Аман от апокалипсиси

Холивуд ни доказа и показа, че краят на света може да дойде по много начини. Например чрез огромни метеорити, които се забиват в Земята. А може би - инвазия на извънземни, които искат да заграбят планетата ни за собствени нужди. Или пък друг сюжет - машините стават разумни и тръгват на метален кръстоносен поход срещу хората.
Киносюжетите обаче си остават само една творческа фантазия и дори имат терапевтична цел. Човек излиза от салона, в който е видял унищожението на Земята, купува си пуканки и започва да мисли по-позитивно върху настоящия си живот. Дори може да си подсвирква оптимистично. Ако желае.
Това е добрият вариант. Лошият вариант на идеята за свършека на света вече няколко пъти го разигравахме в България. Първия път, когато някаква кукувица от Русе събра стотици хора извън града, където трябваше да кацнат извънземни, за да отведат праведните. Извънземни не дойдоха, а праведните вероятно мигом са се превърнали в грешници от изсипаните псувни. Подобен апокалиптичен сценарий покрай Великден обрисува и гуруто на разрушенията Емил Лещански, чийто творчески размах не стигна до унищожението на света, но бе погребал китния град Хасково, край чиято река "редят се редят се тополите". Само преди два дни в Странджа хората пропищяха от това, че край село Фазаново се събират поредните адепти на свършека на света, за да си говорят как животът ще се самоизпари през 2012 г. Изключително интересно съвпадение - този апокалиптичен семинар е организиран от в. "Психо" (което говори само по себе си). Селяните са разтревожени, че събралите се говорили и на децата за своите идеи. Хората се безпокоят с право, въпреки че за всяко дете идеята за свършека на света е нещо толкова нереално, колкото жълт вестник да излезе със сериозно заглавие. Аман от апокалипсиси обаче. Вече стават досадни.
Историята на психиатрията доказва, че хората трябва да престанат да обмислят края на света. Защото тези, които го правят, най-малкото не са християни. В Евангелието от Матея ясно е казано: "А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец." А Отецът едва ли ще ходи да споделя пред хора, едва завършили гимназия, кога точно ще е краят на света.
И понеже лудостта не подлежи на коментар, тя трябва да се лекува, а не да се поощрява. Със силата на нашето знание ние спокойно можем да докажем, че светът никога няма да свърши. Миг преди каквото и да е бедствие, времето ще спре и всички вкупом ще станем щастливи и досадно вечни. На псевдонауката и психарите можеш да се противопоставиш единствено с радост и щастие. Това е.

Студентска идилия

Около 6,6 милиона лева са били отпуснати от Министерството на образованието, науката и младежта за цялостния ремонт на едно общежитие в Студентски град. Честито на младежите, които ще живеят в блок 24. Видът на стаите е уникален, приличат на луксозен хотел. Всеки студент ще си има има място за учене. Баните са като фантазия от списание за интериорен дизайн.
Не знам дали студентите могат да оценят това, което им се дава. Само един пример. Пишещият тези редове през далечната 1995 г. влезе в първата си стая в Студентски град. Стените в нея бяха обвити с живописен мухъл, който се увеличаваше при всеки дъжд, банята приличаше на кафкианска фантазия и беше толкова тясна, че според сполучливия израз на един писател "дори хлебарките в нея ходеха прегърбени". Бюрото, на което трябваше да чета книги по масова комуникация и репортерско майсторство, беше трикрако и се люлееше при всеки повей на вятъра отвън. Леглата вероятно бяха от 1960 година, а по тапетите освен мухъла можеха да бъдат прочетени поетическите напъни на няколко поколения студенти. Само за протокола - стихотворенията не бяха мръснишки, въпреки че в повечето от тях думата кокаин се римуваше със СПИН...
Новоремонтираният блок е на УНСС и естествено веднага тръгнаха шегички, че тези, които ходят с ферарита на лекции, трябва да имат и къде да пренощуват луксозно. Но това е черен хумор. А иначе идеята за ремонт на общежитията подлежи на адмирация. Нека да отбележим и друго - вчера образователната министърка Йорданка Фандъкова заяви, че ремонтите, които са подети от предишното правителство, трябва да бъдат продължени. Добър миг на откровеност. Значи все пак нещо добро е направено от предишния кабинет! Нека сравним цифрите. 6,6 милиона са били необходими за този ремонт на общежитието. В регионалното министерство например прословутият "златен" ремонт се оказа с цена съвсем не колкото първоначално обявените 42 милиона лева, а сума, доста по-бизка до тази за ремонта на студентския блок. В единия случай обаче министърката отива да открива официално, а в другия вестниците предпочитат да мълчат. Но какво да се прави, такива май са времената.
На студентите едва ли ще им пука за този спор, въпреки че един ден те ще дават оценката за сегашното време. Важното е купонът да тече. И знаете ли - студентското светоусещане винаги е пълно с известна доза мъдрост.

Отворено писмо до Наоми Кембъл

(апел за спасяването на душата на Руслан Йорданов)

Многоуважавана госпожо Кембъл,

ангел небесен пратен ни от Аллах, за да озари със сиянието на огнените си зеници нашите грешни сърца, непознали божията благодат и вдъхновение, пиша Ви това писмо, за да апелирам към божествената Ви същност и красота. Още от древни времена философите, уважаема госпожо Кембъл, са били убедени, че присъствието на жените в нашия елементарен мъжки живот го естетизира и му придава емоция, което от своя страна ощастливява битието с особен чар. Това вероятно е част от божествената искра, предназначена да изсветлява житейските ни пътеки, докато радостно се опияняваме от живота. Когато обаче тази искра изчезне, драга Наоми, тогава мъжът тръгва по пътя на разрушителните страсти, започва да се изживява като армия и се отдава на злоба и ярост. Най-сигурният начин да унищожите света е да дадете атомна бомба в ръцете на мъж останал без тази божествена искра.

Ето защо прелестна Наоми,

видение, дошло от пустинята с полетите на сладките източни ветрове, носещи дъх на мента и на дъжд, трябва да обърнете внимание на казуса, който ще ви поставя, защото уви, времената са драматични, а мисията на ангели като Вас е да бъдат всеопрощаващата и вселюбяща сила на доброто. Чувал съм за екстремният Ви характер, за непреодолимото ви желание да хвърляте телефони по Вашите сътруднички, за крясъците Ви по летищата, което само ме убеди във Вашето божествено предназначение. Заради това апелът ми е към Вас и се надявам това кротко писание да преодолее китайските стени от разстояние между България и Вас, да Ви открие в някой емоционално-разтърсващ момент и да Ви даде мисия с която да запълните живота си.

Така, невероятна Наоми,

пратена сред нас да стъпче завинаги порочната представа, че човекът е възникнал от маймуната, защото лъчезарен ангел като Вас, няма как да е произлязъл от джунглите, стигаме и до моят основен проблем, заради който се осмелявам да притеснявам светлината, която извира от душата Ви. Моят приятел Руслан Йорданов в тези кризисни дни, когато империалистическите бури не спират, а демоничните енергии си правят купон в управленските висоти, се оказа в ситуацията на мъжете, описани горе - останали без ангел в живота си, без божествена искра, вярно е - звънят му блондинки, екзотични дами му пишат любовни писма, но Вие трябва да знаете как е - искрата е само една и човек я търси докрай. След като загуби най-голямата любов на досегашния си живот, той се обърна към тъмната страна.

