(Защо премиерът трябваше да си запали една пура в парламента)
През 1959 година светът научи името Фидел Кастро. И оттогава не го е забравял. Кастро е име, което стана легендарно от нападението на казармите "Монкада". Едните го споменават като черна легенда, а другите говорят за него като за светъл пример. Въпрос на избор и светоглед. "Революцията не е легло с рози. Революцията е битка между миналото и бъдещето." Това са красиви думи на Кастро. Той има харизмата на рокзвезда. Политиката обича хора като него. Те оцеляват във всяка ситуация. В прекия и в преносния смисъл. Колко души на този свят могат да се похвалят, че са оцелели от над 50 или 60 опита за покушение над него. При това сред тези опити е имало шизофренични идеи като да се сложи отрова в пурата му, да наръсят с отрова портокалите, които яде. Всякакви глупости. Фидел обаче винаги оцелява. И знае как да говори по 6 часа. Иска се невероятна харизма за това. Да говориш и на хората да им е интересно. Само един непризнат досега от американците факт. Когато прави революцията в Куба Кастро е радикал, но не е комунист. Общо-взето е бил реформатор, но без ясен политически уклон. Първото му посещение след революцията е в САЩ. Вицепрезидентът на Айзенхауер - небезизвестният Ричард Никсън казва още тогава, че Кастро не е комунист. Кастро става комунист заради блокадата, която САЩ правят на неговата държава. Те го тикат в ръцете на руснаците, а после със серия от нескопосани акции го правят герой и звезда.
Кастро е от поколението на романтичните политици. Когато хората излизаха на улиците опиянени от личните харизми на своите водачи и очаровани от тяхната визия за света и държавата.
"Единственото ми желание да се боря като войник в битката на идеите", каза миналата година Кастро, когато си взе довиждане с кубинския народ и се оттегли от активната политика. Това са думи на човек, който осъзнава своята мисия. Който знае, че думите му ще стигнат до много хора и ще ги възпламенят. Кастро - и нека да го признаем - се оказа политически късметлия във вселенски мащаб. След като изкара години като бяла врана на политическия хоризонт в Латинска Америка, в края на своя живот Кастро успя да види масовия възход на левицата и пред очите му общественият пейзаж се промени. Чавес дойде на власт във Венецуела и се озъби на американците. В Чили президент стана една красива социалистка. В Боливия Ево Моралес стана държавен глава като държеше в ръката си стръкче кока. Очевидно от 6 часовите речи е имало смисъл. Това е тихата магия на политическите думи. Те бавно се просмукват в хората, но когато стигнат до тях, в повечето случаи никога, ама никога не излизат.
В сряда по време на дебатите по вота на недоверие, десните депутати със стиснати устни нарекоха Станишев - българският Фидел Кастро. Защото отчетът му за свършеното от кабинета трая около два часа. Сравнението обаче е поразително. Защото едва ли можем да открием два по-различни типажа от Фидел Кастро и Сергей Станишев на този свят. Но както в литературата експресивните сравнения помагат да направим връзки между несъвместими неща, така и сега изведнъж политическата инвенция на българската десница дава един нов поглед върху ситуацията.
Станишев никога не е имал късмета на Кастро, нито пък неговата политическа биография. Дори обратното - той стана премиер не в разцвета на някаква дива народна обич или желание, а просто, защото се оказа подходящият човек в подходящото (а може и да е неподходящото - историята ще каже) време. Обичат да го иронизират за това, че не само, че никога не е атакувал казарми, ами, че не е бил в казармата дори. Лично в моите очи това, че не е ходил войник е положително качество. И винаги ще остане такова. Но това е само страничен момент в историята. Станишев трябваше да се учи в движение да бъде премиер и то при доста тежки условия - в коалиция със странни партии и то насред български политически климат в който и до днес "коалиция" е синоним на световното зло. Българите обичат ясните категории, а коалициите обикновено са стъпка в обратна посока. Станишев не е революционер и това се вижда от повечето му действия. Той не би стрелял срещу някой. Но в крайна сметка нека да причислим и това към добрата карма на епохата в която живеем. Не би стрелял срещу някой, но се оказа добър премиер. Станишев нямаше и късмет за друго. Той трябваше също в спешен темп и порядък да преформулира мисията на българската левица в 21 век. Трябваше отново да разкаже или по-скоро да измисли нанова лявата идеология, за да може тя да побере в себе си такива явления като глобализацията и много други. В крайна сметка обаче Станишев се оказа късметлия по друга линия - пред очите му социалистичекият проект бе реабилитиран и то по много шумен начин. С ушите си го чух да говори за социализъм на 47-ия конгрес на БСП.
И, да премиерът на България, лидерът на БСП Сергей Станишев можеше и трябваше да говори два часа по времето на дебатите за вота на недоверие. Защото той има какво да каже и как да го каже. А и да не забравяме друго - през кариерата си на политик той е получил какви ли не обвинения, но никой не може да го обвини в едно - че е съсипал държавата. Станишев е късметлия в това отношение, въпреки, че не можем да наречем късмет една ясно осъзната и постоянно отстоявана позиция.
В крайна сметка говорим за Фидел и за Станишев. И знаете ли - има по какво да си приличат. Те са били необходими в конкретни моменти и са си свършили работата. И за единият и за другият историята ще се изкаже. Но те все пак си приличат. Това е особеното на метафорите. Трябва да бъдат употребявани внимателно, защото приликите понякога изпъкват едва когато се замислиш. Откакто чух сравнението между Фидел и Сергей (историята обича да запомня и малките имена) на всички, които видя опявам, че ме е яд, че не видях Станишев да си припали една пура в парламента докато говори. Образът щеше да е страхотен. А няколко десни сърца щяха да експлоадират от ужас. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, казваха навремето мъдреците. Станишев с пура в парламента в един момент като нищо би бил сбъркат от замъгленият десен поглед с Фидел. Мама му стара, картината няма да ми излезе от главата. Станишев говори вдигнал юмрук, десницата се пули, пурата дими, а някъде в далечината "Буена виста сошъл клуб" свирят великото парче : "Comandante Che Guevara"....
No comments:
Post a Comment