Телевизионни клоуни

 

Телевизиите в изборния ден: парад на суетата, карнавал на глупостта, тържество на формата над съдържанието.

Преди обявяването на резултатите от екраните ни преследват готвачи, артисти, коафьори, спортисти и хора с неясни професии. 

И всички размахват пръст - гласувайте, гласувайте, гласувайте!

Ефектът е точно обратен. 

Елитните костюмари нито знаят, нито се опитват да разберат как живеят обикновените хора. 

И само с телевизионното конско няма как да накараш ядосаните да отидат пред урните...

Истината е точно обратната. 

Хората отидоха да гласуват въпреки телевизионните поучения. 

Напук на светските пуяци, които не бомбардират с поучения за живот. Въпреки, че едва ли и готвачите и коафьорите са виновни. 

В крайна сметка те са огледално отражение на политолозите, социолозите и всичколозите, които задръстват медиите през цялото останало време. Един епичен връх на безсмислието, което бавно се просмуква надолу към хората. 

Когато тези, които трябва да ти обяснят политика са безпомощни като участници в "Биг Брадър" за какъв ентусиазъм да говорим?

И за това, че активността не само не падна, а даже се повиши заслугата не е на телевизионните сенки. 

Заслугата е на всички онези, които за пореден път в окото на бурята решиха, че държавата и демокрацията им са важни. 

Те са големите герои на деня. 

Но за тях се сещат само в обобщените статистики. 

Уви. 

 

Молдова - разкъсана на две и гневна, но символична до безкрай

 

Виждам, че референдумът в Молдова не предизвиква ярки политически страсти сред нашата възвишена интелигенция. 

Тук-таме се появи по някоя постно мнение, че "путинистите много ще ги боли, защото победата е с малко", а дори титанът на киното Тео Ушев не успя да премине границата от едно изречение за допитването.

Заради това реших да се заровя малко по-дълбоко в резултатите от този вот, защото той е нещо принципно ново. 

Само преди 10 години беше невъзможно референдум за ЕС да не мине с одобрение от 60-70-80 на сто. 

В Молдова той мина на косъм и то благодарение на контролираната изцяло от президентската адиминистрация ЦИК (70 на сто от гласуването беше преброено за 2 часа, но виж останалите 30 на сто от бюлетините трябваше да бъдат броени "старателно" цялата нощ).

Молдова е практически разделена на половина (въпреки, че това е оптическа илюзия, която ще се опитаме да обясним след малко). 

По същество Мая Санду беше бламирана и мисля, че киселата й физиономия е ярко доказателство за този факт.

Всъщност Санду е президент на държава, която не иска да бъде в ЕС.

Референдумът мина с гласовете на избирателите от чужбина. Тоест виждаме един интересен казус - тези, които живеят в Молдова са против ЕС, а тези, които така или иначе са навън имат обратна позиция. Подобно политическо противоречие изобщо не е за подценяване. То показва крайна степен на изостряне.

Заради това на Санду й трябваха измислиците за 300 хиляди купени гласове от Русия, разбира се, че от Русия, кой друг да ги купи. Това е опит за спасяване на нейния имидж не в страната, а в редиците на европейските елити. Защото акциите на президентката в момента сериозно паднаха. Депресивните заглавия в цялата световна преса ясно го показват.

Аз имам особени отношения с Молдова откакто преди известен брой години не ме пуснаха да вляза на тяхна територия, за да бъда наблюдател на изборите в Приднестровието.  

Историята е дълга, смешна и съм я разказвал. 

В крайна сметка по други начини и въздушни пътища аз все пак ден по-късно се озовах в Тираспол, но това е отделна история. 

От тогава интересът ми към Молдова е траен. 

Санду беше обречена на този шамар. В годините на нейното управление цената на газта хвъркна нагоре, безработицата се увеличи, а тя не изпълни нито едно от ключовите си обещания. Класически либерален политик, хохохо.

Но ми беше интересно как са гласували българите в Тараклия. 

86.85 процента от тях са гласували с "не". 

Едва 13,15 са дали глас "за". 

Нашите сънародници в Молдова имат ярко изразено мнение. 

Това си личи и по гласуването на президентските избори. Първи в Тараклия е кандидатът на опозицията - Александър Стояноглу, който взима близо 42 на сто от гласовете. Санду е е пета с едва 4 на сто от вота.

Заради това не ги разбирам нашите ходещи съвести и искрометни факели на бъдещето. Техните сънародници в Молдова отхвърлят искането за ЕС, а тук интелигенцията ни казва - Молдова се спаси. 

Молдова всъщност разказа на света за политическата криза на ЕС. 

Защото имиджът на Евросъюза минава през големи проблеми. И всеки, който отрича това е антиевропеец и чужда подлога. З

ащото отричането на проблемите е най-върховния начин да се закопае един съюз.

Но Молдова, трябва да й се признае, все пак направи референдум по ключова тема. 

Завиждам искрено на тази държава. 

