиера се отрази неговата основна слабост, която той очевидно съзнава, но не намира начин да преодолее.

Генерал Радев е говорител на народа и то по конституция. Президентът символизира единството на нацията и заради това единствено и само той има правото да говори от името на хората. Между другото - много е важно и какво означава единство. Защото често представителите на ГЕРБ с изкривени от злост лица и драматично извити устни твърдят, че с критиките си Радев нарушавал това изискване за своя пост. Единството на нацията съвсем не означава президентът да бъде безкритично политическо желе, което коментира времето, националните традиции или икономическите клъстъри. Напротив - именно, защото символизира единството на нацията президентът трябва да бъде глас на тези, които не присъстват в медиите, няма ги на луксозните партита, не съществуват в дневния ред на правителството. Точно това изискване превръща Радев в ярка политическа алтернатива, не в партийния смисъл на думата, а в най-чистия политически смисъл. Там, където има всекидневно погазване на закона, той показва какво означава да се придържаш към правилата. Там, където непоследователността е издигната в култ, Радев демонстрира методична последователност и на разбиранията си и на политическото си отношение към процесите. Точно заради това малко преди третата му годишнина във властта, той излезе с огромно достойнство от горещия въглен, който беше хвърлен в скута му - аферата "Иван Гешев". Убеден съм, че много злостни погледи чакаха Румен Радев да се поддаде на уличния натиск и да погази законите, което щеше да отвори една голяма и широка магистрала за импийчмънт. И по принцип изискването Радев да предизвика конституционна криза беше буквално изискване Радев да заприлича на Борисов. А това е точно обратното на всичко към което президентът се стреми. Но всъщност казусът с Гешев показа, че в критични за страната мигове, в мигове на морален и етичен избор, всички очи се фокусират върху президента и хората чакат неговите действия. Ето това е реалното единство на нацията. Това е нациоаналното лидерство. Леви, десни, даже гербаджии чакаха да видят какво ще каже президента и какво ще предприеме. Точно този казус за мандата на Радев дотук. По трудния начин, с много упорита работа президентът си извоюва правото да говори от името на хората, да защитава техния интерес и това, че е най-одобряваният български политик всеки ден потвърждава неговата правота. Просто Радев откри онази морално-етична и политическа ниша, която 30 години стоя празна, нишата в която се съчетават морал и законност в едно и успя да й придаде лице и смисъл. За три години Радев успя да докаже, че е алтернативата точно в този ценностен смисъл, който толкова липса на обществото. Че е компенсация за инфлацията на думи, за провалите на показната дипломация, че е противоотрова срещу постоянният пиар, превърнат в отровата на нашето съществуване. И всичко това накуп потвърждава, че всъщност изборът на Радев даде началото на залеза на Борисов. Може би заради това последният е толкова гневен и истеричен.

Годината на буреносните облаци

2019 година определено започна с усещането за предстояща промяна. Тя (промяната) изглеждаше близка, възможна, реална, очаквана. Да, знам, че звучи като началото на стихотворение на гимназист, който открива идеите на световната революция, но това идеята за промяна определено се носеше във въздуха. През 2019 година предстояха два вота - европейски и местни, а това винаги повдига емоционалния градус. Цялото това напрежение се отрази и на наситената със събития първа половина. В средата на февруари парламентарната група на БСП започна тримесечен бойкот на парламента. Искрата беше подпалена от поредните промени в Изборния кодекс, направени на крак и в последния момент, за да се угоди на управляващите. Този път ГЕРБ бяха сложили и малка черешка за ДПС, за да си осигурят тяхната подкрепа - буквално унищожиха преференцията като инструмент за пренареждане на листата. След близо 26 часови дебати по темата, левите депутати не видяха друг начин да се преборят за интересите на хората и заради това се решиха на бойкот. Днес вече доста се спори по този ход, много анализатори и пишман политолози твърдят, че подобно действие е било голяма грешка за БСП, но политическа полза все пак имаше. Ясно се очерта авгентичната коалиция, която действия в това Народно събрание - задкулисен съюз между ГЕРБ и ДПС на който патриотите са само едни националистически прашки, които да закрият поне малко от срамотиите, които се случват.