Та същият кадър за който Ви пиша, лишен от сиянието в живота си, се отдаде на най-разрушителните страсти. Бидейки човек на словото гореописаният Фукара започна политическа вакханалия в която взе на мушката си определена партия в червен цвят и, ако продължи с безпощадната сеч, о, драга Наоми, убеден съм, че скоро камък върху камък няма да останат в тази партия.

Не знам дали знаете, ангелска Наоми,

сън прелетял от пустинните нощи в които луната е ярка и заслепяваща, но мъжете, изоставени от ангелската светлина са склонни като берсерки да се впускат в самоубийствени начинани и водени от този демоничен блясък, те винаги успяват в мисиите-камикадзета. А, вие Наоми, все пак сте донякъде фен на световната левица, чели сме за страстните погледи между Вас и Уго Чавес, знаем, че ангелите няма как да не са прогресивни политически, така че ще ме разберете - тукашната червена партия може да има много проблеми, но си ни е едничка, и ако бъде унищожена от талибанския плам на описаният няколко пъти тук мъченик, няма да знаем какво да правим. Така че, Наоми, проявете ангелска съпричастност и пролетарска солидарност, хванете първия самолет и елате в България. Или поне се обадете на лицето Руслан Йорданов. Убеден съм, че още първите звуци от поднебесния ви глас ще изпарят натрупаната злоба в него, ще хармонизират кармичните му енергии и може би, само може би, червената партия ще бъде спасена от своя политически екзекутор.

О, убеден съм, магична Наоми,

която Аллах низпосла към нас, за да ни даде знание за Рая, който можем да постигнем приживе, че камикадзето Фукара може да бъде спасен дори и само от една Ваша усмивка. Една Ваша целувка пък ще го изстреля към облаците, от коите Вие най-вероятно сте сътворена. А, знаете ли, прелестна, прелестна Наоми, когато божията искрица се върне в битието на един мъж, тогава той преоткрива съзидателят в себе си, заравя пушката, захвърля томахавката и се отдава единствено на ангелския повик на душата си. Отвърнете камикадзето от пътеките на боя, отървете го от наплива на блондинки и на екзотични дами и му върнете светлината. Така че, Вие, сте просто задължена да дойдете тук. Хванете самолет или долетете с крилата си. Спасете БСП. Много хора ще ви бъдат задължени.

1430 година по Хиджра

Група от загрижени за БСП интелектуалци

Обикновен тероризъм

Силата на българското безумие трябва да бъде окончателно вписана като отличителна черта от националния характер. В България с упорита страст отново и отново превръщаме най-беззащитните в системна жертва и виновник за всичко.
Причина за тези тежки констатации можем да открием в една съвсем свежа новина от Бургас. Общината в морския град реши, че родители, които не са си платили данъците, няма да могат да пращат децата си на детска градина. Тази идея граничи с тотална дискриминация. Наказваме децата заради грешките на родителите. В историята на света май само Сталин е смятал децата за виновни за постъпките на родителите. Сега към линията на Сталин се присъединява и община Бургас, която се ръководи от гербер-кмет, който нощем сигурно препрочита "Въпросите на ленинизма". Децата не са виновни за нищо, за да бъдат превръщани в заложници на своите родители. Поведението на община Бургас, нека да го кажем умишлено крайно, се родее с поведението на терористите, които взимат за заложници екипажите на самолети. Да притискаш родителите им чрез техните деца е терористична политика и не го ли кажем направо, означава да изкривим истината.
Нека да припомним и друго. Идеята за подобен неполитически натиск върху хората не е само гербаджийски патент, колкото и да ни се иска да е така. Преди няколко месеца като шеф на борда на "Топлофикация-София" социалистът Георги Кадиев също блесна с подобна идея - децата на хората с неплатени сметки за парно да не могат да ходят на детска градина. Логиката е една и съща, но тя няма нищо общо с нормалните разбирания за управление и политика. Това е част от изкривената българска представа за ред, която трайно се намества в разбиранията на някои хора. И се получава оплетен кръг - най-отчаяните и беззащитни хора стават изкупителната жертва за всички натрупани проблеми. Това показва и друг траен дефект на мисленето - вместо да работи за откриването на повече детски градини, се обмисля въвеждането на рестрикции, за да бъдат отказани хората да пращат децата си там. Това е антимислене, което е нехуманно, нелогично и откровено тъпо.
Още един пример за объркана логика. В интервю пред една телевизия вчера проф. Милан Миланов се нахвърли с яростна политическа тирада върху онези, които нямат здравни осигуровки, като ги нарече крадци. Може би в думите му има логика, но преди "праведният му библейски гняв" да се стовари върху тези хора, би било добре да попита - а защо те са здравнонеосигурени, кой е позволил това, има ли начин да се поправи. Вместо това - поредната доза обвинения и прокарването на разделителни линии в обществото.
Политика, която разделя хората, не е политика, а имитация. Политика, която не поставя в центъра си обикновените хора - без да ги дискриминира, си е жив тероризъм.
Убеден съм в това.

Врява, безумство и истерия на БСП-София

Малко предистория за една политическа драма с мен. На 17 август 2009 г. вестник ДУМА излезе с коментар от мен на първа страница. В текста, който озаглавих „Мълчание” бе кратък и емоционален. Посветих го на натрапчивото усещане за пълната липса на политическа активност от страна на левите общински съветници в столицата, както и на вижданата от всички тяхна способност да изчезват в критичните мигове, точно когато трябва да се прави политика. По този начин БСП-общинарите на практика оставиха опозиционното поведение в София на една лява гражданска структура като Дискусионният клуб за социална местна политика, в което няма нищо лошо, но то просто обезмисля присъствието им на политическата сцена тогава. Ето за тези дефицити говорих в своя текст и припомних, че да си ляв общинар е много отговорна позиция, защото си продължител на традиция започната от такива титани като Димитър Благоев и Георги Кирков, които са били общински съветници в София. Общинската програма на социалистите от 1893 г. може да развълнува всяко ляво сърце и днес, защото в нея по уникален начин за синтезирани квинтесенциите на някои от непреходните леви идеи...