Нас ни третират като говеда и не искат да ни питат за нищо. 

Аз искам да си кажа мнението за еврото. 

Искам да споделя и какво мисля за НАТО. 

Но либералният ни елит най-много от всичко иска да запуши устата на хората.  

 

Николай Ненчев и величествените времена

 

Истинският бай Ганьо (Ганя, ако използваме наранената лексика на жълтите павета) днес е евроатлантик с буйстващ поглед. 

Николай Ненчев - бивш министър на отбраната, още по-бивш земеделски лидер и настояш и.д посланик в Киев е ходещото доказателство за това. Тези дни се появиха информации за неговото поведение в посолството. Оказва се, че Ненчев се държи там като озверял евроатлантически селянин - като ченге разпитвал служителите има ли путинисти сред тях, предлагал на украинските преводачки в посолството да ги води на баня (еех, Алеко Константинов и тук е бил пророк) и им предлагал алкохол.

Ето това е истинският образ на човека, който ни дълго време ни беше налаган като истински кръстоносец срещу хибридните батальони на Путин. Нека да ви припомня - фактът, че Ненчев е пратен в Киев не се появи по каналния ред, новината беше разпространена от случайния гражданин Соломон Паси с апломб все едно пращаме Исус Христос на фронта срещу руснаците.

Ненчев е архетипно дъно на умнокрасивитета. 

Човек без качества, елементарен, изключително посредствен, но с огромно его, индивид, който бе назначил проститутка в Министерството на отбраната. С

амо си представете картината на новото му амплоа - Евро Ганя стои в посолството и дебне за путинисти. А междувременно кани украинки на баня, черпи ги с алкохол и ги пощипва съюзнически.

С такива приятели Украйна не се нуждае от врагове.

Всъщност пред очите си имаме ходеща метафора на българската политика днес - задръстена от подобни микроорганизми, които щом попаднат на висок пост не просто се самозабравят, а се оливат мащабно. 

С "дипломати" като Ненчев ние на практика нямаме дипломация. 

Има дълбоко и кално блато. 

Ненчев беше пратен в Киев като стожер на евроатлантизма, а всъщност с пост беше уредено едно класическо недоразумение от прехода. 

Той обаче е символ на цялата си прослойка от телевизионни папагали, политически истерици и патологични русофоби. 

При тях тези приказки не са идеология, не са дори и истинско разбиране за света. 

Това е начин за правене на кариера и за домогване до бюстовете на чужденките. Във всяка друга държава след епичния провал на Ненчев като министър на отбраната, той щеше да си стои м прашните ъгли на политиката, завинаги забравен и практически занулен.

В България обаче Ненчев има имунитет, както и цялата му компанийка. Това са празни хора, които биха свели целия си евроатлантизъм до един голям бюст, бутилка водка и парна баня.

Величествени времена.

Невъзможното бягство от „Биг Брадър“

 

Новият „Биг Брадър“ започна с много мощна обществена експлозия. 

Уж никой не го гледа, а социалните мрежи заприличаха на минно поле – всеки втори статус беше посветен на потреса и повика за повръщане, което предизвиквало риалити-шоуто. 

На четвъртия ден даже рекламодател за който никой не беше чувал публично се отказа от спонсорството си, превръщайки дефекта в ефект. Изведнъж тази неизвестна фирма се превърна в пилон на морала в българското общество. Те не искали участниците да се бършат с техните кърпи. 

Драматично!

„Нима наистина това е България?“, захлипаха кандидат-интелектуалци във фейсбук, а моралистичните есета на тема какво бъдеще ни очаква с такава представителна извадка се размножиха като вируси и заразиха и малкото остатъци от здрав разум на едно общество, което от години живее на територията на перманентния скандал и емоционална и политическа криза.

И понеже този драматизъм мина границите на телевизионната лудница и се превърна в обществен феномен, ми се струва, че е необходимо да кажем няколко радикални думи за това какво точно се случва.

Лично аз смятам, че създателите на новия "Биг Брадър" са нацелили точно в десетката българската национална душа и постигнаха катастрофично търсения от тях ефект.

Подобно риалити не цели да забавлява.

То трябва да скандализира.  

А в България любимият национален спорт е да сме обидени, оскърбени и ужасени от нещо, което не пасва на нашия индивидуален поглед към света. Това е феномен, който се наблюдава по цял свят, но на местна почва се превръща в абсолютен карнавал. Никой не иска да забележи другите или поне да уважи правото им на мнение. Това ражда културата на скандала.

Нека да го кажем направо - риалити телевизията не е отражение на реалния живот.

Тя е само илюзия за това. 

Разликата е между небето и земята.

Дори и дебеланата с прашки в реалния си живот вероятно има добри мигове и смислени преживявания.

От екрана на телевизора тя става единствено и само карикатура, отражение във възможно най-кривите огледала във вселената - телевизионните камери и адът на скандализираното обществено мнение.

Това е пустиня без изход.

