Навремето исках да напиша роман. Тогава си въобразявах разни неща за моите литературни способности. Но сюжетът, който измислих беше класен. Романът щеше да се разправя за един човек, който се затваря в една таванска стая само с малък телевизор и три килограма марихуана. Всъщност сюжетът е само това. Щеше да представлява нещо като преценка на главния герой, който стои и гледа телевизия, а междувременно пуши трева и не спира да размишлява за света. Тревата сглобява реалността по различен начин. Понякога накъсва виждането на отделни кадри, друг път по неведом начин прави връзки между на пръв поглед несвързани неща и човек с философска тревожност може да разбере себе си и вселената в такова състояние. Нямах представа какво ще пиша в този роман, и до днес нямам. Но знам, прекрасно знам как би трябвало да свърши. Всъщност измислих целият сюжет единствено заради края. В един момент когато тревата свърши, главният герой щеше да изкара автомат изпод леглото на таванската стая и щеше да излезе навън. Навън той, този мистериозен главен герой щеше да почне да стреля по всичко – витрини, коли, хора, дървета, улични лампи. Представях си ясно този апокалиптичен финал. Дори в съзнанието си (в онези години въображението ми работеше на различна скорост) бях написал последното изречение от романа. Помня го и до днес. “Тогава той стигна до ъгъла на улицата и спря. Презареди автомата и зави. После продължи да стреля...”
Историята в този роман по странен начин бе вдъхновена от налудничавата история на един мой приятел. Вселената не се нуждае от имена когато говорим за истории, а единствено от обобщени типажи, така че ще спестим името, за да могат и утре планетите да се нареждат така, че хороскопите да са горе-долу логични. Та този мой приятел, ако не се лъжа и, ако миналото е нещо реално, а не измислица на моето илюзорно съзнание, близо едно десетилетие сваля една жена с приливи и отливи. Историята прилича на роман от Маркес, само където Маркес никога не би вкарал в него мощната доза халюцинаторност с която се отличаваше историята на моя приятел. Та всъщност романът, който трябваше да напиша (а един ден може и да напиша наистина, знае ли човек) беше логично продължение на тази любовна история. Главният герой в ненаписаният роман щеше да е човекът, който се намира в края на такава десетгодишна свалка, при това неуспешна. Ето как се стига до тавана и трите килограма марихуана, а след това до автомата и стрелбата.
Бях навързал реалността с нейното литературно продължение. Едва преди няколко дни обаче се замислих за смисълът на всичко, което исках да направя. За това как една меланхолия е преляла в ярост. Меланхолия, по-скоро налудничавата меланхолия на моя приятел, която аз доразвих в мислите си като романова касапница и допълнителна лудост с патрони. В един момент осъзнах, че тъгата е вредна, защото винаги води до ярост. А яростта замъглява вселената и те запраща в ада на живо.
Наскоро открих една песен, която потвърждава моето наблюдение или поне аз така смятам. Става дума за една песен на руската група Любе, наречена “Бял лебед”. Текстът не е нещо особено, а да не говорим за това, че според витиевата дясна мисъл Любе не са нищо друго, освен пропагандно оръжие на Путин и Русия, което е пълна истина, защото кой, питам кой може да спре да си припява техните песни?! Както и да е. Тази песен е своеобразен диалог между един човек и един лебед. Човекът е отгледал лебеда, но не го е пуснал да отлети. Заради това в текста се появява знаменито откровение:
Ех, под над лесом да лебеди летят,
когда летите вы я трижды виноват...
Той е виновен, защото като в кошмар се оказва, че мрачната истина за това, че този който най-нежно те обича най-бързо ще те убие се оказва истинска. Лебедът не е отлетял, после обаче вече го няма, а героят стои и наблюдава неговите събратя, които летят в бездънните небеса. И тогава, когато тази песен трябва да бъде единствено апотеоз на меланхолията, тя става яростна. Героят осъзнава, че иска, но не може да отлети с проклетите лебеди и им казва: “Твари, не прелитайте вече над мен!”. Жесток край на една тъга, която става ярост.
Та почнах да се замислям сериозно тези дни. Нима когато съм тъжен в мен дреме един убиец, който иска да крещи на света? А знаем, че крясъкът е много по-внушителен, когато имаш пистолет в ръката. Как беше старият афоризъм – “Бог създаде хората различни, но Колт ги изравни по сила”. Винаги съм имал подозрения към състоянието на нещастие. Не че съм успявал да се спася от него, точно обратното. Но знам едно – не трябва да се вярва на тъжни хора. Тъжните хора са велики, но от тях можем да чакаме единствено беди. Дайте на тъжен човек автомат “Калашников”и той ще зарази всички с тъгата си. Винаги инстинктивно съм знаел, че когато съм тъжен, не ми трябва да излизам никъде. Ранените животни се свиват в своите леговища и страдат там. Тъгата е нещо като рана, а тя неусетно те прави яростен и гаден.
Чудно ми е как като младеж съм се усетил така глобално за природата на омразата и яростта, че днес с наслада да установявам, че някога е имало шанс да стана мъдрец, а аз го пропилях успешно чрез налудничави размишления и още по-налудничави действия. Но, майната му – човек е това, което е и в крайна сметка е тъпо да се замисляш за алтернативните варианти на своя собствен живот...
Наскоро четох една статия за един велик руснак - Михаил Калашников. Не знам дали някога сте се замисляли какво велико изобретение е създал той. Преди Калашников автомати на практика не е имало. Това, което се е наричало автомат е прегрявало бързо, стреляло е неефективно и и засичало по-често, отколкото чиновниците взимат подкупи. Калашников създава невероятно изобретение в който й смисъл да го погледнеш. Неговият автомат може да бъде сглобен и от 7 годишно хлапе, стреля точно, почти никога не засича, а дори мокър пак би могъл да убие човек. Това е изумителна архитектура за смъртоносни хореографии. Когато си тъжен, уважаемий читателю, сети се за Михаил Калашников. Той даде великият шанс на тъжните хора да обявят на света своята тъга. Сега можеш да не крещиш. Стреляй! Хаха...
Ханс Кристиан Андерсен има една страхотна приказка, въпреки че май е по-скоро разказ – “Нощната шапка на стария ерген”. Тъжна, любовна приказка. В нея гениалният датчанин обаче намираше начин да се подиграе на тъгата. Защото сюжетът е, че никой не може да си сложи тази нощна шапка без да сънува драмата на стария ерген. “Ти не би пожелал да носиш тази шапка”, или нещо подобно казваше Андерсен. Калашников е разказвач на приказки само, че ги пренася в реалността и дава шанс да бъдеш режисьор на филма си. Това е истинският руски Андерсен. Тъгата е като оръжие, а Калашников й придаде форма.
Трябваше да напиша онзи роман. Или пък и аз да си купя автомат. Едно от двете...
No comments:
Post a Comment