Хеви-метъл левица

Никога не подценявайте музиката като политически гид в света. Всяка мелодия по земята може да се окаже коварно политическо послание, което не е чак толкова лошо, ако се замислите. Още едно правило - никога не се доверявайте и на външния вид на музикантите. Може да изглеждат като престарели хипита, а да са заклети привърженици на войната в Ирак, а понякога да приличат на същества от други планети, но да са твърде в час с политическите реалности и прогресивните идеи.

И сега нека да разкажа една политическо-музикална история. "Рамщайн" са ми любима група от много време, но от седмица – две насам съвсем сериозно се вманиачих по песента им "Links 2-3-4". Понеже не разбирам немски доста рядко съм се замислял върху смисъла на текста, но случайно ми попадна негов превод и издивях от радост. Заради сценичното си присъствие, готическият глас на вокала Тим Линдерман, заради подчертано басовите му напеви, "Рамщайн" не веднъж са получавали обвинения, че ги влече нацизмът, че клонят към крайната десница и много други политически заклеймявания. Очевидно по някое време на тях яко им писва на бъдат дъвка на некадърни журналисти и пишат песента си "Links 2-3-4". В нея с удивление открих страхотни думи:

Могат ли сърца да се разбиват?

Могат ли сърцата да говорят?

Могат ли сърца да се измъчват?

Могат ли сърца да се отмъкват?

Те искат сърцето ми да е отдясно,

Но виждам аз, там долу,

Че то си бие вляво!

Те искат сърцето ми да е отдясно,

Но виждам аз, там долу,

Че то си бие в лявата гърда

Завистникът го е познавал зле!

След грохота на журналистическите думи музикантите не издържат и в песен обясняват очевидното – сърцата са в ляво и там се раждат идеите. „Рамщайн” са от Източна Германия и са от прокълнатото поколение, което трябваше да живее в две реалности, едната зад стена, другата, когато стена нямаше, но разделението между хората остана. Не знам дали някой от групата, може би по-вероятно не, е чел книгата на бившият финансов министър на Германия Оскар Лафонтен, днес лидер на германската левица „Сърцето бие отляво”. Винаги ми е харесвал края на неговите разсъждения. Той казва, че идеите му не са за продан на борсата, сърцето му също, защото бие отляво... Всъщност чели са я – немските журналисти така твърдят!

Ето как зад всяка песен можем да открием политиката. Политиката е коварна – тя е навсякъде.

Всъщност нека да не се заблуждаваме за силата на музиката. Германците пак си гласуваха за десницата на изборите. Избраха Ангела Меркел (източногерманците нахлуват!) отново за канцлер и отредиха на част от левицата – социалдемократите тъжната съдба философски да се питат с какво са разгневили вселената, за да получат най-ниския си резултат. Не знам дали европейската левица си пада по тежката музика, но тя определено има да отговаря на толкова много въпроси, че едва ли има време за забавления. Крахът на голяма част от левите партии в Европа стана толкова очевиден, че от един момент нататък се превърна в нещо като обикновена част от пейзажа.

Анализаторите дадоха стотици логични обяснения за тази черна дупка в която са попаднали левите. Сред тях са твърде очевидните – че левицата така сериозно се заигра с десните идеи и практики, че в един момент стана почти неотличима от своите конкуренти. Старата шега ненапразно казва: „щом крякаш като патица, ходиш като патица и плуваш като патица има голяма вероятност да си патица”. – тоест щом провеждаш дясна политика, говориш като десен политик и отдавна си забравил големината на банковата си сметка, ами има огромна вероятност да се числиш към левицата само на думи. Може би заради това е грешка на европейските леви, че не слушаха „Рамщайн” – някои истини се виждат само на емоционално ниво. Усещат се само със сърцето. Ако си го запазил отляво.

