Кометата „Мая Манолова“ и нейният неясен политически блясък

Ден преди светлия празник на славянската писменост и култура и на светите братя Кирил и Методий, София беше огласена от виковете на протест. Около 500 души се събраха в центъра на столицата на своеобразен седящ пърформанс, организиран от Мая Манолова. Събитието, което протече при засилен медиен интерес веднага предизвика политически размисли, страсти, опасения и интриги. Пред хората Манолова съвсем официално поиска властта и обяви, че е време "гражданите да станат сила номер 1 на следващите избори". Ще се върнем отново към тази мистична формулировка, за да се опитаме да е разнищим с алхимична страст, но трябва да признаем едно. Манолова знае как да привлича внимание, знае как фокусира върху своята фигура различни очаквания и определено знае как да дразни своята конкуренцията. Самият факт, че цели 10 дни реакциите върху нейната проява не спират е доказателства за това. Във вихрушката от мнения се намеси дори и премиерът Бойко Борисов, който тръгна да си спомня как Манолова го е молила да стане омбудсман в неговия кабинет. Това не е политически анализ, а обикновен битовизъм. И се опасявам, че този, който го изрича не демонстрира сила. Това е шамански начин за самоубеждаване, че на хоризонта няма буря, докато торнадото реално вече ти отнася покрива. Ще оставим настрани злостните коментари към Манолова. Тя може би е заслужила част от нея, но честотата им така се умножи, че няма смисъл да пеем в общия хор. Ще отбележим единствено тънката червена нишка, която започна да се прокрадва в част от анализите и телевизионните проповеди за това, че Мая Манолова готви нов ляв проект, за да удари БСП в гърба и да я торпилира. За общество в което паметта се счита за досадна подробност, темата вероятно е интересна. Но за тези, които помнят вероятно тя е върховна скука и знак за това как историята се повтаря като фарс.

Цирковият номер с "новата формация в ляво" вече е игран толкова много пъти, че е банализиран до безкрай и съвсем реално публика и участници за него няма. През годините на прехода фактът, че БСП заема самичка цялото ляво пространство многократно е карал хора да си въобразяват, че там има място за тях. Че само трябва да се появят на терена и старата партия ще рухне в руини, пламъци и писъци, за да освободи място на новите повелители на левите идеи. Обикновено такива фантазии и политически танци траят само по един сезон. Така се случи през 1997 година, когато Александър Томов създаде "Българска евролевица". В новата формация влязоха всякакви бегълци от БСП и тя заплува в обществения живот с идеята, че е новото ляво, което е модерно, яко и напълно ще измести всички останали анахронизми. Спомняме си драматичната съдба на формацията - тя влезе в парламента, дори Иван Костов и компания я брояха за част от "реформаторското мнозинство", но патологичния характер на Томов, съчетан с неистовата му жажда за власт и амбиции, напълно дерайлираха тази политическа линия от живота на страната. След това Томов се опита да реанимира свидната си рожба под различни имена, цветове, комбинации и схеми, но всички завършиха с трагикомичен резултат.

Провалът на Евролевицата обаче не укроти вечните апетити за "втора писта в ляво". Нов и много по-сериозен опит за удар на БСП в гръб беше направен през 2014 година, когато отцепник се оказа не кой да е, а бившият президент Георги Първанов. Той заедно с група съратници възкреси обществения проект АБВ като политическа партия и веднага полегна на Бойко Борисов като коалиционен партньор в парламента. Валсът на Първанов и компания се оказа още по-кратък - около две години. След това партията на експрезидента удари политическото дъно и още се мотае някъде там, но това вече е приоритет на политическите археолози, а не на обществените наблюдатели. Малко след Първанов от БСП се отдели и Георги Кадиев, който си направи своя собствена партия "Нормална държава", но тя така и не отбеляза нешо значимо като резултати. Последните забелязани признаци на живот от нея бяха на местните избори миналата година, когато Кадиев се яви над тях със слога "Левият кандидат", но очевидно не успя да убеди никого, защото взе 0,31%.

Разказваме съвсем сбито и леко иронично тези опити за политически шантаж и маневри, за да видим, че лявото пространство съвсем не така дашно и не поляга на всеки, както в дясното. Левите избиратели са упорити хора, с инат, ценности, идеали и визия, които трудно приемат да се търгува с тях, да се играе на покер с убежденията им и да те бъдат пускани на политическата борса. Точно това буквално детонира лидери като Томов, Първанов и всички останали.