Напрежението се усили и от разгорелия се скандал "Апартаментгейт", който отвинти главата на несменяемия колос на ГЕРБ Цветан Цветанов и показа как гръбнакът на тази партия се състои от очевидна корупционна прослойка от костюмари, чиято единствена цел е да уредят имотното си състояние. Този скандал приключи кариерата и на Цецка Цачева и на още няколко фигури в ГЕРБ. Смятам, че и до днес, ако направим една анкета сред хората кое са запомнили от тази размирна година над 95 на сто от тях ще ви кажат за мезонета на Цветанов и за асансьора, който влизал директно в хола му. Тази имотно-корпоративна драма наистина паникьоса ГЕРБ, защото Бойко Борисов се видя принуден да излезе от ролята на Дипломат номер 1 на Балканите, да се качи на джипа си и да вземе кампанията на партията си на ръчен контрол. В крайна сметка този ход се оказа успешен и ГЕРБ спечелиха европейските избори. Тук обаче е момента да направим истински анализ защо се случи така. За целта е необходимо да избягаме от тъпите клишета, че ГЕРБ се чистели постоянно като партия, че Бойко Борисов бил първи борец срещу корупцията и, че, разбирате ли, той изобщо не е знаел какво се случва под носа му, а като разбрал раздал справедливост и правосъдие. Това са приказки на които дори децата в детската градина вече не се ловят. Истината е, че партийната и корпоративната мрежа на ГЕРБ е плъпнала като раков тумор из държавата. Тя е обхванала достатъчно на брой общини и едри бизнеси, за да си гарантира самовъзпроизвеждане и качествен живот. И понеже тези пипала са стигнали до много семейства, то самата идея за промяна плаши хората. Промяната е най-естествената форма на политическо съществуване, но не и ако си притиснат между икономическото и политическото статукво, които не ти дават да дишаш, но все пак си претръпнал някакси. И понеже политиката в повечето случаи е източник на разочарование и партиите, които дефилират на сцената не предизвикват дори малка тръпка на възторг, то изборът е да гласуваш за тези на чийто номера вече си свикнал или просто да не се появиш пред урните, защото не виждаш смисъл и разлика. БСП подцени това отчаяние и заради това остана на втора на вота. Партията определено имаше с какво да се похвали - тя беше единствената, която реално повиши гласовете за себе си и вкара един евродепутат повече, но нека да не се лъжем - на фона на очакваната победа, този напредък не стопли почти никого. Да не говорим за това, че той отпуши старите рани на левицата и тя влезе във вътрешни разпри с някои от най-мрачните фигури на своето минало. Което между другото е един от белезите за реална демокрация. Разпрата дразни, нервира, но е ярко доказателство, че има терен за различно мнение. Това е драматичната грешка на полувътрешната опозиция в БСП, която получи доволно количество телевизионни участия, за да обяснява какъв диктатор е Корнелия Нинова. Те не издържаха на изкушението да влязат в ролята на жертви, на мъченици, на някакви страдалци на автентичното ляво. И ако да кажем в тази роля Велислава Дърева криво-ляво може да докара някакъв блясък, то същото отнесено към Сергей Станишев започва изглежда абсурдно и нелепо.

Препъването на европейските избори показа, че в България промяната няма да бъде нито толкова лесна, нито толкова бърза, колкото им се иска на най-нетърпеливите. Заради това се наложи БСП да смени тактиката в движение и смятам, че в крайна сметка тази политическа маневра помогна. Левицата реши да заложи на визия за всяка отделна община. Да не разказва местните избори като национална приказка, а да призове на места всеки колкото може да допринесе за промяната. В крайна сметка подобна тактика донесе успех. ГЕРБ си останаха първа политическа сила, но енергията за промяна, която беше позатихнала пак се събуди и БСП се върна в местната власт. От нула областни градове през 2014 година, БСП победи в 4. И това, което за мен е най-силно. БСП спечели в градове с наболели проблеми, с остри катаклизми, с много заровени мини, но това е знак, че в най-трудните мигове, когато стане най-напечено хората се обръщат към левицата. Може би любимият спорт на фейсбук-кибика е да мрази БСП, но когато ножът опре до кокала избирателите се обръщат към БСП. Точно това се случи и на местните избори, ако четем резултатите, както трябва. Тоест годината показа, че промяната няма да дойде като фокус, нито като политическо чудо, а ще е резултат на упорита работа, стъпка по стъпка.