Според мен именно този анализ бе спестен на цялата европейска левица, а нека в това число да не изтърваме и българските й представители. Не можеш да влезеш в пълната зала с обикновени хора, слизайки от „Мерцедеса”, носейки костюм за 2 хиляди евро и да им обясняваш, че мислиш за тях, докато прекрасно знаеш, че не е истина. Хората могат да не мислят в политически термини, но всеки със сърцето си усеща фалша. В левицата всеки фалш кънти като сбъркана на концерт нота.

Десните са в по-лесна ситуация, защото хората гласуват за тях основно когато са изплашени от нещо. Десните нямат нужда да се впускат в морални въпроси и изтощителни идейни дебати. Те са това, което са – често непроменяеми, с популистки речник и думи, с глупавите си клишета и свръхзакостенели разбирания, с тъпанарската си склонност да се кланят единствено и само на свободния пазар, и хората въпреки това ги избират отново и отново. Защото десните имат само един коз - те не обещават морални неща. И заради това всеки път в който левицата прави компромис, тя се обезмисля леко. Въпреки туптящите отляво сърца.

Нека да оставим за миг „Рамщайн”. Един от великите певци на Великобритания Джарвис Кокър, вокал на супергрупата „Пълп” още през 1999 г. написа песента „Кокаинов социализъм”, за да може да изрази цялото си огорчение от това, което Тони Блеър прави с идеите на лейбъристите. В иронично-черният текст на песента – активист на лейбъристката партия кани групата да си смръкнат от неговия кокаин, докато ги убеждава, че трябва да пеят за бъдещето на нацията и за още една победа на изборите...Вплетени в коварните политически цикли левите партии в Европа май наистина забравиха основното си предназначение – че трябва да са на страната на обикновените хора, тези, които има обикновени мечти и амбицици, но за солта на живота. Че трябва да са на страната на бедните и измъчените, простете, ако това ви звучи архаично, но то не е.

Пак ще ви припомня – нявсякъде можем да открием политическа история, стига да знаем как да гледаме правилно върху нещата. Музиката освен много въпроси, може да формулира и доста отговори. Красивото е, че те стигат до всеки човек по различен начин. И най-накрая се оказва, че музиката днес е по-мощен обединител отколкото политиката. Това е странно, но донякъде красиво. Левицата днес не е загубила привлекателност. Хората винаги ще се вълнуват от левите идеи и заради това един такъв текст посветен на изборни загуби може да прозвучи дори и оптимистично. Защото видях с очите си в клиповете на „Рамщайн” как един цял стадион с хора припява на тяхната политическа песен. Дали можем да определим това като хеви-метъл левица?

И заради това нека да приключим с един съвет. Нека лидерите на левите партии, които губят избори и се чудят гръмко защо е така, да направят нещо много просто. Нека да проверят дали сърцата им всъщност не бият отдясно...