Заради това сега е интересно да видим дали Манолова може да заиграе на този терен. В тази хипотеза към момента има поне два проблема. Бившата омбудсманка в нито един момент не се е заявила като ляв играч. Не казвам, че тя може да избяга от своята биография като острие на социалистическата партия, но превратностите на обществения живот у нас я ошлафайха доста и я изтикаха на място, където тя бяга от всички политически определения. Вероятно това се дължи на нейния опит да привлече в своята орбита доста десни политически отломки, които виждат във фигурата й шанс за реванш и дори за триумф. Това, че си застанал срещу Бойко Борисов не те прави автоматично ляв. С други думи, ако Мая Манолова се появи на терена, но откаже да се припознае като лява, това съвсем не означава, че ще може да си дръпне ляв електорат. Както вече ви казах левите хора е нас наистина са специфични по най-добрия възможен начин и тънките дипломатични приплъзвания така характерни за медийните герои ги дразнят в голяма степен. "Изправи се БГ" - движението на Манолова към момента е твърде всеядно, твърде щедро раздаващо заявки във всички страни, за да може да си сложи ясен етикет. Възможно е в това да е неговата сила. Но пък може и да е ахилесовата му пета.

Нека сега да се върнем на фразата за гражданите, защото тя също е изключително двусмислена. Какво ще рече "гражданите да са първа политическа сила"? Избирателите на БСП не са ли граждани? А на ГЕРБ? А на ДПС? Или Манолова се опитва да въведе едно ново разделение - партийците срещу гражданите, старото и закостенялото срещу модерното и новото? Не четете това като критика - това е взиране в дребния шрифт, което е от изключителна важност. Защото в нашата демокрация не е открит друг начин за участие на гражданите в политиката освен през политическите партии. С други думи Мая Манолова, при цялото си отвращение, рано или късно ще трябва да се пусне през този хлъзгав терен, където трябва да балансира между много интересни, между своите заявки, между пламенните си протести речи и поети ангажименти. С други думи и най-пламенния говорител на гражданите няма как да остане част от тях, нито да монополизира правото да е единствен техен говорител. Точно заради това не бързам да разглеждам Манолова като част от лявото пространство, а не смятам, че тя иска да бъде натиквана в него. В един американски филм преди много години чух култов лаф: "Между крайностите стои посредствеността". Това е проблемът на всички формации, които през годините са се опитвали да откриват митичния център на българския политически живот. Това е утопичното пространство, където мнозина лидери са си представяли, че с една страст и сладост ще точат леви, десни и неориентирани гласове. В насипен политически модел като българския това се оказа възможно, но пак за много кратък отрязък от време. НДСВ блесна за сезон и половина на хоризонта, за да потъне в канализацията на историята завинаги. Не знам дали Манолова не си представя своята формация като рефрешнато НДСВ, без удивителната скука на движението и със засилена социална патетика. Царят навремето обещаваше всичко да се промени за 800 дни, Манолова си постави за цел 19 месеца. Не се опитвам да начертая тази аналогия като нещо обидно или унизително, а напротив. Такива обещания обикновено се разминават и дори работят в полза на внезапните и странни харизматици, които са озарявали даже и нашите хоризонти. Техният проблем е, че те покриват твърде широк периметър от очаквания и амбиции, за да могат да бъдат на висота.

Предстои да видим каква ще е траекторията на кометата "Мая Манолова", но съвсем не смятам, че пътят й ще постлан с цветя и рози и приказни успехи. Нашето общество в края на 30 годишния кошмар от година на година става все по-подозрително и настръхнало към всякакви случайни опити и експерименти. И заради това на Манолова й предстои трънлив път. Но пък тези, които се движеха навремето по асфалтирани пътища днес никой не ги помни, така че именно в трудностите може да е нейния шанс.

