Оптимизъм до дъно

Един безсмъртен виц определяше разликата между оптимисти и песимисти в следното - песимистът казвал: "по-лошо не може да стане", докато оптимистът твърдял: "може, може". Според друга легендарна мисъл оптимистът е човек, който може да се наслаждава на звездите, докато палубата на кораба на който пътува гори. Можем да натрупаме още малко литература по тази мащабна тема.
Според някои известни афоризми оптимистът е:

- Собственик на лека кола, който спира с включен мотор, когато жена му влезе в супермаркета.

- Привърженик на доктрината, че черното е бяло.

- Човек, който не е научил нищо през живота си.

- Човек, който с последните си пари купува портмоне.


Няма какво да се лъжем иронията ни към оптимизма е нещо уникално. По цял свят е така.
Анекдотичното начало е нужно, за да си обясним някои социологически цифри, които бяха обявени вчера. Изследване на НЦИОМ показва, че въпреки кризата някъде около половината от българите не смятат, че тя ще влоши положението им. Половината българи по този показател излизат оптимисти. Всички знаем, че България и оптимизъм са самоизключващи се думи. Откъде тогава изведнъж този мащабен прилив на бодряшки чувства. Да не би пък извъднъж българите да са се научили да оценяват красотата на звездите и тихите нощни мигове когато тези звезди приличат на произведение на Ван Гог? Естествено, че не е така. Нещата са по-тежки и както обикновено става доста по-абсурдни.
Това май не е взиране в звездите, а тъжна констатация на факта, че няма накъде по-долу да отидеш. И какво се получи - станахме оптимисти едва когато ударихме дъното. В тази позиция, без пари в джоба и без много надежди, вече можеш да твърдиш, че не ти пука от кризи, капитализъм или фалити. Тоест оптимизмът в български условия се превръща в реалистичното осъзнаване на факта, че вече няма какво да губиш. Ако не се лъжа една революционна теория почваше точно по този начин...