За полицейщината и сандвичите със свинско

В стихотворението си "Джордано Бруно" един от петимата Нобелови лауреати за литература на Русия Иван Бунин споделя със света: "Разрухата е творческо кипение". Ако приемам поетичната му формула за общовалидно правило, то в България творчеството никога не е спирало. Дори и за минута.
Примерите за разруха са толкова много, че вече хората дори не ги забелязват. Но има цели сфери от обществения живот, които носят трайни следи и рани от упоритата българска страст да започваме всичко от нулата, а после да се чудим защо нещата не са в ред. Най-големите белези идеолозите на разрухата като творческо кипене са оставали в сферата на сигурността. Простото изчисление показва, че идеите там се размятат с такава скорост, че дори средностатистическа манекенка не може да си смени грима за това време. За 3 години - три закона за МВР. Нови правилници на половин година. Една година, след като бе създадена, правомощията на ДАНС бяха трансформирани от новата власт и отново се върви към пълен вакуум.
Най-интересната идея обаче бе огласена вчера от средите на управляващото мнозинство - от ГЕРБ и "Атака". Те внесоха законопроект за закриването на Бюрото за контрол върху специалните разузнавателни средства и прехвърлянето на тази отговорност върху подкомисия в парламента. Нека припомним, че това бюро заработи в началото на лятото, а два месеца по-късно, изпълнени с творчество и кипене, ГЕРБ и "Атака" вече държат да го разформироват. И понеже всички вкупом страдат от дефицит на памет при всяко ново управление, нека отново припомним, че бюрото бе създадено в резултат на дълга дискусия върху необходимостта от граждански контрол върху това, което популярно наричаме "слухтене" от страна на държавата. Ходът на управляващите е тотална стъпка назад, защото тази толкова специфична дейност ще бъде контролирана по неясен начин. И защо изобщо не се дава шанс на бюрото да заработи както трябва? И защо всички експерименти, които ни докараха разрухата, са все в сферата на сигурността?
Нека не звучи тежко, но най-голямата заплаха пред България в момента е ширещата се полицейщина. Полицейщината е освен политическо и психическо състояние. А ГЕРБ, заедно с партньорите си от "Атака", вече показват мислене единствено и само в тази посока. Поредният им законопроект е и поредната тухла от "кулата" на разбиранията им за управлението - целият контрол да е в техните ръце. Това мислене е несъвместимо с демокрацията, точно както Осама бин Ладен е трудно съвместим със сандвичите със свинско. Политическият контрол върху СРС-тата обаче е нещо доста по-опасно от високия холестерол. ГЕРБ може да се опита да концентрира цялата власт в ръцете си, но рано или късно ще стане жертва на собствената си разруха и кипене.

Диалози в бурята

Когато има ден на диалога, това като минумум предполага, че има две страни, които да чуят аргументите си. Защото всеки разговор предполага разбиране и изслушване. В ситуацията на криза обаче вчера местните власти за пореден път организираха деня на диолога с централната власт и след като той премина, можем да зададем въпроса - получи ли се диалог?
Кметовете се оплакаха, че кризата е достигнала до тях по мрачен начин - очертава се всички общини да бъдат на червено с 450 млн. лева и с рязко намалени собствени приходи. Това е все едно да пуснеш кораб в бурно море и да го оставиш без платна. Притеснението е разбираемо, но то определено не бе чуто. Защото вместо активно да вземат участие в деня на диалога, представителите на ГЕРБ обявиха два дни по-рано, че внасят бюджета за 2010 година в парламента. Този бюджет за първи път не е съгласуван с абсолютно никого и не е ясно изобщо какво представлява, нито каква политика ще изразява. Ролята на изслушващи проблемите този път поеха опозиционните депутати. Вярно е, че когато става въпрос за финанси, кметове и общини, народните представители от различните партии тежат еднакво, защото тяхната роля може е единствено да си запишат предложенията, за да ги предложат на кабинета.
От ГЕРБ обаче подходиха като английски аристократи в толкова тежка обстановка. Подготвили са някакъв си техен бюджет, неясно какъв, обсъждали са го неясно къде и са решили, че той ще въплащава тяхната политика. Политическата роля на бюджета е огромна. А не е ясно дали той ще може да реши проблемите на общините. Казано просто, страната е изправена пред огромен проблем. Това, че общините са на червено, означава, че няма да има пари за ремонти на пътища, няма да достигат средствата за социални услуги, не е ясно как общините ще финансират детските градини и местните културнни институции. Това е истинското лице на реалната политика. Заради такива проблеми се прави ден на диалога. За да могат да бъдат решени.
Вместо това обаче видяхме два монолога. Единият трагичен - на кметовете, другият самоуверен - на ГЕРБ. Така всяка пиеса може да се зареди с драматизъм, но проблеми никога няма да бъдат решени. Разговорът между глухи е неприятно занимание. Заради това е интересно, след като не иска да си говори с общините, с какъв ли бюджет ще ни зарадва ГЕРБ и дали изобщо има визия за справяне с тези уникални проблеми. Отговорността е твърде голяма - защото, ако се провалят в политиката си по отношение на общините, независимо от прехвалените на думи екипи и експертност, управляващите ще се провалят във всичко. Толкова е просто и ужасно.