Абсолютно невинните собственици на мезонети

Миналата седмица станахме свидетели на поредното политическо чудо у нас. Прокуратурата напълно и безусловно оневини бившият втори в ГЕРБ Цветан Цветанов по скандалната афера, която се прочу из всички краища на родината с името "Апартаментгейт". Тогава, малко преди европейските избори, стана ясно, че Цветан Цветанов, а и една камара гербаджийски активисти са придобили огромни жилища на безценица в столичния квартал "Изток". Или както гласеше популярният лаф тогава - "постоянно ни говорят за западни ценности, а все към квартал "Изток" ги влече". Най-скандален се оказа случаят именно с бившия вътрешен министър - той се беше сдобил с мезонет на цена в пъти по-ниска от пазарните стойности. Особено пикантен момент беше в това, че жилището разполага със собствен асансьор, който паркира собствениците му директно в огромен хол. Покрай скандала стана ясно, че депутати от ГЕРБ преди това са подготвяли и специални законодателни промени, които да облагодетелстват фирмата, която им е е продала имотите, изобщо пред очите на всички лъсна порочната паяжина от корпоративни зависимости, нагла корупция, битова алчност и ненаситна страст към имотни придобивки, която групировката, която управлява България притежава в огромни количества. Точно в окото на бурята стана ясно, че постът на Цветанов като председател на парламентарната група се клати жестоко и след едно негово пътуване в САЩ главата му падна. Точно тогава той произнесе една реплика, която се оказа ключова за разбирането на процесите у нас: "Не се чувствам наказан, защото няма кой да ме накаже".

Дайте да си го кажем честно - Цветанов е бил болезнено откровен в това свое изявление. Защото днешните беззъби и нелепи действия на прокуратурата го доказват. Главният прокурор Иван Гешев пред медиите се държи като развързан тигър, уверява, че за никого няма да има милост, а в същото време Цветанов буквално се измушва по терлици. Дори и с невъоръжено око се виждат няколко неща - първо, че бившият втори в ГЕРБ няма доходите да си купи такова жилище и второ, че апартаментите, които е пуснал като размяна няма как да са равностойна цена на сделката. Въпреки това той си тръгва невинен от местопрестъплението. Ангел с прокурорски ореол. Символ на чистотата на българската политика. Неопетнен образ на прехода.

"Апартаментгейт" се оказа синтезирана метафора на всичко онова, което ни е задушило като октопод у нас. Първо видяхме на практика, че най-маститите екземпляри на политическия елит имат визия само до собствените си мезонети. А ако са със асансьор още по-добре. Две години от политическата дейност на Цветанов е била насочена точно към това - да намери просторен дом за своето семейство. Всички останали скандали, драми, политически проблеми са били досадни подробности от пейзажа. Абсолютен битовизъм, който буквално убива мозъчни клетки. Защото покрай Цветанов изгоря и тогавашната правосъдна министърка Цецка Цачева, заместник-министърката на младежта и спорта Ваня Колева, а и още доста кадри. В политическото битие рядко имаме възможност в светлината на такава медийна светкавица да видим истинското очертание на мрачното кълбо от пепелянки и калинки, които управляват у нас. "Апартаментгейт" обаче го направи.

Днес вече се оказва, че целият шум е бил напразен. Цветанов е невинен и няма да бъде преследван и това е подпечатване на едно от най-големите беззакония с които сме се сблъсквали в историята на прехода. Тогава за какво беше целият марш от оставки? За какво бяха прочистванията? Защо се наложи Бойко Бориов да слезе от кулата си от слонова кост и да вземе на ръчно командване кампанията на ГЕРБ? Ето в такива случаи виждама как нелепата прокуратура подсигурява стабилен абсурдизъм на политическия живот. КПКОНПИ също оневини собствениците на апартаменти. И така видяхме в каква държава живеем - притежателите на мезонети могат да тържествуват. Тяхна е невинността. И собствеността.

Вън от този морален протест, ако се заровим по-дълбоко в сенчестите води на българската политика можем да открием и друг аспект в пълното оправдаване на Цветанов. То е оферта за мир. Предложение в мафиотски стил - аз на тебе, ти на на мене. Какво имаме предвид?