А колкото до ГЕРБ - тяхното телевизионно самодоволство като едното нищо ще им избухне в лицата. Ниската избирателна активност на местните избори е форма на политическо ръмжене. Електоратът не вижда смисъл от гласуване, а това рано или късно избива в радикални политически действия. Краят на 2019 година беше разтърсен от протести и социално недоволство. ГЕРБ си избраха главен прокурор, назначиха си шеф на КПКОНПИ, но ако социалните мини започнат да гърмят, то тяхната метална жилетка няма да ги спаси. Защото и най-коравата власт може да бъде срутена под напора на автентичен социален гняв. И най-полицейската партия, дори да се заобгради с кордон от сотирцацаровци ще се окаже политическо джудже, ако тези, които отказваха да гласуват решат да кажат думата си по друг начин. Заради това за мен не е толкова важна каква беше 2019 година. Добра или лоша - ще реши историята. 2019 година е важна дотолкова доколкото предопределя каква 2020 ни чака. Аз мисля, че тя ще е буреносна. 

И като никога смятам, че това е добра новина.

Морфичният апокалипсис на Ахмед Доган

Ако някога изпаднете в тежка депресия и животът започне да ви се струва безсмислен, потискащ, безцелен и ужасяващ, не изпадайте в отчаяние и самоубийствени мисли. Винаги трябва да си припомняте, че вашето страдание е нищожно в сравнение с гърча на който всяка година са подложени депутатите от ДПС. От 2015 година насам всяка Коледа Ахмед Доган ги бомбардира с поредната политическо-метафизична лекция, изпълнена с морфични резонанси и странни астрални портали, и те трябва да се потят да откриват смисъл, дълбочина и висши наставления в нея. Адът - това е безкрайна лекция на почетния председател на ДПС. В сравнение с това изтънчено мъчение, всичко останало изглежда преодолимо, нетрайно, пролетно и направо ваканционно.

Лекцията на Доган вече се е превърнала в медиен ритуал. Всяка година орда от репортери стои пред Сараите и трепетно очаква Голямата новина. Не мисля, че друго философско събитие е в състояние да предизвика такъв интерес и такова количество главозамайващи интерпретации, тълкувания и откровени врачувания. Самото ДПС в дните около Лекцията започва да прилича на таен орден със свой собствен език и йерархии, които трудно се разбират от непосветените. Само си помислете. През 2015 година Доган дръпна цяло слово за морфичните резонанси, за телепатичното предаване на информация, а после обяви, че не се "ебава" (речникът му запазваме дословно, за да не нарушим квантовите трептения на вселената), а в резултат от това на тогавашния лидер на партията Лютви Местан му прилоша, разказват, че се хванал за сърцето, а след това цял ден се кри в турското посолство. Очевидно се е изплашил да не би от някое друго измерение да долети цяло ято от демони и съвсем неметафорично да го изпрати на ваканция по своите краища. Вън от шегата - именно онова слово на Доган беше речта на живота му. В нея той остро се възпротиви на посегателствата на Турция върху неговата партия, буквално се опълчи на дългите пипала на Ердоган и някой ден, когато се прави равносметка на виновното време днес, това ще му бъде записано като червена точка.