Анатема за „Бяла роза”

(в този текст ще срещнете – музикални проклятия, вселенски недоразумения, политически шашмалогии, представители на властта, псевдофилософски радикални размисли и естествено солидна доза нарцисизъм)

Вселената мрази големите обобщения. Защото винаги, ама абсолютно винаги ще се намери приятно изключение от всяко правило, което можем да изведем, а знайни и незнайни философи ще ти натриват носа с това изключение отново и отново при всяка ситуация. Това е универсално правило, запомнете го и когато ви се случи подобна ситуация, спомняйте си за скромния автор на извода и отправяйте по някоя друга добра дума за него към астралните измерения.

Въпреки, че големите обобщения винаги се обръщат срещу своя автор, аз твърдо съм решил да споделя с вас едно такова. След определени размисли в различни ситуации и пространства, моя милост стигна до извода коя е най-дразнещата българска песен писана някога. Тази песен е продукт на Сатаната и неговите отрочета, но с упоритост достойна за български катаджия решил да изкрънка пари от шофьор на улицата, тя постоянно се върти по всички купони, където й да се намираш. Става дума за прокълнатата вовеки песен „Бяла роза” от певица на име Славка Калчева. Тъкмо човек навдигне ледената бира и му се прииска да помълчи за минута, за да се наслади на миговете кротко щастие и на всеки купон, на всяко масово събиране, изведнъж някой ошлайфан и идиотизиран диджей с мазен глас обявява: „И сега за всички, значи, едно българско хора – „Бяла роза”! Нека да излезем да поиграем, за да покажем, че сме българи”.

Естествено глътката ти се вгорчава, храната започва да има вкус на талашит, а този демон Славка Калчева започва да вие в налудничавия ритъм:

Бяла роза ще закича,

бяла роза със бодлите,

но пази се ти пази се,

Бяла роза ще закича,

бяла роза със бодлите,

но пази се ти пази се.

Стомаха ти се обръща, идва ти да фраснеш музикалния оформител с бирената бутилка и всяко настроение отива по дяволите. Да не говорим за тоталната склонност на околното народонаселение да скача на хоро при тази песен. Хорото на средностатистическа българска сбирка, където биха пуснали Славка Калчева е сюрреалистична гледка – мацки с къси поли подскачат в ритъма на ръченицата, чичковци пък се пънат все едно танцуват македонско хоро, други са подобни на мен – не отбират от ритъм и само гледат да скачат, да се смеят и да се опитват да не изглеждат твърде нелепо. А на фона на тази танцувална гмеж диджеят продължава да върти песента отново и отново, докато всяка проклета мелодия не заприлича на нея, а на нито една маса няма достатъчно твърд алкохол, за да ти избие проклетата песен от главата, както и образа на тази мома, която час по час ходи на чешмата...

И сега представете си една история. За целите на политическата литература ще предположим, че главния герой съм аз и донякъде наистина съм аз, но определено няма да издържа на изкушението да не надаря този литературен мой Аз с черти, които моя милост не притежава и не се очертава да притежава поне в близките 400 години. Това ще е история за леко политическо отчаяние, банална като депутатско клише, но в крайна сметка се надявам да докаже не, че светът се нуждае от промяна, а че проклетата песен на Славка Калчева може да ти обърка съзнанието си с този демоничен рефрен.

