Тези дни една новина жестоко ме разтърси. Става дума за едно съдебно дело. Не знам как съм пропуснал такава новина, но изведнъж прочетох за съдебния процес и все едно ме удари ток. В агенциите се мярна информация за това, че Софийски градски съд е отложил делото срещу Ивайло Иванов. Нищо ново, всеки евродоклад пише за мудността на нашата съдебна система. Поразяващо е обвинението. Иванов е на съд по обвинение, че е убил и мумифицирал (мумифицирал?!!!) тялото на приятелката си Капка Атанасова и след това (тук направо цитирам изречението от агенцията) “четири месеца е живял с трупа й”. Само по себе си това вече е за роман, но няма да навлизаме в детайли по съвместното битие на убиеца и мумифицирания труп. Тук, точно тук е добре да си поговорим за любов.
Любовта е стихийна и шеметна сила, която поразява като гръм в пролетно небе. Любовта е емоционална революция, която понякога очевидно не се отразява добре на всички човешки същества. Това е все едно с могъща сила да те захвърлят от единият край на света до другия като не ти оставят време дори да дишаш. На мен историите на пречупените от любовта хора са ми интересни. Те са ужасяващи, гадни, но по свой начин величествени, защото именно в тях и никъде другаде, можем да видим онази дива страна на любовта – бедствието, което те залива и те променя завинаги. Хората принципно се държат нелогично когато любовта ги завладее, а при тези от тях в които любовта се превръща в тъмна сила нелогичността става водеща напълно.
И така стигаме до Ивайло Иванов, човек скрит напълно дори и зад безличността на името си. Той убива своята приятелка, но продължава да живее с нейното тяло. Любов ли е това? Много е вероятно. Не казвам, че всеки би я разбрал (всъщност усетите ли, че я разбирате, моля ви потърсете хапчета или докторска помощ), но това е пареща и болна любов. От онази, която никога не те пуска. Това е любов, която се е превърнала в апотеоз на отчаянието. Убийството е отчаяние. А мумификацията винаги ще остане символ на нашият болезнен стремеж да спрем разрушителната мощ на времето. Ивайло Иванов е попаднал в капана на илюзията си, че може да направи така, че нищо да не се промени. Не знам, може приятелката му да се е отдалечавала от него, а може и така да му се е струвало. Мумифицирането показва, че той си я е искал, но непроменяема. Всички хора сме подвластни на магията на промяната, но силата на любовта понякога надминава това. Любовта е упоителна и дава енергия, заради това много хора искат тя никога да не си отива. И така се стига до една съдебна зала в която ти четат обвинение, че си се опитал да мумифицираш приятелката си...
Любовта порязава от невидими ъгли. А хората, които са заболели от черна любов се разхождат сред нас и чертаят планове. Май винаги ще ги има. Страшното е, че никога не знаеш какво да очакваш от тях. Историята на Ивайло Иванов ми напомни на една друга българска история. Също така черна и вероятно два пъти по-ужасяваща. Това е историята на един човек, който май имаше потенциала да стане масов убиец и добре, че го заловиха. Българската преса не обича да дава имена на убийците като американската (Бостънският удушвач, Зодиака и др. – това са все имена на убийци, дадени от журналисти), ако обаче развихрим въображението си можем да наречем този убиец “Черният Ромео”.
Става въпрос за ватмана Явор Христов. Днес това име не говори много на хората, но през 2000 г. бе станало символ на психопатите, които бродят из София. Тогава през 2000 г. бе убит един ватман – Лазар Колибаров. В обществото веднага се надигна паника, заговори се за гадните убийци, които бродят край нас, шумя се около седмица или две. После истоирята утихна. Около месец по-късно обаче една ватманка Анита Методиева също изчезна. В кабината на нейната мотриса обаче бе открита локва с кръв. И само ден по-късно медиите гръмнаха “Убиецът е разкрит”. Никой не подозираше каква лична драма на един психопат и маниак се криеше зад тези две брутални и ужасяващи убийства. Убиецът Явор Иванов, едва на 25 години бил упорито влюбен в своята колежка Анита. Неясно какво се случва в неговия смахнат свят, но той решава да разчисти конкуренцията си по пътя към нейното сърце. И така от този свят си заминава абсолютно невинния Лазар. Става жертва на един убиец със стихия в сърцето. Прострелян е с боен пистолет.
На мен винаги ми е било интересно какво се случва в главата на психопата в промеждутъка между убийствата. Конкуренцията е в гробищата, а пътят към тази така бленувана Анита е открит. Обаче очевидно планът му не работи, както трябва. Защото ватманката не му обръща внимание. И тогава – и може би точно в такива мигове съзнанието се опиянява от почернялата любов – решава да убие и своята възлюблена. Убива я ужасно (стреля в шията й) и скрива трупът й в тунела под НДК в посока хотел “Хемус”. Едва след като полицаите го разкриват като убиец, им показва мястото на където е скрито тялото. Оттогава Черният Ромео е в затвора и вероятно никога не би трябвало да излезе от там, дори и за негово собствено добро. Жертвите на любовта по този начин наистина повече не могат да се приспособят към живота. Те са били изстреляни към съвършено различни брегове и завръщане няма. Няма лодкари на които да платиш, за да те върнат. От другия бряг – можеш да отидеш единствено в затвора или в гробищата. Защото след като стреляш веднъж от любов, целия свят става потенциална жертва.
