(жития от миналото)
Хората обикновено имат много спомени от казармата. Аз се постарах да излича повечето от тях. Съвсем целенасочено. Но, ако днес трябва да разкажа случка от това време, тази случка ще е свързана с фундаменталната българска култура, която днес наричаме с перверзната дума “попфолк”. Всъщност това са две истории, които неусетно преливат в една.
В новобранският център в Плевен имаше културен център, който мисля, че почти не се използваше. Говорим за 2001 г. Та веднъж обаче обявиха, че ще има концерт. Щеше да пее дивата, която тогава беше на върха на своята слава, наречена Луна. Всъщност не съм я чувал наскоро, може пък секссимвол на епохата да се е оттеглила в заслужена пенсия или пък на някой тропически остров, знае ли някой... Та никога няма да забравя какво беше вълнението на три четвърти от новобранците от пристигането на Луна. Когато колата й спря пред сградата на културния център огромна част от поделението се стече, за да види певицата. Признавам си дори аз се поддадох на изкушението. Не ме винете – в казармата никога не се случва нищо, а идването на външен човек е сравнимо като монументалност с кацането на Луната (това е неуместна шегичка с името на описваната певица, но ще я оставя, за да видя дали някога ще ми се види смешна). Когато фолкдивата слезе от колата усетих как електричество минава през тълпата. Това ми се видя безпределно странно. Защото жената, която се показа – така наречената Луна, всъщност не беше абсолютно нищо особено. Даже бих я оприличил с фантазия на сюрреалист. Луна беше облечена в един налудничаво червен клин, който подчертаваше един несъразмерен и с нищо невпечатляващ задник. Червилото по устните й сигурно би стигнало да задоволи нуждите на всички жени от средноголям български град. Жената размаха лигаво ръка и влезе в културния дом. По-късно когато концертът започна дори до отдалечената сграда в която бях настанен като войник се донасяха думите на култовия й тогава хит:
Тук-там, тук-там,
много ме е срам.
Тук-там, тук-там,
дали да ти дам?
Запомних историята, защото тогава бях два часа самичък, а в казармата почти никога не си сам. Бяха блажени мигове за мен. Човек трябва да е в състояние да оценява прелестта на самотата. Спасих душата си като четох Борхес тогава. Всъщност в казармата си бях взел три книги – разказите на Борхес, един сборник с руска поезия и “Животът и необикновените приключения на войникът Иван Чонкин” от Владимир Войнович. Наистина си спасих душата.
Именно тогава установих, че фолккултурата се е променила пред очите ми, а аз не съм го забелязал. Попфолкът бе станал предимно визуално явление, каквото е й до днес. То е странна комбинация от тази изченчена музика и натрапващата се визия на звездите. Забелязах, че фолкманиаците, а такива бяха почти всички вече имат неистова нужда не само да слушат музиката, а да я гледат. Фолкпевицата става един сублимиран блян. А нейните фенове имат нужда от съзерцанието й. Колко пъти влизах в тежки конфликти със своите военни другари относно това какво да пуснем по телевизията в миговете в които можехме да гледаме. Аз настоявах, не, по-скоро умолявах останалите в залата един път поне, само един път да пуснем новини, за да видим какво се случва по широкия свят, но тъй като политическата ми кауза винаги увисваше във въздуха, защото неизменно се оказвах в шокиращо малцинство, винаги гледахме “Планета”. Винаги гледаха “Планета”, защото аз възмутено напусках стаята, излизах на въздух и се опитвах по мигането на звездите да се досетя какво се случва в България. По-късно се оказа, че моите военни авери всъщност са ми правили услуга, защото ми спестиха мигове на яд и скърцане със зъби докато бих наблюдавал политическият възход на НДСВ. Но за фолка ми е думата... Всъщност едва тогава се замислих върху природата на това българско явление.
Бях студент май, когато тази култура започна да се масовизира по странен начин. Няма да забравя уникалното си вцепенение, когато се сблъсках с първия мегахит на фолка у нас. Песента се казваше “Радка-пиратка”, а нейният изпълнител беше Тошко Тодоров. Наскоро гледах едно предаване на Мартин Карбовски за Тодоров. Той се оказа един сносен музикант, който едва години по-късно бе обявен за бащата на това явление. Не знам дали има откъде да си набавя текста на “Радка-пиратка”, но ще се опитам да впрегна паметта си, за да изровя от миналото забравените думи:
Излезе Радка, малка пиратка
и се провикна на микрофона
“Опса, опса”....