Преди около десетина дни стана ясно, че 50 мастите членове на ГЕРБ, сред които и бившия кмет на града, колективно напускат партията в знак на възмущение от местното ръководство. В интервю обаче бившия градоначалник Огнян Ценков обяви, че стиска палци на Цветанов и би работил за негов проект, ако бъде поканен. Този ерозивен процес пълзи като разсейки на рак в ГЕРБ из цялата страна. Ако човек се заслуша ще чуе, че много организации са заплашени от буквално разцепление, а даже и от пълно източване. Цветанов е изпълнен с гняв и желание за политически реванш. Преждевременното му пенсиониране от голямата политика очевидно съвсем не му е било по вкуса. Самият Борисов в края на миналата седмица съвсем официално призна, че знае за ерозионните процеси в неговата собствена партия и дори въздъхна пред журналисти, че освобождаването на Цветанов е било грешка, но в ГЕРБ били безмилостни към всички за които имало съмнение, че са извършили престъпление. Тогава именно за първи път Борисов призна, че знае за плановете на Цветанов да прави партия и му пожела успех. Всъщност нещата едва ли са толкова миролюбиви, колкото ни демонстрира актьорската игра на премиера. Ако има човек, който може да разтърси ГЕРБ много сериозно и да ги настъпи по ахилесовата пета - това е Цветан Цветанов. Партията е негова рожба, а много от кадрите по места са му персонално верни като спящи клетки. Именно владетелят на големия апартамент с асансьора е в състояние да откъсне живо месо от сърцето на Бойко Борисов. В този смисъл оправдаването е опит за политическа сделка - живей си в имението в сърцето на София, но остави на мира ГЕРБ и не продължавай с политическия проект. Цветанов вероятно е единственият човек в токсичната атмосфера на ГЕРБ, който първо би получил морковчето, а чак след това тоягата. Така че пред очите ни освен морална перверзия се разиграва и една политическа търговия, която нагледно ни демонстрира какво дъно е ударил обществения живот у нас. Защото нито едно от двете лица на проблема "Апартаментгейт" не е за гледане. Всички там са толкова невинни, че чак е противно да ги наблюдаваш за дълго време. Това морално разложение и политически упадък обаче са белег, че епохата на ГЕРБ наистина наближава края си. Още в мига в който партийните талибани са си купували апартаментите те вече са били по-верни на тях, отколкото на вожда.

И Борисов тепърва ще го разбира...

Васил Божков като виртуален инфлуенсър

Eдва ли някога изобщо Васил Божков, наричан Черепа, си е представял, че е възможно да се превърне във виртуален инфлуенсър. Все пак доскоро той беше от маститите бизнесмени на страната, един от най-богатите българи и обитаваше полусенчестата територия между мита, подозренията, съмненията, тъмното минало, огромните капитали, властовите паяжини и министерските кабинети. Но животът винаги бие изкуството с няколко обиколки, когато става дума за предлагане на най-чудодейните сюжети. След като в началото на годината властта буквално иззе бизнеса на Божков, а самият той се оказа емигрант в Дубай, мнозина си мислеха, че с него е приключено във всеки един смисъл - финансов, практически и властови. Спомням си няколко анализатори, които дълбокомислено и очевидно доста глупаво твърдяха, че той ще потъне някъде из световните сенки и скоро няма да чуем за него. Всъщност случи се точно обратното. В емиграция (да, съзнавам, че това звучи като биография на руски дисидент) Божков откри силата на социалните мрежи, които от няколко години насам са основен политически фактор. Не веднъж и два пъти властта на Бойко Борисов е доказвала, че пет пари не дава за парламентарните дебати и спорове, но ако една тема стане супергореща във фейсбук, правителството веднага реагира като пожарна команда, която спешно да погасява огнищата на обществено напрежение. Този модел на работа не само истеризира обществото, не само подсигурява безкрайната игра на "тука има, тука няма", не само занулява политическите стойности, но осигурява вечната роля на "доброто ченге", но той е и ахилесовата пета на ГЕРБ. Защото люлеенето на вълните на обществените настроения освен популярност може да ти докара титаничен световъртеж. А и социалните мрежи са ненаситни чудовища, които живеят от скандал до скандал, които се захранват с нови и нови страсти, разголени снимки, обществено инфлуенсърство и безмерен нарцисизъм. Идеалната среда за новоизпечен дисидент, особено за такъв, който е запазил документи, есемеси до министри, а вероятно и записи на отделни разговори. Божков и социалните мрежи се откриха и се заобичаха наистина сериозно. Още от първия миг в който пусна есемесите между себе си и Горанов вероятно бизнесменът разбра как може да изиграе контролираната медийна среда у нас. Ако не вярвате, че е контролирана ще ви предложа един мисловен експеримент. Ето виждаме, че днес под една или друга форма големите телевизии успяват да си осигурят репортажи на живо дори от САЩ. Тези дни гледах репортаж за една българска погребална агенция там. Сега си помислете - колко точно телевизии пратиха екипи или хора в Барселона поне да снимат прословутата къща, която се свързва с Бойко Борисов. Като направите контрастът между двете неща, пак си отговорете на въпроса за контрола.