И така. Стоя си аз на купона на левите депутати в Боровец и отчаяно се питам къде съм попаднал. Отчаянието ми съвсем не се дължи на присъствието на леви депутати, въпреки че на една огромна част от тях ми идва да им откъсна главите, защото заради техните идиотщини всички лявомислещи хора в България изпаднаха в криза, а заради присъствието на четири журналистки на моята маса, които не млъкват, а подгрято от една ракия съзнанието ми упорито оприличава тези гласове на идеята някой да драска със стъкло по асфалт. Журналистките заливат масата с мнения по всичко съществуващо във вселената, а едната от тях упорито ми твърди, че без нея цялата политическа система щяла да рухне, защото тя и само тя (комплексът за божественост е отличителна черта на тъпата българска репортерка) можела да внесе нормалност в политически език, да го пренесе до народа и да го преведе до стойности разбираеми за таксиджии, фризьорки и други такива медийни потребители. На плахият ми опит да възразя, че не съм срещу разбираемия политически език, но все пак трансформацията на сложните теми до не повече от трисрични думи няма как да не роди поредната малоумна бойкоборисовщина, тази същата гениална репортерка ме обвини за класически конформист на политическа система, която се била самозатворила, а аз съм бил нещо като неин адепт.

Пресъздавам ви частичка от безумните разговори, за да разберете защо в един момент предпочетох да отделя повече внимание на яденето, пиенето и музиката, която върви за фон. Диджеят започна от ниски нива – Тина Търнър, музика от 80-те години, приятни поппарчета, мина през някакви позабравени песни на Мадона, хвърли се в лиготиите на Ричард Маркс, изобщо, за да не забелязвам налудничавите разговори – забелязвах музиката. Депутатите от левицата – между другото твърде оредял кръг – си говореха разни неща. До мен долитаха отделни думи – „опозиция”, „и тогава”, „това вече не се търпи” и нещо подобно, а на мен ми се струваше, че съм попаднал в изкривен свят в който никой не говори това, което трябва. Лидерът на левицата също обикаляше от маса на маса, минаваше и покрай другите журналисти, опитваше се да разказва вицове, а в един момент дори ми стана жал за него. А диджеят още не се беше развихрил. На масата ми ставаха и сядаха депутати. Аз се опитвах да им кажа някакви неща, ама в главата ми цареше такъв хаос, а пък и от четирите други репортерки можех да се вредя единствено, ако трябва да разкажа някой виц, иначе те като орлици се късаха вниманието депутатско и като богомолки се ревнуваха една друга коя повече говори с политическите тела на нашата маса. Трудно ще пресъздам какво точно питаха. Стори ми се, че през по-голямата част от времето – репортерки и депутати прекараха да си говорят за други репортерки и други депутати – и да вярно е, не бива да бъда политически перфекционист – но разговорите за това просто ме убиваха....

Най-накрая на нашата маса се настани и лидерът на левицата. Симпатичен и прилежен. Дори седна с известно неудобство. Понеже настана тежко мълчание, а диджеят никак не помагаше с упоритото си желание да върти единствено поппесни и да чака някой да се излъже да стане да танцува, лидерът реши да ни забавлява известно време с истории за един от бившите си коалиционни партньори с аристократична кръв. Тук вече се намесих аз, защото не исках репортерките на масата да откраднат темите и го попитах за новия премиер. Последва тежка въздишка и поглед на недоумение. „Знаете ли?” – казах аз също с въздишка – „Откакто ГЕРБ са дошли на власт всеки разговор за политика между лявомислещи хора завършва в подобен интелектуален ступор!”. Не знам защо му го казах, но лидерът определено ме изгледа с подозрение. Защото всъщност аз исках да му кажа, а не му го казах – силите ми не стигнаха – че го държа отговорен донякъде за загубата, че ако не бяха се държали като мишоци, че ако се бяха сетили навреме, че са левица, днес нямаше тъжно да стоим по масите и да се чудим в кой свят живеем. После обаче не издържах да бъда грубиянин и вместо да обиждам лидера на левицата, излях на един дъх мнението си за новия премиер, а употребих дори и някои брутални думи. „Но имам една надежда – след Пиночет рано или късно идва Чавес”, споделих кредото си.... Лидерът на левицата се опита да ми каже нещо по темата, защото го видях, че сериозно се замисли за думите ми. И тогава шибаният диджей пусна „Бяла роза”, а лявото депутатство реши, че това е мигът в който трябва да демонстрира патриотичен подем и да заиграе хоро на тази противна песен. Та мигът на ляво политическо откровение премина, не чух каквото ми се искаше да чуя, пък и нямах надежда, че дори и без тази песен ще чуя нещо хубаво...Но пак ще повторя – анатема за „Бяла роза” и за този демон Славка Калчева.