В България всички като че ли сме хипнотизирани от фигурата на почетния председател на ДПС. Дали заради дългата му и противоречива история в целия преход, повечето от нас са склонни да търсят в неговите думи втори, трети, даже и четвърти пласт. Медиите ровят надълбоко в речите му като американска корпорация рови в арабска пустиня, за да търси петрол. Струва ми се, че Доган ясно осъзнава това и се забавлява с този процес. Все пак едва ли са един автентичен философ има по-тайно удоволствие от това думите му да бъдат анализирани пространно и изопачавани по най-перверзен начин. А всъщност е точно обратното. Доган обикновено е убийствено конкретен и съвсем не си прави труда да крие какво точно иска да каже. От две години насам например той повтаря, че страната не е готова за предсрочни избори и партията му като марионетка се движи по неговото слово. Тази година ДПС беше в състояние да приключи управлението на ГЕРБ, ако поиска. След 14 февруари, когато БСП обяви, че ще бойкотира парламента, ключът към властта и оцеляването на правителството на Борисов се оказа внезапно в ръцете на Движението. Достатъчно беше една седмица и те да не влизат в зала, за да може ГЕРБ да срине от власт и предсрочните избори да почукат на вратата. Само, че ДПС твърдо следваше повелите на Доган. И всяка регистрация в зала буквално препотвърждаваше управлението на Бойко Борисов. ДПС не са идейна, а ситуационна партия. И речите на Доган го доказват постоянно. При тях е водеща технологията на участието във властта, дори и когато тя е изнесена изцяло зад кулисите, а не определена идея, която трябва да бъде реализирана. За Доган и компания е важно присъствието в коридорите на управлението и само това предопределя цялостното им парламентарно поведение. В този смисъл е безсмислено, а и абсурдно, да търсим дълбинни пластове. Речите на почетния председател трябва да се четат като наръчник за оцеляване, а не като философска притча за геополитическите бури и времена.

Ето защо последната реч на Доган представлява особено явление. Тя е интересен анализ на проблемите, които са се скупчили като буреносни облаци пред България, Европа и света, но в нея дори и да търсим със свещ няма да открием рецепта за оцеляване. Сякаш таланта на почетния председател се е омаломощил или светът е станал твърде сложен и непостоянен дори и за него. Той правилно констатира, че либералната идея е в историческа пауза, но след подобен извод изпада в една типично либерална заблуда. Тя гласи, че ако рестартираме модела по някакъв начин, ако намерим бърза рецепта за неговото обновяване, проблемите ще се разтворят във въздуха и ще изчезнат от самосебе си. Така и не става ясно как ще се рестартира този модел. Очевидно е, че при нивото на политическа конфронтация днес нова Кръгла маса е невъзможна, а и за да бъде зададена такава посока обществото трябва да е запазило поне минимално ниво на надежда за бъдещето. На 30-ата година от прехода обаче България е застопорена в някакво кошмарно безвремие и политически вакуум, които стават още по-страшни като отчетем, че навсякъде край нас на Балканите ври и кипи. Това е картината на един политически модел доведен до всички възможни краища на своето съществуване. Доган обаче наблюдава нещо различно. Според него това е липса на визия, а това раждало абстрактни политически реторики. Този коктейл означавал, че реалните проблеми на хората не се познават.

Ето тук един различен анализатор би открил мотива не за рестарт на системата, а за нейната цялостна подмяна. Големият въпрос е защо политическите партии не са в състояние да разпознаят реалните проблеми на хората. И тук трябва да се върнем към генезиса на всичко. Към началото на тези прокълнати 30 години в чиято киселина всеки ден обгаряме и се тормозим. В България политическите партии възникнаха още от самото начало като проект. Не като нещо естествено, органично и смислено, а като абстрактни схеми, които да покрият цялата обществена територия. Не реални формации, а инженерно ГМО. Това предопределя и нивото на политическия разговор у нас. Имаме десница, която в нито един момент не се опита да реши конкретна икономическа задача, а с удоволствие се плацикаше в темата за антикомунизма, доведена до абсурд. БСП, която единствена имаше реални корени, също се отдалечи от тях и предпочете дълго време да си играе с политически абсурди като "социаллиберализма", които като тумор я лишиха от реалната й политическа тежест. И не на последно място - имаме ДПС, партия, която се засънува като флагман на либералната идея, въпреки, че нейният основен електорат е всичко друго, но не е либерален. И тук не говорим за морално-етичните спецификации на тази идея, а за конкретните й икономически измерения. Един електорат, който трябва да получи социални отговори на своите проблеми, с години гласуваше за една групичка от милионери, които буквално казано нямат нищо общо със своите избиратели. В речта на Доган срещаме нещо като разбиране за това. Той не напразно се опитва да говори за "социални вектор", който щял да става все по-важен и значим, само, че отварянето на тази тема е безнадеждно закъсняло. Именно изкуственият характер на политическия модел роди чудовището ГЕРБ и буквално прекара страната през ада на най-десните и нечовешки икономически експерименти. Заради това ми се струва, че Доган наистина е зациклил като анализатор, защото се опитва да лекува тежък рак с аспирин. Той е като проповедник, който усеща бурята, чува нейния тътен, но представа си няма как може да предложи чадър на всички засегнати или някакъв подслон, за да бъде избегната тя. Това е красивото на либералните илюзии, които днес наблюдаваме като заболяване по целия европейски континент. Либералните анализатори са големи майстори да описват днешната реалност просто като кратка аномалия, която ще мине самичка. Опитът показва, че това няма как да се случи.