Още на следващия ден с изненада установих, че все едно съм пуснал пържола в басейн пълен с пирани. Денят ми започна кротко преди да зазвъни телефона ми. Вдигнах. Оказа се общински съветник от БСП, чиято дейност не познавам и чието име смътно ми говори нещо, но ще го спестя в текста, защото не имената са важни в случая. Съветникът с бащински глас ми сподели колко бил разочарован да види в любимия си вестник статия като моята. Той не очаквал такова политическо предателство и от от „толкова уважаван в лявото пространство журналист” (цитатът е автентичен, просто го запомних, да признавам си – изкефих се на това определение). Общинският съветник не можел да разбере защо точно в този момент се появявал такъв коментар и се изпълнил с подозрения, че

а) аз нещо не съм разбрал, както трябва от тяхната дейност

б) злонамерено съм подходил към тяхната работа

или

в) някой ми е поръчал да напиша този материал, за да окалям работата на БСП-София

Подозренията на общинския съветник клоняха към последната точка и аз по никакъв начин не успях да му обясня, че не се числя към лигата на посветените в конспирацията, че често си позволявам комфорта да пиша това, което мисля. Не срещнах разбиране. В края на продължителният ни разговор, съветникът пак с бащински тон и умиление, ме посъветва друг път да им звъня всеки път като искам да пиша нещо и ме увери, че те никога нямало да ме оставят без информация, винаги били готови за коментар, винаги били на разположение да ми помагат. Разделихме се като приятели.

После телефонът пак звънна. Отстреща глас на друг съветник. Глас пълен с болка. Обвинение към мен нямаше, само където съветникът ми сподели, че това, което сме правели в ДУМА не било журналистика, защото в журналистиката имало етика, ами било някакъв извратен вариант на черна пропаганда. „Вие не виждате ли, че ние сме постоянно на фронта, постоянно ни тикат на първа линия и ние все пак оцеляваме, опитваме се да правим най-доброто”, ми каза съветникът. Той също не искаше да се разделяме като неприятели и заради това дълго ме държа на телефона със странна смесица от похвали към работата ми и недоволство от написаните думи.

Този сценарий вече става досаден, но се повтори 4 пъти. 4 общински съветници от БСП бяха открили телефона ми в безкрайната софийска джунгла и всеки от тях ми отдели достатъчно от безценното си време, за да ми каже колко съм неправ, едностранчив и пристрастен. Между тези четири разговора имах и 20 телефонни позвънявания от различни хора. 4 или 5 души се обадиха да ме поздравят за желанието ми да говоря истината, останалите ме засипаха с обвинения, а основната част от обаждащите засипаха с обвинение не мен, а тези, които бях похвалил в коментара – Дискусионният клуб за социална местна политика, което е много странно, защото социалисти не бива да говорят така срещу социалисти.

Очевидно обаче телефонният полутерор се видя ниска топка на някой в БСП-София (лидерът на тази организация бе решил да не си сваля нивото толкова, че да говори с някакво си там репортерче и направо звъннал на главния редактор с проклятия и обвинения) и на още по-следващия ден в ДУМА пристигна гръмовен опус, постмодерно озаглавен „За образите пред широко затворените очи”. В него няма посочени имена, но аз фигурирам в статията, няколко пъти с тотално студената езикова конструкция „този, който е написал „Мълчание”, а главният редактор на вестника също фигурира в статията безименно като е посочена единствено неговата журналистическа длъжност. Статията сама по себе си е текст, който може да бъде анализиран дълго и пространно, но тук ще се опитам да синтезирам част от обвиненията към мен, не, всъщност към цялата ДУМА:

- БСП-София и общинските съветници работят много, но това остава незабелязано от вестника

- Левите съветници не само не са потънали в мълчание, но са нанесли непоправими пукнатини в образа на Бойко Борисов

- Съветниците в София от БСП постоянно разобличават далавери на общината (в текста всъщност е цитиран моят израз „тъмни афери”), но ДУМА не ги отразява и не идва на пресконференциите.

В края на текста обвиненията постепенно се изместват към централното ръководство на БСП, нахвърлят се редица факти, намеква се, че централното ръководство е виновно за загубата в столицата и се завършва с образите, които пробягвали по широко затворените очи на част от колектива на ДУМА и на нейния главен редактор. Кефи ме как е подписано писмото – „Група общински съветници на БСП-София”. Трябваше още от телефонните разговори да се досетя, че такова писмо ще последва.

Всъщност това е една банална история, която не блести с оригиналност, нито пък ще бъде запомнена много време. Прилягам я тук като диагностичен лист със симптомите на пациента. А пациента уви е БСП-София, този партиен монстър, тази полусектантска сбирка от конспиратори и обвинители, които никога не са печелили избори.

В столичното БСП – това го знае всеки мислещ човек – отдавна царува една налудничава атмосфера. Тя дотолкова е в състояние да изкривява политическите факти, че постоянно създава усещането, че ръководството на БСП-София се намира в някакво различно измерение. Всеки провал с неистова упоритост се представя за успех. Всяка грешка е възнасяна като мъдро решение. Всяка загуба се представя като крачка към най-великата победа. Така БСП-София се е оплела в тази паяжина от полуистини, изопачени факти, откровени лъжи, манипулации, имитация на дейност, кариеризъм и налудничаво желание за власт. После трябва ли да се чудим защо тази организация не е спечелила нито едни избори още от времето преди да бъде измислен интернета. Тук говоря за местни избори, които все пак са истинската проверка за тежестта на една местна организация.

В БСП-София обаче отдавна не са останали политически сетива. Ръководството на столичните социалисти не знае как да разпознава политическите проблеми, а тези, които може да разпознае няма как да разкритикува, защото най-вероятно е част от този проблем. Всъщност подмяната на политиката и маскирането на провалите като успехи са симптом на тази основна болест. Когато не знаеш как да правиш автентична политика залагаш на лъжите и подмяната. Когато не искаш да правиш автентична политика пак се обръщаш към този арсенал. И понеже нито един човек от ръководството не е наясно как може да се прави лява политика, която да отговаря на изискванията за хората, започва битката за всяко сантиметърче и за всяко процентче постигнато на изборите. Така грандиозната загуба на вота в София бе представена почти като победоносен кръстоносен поход, защото БСП била победила Синята коалиция. Добре де, но ако в БСП е дошло времето да се съизмерваме с партии като тези от Синята коалиция моля да ме информирате навреме, за да отида да се гръмна...Това жалко подобие на успех бе разгласявано навсякъде като едва ли не тържество на БСП в София. Тъжно и гнусно.

Ами какво да кажем за един от любимите ми цитати от статията на колективът от общински съветници на БСП-София. „Нанесохме много тежък удар върху имиджа и авторитета на Бойко Борисов”. Това е изречение с което левите съветници си приписват заслугата за остраняването на Велизар Стоилов от поста зам.-кмет на Столична община. Интересно как така този с тежкия удар по имиджа и авторитета ви отнесе на изборите в София и то с много? Но това гръмко изречение е част от ежедневните подмени, които се осъществяват в столичното БСП. Най-накрая оплетен в нишки от лъжи и неистини човек не успява да следи пируетите на лидерът на организацията или на неговите политически клонинги, които отчаяно се опитват да си измислят роли на опозиционери или политици.

Това, което се случва е толкова противно и представлява такава гавра с левите идеи, че дори не ми се пише по темата, защото тя е болезнена, защото в крайна сметка след един момент нататък нещата започват да изглеждат толкова отчайващи, че човек се чуди ще има ли изход. Докато описвах тази мрачна атмосфера на подменяни истини и откровени лъжи, на кариеризъм и самозабравяне се сетих за какво ми напомня тя. През 1933 година Осип Манделщам пише едно стихотворение-сатира за Сталин и основно заради него плаща с живота си стремежа си към свобода. Ето го и самото стихотворение:

Ний живеем без слух за страната под нас,

десет стъпки встрани глъхне нашият глас,

но дори в полугласните теми

става реч за планинеца в Кремъл.