Дори в предаването да се рецитираше само българска класическа поезия или сонетите на Шекспир, публиката пак щеше да е ужасена до безкрай и разтърсена до основите си. Понеже никой вече не забелязва думите, образите стават основен инструмент. В това отношение „Биг Брадър“ се справи перфектно. Всеки човек влязъл в такава къща моментално се деформира до карикатура. И оттук-нататък основната роля поема ужасената публика. Тя не би оставала този скандал да умре, защото живее основно от него.

Не знам защо и кой е сметнал, че "Биг брадър" трябва да е социологически разрез на обществото, който да обобщава всичките му пластове. Телевизията в нейния съвременен вид е антисоциологическа - тя източник на съвсем различна идеология, която рядко има истински досег с реалността. Тя е фрийк-шоу, която налага крайностите като норма. И това обхваща всичко - от отразяването на политическите процеси по света до събирането на шепа циркови екзотики в една къща и превръщането им в снаряд срещу съзнанието на зрителя.

Всъщност българското общество днес е в плен на един призрак. Нали знаете – един призрак броди из колективното несъзнавано на България. Това е призракът на предишното социалистическо общество, което не живееше с парите като основен мотиватор и съществуваше на границата на такава духовност, че е необходимо човек да има връзки, за да си запази в книжарницата популярна книга.

Трагедията на новата управляваща класа е, че успя да пренапише учебниците, поведе война с паметниците, но не успя да се пребори точно с този призрак. Защото той е обсебил дори и градското дясно, което е последният остатъчен продукт на бившия социализъм.

Драмата е описана прекрасно от великия Виктор Пелевин в неговото хулиганско есе „Джон Фаулз и трагедията на руския либерализъм“. Отчаянието на руската либерална интелигенция след промените в Русия, Пелевин отдава не на смяната на законите и правилата, а на изчезването на самото психично пространство, където течеше живота. Това психично пространство е продукт на социализма – той виждаше в хората духовни същества и им създаваше духовен живот. И нека да не се лъжем и да не изпадаме в бяс – много често духът е най-силен там, където има и репресивни органи. Кончаловски твърдеше, че истинското изкуство се ражда само там, където има цензура, така е и с духовния живот. Той е наличен, когато има ограничения. Когато човек се бори не само за свобода, но и за някакъв интелектуален начин на живот.
Капитализмът безпощадно смаза всичко това. Капитализмът е пазар. Безкраен пазар. Там няма, който да оцени дълбокият вътрешен живот или трепетът по огромен смисъл на битието. Пазарното общество е общество на безкрайното оцеляване и то по всякакъв начин. Тоест Делян Пеевски е естествен продукт на капитализма, а фактът, че градското дясно отказва да го припознае като своя пазарна икона, просто демонстрира как призракът на отминалите дни все още е в техните съзнания.

Наскоро четох някакви пространни съждения на група десни за реформирана на българската държава. Убеден съм, че дори гимназистка в романтичен период би се справила по-добре. Защото бълнуването за „капитализъм с правила“ е точно като въздишането за по-добър „Биг Брадър“ – сигурно помага на хората да приемат реалността, но това не прави хлипането по-малко абсурдно.

Ги Дебор има една великолепна книга "Общество на спектакъла", впечатляващ марксистки анализ, която е писана в далечната 1967 година.

Спектакълът в неговия съвременен вид е капиталистически инструмент за унификация на обществото, връх на консуматорството в мисълта над идеята за автентичен духовен живот. Телевизията ни предлага точно това. Тя е механизъм на пазара и няма време да мисли за интелектуалните ви страсти, вътрешни терзания и мелодраматични пориви за различен живот. Най-лошото е, че в този спектакъл дори и неговата критика всъщност става част от машината на властта и производство на образи.  В момента в който се включиш в каквато й да е форма на дискусия, ти ставаш част от машината. Сам се превръщаш в участник в „Биг Брадър“, а телевизионното чудовище има нужда единствено и само от това. В името на подобна реакция те биха вкарали дори и човекоподобна маймуна само и само да изстискат стенанията на този призрак, така неумолимо заседнал в съзнанието на България. Той обитава дори и тези, които не помнят социализма и точно тук е най-голямата му победа.

Това е някакъв пелевински кошмар, свръхреалност от която не е ясно дали може да се избяга заради нейната тоталност. Дали ще критикуваш или гледаш е практически едно и също...

Носталгията по тази психическа реалност в която хората се чувстваха по-значими може би единственото останало интересно нещо в България днес. Този спомен за миналото, пресъздаден през вечното възмущение от социалната деградация, може би някой ден ще успее да материализира различна държава. Но с оглед на всичко казано тук става ясно колко трудна, мъчителна и яростна ще бъде тази промяна.

Разбира се, винаги остава надеждата за една бърза революция. 

Те винаги идват, когато най-малко ги очакваш. 

Или поне докато управляващите класи се разсейват с гледането на „Биг Брадър“.