Малко след това станах да си ходя. Беше някъде към полунощ. В Боровец нахлуваше доста хладен вятър, имах да вървя два километра до хотела и ги извървях в тишина, но най-интересното е, че ми беше доста леко на душата. Все едно след дълъг период на мълчание, нещо непоносимо за приказлив човек като мен, най-накрая отново съм намерил част от верните думи, сякаш отново съм в състояние да си обяснявам света и да го разбирам, а това е велико усещане, наистина велико.

На другия ден докато закусвах в ресторанта пускаха само рокаджийски песни, а няколко пъти се извъртя и великото парче „Urgent” на Форинър. Усетих, че съм бил на прав път в емоционалните си усещания предходната вечер. Има мигове в човешкия живот в които си струва да пушиш. Този беше един от тях. Аз нямах цигара, но ако имах щях да я запаля, да отпия две глътки от кафето и да се наслаждавам на музиката. Музиката, приятели – нея никога не могат да ни отнемат! 

Това пак е глобално обобщение. 

Не е ли хубаво?!

Оцеляване

Вчера "Цената на истината" се качи на политическата сцена. Да припомним - "Цената на истината" е онова предаване, в което хора от народа за някой друг лев влизат в разтърсващи самопризнания за авантюри, грехове и престъпления. Та вчера шефката на парламента Цецка Цачева направи смайващо признание, от което нас, нейните граждански партньори, много ни заболя. Пред журналисти в Добрич тя каза следното: "От това как ще бъде балансиран бюджетът за следващата година, ще зависи оцеляването на институциите". Като един съпруг, шокиран от изневярата на своята половинка, и ние сме разтърсени от главното предназначение на бюджета. И започват да ни връхлитат подозрения. Къде в тази политическа класация е оцеляването на простите хора с техните претенции за прилична заплата, пенсия, достъпни лекарства, учебници и прочие? Истината винаги се превръща в екстремно занимание. Заради това смело можем да предположим, че след "Цената на истината" ще ни се наложи да оцеляваме като в "Сървайвър". Този път вместо в джунглите на Амазонка или в слънчевите пустини в държавата на институциите, които сънуват бюджет, удобен единствено за тях.

Кратко разследване за убиеца на българския език

Ако попитате някой руски литературен критик за това кой е писателят, който най-добре е успял да пресъздаде в романите вроденият във всеки език абсурд, отговорът ще е само един – Андрей Платонов. Този загадъчен и талантлив руснак дори бе наречен явление от езиково, а не от литературно естество. При Платонов сюжетът се движи не толкова от действието, а от езика. Просто той като писател има уникалната дарба така да сгъсти изреченията си, че да да започнат да звучат като куршуми. Един от критиците възхитено бе отбелязал, че всяко изречение в неговите романи изкарва на бял свят скритата есхатология на граматиката, както и, че създава и убива езика. Платонов взима обикновените клишета, слага ги навсякъде из вселената и така разрушава всичко, което смятаме, че знаем отпреди. Ето един пример за това взет от романа „Чевенгур” –„Следващите дни над Чевенгур, както още и от самото начало на комунизма, бяха все слънчеви, а нощем се появяваше новата луна. Никой не я забеляза , само Чепурни й се зарадва, сякаш на комунизма му беше необходима и луната. Сутрин Чепурни се къпеше, а денем стоеше насред улицата на едно изтървано от някого дърво и гледаше хората и града като разцвет на бъдещето, като всеобщо въжделение и собствено освобождаване от умствената власт - жалко, че Чепурни не можеше да се изразява.”