Той не пипа, а с глистави палци пълзи

и гласът му от истинни гири тежи,

има поглед със смях от хлебарки

и излъскани кончови ярки.

А наоколо - вождове с тънки снаги,

той върти полухора и търси слуги.

Кой мяучи, кой хленчи, кой киха,

само той се шегува, хихика.

Като къчове указ след указ кове -

де в очи, в слабини, де в чела, в носове.

Без смъртта в него, той е малина

и широка грузинска градина.

Не знам защо, но ми напомня за ситуацията в БСП-София. Там си нямаме Сталин, но си имаме негова полукорпоративна версия. И нещата си вървят от победа към победа, към много изсипани празни думи и политически карнавали и от цялата тази история ми е най-жал за хората, които с години гласуват за БСП, защото виждат в нея промяна. О, промяна ще има. Това е единственото в което съм сигурен. Тя ще дойде неочаквано. И тогава подменените думи няма да важат. Нито врявата и безумството.

Мълчание

За пореден път Клубът за социална местна политика привлече вниманието на медиите. С обективна информация и анализи социалистите от този клуб винаги са били силен опозиционен глас на герберското управление на София. И е добре, че ги има.
Въпросът обаче е друг. А къде са левите съветници от столицата? Защо те не са в ролята на разобличителите на лицемерното поведение на ГЕРБ? В крайна сметка има един-единствен ефективен начин да си опозиция - да не оставяш противника си на мира и да го държиш в напрежение, че си по следите на неговите тъмни афери. За съжаление БСП-съветниците си позволиха да дадат неочаквана ваканция на ГЕРБ и да ги оставят да правят каквото си искат.
Идват избори в София, но левите общинари подхождат твърде аристократично към тях. Не се появяват никъде и мълчат. А после пак ще има обяснения - ами то нямаше време, не можахме да се мобилизираме докрай. Нека не предрешаваме резултата от вота, но за целта се иска активност. Не знам дали левите общинари си дават сметка, че са част от политическа традиция, начало на която са дали Димитър Благоев и Георги Кирков. Двамата са били общински съветници в София. "Гласувайте за социалистите. Те са нашите искрени защитници. Те се борят за правото на работниците, искат освобождение на сиромасите." Това е призивът на социалистите от 1893 г. за общинските избори. Всеки ляв съветник трябва да може с чиста съвест да произнесе тези думи и днес. И да не мълчи.

Особености на герберската философия

Откакто правителството на ГЕРБ пое властта в държавата и най-незапознатите със стопанската материя се убедиха, че този кабинет и идея си няма какво да прави, за да стабилизира икономиката в състояние на криза. От друга страна серия от изявления на премиера Бойко Борисов показа неподозиран досега философски потенциал у него. И понеже нямаме база, на която да анализираме каквото й да е от управлението досега, освен хаотичната чистка, нека да се вгледаме в откровенията на Борисов и да потърсим дълбокия им смисъл. "Дупката зависи от гледната точка." Тази фраза отбеляза вчера нови търсения у премиера. Макар и отнесена към бюджета на страната, тя определено разкрива почти солипсистичен възглед към света. Солипсистите бяха тези странни симпатяги, които твърдяха, че светът съществува само в тяхното съзнание. Следователно дупката не само зависи от гледната точка, но дори и да я няма, в момента, в който Борисов помисли за нея, тя изниква от великото нищо и се обръща като атомна бомба срещу неговите ругатели. Щом Бойко казва, че дупка има - значи има. Край. Идеята за дупката е поредна спирка от една философска еволюция. Ако си направим труда да проследим проблясъците на премиера, ще видим развитието на концепцията му за света. Първоначално новият класик във философските науки дебютира с безсмъртния афоризъм: "Ние ги хващаме, те ги пущат." Фраза, пълна с мистична тревожност. Светът е трагично разделен. Ние - добрите и злите - те, които са с неясна форма като зло, съществуващо от самото сътворение на Вселената. Защо е важно да тръгнем от тази фраза? Защото в заключената в нея мистика се крие основният ключ към разбирането на ГЕРБ като партия. "Те" - това са всички останали. Именно преводът на тази основополагаща концепция ражда параноичните визии на Бойкоборисовите депутати и преследванията на секретарки из парламентарните коридори. Политическият мистицизъм на Борисов може да бъде проследен и по влудяващите завои на друга негова мисъл, посветена на един както философски, така и обществен, проблем - боклука. "Мястото за складиране на балите няма да ни свърши никога, защото имаме безкрайно много места." Тук герберският философ вече строи космологична концепция. Очевидно пространствата на обикновената философия са му тесни и той се насочва към тормозещия въпрос за безкрайната Вселена. Представете си този възглед, развит като концепция за управлението на страната. Сега разбирате ли защо министрите не приемат план срещу кризата? В държавата на безкрайно многото места кризата няма как да се случи. Тя може да засегне всички останали страни, но и България, която очевидно е зададена като безкрайна стойност. Класика! И най-накрая. Още един бисер: "Нямам коментар. Аз не съм го казвал официално и даже не си спомням, че съм го казвал. И да съм го казал, това си е мое право." Това е философският еквивалент на "що не си гледате работата". С други думи - запознайте се с истинския Бойко Борисов - поет, философ, мистик и напоследък по съвместителство - премиер. Кога ли ще започнат да го изучават по университетите?

Холивудска магия за вечност

(кратки нощни мисли по филма „Не може да бъде”)

Отдавна не бях гледал филм в който в напрежение да ме държи не толкова сюжетът (о, сюжетът е супер), колкото невероятната морална дилема пред главните герои. „Stranger than fiction”, преведен на български като “Не може да бъде” обаче с някаква невероятна лекота се заиграва с с най-плашещите въпроси, които могат да застанат пред един човек – готов ли съм да умра и готов ли съм да убия. Естествено формулирани точно така тези питания няма да ви дадат никаква представа за филма, защото той не е трилър или криминална драма.

Харолод Крик (уникална роля на Уил Ферел, който за първи път гледам не в някоя полуидиотска комедия) е чиновник в данъчните служби на САЩ. Животът му е разграфен до минута. Той дори брои колко пъти минава с четката по своите зъби. Всичко е изчислено до секунда. Един напълно предсказуем и математически логичен живот. Тогава в живота му се случва нещо свръхестествено. Започва да чува глас в главата си. Този глас не го зове към божия революция или да убие някой, а описва всичко, което Крик прави. Описва го като литература. Писателката Керън Айфел(Ема Томпсън) всъщност пише роман, който едно към едно се покрива с живота на Крик. И двамата не подозират за съществуваните на другия. Той, защото живее живот, който не излиза от рамките. Тя, защото е писателка, обсебена от това, че от 10 години не е написала роман и сега спешно трябва да завърши последната си творба. И тогава, когато всичко във филма можеше да е просто една странна комедия, защото главният герой разбира от гласа на разказвача в главата си, че скоро ще умре... Крик се втурва да разбере защо това му се случва, променя изцяло живота си, влюбва се в красива пекарка на сладки и се запознава с професор по литература, който да го насочи към това, коя може да е авторката, пророкуваща смъртта в главата му.