Но думата ни беше за Божков. Социалните мрежи съвсем доскоро се смятаха за запазена територия на манекенки с дълги крака, млади нацупени инфлуенсърки, които крънкаха големите фирми да им плащат за рекламни снимки, градски кифли, които да натриват носовете на конкуренцията с новите си рокли и картините на неземното си щастие, както и на разни политически маргинали, които да разкриват теориите на световната конспирация свободно и открито. Само че това отдавна се промени. И според мен присъствието на Божков там вече го доказа изцяло. Превръщането му в инфлуенсър буквално подсказва промяната на правилата по които ще става политическата игра у нас и това е процес, който тепърва ще бъде анализиран.

Разбира се, виртуалното инфлуенсърство много често е общественият еквивалент на захарния памук. Опитваш го, сладко е, но стомахът ти не го усеща. Точно заради това ми е леко тъжно за последователите на Божков (а те са пъстра политическа палитра), които смятат, че той има за цел да събори правителството и да срине гнилите основи на хунтата, която е завзела всички лостове. За да направи това ще е необходимо Божков да разобличи самия себе си, а не вярвам, той да е влязъл в такова камикадзе-състояние, че да го стори. Защото описанията на задкулисните договорки, вдигането на завесата зад непазарните договори, извиването на ръце и политическият контрол на бизнеса изискват обръщането на поглед и към твоята роля в тези процеси или най-малкото задават големия въпрос за цената на мълчанието ти. Няма как всички да са черни като демони от ада, а само един емигрирал бизнесмен да е чист като спално бельо от телевизионна реклама за перилни препарати.

Но не приемайте това като върховна критика към Божков. Жертвите на една система винаги могат да ти станат симпатични, независимо от тяхното минало, а трябва да споделим, че в качеството си на виртуален инфлунсър Божков се оказа незаменин трол на властта. Влизането в модела на сутрешните брифинги и пърженето на висшите етажи на властта на малки дози е много ефективна виртуална инквизиция. И вероятно точно това предопредели зашеметяващия успех на бизнесмена. Когато научих, че има страничка във фейсбук побързах да я намеря и да му стана фен. Бях един от първите - страницата имаше все още само около 500 последователи. 24 часа по-късно вече бяха станали 15 хиляди, а към ден-днешен има над 47 хиляди фенове. Само за пример - страничката на премиера Бойко Борисов има около 260 хиляди лайка, но публикациите му средно имат между хиляда и три хиляди лайка, което подсказва, че голяма част от тези фенове са практически мъртви души. Божков приблизително си докарва същите харесвания, така че на виртуалния фронт Черепа определено е решил да води стратегическа и изтощителна битка с властта, дори и нейната далечна цел да е просто да се договори с нея да го оставят на мира. Освен това видях, че в рамките само на 5 дни Васил Божков се появи с акаунти в Инстаграм и Туитър, което означава, че не е тръгнал в бърза атака, а ще води позиционни сражения. Всъщност това е страната на социалните мрежи, която нито един футуролог, политилог или шаман не успяха да видят. Всички си представяха интернет-човечеството като територия на всеобщо знание, споделени ценности и безкрайна свобода. Признавам си дори и аз бях в плен на идеята, че достъпността до мрежата ще роди световно равенство и ще положи път към кибер-комунизма, където старите йерархии ще се разпаднат. Оказа се, че дори виртуализиран човекът си остава в плен на старите страсти и безкрайните и истерични политически противопоставяния. Тук можем само мелодраматично да въздъхнем и в като княз Кропоткин да се размечтаем за голямата морална промяна на човека в бъдещето, но в настоящето циркът ще става все по-голям. Всъщност откакто Божков започна с атаките към властта се случиха много неща. Дори стана невъзможното - Борисов клекна за по-ниско ДДС. Заговори се за напрежение между него и Владислав Горанов. Двамата побързаха да го отрекат, но процесите у нас текат експлозивно. Не вярвам Божков да е единственият им двигател, но определено има дял в това. Навремето руския фантаст Кирил Есков даваше следното определение за магия: "влиянието на информационни над материални обекти". Като гледам как се движи виртуалното инфлуенсърство на Божков скоро могат да му присъдят званието "магьосник".

Знае ли човек.