Разказвам тези две истории не за да ужасявам някой, а за да посоча невидимите нишки, които свързват пленниците на любовта като природно бедствие и мрак. Те са като мрачна оратория изсвирена в тунел, където никога няма да се види светлинка, пък била и тя от фаровете на приближаващ се влак. Тези истории с цялата си тежест и гадост са възможен поглед към подземията на човешката душа, а в тези подземия – и това е ужасното – любовта става понякога съюзник с всички странни създания, които го обитават.
Иска ми се да вярвам, всъщност вярвам, че любовта тържествува. Рано или късно, но тържествува. По-добре рано, но все пак побеждава. Черната любов очевидно не е в състояние да победи. Тя е в състояние да те разпилее и никога повече да не те събере.
Така е. Животът е красив, но никой никога не е казвал, че ще е лесен. И все пак, за да приключа тези две ужасяващи истории, нека да споделя, че те ми напомнят на едно стихотворение на Робер Деснос. То се казва “Дяволски празник” и е от стихосбирката му “Безвратите”, написана през 1934 г. Стихотворението е дълго и е писано от сюрреалист, значи трудно може да бъде разказано, но ще се опитам да предам основните моменти в него. Започва с чаша от вино на дъното на която е останала капка. После в стихотворението се появява пътник, който върви към близкото село и среща девойка. “За миг тя блясва в двете му очи”, казва Деснос. После същият този човек с капката вино се отзовава самичък в една зала, където танцува, наблюдаван от нощните същества. В крайна сметка човекът се събужда и вижда капката вино в чашата. И започва да я наблюдава. Стихотворението свършва с величествен акорд:
Вселената се полюлява за секунда в мълчание
После сънят отново го обгръща
Вселената подема своя ход
По хилядите бели пътища прокарани върху земята
През потъмнелите полета.
Все пак по земята има и бели пътища. Деснос го е казал. Значи винаги има място за някакво щастие. Дори след две черни истории за любов. Защото когато "дяволският празник" празник свърши, психопатите се оттеглят в своите мини адчета, винота е свършило, нощтите са бели и ни остава само да си мечтаем, че когато любовта дойде, тя също ще е бяла. Заради такава надежда си струва от време на време да надвикваме в подземията и да хвърляме любопитен поглед към "нощните същества". Пробвайте да им махнете. Може и да се уплашат...
Любовта е стихийна и шеметна сила, която поразява като гръм в пролетно небе. Любовта е емоционална революция, която понякога очевидно не се отразява добре на всички човешки същества. Това е все едно с могъща сила да те захвърлят от единият край на света до другия като не ти оставят време дори да дишаш. На мен историите на пречупените от любовта хора са ми интересни. Те са ужасяващи, гадни, но по свой начин величествени, защото именно в тях и никъде другаде, можем да видим онази дива страна на любовта – бедствието, което те залива и те променя завинаги. Хората принципно се държат нелогично когато любовта ги завладее, а при тези от тях в които любовта се превръща в тъмна сила нелогичността става водеща напълно.
И така стигаме до Ивайло Иванов, човек скрит напълно дори и зад безличността на името си. Той убива своята приятелка, но продължава да живее с нейното тяло. Любов ли е това? Много е вероятно. Не казвам, че всеки би я разбрал (всъщност усетите ли, че я разбирате, моля ви потърсете хапчета или докторска помощ), но това е пареща и болна любов. От онази, която никога не те пуска. Това е любов, която се е превърнала в апотеоз на отчаянието. Убийството е отчаяние. А мумификацията винаги ще остане символ на нашият болезнен стремеж да спрем разрушителната мощ на времето. Ивайло Иванов е попаднал в капана на илюзията си, че може да направи така, че нищо да не се промени. Не знам, може приятелката му да се е отдалечавала от него, а може и така да му се е струвало. Мумифицирането показва, че той си я е искал, но непроменяема. Всички хора сме подвластни на магията на промяната, но силата на любовта понякога надминава това. Любовта е упоителна и дава енергия, заради това много хора искат тя никога да не си отива. И така се стига до една съдебна зала в която ти четат обвинение, че си се опитал да мумифицираш приятелката си...