Рядко съм виждал проблема за смъртта поднесен по толкова елегантен и влудяващо изчистен начин. Защото въпросите се набиват от пръв поглед – в състояние е ли е един човек да живее, знаейки, че скоро ще умре? В състояние ли е един автор да остане същия, когато разбере, че думите му могат да убият един човек?

Възможно ли е някой да приеме смъртта и да се примири с нея, защото литературната логика я изисква? Кои са нещата, които могат да осмислят последните ти часове, когато знаеш, че ще умреш?

Поднесени така тези въпроси могат да накарат дори галопиращ кон да заспи посредата на състезание, но в „Не може да бъде” има някаква присрастяваща магия. Американците са майстори на простичките рецепти и вероятно за тях те вършат работа. Понеже не могат да поднесат глобален отговор на въпроса – защо да съм жив – по невероятно поетичен начин заместват тази липса с поредица от малки отговорчета – вкусът на сладките бисквити, да се събуждаш до жената, която обичаш, да се наслаждаваш на града в който живееш, да правиш това, за което си мечтал от години. Всъщност дори захаросаният по американски финал няма да успее да вбеси зрителят, който е решил да изгледа филма докрай. Защото смъртта е тема, която допуска сантименталното разлигавяне, особено, ако си успял да я избегнеш.

Филмът може да бъде разчетен и като религиозна притча, но с постмодерни отклонения. Това е история за Творецът, който осъзнава, че в създадения от него свят смъртта съществува наистина. Историята на един Творец, който се отрича от литературата и творението си в името на живота. Това е леко преиграване със сюжета на филма, но много често истинският смисъл лежи в свръхинтерпретацията, а не в баналното поднасяне на видяното на екрана. Това е и филм за начина по който обреченият да бъде жертва може да приеме смъртта и да я погледне в очите.

Красивото на всеки американски хепиенд не е единствено и само в блестящото усещане за щастие. И в този филм това си личи много. Красивото на хепиенда е, че те оставя с усещането за вечност. Щастието е дошло и няма да си тръгне. Смъртта няма да дойде. Светът ще си остане перфектен. Всеки взима правилното решение...

Тогава, накрая на филма странно се замислих – а дали всъщност коварното очарование на щастливите филми не идва оттам, че те са нашият малък опит да съградим собствената си вечност и да не я пуснем да си отиде. Този последният извод си е мой. Няма нищо общо с филма. Обаче ме радва като мисъл...

Метаморфози

Политическите метаморфози са явление мистериозно. Защото се случват толкова бързо за неподготвеното око, че човек започва да се съмнява дали видяното е истина. В такива моменти контрастът между преди и сега е потресаващ. Откровено потресаващ. "Думи като "Моля, другарко, Бойко ме бие" пред Брюксел не важат", сопна се вчера на опозицията новият премиер Бойко Борисов. Причина за гнева му стана съвсем обикновеното предупреждение на БСП, че ако станат свидетели на политически чистки, ще алармират Европейския съюз. Министър-председателят обаче очевидно не търпи подобно отношение към своята особа. И започна поредната тирада... Това е сега. Преди обаче, нека да си спомним, най-любимият политически спорт на Бойко Борисов бе клеветенето на България пред Брюксел. Неговите партийни другари и идеологически спътници хванаха мазоли от купуването на самолетни билети до столицата на Белгия, за да заклеймяват там предишния кабинет и да се жалват, че са подложени на гонения, сравними с тези на древните евреи. В Европарламента герберските депутати нямаха спиране единствено в случаите, в които трябваше да рушат реномето на България. Е, как тогава днес премиерът има очи изобщо да говори по тази тема? Някак си е много трудна за вярване идеята, че довчерашните хулители и ругатели днес са първи стожери на държавостта. Метаморфозата им не издържа. В такива мигове е най-добре да мълчат. Защото са виновни.

Летящите холандци на ГЕРБ

Като дете много харесвах легендата за „Летящият холандец”. В нея се разправя за един прокълнат кораб, който навеки е принуден да плува в морето и никога да не намери покой. Твърди се, че в старите времена моряците от уста на уста са си предавали тази мистична легенда – твърдели са, че прокълнатият кораб може да бъде видян като черна сянка в далечината, която леко пламти и то обикновено, когато има буря. Има и една доста впечатляваща картина от малко известният художник Албърт Пинкам Райдър посветена на тази тема. На нея се вижда едно ужасно бурно море, с вълни като яростни цунамита и между тях този обрулен и обречен призрачен кораб, който споделя невероятното проклятие винаги да се люшка в бурята, без никога да намери спасителния бряг...

Легендата ми харесваше, точно защото беше като страшна приказка, която обаче няма продължение в реалния живот. Оказа се, че митичните предания обаче много бързо могат да се превърнат в реалност. За целта бяха необходими просто едни избори и управление на партия ГЕРБ. На 27 юли парламентът гласува правителството на Бойко Борисов и победителите на изборите мощно обявиха, че идват с реформаторски дух и пламък в очите. Нещо повече много преди реално да вземат властта, те обрисуваха с черни краски кризата, която се задава, подобно на яростна вълна и обявиха, че ще вземат мерки срещу нея. Кабинетът бе гласуван, министрите отидоха по кабинетите си и оттогава сме свидетели единствено на комедийно шоу, което вече започва да изнервя.

Единият министър – Симеон Дянков, дойде с голямата ножица и започна да говори за икономии, за дупки в бюджета, за орязване на харчове и нито дума за това какъв е планът за развитие на държавата. Другите министри заразени от този апокалиптичен дух също започнаха да кършат ръце, навдигна се масов рев и вой. В хора на неистовото чупене на китки не се чу най-важната дума – план за справяне с кризата. И така България заприлича на Летящият хорандец, който се мята сред вълните, а капитанът се вайка за проклятието срещу него, но не прави нищо да го преодолее.

Кризата, колкото и да е екзотично да се опита, не се преодолява със заклинания. Не се преодолява и с рязане на харчове. Барак обама изсипа 700 милиарда в американската икономика, за да тръгнат нещата, но само ние тук го караме по остарелите рецепти на Световната банка – затягане на коланите. Днес, след като опиянението от голямата победа на ГЕРБ е попреминало, нека да припомним няколко неща. Независимо дали одобрявате или неодобрявате това – Сергей Станишев и БСП бяха единствените, които изработиха план за справяне с кризата. За планът „Станишев” днес никой не говори, но може би е необходимо да изступаме прахта от неговата корица, защото партия ГЕРБ няма дори и една написана буква като мярка срещу кризата. Дори и президентът Георги Първанов тези дни разкритикува кабинета заради тази фундаментална липса. Това е като да управляваш кораб в буря без радар. Хаотичните управленски действия са последното нещо, което хората искат да видят. А август е лежерен месец, слънцето е високо горе в небето, но бурята е на хоризонта и ще се развилнее наесен. А колкото и да се опитвам да си спомня все още не съм чул някой с вайкане и заглавия по вестниците да е преборил кризата.