 

Оптимистична теория за политическите страсти на БСП

За последните 30 години има едно основно правило в българската политика, което се доказва отново и отново с тежестта на непоколебима аксиома. Дори, когато навън върлува коронавирус, а напоследък и ку-треска, страстите в БСП никога не утихват. Да си представим БСП без вътрешни противоречия е немислимо, невъзможно и буквално абсурдно. Ако със страстта на водолаз, който е привлечен от най-тъмните и опасни води се заровите в историята на прехода, то рано или късно ще разберете, че можете да го опишете целия и през вътрешните дебати, конфликти и битки в левицата. За това си има много обяснения и анализи. Проблемът е, че БСП е единствената формация със структура на истинска партия в страната. Всичко останало в политическия пейзаж е аномалия. Лидерските партии не са естествен продукт на демокрацията, а са симптом за нейна тежка болест. И когато една формация трябва да съществува в подобна ГМО-среда, е съвсем естествено тя да прибере цялата политика в себе си. А политиката е люлка на страсти, идейни спорове, личностни противоречия, оспорвани дискусии, нагорещени емоции и експлозии от политическа реторика.

Можете ли да си представите идеен дебат в ГЕРБ? Дори и понякога там да има различни мнения в крайна сметка идва Върховният пъдар в лицето на Бойко Борисов, тропва по масата и предопределя курса. Владислав Горанов бил против диференцираното ДДС? Да си подава оставката тогава! Началника е друг. Той определя политиката, той повелява на икономиката, той раздава управленските решения. И Владислав Горанов, прочут с медийната си арогантност, в един момент се свива в сенкита и изчезва от общественото пространство. Дали от страх или от недоспиване поради ежедневното очакване на постове на Васил Божков в социалните мрежи, само той си знае.

Можете ли да си представите вътрешен спор в ДПС? Знам, знам, абсурдно е. Това е партия, която напомня по-скоро на паравоенно формирование с толкова стръмна йерархия, че на човек му се завива свят. Можете ли да си помислите, че в НФСБ някой ще оспори волята на Валери Симеонов? Или, че във ВМРО някой подпийнал войвода ще скочи на линията на Красимир Каракачанов? Че нали всички ще се окажат вън на студа, изхвърлени от партията, натирени в сенките, наритани от всички страни. И медиите даже няма да се сетят да потърсят изгнаниците клети и да получат от тях показания за това, което се е случило.

Именно заради това твърдя, че БСП е лабораторията за автентичен политически дебат на прехода. Поради много причини страстите, които кипят в левицата са отражения на повечето дилеми на българското общество. Не казвам, че те са получили решение, но със сигурност имат ярки изразители, които получават медийно внимание и кокетничество.

Въпреки този оптимистичен увод съвсем не твърдя, че последните скандали и напрежение в БСП имат нещо общо със здравословното. Защото за първи път от много години насам всички обикновени социалисти живеят с усещенето, че днешните страсти и скандали са привнесени, че те не са част от естественото развитие на партията, а са външно оръдие, което да постави левицата на колене и да я изкара напълно от политическата игра. И съм наясно, че след тази теза много гласовити имена в БСП ще започнат да си късат косите и да си чупят пръстите как се занимавам с интригантство и славословене на Корнелия Нинова и как се опитвам да търся в мрака врага с партиен билет като политическо ченге. Всъщност тази аргументация е най-голямото доказателство за политическо безсилие. Една дискусия, ако иска да е смислена говори за процеси, а тези, които не могат да го направят, затъват в имената и сапунените сериали на личностните противопоставяния.

Истината е, че откакто стана лидер на БСП през 2016 година Корнелия Нинова никога не е имала безоблачен хоризонт пред себе си. Още от първите й дни начело на партията атаките срещу нея започнаха с неистова ярост и озлобление, често минавайки границите на добрия тон. Нека да оставим настрани личностите и да се вгледаме в техния действия обаче. От 2016 година насам в БСП започнаха три интересни процеса. Партията реши да избира председателя си пряко. Депутатските мандати бяха ограничени до три. А лидерските до два от по 4 години. Поради тази причина и до днес ми е трудно да приема всички вопли за авторитаризъм в БСП. Дай боже всички авторитарни водачи сами да ограничаваха пребиваването си на лидерския пост. Отделно от това прекия избор буквално свали няколко мощни вериги от фигурата на който й да е председател, а именно досегашната необходимост, за да бъде избран, той да е принуден да влиза в договорки с всякакви лобита в партията и да се подчинява на доста мъгливи интереси, често с корени в дълбоката паралелна държава на прехода.