Платонов е коварен гений. При него няма подразбиращи се думи. Декомпозира клишетата и ги превръща в литература. Идеята обаче не е да си говорим за Платонов. Давам го за пример за висш пилотаж в езиковата сфера. Въпреки, че показва динамитният заряд на всяка дума, руснакът дърпа езика напред и го запраща в космоса. Ако не ви се чете роман от него, някога като ви е скучно намерете сборника „В прекрасния и гневен свят” и ще се убедите за какво говорим.

Тези дни обаче аз по случайност открих един български последовател на Платонов. Уви, този последовател съвсем не можем да причислим към гениите в света и за разлика от руснака той умъртвява езика, за да може езикът да си стои мъртъв завинаги. Говорим разбира се за българският премиер Бойко Борисов, който винаги се е отличавал с изключително пренебрежително отношение към това, което наричаме български език, както и към неговата логическа нормативност. Неговото интервю пред вестник „Труд” е нещо като мини-езиков апокалипсис. Всяко изречение може да те захвърли едновременно в плач и смях. Съвсем няма да коментирам политическите заявления на премиера, които са смазващо плашещи (като това например, че неговите министри са плахи експерти и заради това всички решение трябвало да минават през Него), а ще се спрем на неговите езикови еквалибристики, които бележат как един ден българският език ще умре.

Е, това вече е прекалено! Ние не сме казали, че след девет месеца кризата си заминава. Ние даваме в следващите три по три, по три месеца какви мерки взимаме. И очакваме в този период евентуално те да дадат резултат. А не че след девет месеца ще се оправим. Това да не е...

Апотеозът на узаконените банализми тук е очевиден. В самото интервю, че видите, че журналистката след тази реплика пък му подава почти талашитеното сравнение за тези 9 месеца – с бременността. Бойко Борисов и неговият език бележат смъртта на конкретиката. Премиерът ни никога не влиза в експертни детайли, защото езикът там го плаши и той винаги намира езиков изход в някоя свръхбанална история, която да го екпонира като обикновен човек с обикновен произход, но големи преживявания. Това свеждане на политическият език до лафовете от Банкя освен, че е симптом за кризата на политическата лексика е симптом и за криза на самия език, защото само този език успява да постигне някаква степен на обществена разбираемост.

Там няма кой да ти каже такова нещо. Много са интересни отношенията между лидерите, те си говорят на малки имена.

Горният цитат пък е едно репортерско наблюдение на Борисов върху политическите реалии в Брюксел. То е смазващо със своя инфантилен провинциализъм. Не ме разбирайте погрешно – не съм склонен да поставям върху провинциализма лошо клеймо, както правят задъханите глобализатори. Баналността на наблюдението обаче вече задава съвсем друг поглед върху политическата конструкция ГЕРБ. Понеже в пристъп на езикова честност Борисов си признава, че решенията минават през Него, то ако съотнесем експертността на този кабинет към баналността на неговия ръководител, резултатът ще е нещо като горното изречение. Език, който не засяга проблема по никакъв начин, а представлява нещо като отделна вселена. Тази вселена е неразбираема за здравия разум и е като артефакт от друг свят. Заради това наблюденията на Борисов са стряскащи облечени в езикови форми. Той не може да обясни нищо друго като впечатление освен това, че те си говорят на малки имена.

Затова избухнах. Заклевам се, дума нямаше да кажа, ако не бяха ме предизвикали журналистите в Брюксел. Обясних им, че Кунева излезе на избори срещу нас с ясното съзнание, че иска да е еврокомисар и е лъгала избирателите, като се кандидатира за евродепутат. Най-човешки й казах: “Меги, направила си всичко, окей, колкото повече успешни българи имаме, толкова по-добре. Но не може да се целиш в най-платения и най-важния пост в Европа, при положение че твоята партия я няма и в парламента.” Ако я имаше, сега можем да водим политически разговор. Да излязат и да кажат: Даваме 10 депутати на ГЕРБ до края на мандата, ако изберат наш еврокомисар. Но тях ги няма! А Кунева има с какво да е полезна за държавата. Ще говорим.