Защото ГЕРБ трябваше още две дни след съставянето на кабинета да дадат пресконференция и да кажат точно, ясно и просто кои ще са им приоритетите в тежки тежки времена и какви стратегически цели смятат да преследват. Колкото и красиво да звучи да посветиш цялото си управление в преследването на отмъщение за предишното, подобно на капитан Ахав от „Моби Дик”, това доникъде няма да доведе...И кризата пак ще ни изненада, а вълните ще станат огромни. Тъжно е да е лято, а да ни залива такъв песимизъм. Лятото е създадено за романтични фантазии и трепети. Но откъде да ги вземем, откъде....

Легендата за Летащия холандец твърди, че капитанът на призрачния кораб често изричал една клетва: „Нека съм прокълнат и потъна завинаги вдън земя, ако отида там, защото аз ще се боря тук, ако трябва вечно докато не дойде деня на Страшния съд!”. Нашият кораб обаче е сред вълните, но капитаните му не само не се борят, но и не показват дори елементарно желание за това. А вълните идват....

Ода за СССР!!!

Тези дни нещо ми върви да попадам на поетични творения от миналото. Така случайно се натъкнах на този мегапродукт на соцреализма, озаглавен "Ода за СССР". Това е тежко стихотворение, писано като плакат, но днес на някой може да му звучи странно, други да откриват в него безмерната вяра на поета. 
Патосът на тази ода в началото ми беше малко смешен. След това обаче отново и отново откривах, че в стихотворението има дълбочина, има някакво отчаяно желание за надежда в този безкраен свят. Може би в това се крие особената демоничност на литературата. Плакатната поезия е коварно изкуство. Защото трябва да бъде писана от човек, който поне е на висотата на висшия патос на лозунга. Знам малко за Орлин Орлинов, но смятам, че може би той е човек достоен за тази височина. Думите му са истински.

Ода за СССР

Орлин Орлинов


За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе -
днес и завинаги...

Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш:
танкове и ракети,
свръхзвукови самолети,
гениални физици, гениални поети,
мозъци електронни,
микрополупроводници,
станове многотонни,
океански атомни подводници,
черна металургия,
пещи доменни,
вълнуваща драматургия,
хидроцентрали огромни...
Ти си "виновен" за всичко:
че имаш още сламени хати,
че нямаш в изобилие
червени домати,
че не си в крак с парижката мода,
виновен си даже за моята ода.


Боже господи!
Матушка мила!
Кажи
откъде
си взимаш богатирската сила?
Упрека да посрещаш с ласка,
удара - с удар,
угрозата - с нахлузена каска?


Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш:
нефт,
злато
и диаманти,
взводни командири,
маршали - таланти.
Ти трябва революцията да не спираш.
Ти трябва блудния син да разбираш,
а за да може
спасеният
от твоя солдат да се чумери -
търпение,
спокойствие в сибирски размери


А знаят ли тия
нови пророци и вехти витии,
че ако речеш
свойте отворени вени да спреш
само месец,
само година,
само една петилетка -
и ти,
като старата Белгия,
със сапунена пяна свойте черни асфалти
ще четкаш?


А знаят ли тия
нови пророци и вехти витии,
че ако ги няма твойте дула,
че ако ги няма твойте крила,
че ако ги няма твойте площадки,
разговорите с тях
ще са страшни
и кратки?
Стига!
Стига!
Стига!
Точка на тая игра.
Баста на тая мелодрама!
В тоя свят
озверен,
настървен
и зъбат -
два пътя нама!
Или тук.
Или там.
Диалектиката е ясна.
Измерена до грам.
И ние добре истината знаем:
за всяка продадена капка любов -
американски заем.
И ако ръката,
която уби
Кенеди I,
Кинг Черни,
Кенеди II,
рече да запали
земята,
водата,
небесните простори,
кой ще отбие безумния удар?
Кой ще ни защити?
Небесно знамение?
Някакво чудо?
Ти!
Ти!
Ти!
Ти!
Ти ще бъдеш първият, тоя,
кояйто ще влезе в ада на боя,
твоя Андрюша
ще яхне катюша,
русия Ванка
ще влезе във танка,
твоя Альоша
ще мине по страшните бойни полета,
за да остане безсмъртен,
по нечии чужди тепета!
Тук няма шега.
Няма измама.
Един е пътя.
Два пътя -
няма!
И нека ни хулят.
Нека се пенят.
Такъв е законът на нашите дни:
който на теб, СССР,
измени -
тойна великата правда изменя.
За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе -
днес и завинаги...

Пророкът от плажа със зелен коктейл в ръката

Ако се замислим внимателно и мислим правилно - това не много трудно, само трябва да имаш подходящи условия и нищожно количество лудост, то няма начин да не разберем, че историята е една илюзия, свръххалюцинация, мираж на изтънели от напразно чакане умове и в крайна сметка една голяма и шибана конспирация, чиято хитра и подла цел е да вкара в съзнанията ни мисълта, че ни е имало преди и дори нещо повече - и преди сме си купонясвали добре и сме разказвали играта на смисли и ценности. В крайна сметка каква е гаранцията, че Атила, Наполеон, Шопенхауер, Мата Хари, Клеопатра наистина са съществували. Някакви типове са писали за тях, убеждават ни в тяхната реалност, но о-о-о, ние отдавна не се връзваме на подобни манипулации и интрижки. Божичко, историята звучи страшно налудничаво и ако я приемем за истина, трябва да приемем, че ние сме страшни копелета и невероятни психари. Всъщност ние и без история сме такива, така че предпочитам да оставим историята в зоната на хипотезите и да потърсим нещо истинско край нас.

Илюзията, че има минало е почти равносилна по своето мракобесие с измамата, че има бъдеще. Невероятната логика на подобен тип философия съвсем скоро ще ни изведе и до заключението, че след като няма минало и бъдещето е мираж, то настоящето също е силно под въпрос.

Но не е така - настоящето е тук и си иска своето - поне желанието ми в този момент за двойна водка разредена с тоник и приятен разговор с млада дама, говори точно за това. Това би ме отклонило от херменевтичните въпроси, но общо взето, на кой му пука. Понякога съм убеден, че разговор с приятна млада дама много повече може да допринесе за съдбините на човечството, отколкото задълбочените размисли за това дали категоричният императив е субстанциален на волята за власт или е просто монада на диалектическия материализъм пречупен през деконструктивизма на егалитарното съпреживяване на критическият свръхекзистенциализъм.

Както и да е. Началото е само леко иронично отклонение от нещо за което си мисля от известно време насам. Това, което си мисля е налудничаво и го отдавам на излелия се тия дни есхатологичен дъжд, придружен от режещи светкавици и много вдигнат небесен шум. Ако приемем началната ми хипотеза (няма да ви карам да го правите насила, но рано или късно ще се убедите, че съм прав), че историята е просто нелеп пристъп на радикални измислици, то спокойно, ама спокойно можем да допуснем, че светът е сътворен няколко секунди преди да седна да пиша този текст. Това е красиво и смешно. Тържествено и леко смахнато.