Ако трябва да търсим някакво реално предписание за политическо действие в думите на почетния председател на ДПС, може да открием само едно. Той буквално се отказва от идеята, че предсрочни избори не са необходими и отваря вратата за действие за предсрочен вот. Може би ще видим как парламентарното поведение на ДПС се променя, но проблемът е, че ако бурята връхлети ДПС ще е една от първите партии, които ще бъдат залети от мътната вода. Защото с течение на времето тази партия приюти всички онези явления, които възмущават българите и ги карат да гледат с гняв назад и с желание за отмъщение. Много други политически формации платиха цената за своето дълголетие, защото само по едно нещо има консенсус в българското общество - че преходът е провален и токсичен. Единствено ДПС досега минаваше между капките, но времето за разплата идва. Доган е усетил това, но за първи път няма идея как да избяга от това отмъщение. Не твърдя, че голямата промяна ще дойде утре, не ви казвам, че тя ще настъпи със скоростта на спринтьор, наблъскан със стероиди, но хората не искат рестарт и това е абсолютно сигурно. Те искат ново начало, а съвсем не съм убеден, че там ще има място за ДПС. Това вече ще е морфичен апокалипсис.В речта на Доган откривам тази тревога. 

Уморените коне ги убиват, нали?

Ахмед Доган като черен маг от налудничаво фентъзи

Руският фантаст Кирил Есков в своето великолепно, изящно и много хулиганско есе "Нашият отговор на Фукуяма" дава интересно определение за това какво е магия - според него това е влиянието на информационни над материални обекти. И допълва, че според него Джордж Сорос е маг. Навремето той пуска слух, само слух (а това са просто думи, нищо повече освен думи) за уязвимостта на британската лира, а крайният резултат е, че банковите му сметки се препълват с пари. Имаме древен процес - заклинание и след това материално преобразувание. Даваме този пример обаче не, за да бродим в древните и мъгливи земи на магията, а да припомним, че според това определение в идеята за маг прекрасно се вписва и почетният председател на ДПС Ахмед Доган. Да ви припомня - през 2015 година той дръпна първата си коледна лекция на актива на своята партия. Заговори за грешки, спомена, че владее морфичния резонанс, което, както обясни той, било "без да говориш да предаваш телепатична информация на подсъзнателно ниво" и, че никак не се ебава за това (запазване речникът автентичен, за да не развалим заклинанието). Не знам какво е открил в тези думи тогавашния лидер на ДПС Лютви Местан, но резултатът от тях беше, че той цял ден се кри в турското посолство в София, изплашен вероятно да би орда от астрални политически демони да му вземе главата не само в метафоричния, но и в буквалния смисъл. Как да не повярваш, че Доган е черен политически маг? Само с една реч обезглави своята партия, а след това й приши нова глава и ръководство.

Може би точно това постоянно и тревожно подозрение, че в думите на Ахмед Доган винаги има втори, трети, даже четвърти и пети власт държи телевизионните многознайковци вечно в напрежение. Всяка лекция на почетния анализатор се публикува вдъхновено, а след това започват такива интерпретации, че ако човек не се е запасил с хапчета срещу световъртеж, направо ще си изповръща червата. В думите на Доган всякакви хора ровят като хирург в червата на пациент, издирват се тайни знаци като карта към скрито съкровище, нагазва в блатото на световната конспирация и всичко казано се изтърбушва до последната прашинка. Не знам защо е така. Може би, защото всички вярват, че Доган е политически маг и че неговите послания стоят отвъд баналността на ежедневието и позорната подлост на всичко, което се случва край тях.

