Щастлива теория за пеперудите и съдбовния избор

Преди два дни отново прочетох великият разказ на Рей Бредбъри "Гръмна гръм", известен още понякога като "Пеперудата". Бредбъри е уникален писател, който за първи път вкара истинската литература в света на фантастиката и по този начин я промени завинаги. Между другото именно заради стихийната емоционалност на неговото писане, което далеч не признава научната рамка, най-известният популяризатор на фантастиката в САЩ Джоузеф Кемпбъл, отказва до края на живота си да признае Бредбъри за фантаст. Не знам дали е чел “Гръмна гръм”, тя само щеше да затвърди убеждението му.
“Пеперудата” се занимава с въпроса за съдбовните мигове. Един човек решава да отиде да ловува в миналото. В бъдещето има специални фирми за това. В компанията му казват, че в джунглата на миналото за него има строго определен маршрут и строго определен динозавър, който да убие. Всяко отклоняване ще е фатално, защото завинаги ще промени човешката история. Идеята е, че всичко по този свят е свързано с нещо друго и така настъпването дори на тревичка в миналото, която не е трябвало да бъде настъпвана, като торнадо ще помете бъдещето. Човекът отива в миналото с водач, стреля по динозавърът обаче не успява да го убие, тръгва да бяга паникьосан и убива една пеперуда. Когато се завръща в своето време заварва съвсем различен свят – държавата му е станала мрачна диктатура, езикът се е изменил, дори правописът, а много хора, които трябва да са там просто ги няма. Светът се е променил в един съдбовен миг. Бредбъри е страхотен майстор, когато трябва да опише безнадежността на тази промяна. Разказът свършва с това, че главният герой се обръща със сълзи в очите към своя водач в миналото (те двама са единствените, които си спомнят различния свят) и го пита: “Има ли шанс да я върнем, да я съживим...”.
Отговор на въпроса няма...


Този разказ на Бредбъри обаче ме накара да се замисля за съдбовните мигове в живота на всеки човек. Ние не можем да видим съдбовните си мигове напред, защото бъдещето ни е обвито в сива мъгла, но като обърнем поглед назад мисля, че ясно можем да открием решенията,които са ни довели до настоящия миг в живота ни. Миговете на избор ни променят и ни вкарват в живота ни необратимо. Най-накрая нашето битие се оказва продукт на избор, който е довел до друг избор, а той до друг и така в един момент човек се събужда доктор, а не космонавт например.


Със сигурност мога да кажа един повратен миг в моя живот. Обичам да го описвам, защото от дистанцията на времето разбрах неговата значимост. Добре де, няма да крия – обичам дори да се хваля с него. Тогава проявих неочаквана воля и взех първото наистина серозно решение в живота си, без да зная в каква магистрала ще ме вкара.
Прекарах годините си в гимназията като мечтател и шантав обърканяк, без да съм много сигурен какво точно искам да правя. Мечтаех си да бъде полицай, исках да уча в Симеоново (и добре, че милостивите ангели на Аллах ме отърваха от тази съдба по- тежка от смъртта, защото сега сигурно щях да бъда в усмирителна риза). Но всяка форма на каквото й да е мое бъдеще ми изглеждаше толкова нереална, че никога не изгубих повече от две секунди да разсъждавам върху нея. Така, че когато съставях списъка си със специалностите, които искам да кандидатствам в Софийския университет аз избрах да сложа на първо място, тази чиято звучност най-добре резонираше с дълбините на романтичната ми душа – “Културология”. После по настояване на баща ми написах разни китайски филологии, японистика, арабистика и тогава за цвят след тях написах “журналистика”.