Умишлено вадя по-дълъг цитат, защото, ако го бях съкратил, опасявам се, че никой не би схванал този логически и езиков пъзел, който се нуждае и от известно политическо разяснение преди да се потопим в неговата езикова прелест. Очевидно фриволното отношение на Борисов към езика се дължи на изцяло анархисткото му поведение по отношение на политиката. В това премиерско съзнание например е напълно възможен следният логически абсурден процес – НДСВ казват: „ние даваме на ГЕРБ 10 депутата”, ако ни запазят еврокомисаря. Дори четвъртокласник, който вече се е сблъскал с проблема с пъпките, ще се похили върху това това упражнение по неадекватност.

Но забележете езика. Това е овеществен политически мачизъм и тук не говорим за палавото обръщение „Меги”. Говорим за мускулната демонстрация и сритването на НДСВ с похватите на безумния език. Борисов като един експресионист разчупва изречението, преподрежда смислите и най-накрая излиза един гръмокипящ коктейл от политическа смес подобна на продукт на алхимик. Този коктейл не става за възприемане. Борисов просто обръща езика и го фиксира към емоциите, защото разумът е безсилен да го обхване. Той създава свои собствени трафаретни фрази, които като павета могат да смажат всеки череп, посветил се на задачата да ги проумее.

Цялото интервю, цитати от което вече няма да привеждам, е нещо като поглед към един антисвят. Пак един руснак – Андрей Вознесенски имаше цяло стихотворение посветено на антисветовете. В неговия край се появяваше ироничното предположение на поета, че неговата котка като радио в окото си лови света. Дори въоръжени с лъчезарната логика на антисветовете обаче, няма как да не констатираме – местопрестъплението е очевидно, а престъплението публично оповестено. Българският език може да бъде убит и разстрелян. Може да бъде смислово разкъсан и изнасилен. При това с неполитическа лексика, а за целта на злодеянието бе необходимо толкова малко. Просто една журналистка с прислужнически характер и един премиер с претенции да обясни вселената в две изречения. На нас ни остава единствено като следователи от телевизионен сериал тъжно да събираме парчетата от местопрестъплението и да се чудим – възможен ли ще е света отново, когато сме видели как езикът е в състояние да умре пред очите ни...Не искам краят да ви звучи тъжно. Всъщност той е пълен с оптимизъм. Защото винаги съществува надеждата, че един ден когато Борисов доубие езика, той ще унищожи и самия себе си, защото рано или късно неговите клишета и бетонни труизми ще се обърнат срещу него и ще го затрупат. Езикът може да бъде възкресен, премиерите – не!

Мъдрости

Празниците произвеждат мъдрост. Поне в България е така. Е, трябва да поставим думата мъдрост в кавички. Вероятно почивните дни влияят зле на политическата мисъл у нас, защото точно по празниците тя се развихря като торнадо в Карибския басейн.
"Няма как да не бъдем зависими, когато светът се среща с предизвикателства, пред които се изправя цялото човечество", като философ се произнесе вчера Цветан Цветанов. Първият, който успее да разбере думите му, ще получи томче с избраните интервюта на Бойко Борисов. Също така вицепремиерът се отдаде на исторически паралели и сподели със своите сънародници, че преди 100 години България е била по-независима. Питаме се, а от кого ли толкова е зависим сега Цветанов? И дали отговорът на този въпрос също ще касае света и човечеството, взети заедно?
Празниците произвеждат и невероятно количество лъчезарни клишета. "Независимостта е акт на решимост", обяви пред смаяните жители на Велико Търново председателката на НС Цецка Цачева. Много актове станаха напоследък... От толкова решимости пък в един момент започваш да се чудиш как така този високопарен и кух език все изплува покрай важните дати.
Симеон Сакскобургготски пък избра точно важния ден, за да съобщи, че вярва в чудеса. Това ли е смисълът на независимостта. Всеки да говори независимо от разума си? Празниците са хубаво нещо. Поне един път обаче майсторите на метафорите да ги бяха изкарали в мълчание, а?