Новите звезди над Иран

(техеранска фантазия)

Небето никога отново няма да бъде същото. Защото там в тъмнината и безтегловността вече плува един нов спътник поетично нарече “Омид”, което в превод от благозвучния персийски означава “Надежда”. Тази седмица Иран изстреля успешно своя първи телекомуникационен спътник, който бе изведен до орбита от ракета казваща се “Сафир” (Посланик). Интересното в съобщенията от далечен Иран беше, че този успешен пробив на космоса бе посветен на 30-тата годишнина от Ислямската революция в страната. Шиитите погледнаха към звездите, а знайно е – звездите оставят отпечатъци в ирисите. Един път влезли там, те никога не излизат като мечта, надежда и блян. Махмуд Ахмадинеджад, мразеният по цял свят премиер на Иран, имаше един исторически шанс – да разсече една от последните граници и да покаже, че страната му вече сънува небе и няма да престане да го възжелава.
Какво ли е да гледаш нощният мрак над теб и да се питаш дали мърдащата светлинка, виждаща се едвам между мъгливите облаци, не е спътникът на твоята страна? Какви ли видения ражда този поглед?

Ислямът е пророческа религия, а шиитите винаги са подхранвали точно този корен. Пророците обичат небесата, защото в тяхното съществуване виждат чудото на бога. Философът Анри Корбен много правилно отбеляза навремето, че пророческата философия не признава рамките на миналото, нито на хоризонтите, тя търси пълната Изява на божествените откровения. Звездите може да възпаляват иранската душа с желание да се стигне до Аллах. Шиитската философия почива на тайната на пророчеството. Дванайстият имам на шиитите изчезва. 
Те го наричат Скрития имам и вярата в него полага основите на различно битие. Шиитите вярват, че Скритият рано или късно ще се появи, но не и преди да бъдат схванати всички смисли на божественото единство.
Моята фантазя за иранския спътник се възпали от идеята търсачите на Скрития имам да имат свой посланик в Космоса. Идеята за мюсюлмани в космически кораб ми е странна, но един ден може да се окаже реалност. А идеята е странна, защото западната фантастика ни побърка с егоцентричната си визия за бъдещето, където ислямът не съществуваше като фактор. Вече не е така. Шиитите погледнаха към звездите и техният огън ще стои в сърцата им.

Името на Иран винаги ми е харесвало. Иран отваря магистрали пред моето въображение. После някъде прочетох, че името произлиза от древноперсийската дума aryanam, което ще рече земя на арийците. Днес там обитава един странен и поетичен народ, мразен по земята, но не по-малко и обичан в други части на света. Кой ли не е чувал за Персия? Европейските романтици ни напълниха главата с метафори за това късче от земята. Персия – звучи като мощни кораби, като сенки, като палещо слънце, като хладно вино в мехове, като поети в пещери, като философи-воини и като Омар Хайам.
Аз лично харесвах Иран, много преди да знам каквото й да е за тази държава, от едно стихотворение на Сергей Есенин. Странният руски поет предприема пътуване до Иран, а какво е правил там можем да се досетим от моето любимо стихотворение. То започва по уникален начин:

Шаганэ, ты моя, Шаганэ!
Потому, что я с севера, что ли,
Я готов рассказать тебе поле,
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ, ты моя, Шаганэ!

Тази девойка Шагане е иранка, която очевидно влиза под кожата на Есенин. Естествено като типичен представител на нацията си, който не може да се отърве от гледката на безкрайното руско поле, той дори и насред иранските нощи й разказва за разлюляната ръж под луната.

Потому, что я с севера, что ли,
Что луна там огромней в сто раз,
Как бы ни был красив Шираз,
Он не лучше рязянских раздолий,
Потому, что я с севера, что ли.

Ето в това стихотворение за първи път чух великото име Шираз. Шираз – градът на поетите, градът на розите и градът на виното. Знаел е къде да ходи Есенин! По-късно разглеждах снимки от Шираз. Портокалови градинки и джамии. Дворци и бани. Пазари и кафенета. И иранки, които срамежливо ходят по улиците. Шагане вероятно не е била от срамежливите и вероятно е открила нещо в Есенин, въпреки упоритото му желание да й говори за Рязянския край и за девойката, която е зарязал там, за да се наслади иранския въздух. В цикъла си “Персийски песни”, Есенин има едно друго стихотворение. То завършва с фразата: “Но завинаги благословени останете люлякови нощи”. Като я чуя се сещам за Шираз, този уникален град на поети, вино и на останалата в миналото Шагане, която е стигнала до нас под формата на едно стихотворение, но това проклето стихотворение и до днес докосва някакви сантиментални емоции в мен, които обикновено се опитвам да прогоня завинаги.

Обичам да си фантазирам за Иран. Не знам дали бих издържал да живея в държавата, която има най-голямата тайна полиция в света, но пък мистиката на шиизма отваря пространства пред неспокойния ум. Сигурно не мога да схвана докрай цялата тази държава, в моята кротка, вечерна, техеранска фантазия. Ех, Техеран – градът в който Сталин, Рузвелт и Чърчил се събират, за да определят донякъде как ще приключи войната през далечната 1943 г. По-късно гледах един документален филм за Иран по времето на шаха Реза Пахлави. Всъщност Техеран тогава е светската столица на Близкия Изток и богатите европейки се разхождат на шопинг там. После обаче през 1979 година, когато аятолах Хомейни се връща милиони го посрещат като надежда. Хомейни е казал няколко много верни неща. Любимата ми мисъл от него е “Когато човек се поправи, всичко ще се поправи”. И до днес се подписвам под нея

Та сега вече Иран имат спътник в небесата над нас. Звездите са по-близко за тази държава. Те са нови, ярки и мамещи. Защото звездите са в космоса по волята на Аллах.
В Иран аятоласите управляват до завръщането на 12-ия имам. В конституцията го пише. 12-ия имам би се върнал в една държава, втренчила погледа си в небето. Защото е поглед в правилната посока. 

Не знам дали някога ще отида в Иран. Ако ми падне възможност няма да се замисля. Но в сънищата ми никой не може да ме спре, защото гадните капиталистически копелета не могат да посегнат и на тях. Та в този сън, или по-скоро фантазия, аз един ден ще се отзова в Шираз и ще седна под едно портокалово дръвче на свечеряване, когато иранската луна се появи на хоризонта, а в небето заплуват загадъчните светлинки на спътниците. През тази люлякова нощ може да напиша стихотворение, а може и да не напиша. Важното е обаче, че когато подухне вечерният вятър, светът ще си дойде на мястото и неземно щастие ще заплува наоколо. Тогава може и да осъзная, че 12-ия имам съм аз, но след като наоколо всички са щастливи и носят звезди в ирисите си – това няма да има никакво, ама абсолютно никакво значение....