Именно по тази линия в текста ще извадим от блатото едно име, което напоследък е любимо на всички големи медии - Георги Гергов. Това е човек-феномен, политик-символ на мъртвото време в което всички живяхме. Неговата политическа пластичност и повратливост са толкова легендарни, че само за 6 години Гергов взе разстоянието от "аз съм със СДС" до "аз съм традиционен социалист". Този танц е възможен единствено в разградена политическа система, където не са важни идеите, а само схемите и елементарната далаверка.

Та именно от Гергов дойде новия залп срещу Корнелия Нинова и то точно по време на карантината и извъндредното положение. В средата на този процес пловдивския бизнесмен изрева гръмовно, че БСП не е добра опозиция, защото не предлага абсолютно нищо конструктивно, а трябвало да признае, че мерките на правителството работят. Това можеше да мине в графата "лично мнение", ако толкова много не съответстваше на опорните точки на придворните социолози, които от един месец се опитват да говорят същото. Всъщност моментът за удар на Гергов беше избран стратегически. Извънредното положение и карантинните мерки прекъснаха отчетно-изборната кампания в партията и отложиха както прекия избор, така и конгреса на БСП. Изведнъж левицата увисна в празния вакуум. Заради това активизацията на Гергов, а и на неговите хора съвсем не беше случайна. В кризата те видяха възможност да осуетят даването на думата на всички социалисти. Заради това дойде тази атака от нищото, която на всичкото отгоре се базираше изцяло на халюцинации. Всеки, който иска да се отърве от отровата на медийната интрига може да провери стенограмите от парламента. БСП в нито един момент не влезе в ролята на разрушителна опозиция, която цели да осуети карантината. Единственото настояване на социалистите беше за подобряване на мерките, така че те да стигнат до повече хора, а да не свършват с пускането на спасителни лодки само за едрия бизнес.

Можехме да отдадем цялата тази медийна активност просто на случайна експлозия на свръхогромно политическо его, ако не беше едно друго изявление на мастития бизнесмен. След като много социалисти от страната го призоваха да се определи и дали не му е време да напусне БСП и да се присъедини към редиците на ГЕРБ, Гергов пред една телевизия обяви, че ако той стана лидер на партията, тя веднага ще дойде на власт. Помислете добре върху това. Той не казва, че БСП ще спечели изборите. Той казва, че левицата ще дойде на власт.

И точно тук като под микроскоп виждаме автентичния политически процес. Просто в БСП има крило, което изисква, настоява и с цената на всичко държи БСП да стане коалиционен партньор на ГЕРБ. Това е виждането за властта като самоцел, за политиката като поле на постоянна сделка. И поради тази причина подозренията, че подобни мнения и мозъчни експлозии се поощряват от ГЕРБ е съвсем основателно, макар и доста болезнено. Не напразно Гергов в нито един момент не е бил враг на сегашната власт, а дори напротив. Тя му се разплати щедро за дупката във Варна, тоест съвсем не е трудно да проследим баналния път на парите и как той се превръща във вътрешна интрига в БСП. И, да, точно този път нямаме автентична идейна дискусия, защото въпросът за ГЕРБ не е дискусионен в БСП. Този път имаме целенасочен саботаж на усилията на БСП да бъде опозиция в перфектна форма и кондиция. Вероятно и това е една от причините данните от социологическите проучвания, ако приемем да им се доверим изцяло. Това е все едно някой да ти върже ръцете зад гърба, а после с плюнки да ти кряска, че не се биеш както трябва. И, разбира се, тази атмосфера като токсичен газ отравя цялото ръководство на БСП, а под това разбирам - Националния съвет и парламентарната група. Всъщност това е както лошото, така и доброто в случая. Защото конфликтите спират на върха. Надолу партията не живее в колебания и герговизъм. Тя е наясно каква е посоката и какво трябва да се прави. Заради това не смятам, че погребалната камбана бие и съветвам всички, които похотливо потриват ръце да почакат. В рамките на моя живот са погребвали БСП десетки пъти, а партията си още тук, жива и влизаща в кондиция най-неочаквано. Така че и този сезон на конфликти ще мина, а ако БСП успее да направи автентична политическа химиотерапия и да се отърве от няколко тумора по снагата си, само след около година ще си говорим отново...