Възхвала на читателя в мен

(4 опита за обожание на света)

Навремето Йосиф Бродски имаше една много красива мисъл. Нобеловият лауреат казваше някъде, че неговата лична биография е доста скучна. Аз имам единствено биография на читател, бе подчертал руснакът. Според мен той е напипал нещо много истинско. Биографиите на някои хора може и да са интересни, но повечето представляват обект на не много вдъхновяваща скука. Биографията на всеки читател обаче не може да не вълнува. Това е най-истинското описание на един живот – какво си чел и как ти е повлияло...
После обаче с ужас установих нещо друго. Да разкажеш за прочетените книги означава да не можеш да спреш да пишеш. Навремето, мисля, че Толстой бе фантазирал, че ще опише какво прави един човек за 24 часа от своя живот, но отчаяно разбира, че за да изпълни това ще му е необходима повече хартия, отколкото има в Русия. Заради това днес – понеже е един сив съботен ден и най-вероятно ще вали, а мен ме мързи ужасно дори да изляза, а пък ми е и скучно, ще опиша ефектът и мисловните бури в които ме завлякоха четирима писатели. Спирам се само на толкова, защото не искам да пиша роман, а просто кратко есе преди дъждът да премине, облаците да се скрият и младите девойки да излязат в парковете. Тогава дори и боговете на великия мързел пак няма да ме задържат вкъщи. За днес си избрах да разкажа за двама американци и двама руснаци. Нека да започнем...


Пропускам голяма част от книгите, но започвам с първата, която ме накара да ожаднея за истинска литература – “Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси. Тогава не знаех нищо за Киси, не знаех за битниците в САЩ, за цялата хипария, която промени тяхната литература. По-късно прочетох ужасяващата експресионистична поема на един от приятелите на Киси Алан Гинзбърг. Поемата му “Вой” е уникален, накъсан, налудничав текст в който са въплатени толкова гняв и болка, че дори не е за вярване. Преди пак да се върна на Киси нека да спомена, че съвсем наскоро прочетох едно от последните есета на Гинзбърг, написано малко преди да умре, което се казваше “Заблудите около марихуаната”. Със страстта на адепт американецът бранеше тревицата от оплетената около нея мрежа на лъжи подлютени от американската псевдоморалистичност. В онези налудничави дни на битницити Кен Киси – убеден съм – също е подръпвал от тревата (мери джейн, мери джейн, мария хуанна!), но е сътворил един от най-вълнуващите романи. Аз скочих от индианската литература, там където Олд Шетърхенд раздаваше гръмотевично и юмручено правосъдие, а Винету преди да умре се превръщаше в лигав християнин, право в лапите на лудницата на Киси. По-късно осъзнах алюзията между лудницата и обществото. Тогава, когато прочетох романа за първи път се ръзвълнувах предимно от идеята за свободата. Защото тази книга е посветена на това – изцяло на идеята да бъдеш свободен в общество, което с чудовищна сила ти натрава модели и матрици на поведение. Има и нещо повече – героят от чието име се води действието, индианецът, който се прави на ням, всъщност открива отново в себе си желанието да бъде свободен... Обикновено не го правя (дори и аз не повярвах на това си твърдение), но сравняването на живота с лудница никак не е американски патент. Доста след като прочетох Кен Киси срещнах в една книга на Богомил Райнов “Елегия за мъртвите дни” подобно сравнение. Там един от героите на този български писател казваше, че животът е точно като лудница, трябва внимателно да минеш през коридорите, да пробягаш през всички осветени пространства и да излезеш навън преди санитарите да те сгащят. Райнов се възмущава от подобно сравнение, но самият факт, че го е запомнил ме кара да смятам, че дълбоко в себе си, той донякъде е осъзнавал неговата истинност. Българският писател си отиде от този свят без да може да ни обясни това, пък и той умря във времена когато никой пет пари не дава за литературата, особено за онази, писаната преди 1989 г., но един ден някой ще изрови добрите попадения и тогава вече ще спорим за техния космически смисъл.