Така идваме до съдбовния миг за който със сигурност знам, че е бил такъв – август месец 1995 г. Аз и баща ми стоим пред Стената на плача в София и смаяните ми очи за първи път виждат, че срещу името Александър Симов с китни букви е написано, че е приет да учи журналистика. Родителското тяло, което през годините не веднъж и дваж се е съмнавало в присъствието на каквато й да е форма на интелект в мен, вече е спокойно, но не се отказва от амбициите си да види синът си знаещ някой екзотичен език – кеф ти японски, кеф ти арабски, кеф ти китайски. Тогава (а може би в такива мигове концентрацията на съдбовност наистина ни придава драматичен талант и актьорска страст) аз се изрепчих на баща ми и категорично му казах: “Отиваме да се запиша да уча журналистика. Никакво чакане. В крайна сметка аз ще уча, а не ти”.

По-късно през годините тези думи ми бяха повтаряни многократно, отново и отново, защото родителското тяло също май осъзна мига на съдбовност на ситуацията, както и първата в историята документирана моя проява на някакъв бунт срещу родителския авторитет. Там на онази Стена на плача в утопично далечната 1995 г. аз настъпих своята метафорична пеперуда и нахлух в свят радикално различен от тийнеджърската ми фантазия, която ме обрисуваше като героично ченге, изправило се срещу несправедливостите в света.


Някои казват, че всичко в света е предопределено предварително. Аз не харесвам тази теория, защото тя лишава гореразказаната история от елемента на героичност, който има в очите ми. В православната култура често се натъкваме на незаобиколимата реплика: “Ако бог е рекъл, така й ще стане”. Вероятно във фразата има непреходна мъдрост и вселенско осъзнаване, но все пак ми се иска да вярвам, че от нашия избор все пак зависи нещо. Предварително предопределените светове се разпадат бързо и приличат на бутафорни декори. Нали в началото говорихме за съдбовната пеперуда. Има един друг писател, който влезе в историята със страстта си към лов на пеперуди – Владимир Набоков. В неговия роман “Покана за екзекуция” главният герой Цинцинат Ц. трябва да живее именно в един предварително зададен свят, който в крайна сметка рухва трагично, за да го освободи завинаги от бремето. Набоков би оценил разказа на Бредбъри – първо, че е свързан с пеперудите и второ пеперудите там са символ на нашия избор, на съдбовните мигове, които променят живота ни.


Фактът, че човек може да направи избор за живот е най-красивият от всички възможни. Животът ни е като древната джунгла от разказът на Бредбъри, но понеже не познаваме бъдещето, не ни пука от настъпаните пеперуди. Това в крайна сметка създава усещането за безпределна свобода и естетика на живота. Поне така смятам аз. От моята Стена на плача до мигът в който пиша тези думи са минали не една и две пеперуди. Понякога съжалявам, че не мога да оценя всички тях, че не мога да ги разбера, че не мога да схвана тяхната важност. Сигурно един ден обаче ще е различно. До тогава предпочитам да мисля за живота като за редица мигове, които си струва да помниш. Някои от тях не защото са съдбовни, а просто, защото за красиви. Като мигът в който за първи път видях света от самолет. Няма да го забравя лесно. Може би не промени живота ми, но ми даде усещане за лекота и щастие, което като електричество пропълзя по мен.


Човек трябва да направи своят избор. Поне така твърдят философите. И корпоративните банкери. Ето защо съветът им може да не много добър. Аз предпочитам да разсъждавам за живота като за един отпуск на тропически остров, където можеш да правиш каквото си поискаш, дори и да разсъждаваш по въпроса можеш ли да избираш. Приятно е да усещаш такава свобода. Опияняващо е. А, да – отдавна съм открил стихотворението, което сякаш е запечатало това чувство. То е на Жак Превер и прилича на захарен памук от щастие и свобода:


В отпуск

Сложих кепето в клетката,
а птичето - на главата си.
- Така значи, не отдаваме чест? –
запита ме капитанът.
- Не, не отдаваме чест -
отговори му птичето.
- В такъв случай, прощавайте -
каза капитанът.
- Моля. Всеки греши -
отговори му птичето.



Дано в него да усещате всичко онова, което усещам и аз. Щастието. Свободата. И усещането за живот, който си струва.