Според мен обаче всичко е точно обратното. Доган рядко крие в димна завеса какво има предвид, а често онова, което казва е толкова буквално и очеизваждащо, че никой не иска да повярва, че го е чул. Още през 2015 година, когато заклинанието му прогони Лютви Местан речта му беше брутално ясна и точна. Тогава Доган нарита своя наследник заради това, че е пуснал пипалата на Турция да се намърдат в партията и Местан още на приема е разчел своята политическа съдба. Не му е бил необходим тълкувател или врачка, за да знае, че политическото му бъдеще влиза в рязка спирала надолу. Класически морфичен резонанс.

В последните две години Доган също беше напълно откровен. Лайтмотивът му от 2017 година е, че не са необходими предсрочни избори и, че страната няма нужда от тях. Какъв втори пласт да търсиш в това откровение? Достатъчно е човек да види поведението на групата на ДПС. Тази година те имаха прекрасна възможност да строшат гръбнака на Бойко Борисов и да го оставят политически бездиханен край брега на реката, но не го направиха. След като БСП в продължение на три месеца бойкотира парламента, достатъчно беше ДПС само за седмица да излязат от него и правителството и мнозинството щяха да катастрофират. Но ДПС не го направи. Те изпълняваха строго заклинанията на Доган и с регистрацията си всяка сутрин в зала потвърждаваха властта на Бойко Борисов. Следваха указанията дословно и без отклонения.

Новото магическо послание също не е кутия с двойно дъно, поне според мен. На 30-ата година от старта на промените Доган се връща към началото на прехода, защото вече е очевидно, че политическият модел заложен тогава се задъхва зловещо. Той трудно може да бъде наречен представителен и очевидно е застинал в някаква мъртва точка на безвремие, практически задушен от корпоративно-феодалните паяжини в които ГЕРБ са стегнали институциите и местната власт. Проблемът е, че трите партии, които съществуват от началото на прехода и са оцелели на политическата сцена минават през цяла буря от проблеми, които до голяма степен се дължат и на тяхното политическо дълголетие. Хората мразят прехода, ненавиждат това, което се случи. Това е една от малкото теми в българското общество по която има консенсус. И съответно цената за това презрение и ненавист плащат БСП, СДС и ДПС, оцелелите партии. За да се спаси СДС, които успешно се сведоха до клуб по интереси като паразит се прилепи към ГЕРБ, а БСП и до днес успява да препъне самата себе си дори и на равен път и се заплита във вътрешни противоречия всеки път, когато получи хоризонт за взимане на властта. Очевидно и ДПС минава през своята собствена Голгота, защото на централно ниво тя се очертава като партия-самотник. За 30 година на сцената и няколко вектора на коалиционно взаимодействие (нека да използваме лексиката на Доган) ДПС успя да си спечели лошото име на партия-вампир, която изсмуква и практически унищожава своите съюзници. Може би точно в този контекст трябва да четем идеята за рестартиране на политическия модел. Аз не смятам, че трябва да стигаме до хирургичните подробности в тази идея като дали този рестарт може да мине през Велико народно събрание или не. Големият смисъл е друг - Доган призовава своята партия да намери друга политическа парадигма на същестуване, защото сегашното статукво на ДПС ги води към мъртва точка. Разбира се, въпреки красивото откровение, че либералната идея се намира в състояние на историческа пауза, Доган остава пленник на либералната илюзия, че съм смяна на визията, че чрез институционален рестарт сегашното статукво може да се подобри. Това е драмата на политическия маг, който твърде е повярвал в своята магия. Всъщност проблемът на българското общество трудно ще получи отговор през рестарт, въобразен като тържество на либерализма. Държавата ни опасно е замряла насред геополитическа буря, а това е знак, че е необходима радикална промяна. Дори и да си въобразим, че можем да изпреварим революцията и да действаме меко и балансирано преди нея, за да я предотвратим, това просто няма как да спре историята. В 30-ата година от прехода България е зациклила зловещо и ако трябва да направя позитивен извод от речта на Доган, то той поне осъзнава това. Заради това ми се струва, че в новата реч почетният председател променя досегашния курс "предсрочни избори не са необходими". Не казвам, че е издал команда "юруш пред урните", но очевидно ДПС оттук-нататък ще има задачата да се бори за този митичен рестарт на политическия модел, а за целта ГЕРБ трябва да се откажат от властта. Вземете си пуканки, аз лично смятам да изцедя целият кеф от такова шоу. 

В страна, която плува в безвремие човек трябва да оценява малките радости, нали?