Само да те гепна, дънките щи цепна
само да те гепна, Радке, дънките щи цепна
опса, опса....
Може и думите да не са точни, но нека да ги оставим. Сега си мисля, че фолкът е започнал като контракултура. Не знам дали процесът е бил осъзнат, по-скоро не, но въвеждането на вулгарната словесност в музикалния свят е явление от революционен тип. Това обаче зададе и уникалната посока на българската фолккултура. Тя стана изкривено до безобразие огледало на българската действителност. Фолкмузиката се превърна в коментатор на социално-политическите събития по един парадоксален и често гнусен начин. А когато бе изморена от политика, пари, социални парадокси, вместо за любов, възпяваше секса с кръчмарски тон. Това не е обвинение, а констатация.
В онези дни песните бяха: “Доларите в марки сменям аз”. Мисля, че този хит беше на Сашка Васева (сама по себе си тази жена може да бъде обект на социално-психологическа студия), “Хищна хиена” (текстът беше нещо за хищната хиена, която влиза в парламента и се среща с Жоржи Шоумена), “Шоколади, бонбони, бони, бони, шарени, бонбони, весело е хубаво е и отвсякъде се чува музика”, “Селската баня, ех кеф...”, “Млада булка бела, ма игрива, на пилона нея си я бива”, естествено “Тигре, тигре” (песента, която възпя мутрите и техният начин на живот) и много други, които паметта ми е заличила, къде от старост, къде от ужас...
В казармата станах нетолерантен към попфолка. Просто бях в нещо като музикален концлагер. Преди това обаче имах ексцентрична теория за тази музика. Наричах я българския джаз. Джазът в САЩ възниква като музика на гетото, като музика на протеста, като различната култура. България обаче се оказа страна като гето след като толкова бързо фолкът се разпростря като пелена над отечеството. Днес вече дори не мога да запомня имената на всички певици. Те се сливат в някакъм обобщен образ на Иванагерганадиманадесиславапреславаджиджибиджи.... Но се замислих, че времето от Тошко Тодоров до днешната фолкдива може да бъде разказано чрез песните на тази култура. Естествено аз не съм в състояние да го направя, защото фактите бягат от мен, но съм убеден, че друг може да го осъществи като проект. Което само по себе си обяснява друг културен дефект на страната ни. Фолкът се натовари с неприсъщи функции и уби всички останали форми на култура. Те естествено си го заслужаваха. Докато писателите се мъчеха да разберат окръжаващата ни действителност, настоящият затворник Кондьо с картезианска логика напълни главите на всички с прозренията си:
Мъни, мъни, мъни – животът е пари.
Мъни, мъни, мъни и хубави жени
Трудно мога да забравя, че в едно интервю на Кондьо (преди да го окошарят естествено) той с гордост бе заявил: “Представяте ли си, че написах текста на песента “Мъни” само за половин час”. Тогава се смеех, сега осъзнах, че това е неосъзната културна претенция, която се цели не само в музикална, но и в литературна слава. Всички се гнусяхме от фолка и изтървахме неговата сила.
Фолкът всъщност ни окраде. А с това обвинение смятам да приключа. Окраде ни истинската красота, емоция и вълнение на циганската музика. Може би добавката поп към фолк прецака всичко. Защото автентичната циганска музика е дълбока, истинска и трагична, а зализаните девойки, които се стичат към славата на фолкдиви всъщност се гаврят с велико творение. Мой приятел, на когото някога викаха Учителя веднъж в един от редките си пристъпи на емоционално знание заяви, че циганската музика ще спаси света. Той е много прав. Един ден когато светът стане подреден, еднакъв, педалски и равен, хората ще бъдат в остър недостиг на огнени чувства и метежни страсти. Ще могат да ги открият единствено в циганската музика и ще се спасят...
Дали в онзи далечен Плевен, тази отдавна залязла Луна е знаела в какъв културен кръговрат участва? Едва ли. Знанието невинаги е полезно. Още обаче си спомням емоцията на хората, докато я гледаха. Емоция, която не разбрах и не разбирам до днес. Пък знае ли някой, може би в онзи миг, Луна си е спасила душата завинаги. Светът понякога е интересно място.
No comments:
Post a Comment