Вашият смирен автор на тези думи напоследък е изпаднал в особена форма на социален ступор, което ражда в главата му единствено и само екзотични идеи и налудничави теории за вселената. Виждате ли – в моя свят се случи една много драматична политическа трагедия. И тук – не ме разбирайте погрешно – изобщо не става дума за победата на една странна партия на парламентарните избори. Смятам, че с йога-упражнения, вегетарианска диета с пет вида плодове и четири вида обезмаслено сирене и дълго четене на скучна философия този проблем все пак може да бъде преодолян. Става дума за нещо друго. Преди имах обяснения за света, сега вече нямам. Не мога да ви споделя дали обясненията ми са били перфектни, но зная, че бях в състояние упорито да вярвам в тях и със склонността на преял със свинско талибан да атакувам от правоверни позиции всеки, усъмнил се в тях.

Политическата трагедия, която преживях, но оцелях от нея и сега би трябвало да съм по-силен, ама казва ли ти някой, е, че обясненията ми бяха разрушени и аз бях принуден да живея в свят, който упорито не разбирам. След като в света се случват събития, които по никакъв начин не си очаквал, започваш да приличаш на философ, който по удивено открива, че думата „парадигма” не е в състояние да накара някоя разкрепостена мацка веднага да се съблече и да го пожелае. Да имаш обяснения за света е политическият еквивалент на това да вярваш на бързото събличане на мацките след като чуят странните думи. Та така.

В необяснения ми свят – който е като вакуум – очевидно се отвориха празнини за свръхинтерпретации на налудничави идеи и така от няколко дни се замислих по въпрос, който е отдалечен от политиката на светлинни години и донякъде обяснява крахът на историята и появята на подозрението ми, че история няма, както и, че светът съществува само от няколко секунди. Замислих се върху въпроса „Защо напоследък няма пророци?”. Ама ви говоря за автентичните пророци, а не са техните тв-версии, които от екраните на телевизията обещават, че могат да поправят всички неправди в света стига да наберете един импулсен телефон и да сте в състояние да чуете дългите тиради, които радостно всмукват парите ви...

Ако има професия достойна за уважение в този проклет свят пълен с налудничави истории и странни богове, това безспорно е достолепната професия на пророците. Дълбоко лъжа е, дами и господа, че най-древната професия е тази на проститутките - това не е лошо като идея и определено е по-пикантно като мисъл, но е съвсем погрешно. Най-древната професия се практикува от пророците, които са като скакалци, понякога не можеш да ги видиш цели столетия, а друг път нахлуват на цели орди и тогава не можеш да си поемеш дъх от пророчества и се объркваш тотално.

Но пророците са готини, защото си позволяват да поглеждат отвъд света и да казват някои истини. Друг е проблемът как точно ги казват, естествено.

Тирадата на един средностатистически пророк може да звучи буквално по следния начин и да бъде изказана в произволна одимена подуенска кръчма: „И ще дойде някой, ама после ще се скофти, а пък всички са педераси и що никой, да го еба, вече не черпи, няма как хлебарките са силни - има нещо в мъглата, макар че е по-добре да му пийна и още, няма ли някой да ми даде двайсе лева, идва дим и облак, ало, маце, що ме подминаваш, дай да ти пипна бедрото, има домати в края на хоризонта и кво ще стане точно на никой не му дреме!".

В съвременния свят на отчаяни графомани и налудничави анализатори тези думи могат да бъдат тълкувани като смразяващо пророчество за това, че икономическата криза не само, че няма да свърши скоро, но и, че ще дойде денят в който корпоративните босова и неолибералните анализатори ще бъдат принудени да станат нещо като гей-проститутки, за са скърпят бюджета си за сътворяване на нови теории и хаоси в света. Може да се тълкува и като уникално пророчество за това, че един ден сервитьорките ще вземат властта в тая държава и ще сложат нещата на техните места по много красив, радикален начин, а и не само това – ще бъдат с къси поли и ще предоставят сметката на когото трябва когато трябва. Това за хлебарките ще е трудно да го изтълкуваме, защото може да означава, че или Иван Костов ще живее 3000 години, или, че Бритни Спиърс най-накрая ще зареже музиката и ще се отдаде изцяло на порно-кариера. Казва ли ти някой? А това, че на никой не му дреме си е буквалната истина, дами и господа.

И така – в света в който история няма, политиката е безумна, а и самият свят е младенец на няколко секунди – единственият автентичен глас на истината може да бъде само гласът на пророците. За да е интересна задачата по тяхното откриване обаче, Аллах се е погрижил да постави интелектуални капани като ни е метнал и 9 хиляди лъжепророка. Библейските пророци, тези които в крайна сметка предсказаха някои неща, не са владеели пиар трикове и не са инвестирали в телевизионна реклама, за да представят своя дар на хората, а са намирали авангардни решения, за да оповестят истината в света. И тогава, да, да, да, точно тогава, дами и господа, ефирни читатели на безумието ми, точно тогава значи, се изпълних с увереността, че пророкът в сътворения преди секунди свят съм точно аз. Знам, че един ден тези думи ще бъдат тълкувани или като зашеметяващо откровение или като психиатрична диагноза, но в настоящия момент не ми пука особено много.

Всъщност пука ми единствено това, че ако аз съм Пророка в този свят, то той е загубен. Защото в мига в който се опитах да формулирам послание към него, думите ми изчезнаха. Потърсих изящни форми да обясня мистичното знание, но уви гледането на порно и четенето на революционни есета, окончателно са прогонили изящните метафори от съзнанието ми. Стигнах само до извода, че дори и необяснен светът е прекрасен. Толкова прекрасен, че понякога се питам защо ли искам да го променя. Не, не, не, никога няма да се откажа от идеята за това, че светът трябва да бъде променян, но пророческите ми дарби стигат единствено дотам, че да мога да възкликна удивено: „Животът е хубав!”. Да, това е моята разлика с останалите пророци. Не ги знам какви са били те. Аз ще съм пророкът от плажа. Седящ на белия пясък и вдигнал зелен коктейл в ръката си. Намерете ме там, под палмите, срещу вълните и ако не съм много опиянен ще ви доразкрия остатъка от всичките си останали пророчества.

Животът е хубав. Светът е млад. История няма. Бъдещето тъне в неясна светлина. Всичко може да се случи. Хаха, черпете по бира и ще ви светна как да извличате смисъл от всичко това.... Нали разбрахте къде точно може да ме намерите?