Доста след Киси – бях вече в гимназията и общо взето не знаех точно на кой свят съм, което ме кара сега да си спомням онези дни с особено удивление – открих един друг американец – Кърт Вонегът. Никога няма да забравя първият роман от него, който прочетох – “Синята брада”. Той в никакъв случай не е най-известният роман на Вонегът, но пък мен ме разтърси. Лекотата на писането, съчетана с небрежния черен хумор и горчивата ирония са убийствена комбинация. “Синята брада” е роман за измисленият художник Рабо Карабекян, който се присъединява към единствената чисто американска художническа школа, тази на абстрактните експресионисти. Истинският създател на това течение е един уникален американец Джаксън Полак. Много известно име. Той промени на практика представата за това какво представлява рисуването. Естествено на него дължим и цялата поредица от негови бездарни епигони, които напълниха света с платна вдъхновени единствено от циклофреничните им фантазии от които нищо не се разбира. Но самият Полак е много различен. В началото дори и в САЩ този пич среща същият яростен отпор, който би срещнал дори и в социалистическия СССР. Американските консерватори и руските сталинисти по странен начин си приличат в идиотското си светоусещане. По-късно обаче в САЩ разбират какво означава модерно изкуство. Полак рисува странните си платна бързо, бързо се и пропива и загива при катастрофа. Литературният му приятел Рабо Карабекян има съвсем различен живот. Вонегът знае как да пише за хората. После прочетох другите му романи – “Кланица 5” (велика книга), “Сирените от Титан” (и до днес сред най-култовите книги, които съм чел), “Котешка люлка”, “Майка нощ”, “Фарс или никога вече самота”, “Бог да ви поживи, мистър Роузуотър”, “Закуска за шампиони”, “Фокус-бокус”, твърдя, че съм чел всичко от Вонегът, дори разказите му. Много ми харесва и друг негов роман от ранните му – “Механично пиано”. Една много жизнена антиутопия за напълно механизираният свят на бъдещето. Романът ме изкефи, защото го прочетох когато мога да го разбера. А го разбрах, защото знаех, вече знаех, кой е Торстейн Веблен. Веблен е един американски икономист с норвежки произдох, който има интересно разбиране за света. Изследвайки американската икономическа система според мен в един момент той се отчайва от фигурата на предприемача, защото предприемача е човек без идеали, а само с интереси. Веблен отчаяно си търси герой на който да даде бъдещето на САЩ и го намира в лицето на инженерите. Според него инженерите ще променят света. Вонегът пише “Механично пиано”, за да срине теорията на Веблен. Прави го впечатляващо. Добрият писател обаче винаги надмогва конкретният повод. Това е роман и за революцията в един свят, който отхвърля всички революции. Харесвам Вонегът. В края на живота си (когато умря бях ужасно потресен, защото знаех, че имаше шанс отново да дойде в България. Щях да направя невъзможното, за да взема интервю от него. Исках да му задам един-единствен въпрос – “Къде бяхте, когато атомната бомба удари Хирошима и след всичко, което преживяхме в годините след нея, тя ли е най-лошото нещо, случвало се на човечеството?”), та в края на живота си Вонегът написа едно кратко есе, по-скоро реч в която казва може би, най-човешките думи за Маркс. Че в крайна сметка Маркс е бил прав за много от нещата, които е говорил. Ако Вонегът бе живял още една година само, щеше да види, че думите му се потвърдиха, макар и чрез една ужасна икономическа криза...


Ах, ах, ах, как да опиша денят в който през далечната 1998 г. в списание “Факел” прочетох един великолепен и толкова странен разказ, наречен “Денят на булдозериста”. Негов автор беше руснакът Виктор Пелевин. Не знаех нищо за него. Разказът, който прочетох просто не може да бъде разказан – намерето го, прочетете го, после с радост дълги години ще получавам благодарствени имейли от вас, че съм ви отворил очите. Малко след това в същото списание публикуваха и невероятният роман на Пелевин “Generation П”. Повярвайте ми – още една книга, която не може да бъде разказана. На мен ми хареса от първите редове, фокусиращи се върху въпросът за вечността. Пелевин обича будизма и вечността винаги се появява на дневен ред в романите и повестите му. “Generation П” е роман в който основен герой по едно време стана духът на Че Гевара. Уви, стилът на Пелевин е такъв, че наистина не се е родил човек, който да разкаже негов роман, но пък мога да споделя какво ми харесва в тях. Пелевин никога не е мрачен. Той рисува едни сюрреалистични сюжети, но героите му винаги намират изход за себе си. В странните му и объркани светове надеждата дебне зад ъгъла. Заради това си струва да го четеш. Един руски критик Александър Генис твърди, че основният сюжет на Пелевин винаги е един и същ – неразличававането на съня от реалността. Малко по-късно прочетох и останалите му романи – “Чапаев и Пустота”, “ДПП - диалектика на преходния период” (всъщност това е сборник с разкази плюс романа “Числа”), “Шлемът на ужаса”, “Върколашки метаморфози”, сборникът с разкази “Затворникът и Шестопръстия” (всъщност, ако искате да прочетете само един разказ от Пелевин – прочетете “Затворникът и Шестопръстия”, освен имейли с радост ще получавам и бутилките ви с уиски! ). По-късно прочетох и едно стихотворение на Пелевин. То почва с интересния куплет:

Не скоро ще се срещнем май.
След болка бой,
след браво вай,
след пропаст catcher in the rye,
след рая също рай.

