Тези дни занесох на майка ми и баща ми книгата на Сергей Станишев “Защото сме социалисти”. Двамата я прочетоха за отрицателно време. Всеки от тях ми изказа своите съгласия или несъгласия с книгата, но фактът, че искаха да разговарят за нея, вече е много показателен. Майка ми и баща ми винаги са били социалисти и в добри и в лоши за тях времена. А социалистът в крайна сметка е човек, който иска да види идеи преди всичко. Големият проблем на времето в което живеем е, че си позволяваме да подценяваме идеите в резултат на което ставаме жертва на отровното антиполитическо говорене, което знайни и незнайни шамани се опитват да подхвърлят наоколо. И майка ми, а особено баща ми са идеологически (леко компроментирана дума, но всъщност тя е истинската) подготвени хора, но имаха нужда от подобен текст.
По-късно докато се прибирах към София във влака срещу мен една пенсионерка четеше вестник “Втора младост”. Знам, че е гадно, но не можах да издържа на изкушението да прочета статиите, които виждах. Защото повечето от тях представляваха читателски писма с поразителни заглавия. Тези, които си спомням гласяха “240 хрантутника”, “Партиите са виновни за всичко”, “Стига политика, време е за национално обединение”. Разбрах, че между реакцията на майка ми и баща ми на книгата на Станишев и тези заглавия има връзка, защото показват двете страни на нещо, което наблюдаваме в живота. Ще се опитам да обясня. Това е моят прочит на книгата на Станишев и не искам да обременявам с интерпретацията си никой. В крайна сметка обаче, ако се върнем към една интелектуална метафора на Еко (която всъщност е перифразиране на мисъл на Цветан Тодоров) всяка книга е един пикник на който писателят носи думите, а читателят носи смисъла.
Още в първата глава Станишев ясно заявява защо пише своята книга – защото наричащите се социалисти днес понякога вярват в доста несъвместими неща. Всъщност това, което лидерът на БСП се опитва да направи е да даде един подреден модерен ляв светоглед, който да обобщи случващото се в света и да обясни политиката като основен смисъл на всяко управление.
Всъщност книгата е прави един опит да спаси политиката във времената, когато антиполитическото говорене е толкова модно. Текстът е опит за реабилитация на левите идеи, който от моя гледна точка е успешен. Левицата е многословна. Тя трябва да ражда думи, защото нейните идеи са противоположни на природния ред. Левицата иска общество максимално отдалечено от природния ред. В природата силния винаги побеждава слабия, а левият мироглед извира от това, че слабите заслужават своя шанс.
“Защото сме социалисти” си поставя и друга задача – да покаже, че социалистическата партия не е изменила на левите идеали. Защото левите идеали се променят, те търпят развитие. Умишлено съм решил в този прочит да не се позовавам на леви философи и авторитети, защото не искам да правя някаква теоретична разработка изпълнена с клишета и цитати, а да предам едно чисто емоционално разбиране на книгата на Станишев.
От известно време насам много ме плаши антипартийното говорене. Партията е инструмент на демокрацията. Там, където партии няма, обикновено има диктатура. Всички говорят срещу партиите. Не говорят за реформиране, нито за промяна, а срещу самите партии. Това е един неосъзнат вопъл срещу демокрацията. Според мен в основната си част българското общество стана жертва на една велика илюзия след 10 ноември. Колективната фантазия на българите си представяше демокрацията като социализъм с право на свободно изразяване. Никой никога не е влагал в уравнението бедността, мизерията, които винаги са съпътствали всеки процес на преразпределение на собствеността. И понеже изказът срещу демокрацията днес е труден и на практика невъзможен, обществото в своята голяма част си намери виновник – партиите. Сякаш политическите формации са продукт на Сатаната, пратени от ада, за да тормозят нашето общество. Това е болезнен писък на обществето, който говори, че още дълго ни предстои да се лутаме в политическите пространство като древните евреи из пустинята. Партиите в България се нуждаят от реформа, нуждаят се от прозрачност, но те са единственият легитимен автор на политика. Всичко останало ще е авторитаризъм. Партиите подлежат на контрол, а ако ги премахнем какво ще контролирам – въздуха? емоционалните изблици на някой лидер? космоса?
В книгата си Станишев задава възможноста за контрол върху лявата идентичност на БСП, защото назовава опорите й. Защото разкрива мироглед, който очертава цели и действия. Не казвам, че съм съгласен с всичко, но това е първият ми известен опит един политик да даде да надникнем в неговия идеен свят. Навремето Кейнс много добре знаеше, че политическите идеи всъщност ръководят света. Тази книга е опит да свърже идеите от миналото с идеите, които тепърва ще вълнуват левицата.
След като моите родители прочетоха книгата, реших отново да я прочета. Хубавото на написаните текстове е, че винаги можеш да ги разположиш в различен контекст. Аз прочетох книгата на Станишев отново два дни след като столичният кмет Бойко Борисов изригна като снаряд с прословутата си реплика, че “хората в България са кофти материал”. Едва ли може да се намери по-добър контекст за четене на една лява книга. Защото чрез нея може да се разбере основната разлика между развиващата се левица у нас и това, което ни предлага като алтернатива Борисов. Станишев описва един свят, който върви към толерантността, а Борисов свят на гербаджийска евгеника. Станишев описва партия с история, а Бойко Борисов полувъображаеми закуски с Обама. Станишев ни говори за политика, а столичният кмет ни занимава с клюки.
Заглавията, които видях в пенсионерския вестник говорят за драматична пропаст в душата на българите. Когато си въобразиш, че политиката е твоят враг си готов да дадеш властта на неполитическа фигура като Борисов. Проблемът с неполитическите фигури обаче е, че те са аморфни, нямат идеи и представляват заплаха за демокрацията. Днес той ни смята за материал, а материалът е нещо, което лесно можеш да пожертваш в един блицкриг, за да си върнеш Македония например, ако да кажем, че Борисов установи, че планът му за иконимическа инвазия нещо не работи. Пропастите в душите на българите могат да бъдат запълнени единствено, когато им покажеш, че политиката и идеите работят в тяхна полза. Станишев се опитва да покаже това. Аз искам да му вярвам и му вярвам в по-голямата част.
И в крайна сметка след като поговорих с майка ми и баща ми (това са хората, които направиха от мен социалист и никога няма да мога да им се отблагодаря за това), установих, че мен най-много в книгата ме радва реабилитацията на думата “социализъм”. Аз никога не съм се срамувал от нея. Социализмът е проект за обществото, който никога няма да престане да вълнува хората. И – а сега вече ще го кажа с патетика, която ще ви застреля – дори за 20 години на преживени глупости, скандали, интриги, манипулации, ченгеджийски истории и откровени дивотии – никой не намери бронебойните патрони да отстрани това вълнение, тази вяра у хората. След всичко това си мисля само едно (и то е гаднярско) – колко ли е ужасно да си десен мислител, в страна в която хората не спряха да мислят за социализма? Хаха!
No comments:
Post a Comment