Комфорт

Новата власт започва своята дейност с невиждан кадрови комфорт. Само за една седмица няколко ключови фигури в управлението се оттеглиха, за да дадат място и пространство на новия кабинет да управява спрямо своите виждания. Така оставка подаде Петко Сертов, оставки хвърлиха шефове на агенции, от поста си се оттегли дори несменяемият като ирански аятолах секретар на Народното събрание Огнян Аврамов...
Нека да припомним, че предишното правителство не разполагаше с такова политическо пространство. Ключови шефове на агенции и секретари по министерства се заинатиха и си останаха по местата. Никой не хвърляше оставки, нито пък намекваше, че е готов да си отиде, за да може кабинетът да управлява спокойно.
Контрастът между двата старта дава повод за размисъл. Предишното управление бе блокирано със стари чиновници, но въпреки тях то все пак издържа четири нелоши години. Новата власт получава пространство, но никак не е сигурно, че знае какво да прави. Да не говорим за съвсем леките журналистически съмнения как точно се осъществява това хвърляне на оставки. Може би правителството и неговият лидер са намерили тайни начини за събуждането на доброто начало у хората? ГЕРБ получават цялата власт, а сега вече дори не могат да намерят кой да им пречи. Но оттук нататък всеки провал ще си е лично техен. Честито!

Шампанизацията на българската левица

Никога няма да забравя първият празник на Бузлуджа на който отидох. Бях млад, неопитен, не познавах никой, но пък безумно ми хареса. Аз съм човек на политическите емоции, а в прагматичния свят в който ни поднесоха да живеем съвсем няма такива. Бузлуджа стана много радикален символ за мен. Място, което фокусира надежди, емоция и идеи по един уникален начин, за да препотвърди отново и отново, че голяма част от левите идеали са универсални, красиви и винаги ще звучат съвременно. Първата ми Бузлуджа беше още по времето когато Георги Първанов беше лидер на БСП... Много отдавна. Беше август, но духаше силен вятър. Кой ти помни обаче студа, емоцията беше важна.

На следващата Бузлуджа беше ужасяващо топло. Пак ще кажа – кой ти помни топлината, важна беше общността. Виждах хора като мен, с моите идеали, с моите цели, опиянение от моето желание за промяна на света. Естествено след това почти не съм пропуснал нито един празник на Бузлуджа. Аз съм социалист и се гордея с това...

Но стига толкова за радостите, сега ще ви поговоря за горчивината. За това как са подменили моят свят и какво се опитват да ми пробутат днес. Ще се опитам да ви разкажа за един малък, но много показателен детайл за който за първи път си дадох сметка на тази Бузлуджа през политически съдбоносната и кръстоносната 2009 г.

Това мое откритие ме разтърси из основи, защото за първи път си давам сметка за него и то ме накара да осъзная БСП по съвършено нов начин. Групичка журналисти на Историческия връх отивахме към събранието на младежкото обединение. Тогова забелязах с какви коли са се качили каймакът на соцелита на Бузлуджа. Единият с „Додж” за стотина хиляди лева, другият с джип за 150 хиляди лева, третият със свръхлуксозно "Ауди", което отдалече казваше "безумно скъпо съм". Голяма част от назначените младежки лидери също бяха с такива коли. Тези пичове дори не бяха усетили жегите, защото в климатизираните им коли няма такова нещо като жега. БСП бе се сринала в опозиция, но готините червени пичове с кеф си караха джиповете, чиято сумарна стойност сигурно би надхвърлила 15 милиона лева.

В същото време в напечената утрин в очакване на митинга към върха бяха заприиждали стотици автобуси пълни с обикновени хора, които се събираха пореден път. За кого се събираха този път левите симпатизанти? За да викат за пичовете с джиповете? За да пълнят политическото им самочувствие и да кешират опозиционното им депутатстване?

Всички тези снобарски коли бяха в изключителен контраст с обикновените хора, които се събираха на върха, някои от тях дори отделили своите последни стотинки да си платят пътя. Този отвратителен контраст – елитът с джиповете срещу хората с автобусите, който напомня на индийско кастово противопоставяне е разтърсващ, защото е като събуждане от филма „Матрицата”. То е като да ти дадат червеното (ех, червеното!) хапче, за да погледнеш най-накрая за истинската реалност.

В един момент дори с ужас се попитах - а дали в БСП всъщност няма 2 партии - тази на хората с джиповете и тази на хората, които се качват с автобусите. Дали тези с джиповете осъзнават какво правят? Как така този самоназначил се елит, който прави всичко възможно да се самовъзпроизвежда си е узурпирал и правото върху лявата реторика и идеи? Откъде-накъде?

Кога обаче допуснахме БСП да стане партията на хората с джиповете? Кога дадохме шанс идеалите на хората с автобусите да бъдат подменени? Кога джипът се превърна в основно средство за придвежване на оялите се соцбуржоа и защо, мамка му, защо продължават да ни ги набиват в очите? Как стана така, че БСП се превърна в партия на бедни пенсионери, които глауват за червени олигарси, без между тях да има нищо? Въпросите в един момент станаха три пъти повече от отговорите.

Либерализирана и шампанизирана докрай БСП бе позволила джип-кастата да вземе връх. Шампанското е коварна субстанция. Замъглява главата и те кара да плюеш върху света. Изолира те от него и те кара да го презираш. А после се изпълваш с желанието да си купиш джип. И тези с джиповете, които нямат нищо общо с левицата, освен елементарното назоваване, като брамини ни повтарят все едно и също нещо. Някакви си псевдолеви мантри и богословски речи. Джип-социалистите са особена порода. Те вече никога няма да бъдат като другите хора, защото са забравили какво е това. Те искат единствено власт и вероятно ходенето на Бузлуджа е просто досадно задължение, което трябва да свършат, за да презаредят матрицата на собственото си удоволствие и просперитет.

БСП не може да си позволи да стои дълго в този шизофренен сценарий, разкъсана между джиповете и автобусите.Тези, милионерите, тези, забравилите да ходят пеш, тези, въобразилите си, че партията може да бъде тяхна, си правят сметката по изключително грешен начин. Левите идеали се нуждаят от реализация. А те не могат да бъдат осъществени от елитарни буржоа, за които социална политика е просто поредното клише, а справедливост – дума, която да търсят в речника.

БСП е партията на хората в автобусите. На тези обикновени хора, които наистина знаят и могат да оценят силата, която ги събира на поляната под върха. Тези хора нямат нищо общо с джипарския си елит, който ги използва единствено като ракета-носител. Пуснатите бюлетини могат да бъдат ракетно гориво, но те са до време. От един момент нататък хората в автобусите ще си потърсят идеалите. Тежко на тези у които не ги намерят. Честно ви казвам...

Когато видях джиповете и луксозните коли осъзнах и друго. Този политически сценарий на подмените е игран много пъти. „Животинска ферма” на Оруел е добър пример за това. Накрая книгата свършва със смущаващото прозрение – погледът минава от човек на прасе, от прасе на човек, но не може да открие никаква разлика. А вие можете ли да откриете разликата между тези с джиповете и техните конкуренти? Тези с джиповете дори са по-лоши. Защото лъжат и подменят идеите. Защото нямат нищо общо с нас. Защото те прецакаха всичко. И искат да продължат да го прецакват...

Няма да спра да ходя на Бузлуджа. Защото БСП е нещо много по-голямо и вълнуващо от сегашните й паразити, които се опитват да я сломят чрез смазващия блясък на своите джипове. Бузлуджа винаги ще си остане моят връх, както е връх и на всички останали обикновени хора, които неизменно се събират. Тези с джиповете не могат да ни вземат върха. Не могат.