И завършва с друг не по-малко странен куплет:

И без и не, и без и да
и здрач,
блещукаща звезда.
И мислиш: леле-мале, въй,
не е то току-тъй.

Пелевин е нещо като класик на литературната вечност. Само той може да превърне Чапаев в нещо като будистки учител. В “Чапаев и Пустота” Пелевин сътворява един монголски мит – митът за вечното незавръщане. Харесва ми като идея. Понякога не е добре да се връщаш никъде. Въпреки, че това е класически бъзик, направен от почитател на будизма, незавръщането има своята прелест. То дава знание за вселена, която върви само напред, за да се превърне в част от вечността. В едно от много редките си интервюта Пелевин говори и за щастието. И понеже щастието е основната тема на човешката цивилизация според мен, думите му също ме впечатлиха. На журналистката от някакво женско списание Пелевин казва, че щастието не е нещо, което може да бъде програмирано, нито пък може да запише в органайзъра си – “утре от 10 до 12 ще съм щастлив”. “Кой знае един ден може да се окаже, че времето прекарано тук с вас е най-щастливото в живота ми”, казва той. Какво да добавиш към тази мъдрост?

В Русия когато кажеш Пелевин, всички се сещат и за Владимир Сорокин. Александър Генис, цитираният малко по-горе руски критик определя Сорокин като сектант, който може да сънува единствено страшни сънища и основната му тема е невъзможността да се събудиш. Сорокин понякога е вбесяващ писател, защото сюжетите и лексиката му са ужасяващи. Не едно и две пуритански сърца няма да издържат на свръхнапрегнатата му стилистика. Един пример – много култова повест – “Настя”. Всичко текстове на Сорокин започват като класическа руска литература. “Настя” започва с това как девойката Настя се буди с нетърпеливо усещане, защото знае, че днес е големият ден. Не се уточнява за какво точно е денят. Води мъдър разговор с баща си, който й казва, че вече е голямо момиче и, че наистина се гордее с нея. Майка й повтаря тези думи. По обед се разбира за какво точно е големият ден – Настя трябва да бъде опечена и изядена от своите родители и техните гости. Описанието на това как точно се изпича момичето прогаря и до днес всяка брънка на мозъка ми. Сорокин обаче е много повече отколкото писател, който проверява границите на търпението на читателя си. Той умишлено сътворявя ужасяващи светове и ни вкарва по гаден начин в тях. Великият му роман “Лазурната мас” свършва с това как мозъкът на Сталин поглъща цялата вселена. Но малко преди края се появява изречението “ И тогава Сталин си спомни за крушата и отвори очи”. Не е лесно да разказваш за Сорокин. Един друг руски критик заяви, че неговите текстове може и да започват като класическа литература, но обикновено завършват като евангелие на Сатаната – с непонятен сюжет и словоред. Истински случай, една студентка по филология пише дипломната си работа за Сорокин, а заглавието на тази работа само по себе си вече казва много неща – “Категоричният императив на Кант и фекалната проблематика у Сорокин”. Не е нещо, което бих прочел... Сорокин е разбивач на митове и идеологеми. Той го прави по краен начин и заради това има толкова много критици. Но литературата в която го има е силна литература, защото е преоткрила виталността на разрушението....

Стига толкова възхвали на читателя в мен. Навън времето продължава да е сиво, но трябва ли да ми пука. Докато пишех този текст се чувствах спокоен и щастлив, а това състояние винаги подобрява вселената. Сега трябва да изляза навън, защото усещам, че младите девойки се нуждаят от зрител на тяхната красота. Красотата трябва да бъде видяна и оценена. Понякога тя наранява сърцето, но цената си струва да бъде платена. Четете повече и се забавлявайте. Дали има религия в която е формулирано подобно правило? Дано да има. Ако няма трябва спешно да я измисля. Хубаво е да обичаш света. Читателят в мен го знае. Надявам се и аз да го разбера.