Любовта порязава от невидими ъгли. А хората, които са заболели от черна любов се разхождат сред нас и чертаят планове. Май винаги ще ги има. Страшното е, че никога не знаеш какво да очакваш от тях. Историята на Ивайло Иванов ми напомни на една друга българска история. Също така черна и вероятно два пъти по-ужасяваща. Това е историята на един човек, който май имаше потенциала да стане масов убиец и добре, че го заловиха. Българската преса не обича да дава имена на убийците като американската (Бостънският удушвач, Зодиака и др. – това са все имена на убийци, дадени от журналисти), ако обаче развихрим въображението си можем да наречем този убиец “Черният Ромео”.
Става въпрос за ватмана Явор Христов. Днес това име не говори много на хората, но през 2000 г. бе станало символ на психопатите, които бродят из София. Тогава през 2000 г. бе убит един ватман – Лазар Колибаров. В обществото веднага се надигна паника, заговори се за гадните убийци, които бродят край нас, шумя се около седмица или две. После истоирята утихна. Около месец по-късно обаче една ватманка Анита Методиева също изчезна. В кабината на нейната мотриса обаче бе открита локва с кръв. И само ден по-късно медиите гръмнаха “Убиецът е разкрит”. Никой не подозираше каква лична драма на един психопат и маниак се криеше зад тези две брутални и ужасяващи убийства. Убиецът Явор Иванов, едва на 25 години бил упорито влюбен в своята колежка Анита. Неясно какво се случва в неговия смахнат свят, но той решава да разчисти конкуренцията си по пътя към нейното сърце. И така от този свят си заминава абсолютно невинния Лазар. Става жертва на един убиец със стихия в сърцето. Прострелян е с боен пистолет.
На мен винаги ми е било интересно какво се случва в главата на психопата в промеждутъка между убийствата. Конкуренцията е в гробищата, а пътят към тази така бленувана Анита е открит. Обаче очевидно планът му не работи, както трябва. Защото ватманката не му обръща внимание. И тогава – и може би точно в такива мигове съзнанието се опиянява от почернялата любов – решава да убие и своята възлюблена. Убива я ужасно (стреля в шията й) и скрива трупът й в тунела под НДК в посока хотел “Хемус”. Едва след като полицаите го разкриват като убиец, им показва мястото на където е скрито тялото. Оттогава Черният Ромео е в затвора и вероятно никога не би трябвало да излезе от там, дори и за негово собствено добро. Жертвите на любовта по този начин наистина повече не могат да се приспособят към живота. Те са били изстреляни към съвършено различни брегове и завръщане няма. Няма лодкари на които да платиш, за да те върнат. От другия бряг – можеш да отидеш единствено в затвора или в гробищата. Защото след като стреляш веднъж от любов, целия свят става потенциална жертва.
Разказвам тези две истории не за да ужасявам някой, а за да посоча невидимите нишки, които свързват пленниците на любовта като природно бедствие и мрак. Те са като мрачна оратория изсвирена в тунел, където никога няма да се види светлинка, пък била и тя от фаровете на приближаващ се влак. Тези истории с цялата си тежест и гадост са възможен поглед към подземията на човешката душа, а в тези подземия – и това е ужасното – любовта става понякога съюзник с всички странни създания, които го обитават.
Иска ми се да вярвам, всъщност вярвам, че любовта тържествува. Рано или късно, но тържествува. По-добре рано, но все пак побеждава. Черната любов очевидно не е в състояние да победи. Тя е в състояние да те разпилее и никога повече да не те събере.
Така е. Животът е красив, но никой никога не е казвал, че ще е лесен. И все пак, за да приключа тези две ужасяващи истории, нека да споделя, че те ми напомнят на едно стихотворение на Робер Деснос. То се казва “Дяволски празник” и е от стихосбирката му “Безвратите”, написана през 1934 г. Стихотворението е дълго и е писано от сюрреалист, значи трудно може да бъде разказано, но ще се опитам да предам основните моменти в него. Започва с чаша от вино на дъното на която е останала капка. После в стихотворението се появява пътник, който върви към близкото село и среща девойка. “За миг тя блясва в двете му очи”, казва Деснос. После същият този човек с капката вино се отзовава самичък в една зала, където танцува, наблюдаван от нощните същества. В крайна сметка човекът се събужда и вижда капката вино в чашата. И започва да я наблюдава. Стихотворението свършва с величествен акорд:
Вселената се полюлява за секунда в мълчание
После сънят отново го обгръща
Вселената подема своя ход
По хилядите бели пътища прокарани върху земята
През потъмнелите полета.
Все пак по земята има и бели пътища. Деснос го е казал. Значи винаги има място за някакво щастие. Дори след две черни истории за любов. Защото когато "дяволският празник" празник свърши, психопатите се оттеглят в своите мини адчета, винота е свършило, нощтите са бели и ни остава само да си мечтаем, че когато любовта дойде, тя също ще е бяла. Заради такава надежда си струва от време на време да надвикваме в подземията и да хвърляме любопитен поглед към "нощните същества". Пробвайте да им махнете. Може и да се уплашат...
No comments:
Post a Comment