Мъдрото куче срещу галактическото зелено човече

(Една коледна история)

В минусовите температури Мъдрото куче не можеше да си намери място. То си беше мързеливо по природа (всеки мъдрец стига в своите прозрения до идеята за абсолютния мързел като основна сила на вселената), но в мига в който легнеше някъде на закътано, вятърът като че ли нарочно сменяше посоката си и го затрупваше със скърцащ и искрящ сняг. В един момент то отчаяно прокле гадният свят в който снеговете винаги избират да паднат, когато мъдреците трябва да мързелуват. А снегът си валеше като в коледна приказка, бомбардираше земята с уникални снежинки, правеше разни вятърни спирали във въздуха, и на всичкото отгоре валеше бавно все едно е на забавен кино-кадър, което създаваше едно поетично настроение на пейзажа, нещо твърде далече от бунтовните настроения на Мъдрото куче.
- Няма оправия.... - промърмори с философско примирение Мъдрото куче, сви се на кравай, завря муцунката си под опашката и се опита да заспи напук на падащия сняг, сивия ден и цялата дивотия по света.

... и засънува Мъдрото куче: една голяма поляна със свежа трева, облаци, които са толкова красиви, че от първия миг ти става ясно, че от тях никога, ама никога няма да завали сняг, едно дълбоко лазурно небе... че няма начин да не поискаш да са затъркаляш в тревата и да изчистиш душата си от всички тревоги, философски съмнения, глупости и мании и да се отдадеш единствено на велико щастие и непремерена радост...

- Мръдни малко, братле, всичко си заел... - сепна го от съня един почти нереален глас. Мъдрото куче с нежелание се откъсна от света на безкрайната зелена поляна и се завърна в снежната реалност. По гърба му пак имаше натрупан сняг и то с отвращение се отръска. После се огледа за нарушителя на съня му. Нарушителят беше едно малко и много странно зелено човече. Носът му приличаше на тромбон, а ушите му бяха големи, зелени и смешни. Самото човече беше нисичко, по-ниско от метър, най-вероятно около 30-40 сантиметра, а очите му бяха непроницаемо черни, само където не отразяваха абсолютно нищо, а все едно поглъщаха образите, които виждаха. Мъдрото куче се зачуди дали да изръмжи предупредително, после обаче интелектуалецът в него надделя и то дипломатично се отдръпна, за да направи място под закътаната козирка на странния си гост. Беше обедно време, но снегът падаше, падаше, а хора наблизо не се виждаха - в далечината пробягваха някакви граждани, но всички бяха заети с пазене от снежинките.
- Извинявай, че те питам - не издържа на любопитството Мъдрото куче - ама какво точно си ти?
Зеленото човече се подсмихна или направи най-близкото възможно нещо до подсмихване, присъщо на вида му.
- Не съм оттука, бате. - загадъчно каза то. - Ама ето, че се събираме. Не е ли хубав животът?
Мъдрото куче не разбра нищо. Отдаде го на снега и упоритият студ.
- И все пак, откъде си? - продължи да настоява то.
- Летях през звездите, видях много планети, прекосих девет галактики, после нещо се прецака и ето ме тук.... - каза зеленото човече и поседна под козирката. После подаде ръка навън, остави я за достатъчно време да се натрупа сняг в нея, а след това реши да опита снежинките. Те му харесаха.
- Уххххаа, много качествена пиячка! - възкликна удивено гостът - И при това ей-така на воля...Хубав живот, мама му стара! - възкликна опиянено от щастие човечето.
То повтори няколко пъти процедурата със снега и носът му като тромбон съвсем леко почервеня.
- Странни създания сте вие хората... - обърна се след четвъртата процедура човечето към Мъдрото куче. - Благата се изсипват над главите ви, а вие все се оплаквате...Не е нормално...
Мъдрото куче са замисли дали да опонира на идеята, че се числи към хората, но после се отказа. Нямаше смисъл, а пък и зеленото човече го караше да се чувства странно.
Докато траеше паузата обаче зеленият гост не спираше да пие снега и носът му да става все по-червен.
- Защо си дошъл тук? Имаш ли да ни разказваш нещо?
- Пфууууу... - изпуфтя човечето. - Какво да разказвам? Нали ти казвам - нещо се прецака и попаднах тук. Галактиките са удивително еднообразни, когато прелиташ през тях. Звезди в далечината и нищо друго. Шок и ужас. И тогава попаднах тук. Хахаха. Не схванах как точно. Дори не помня къде ми е летящата чиния. Валеше сняг и нищо повече нямаше значение... Ама как да го разбереш това? Пфуууу... После видях, че елхите са накичени със звезди и разбрах, че няма да има отърване от тази планета...
Мъдрото куче съжали, че не си остана заспало. Защото другото универсално правило на всеки мъдрец е, че рано или късно при него идва някой да му се оплаква. Мъдростта привлича страданието по някакъв начин. Особено докато вали сняг, каза си кучето и се приготви да игнорира госта си и да заспи отново. Зеленото човече обаче беше на друго мнение.
- Има едно-единствено правило в тази вселена, братче. Купонът трябва да тече с пълна сила, защото иначе щеше ли изобщо да има смисъл в нещо?! Осъзнаваш ли, о човеко, колко трудно е постижимо това състояние? Осъзнаваш, другия път....

Мъдрото куче съвсем загуби интерес към противния разговор. И се загледа в снега. Снегът продължаваше поетично да пада на големи, свръхголеми снежинки и светът приличаше на бяла бездна. Сякаш е възникнал в снега и ще свърши в снега. Снежинките се въртяха в странни спирали, а един пронизителен вятър придаваше дивашки елемент на техния зимен танц. За първи път от много време насам Мъдрото куче се сети, че наближава Коледа. Не, че това имаше смисъл за някой, който обича да спи на открито и е превърнал целия град в свой собствен дом. Важно е обаче да се знае, мислеше си Мъдрото куче и падащите снежинки по особен начин му навяваха чувство за съвсем лека меланхолия по зелените поляни, които сънуваше непрестанно...

- Хаааааа, ухаааааааа – разнесе се гласът на зеленото човече, което съвсем открито беше излязло под снега и гълташе снежинките направо от въздуха. Носът му почервеняваше все повече.

- Братле – обърна се човечето към кучето. – Във вашия свят аз мога да бъда нещо като вълшебник. Не ти е работа да знаеш как точно. Но след като си видял толкова звезди и си прелетял край тях със скорости непознати в тази част на галактиката, може би е време да се почувствам достатъчно извисен и да ти помогна. Изглеждаш ми свестен човек....Вие сте неподозирани щастливци, вие обитателите на планетата на постоянната пиячка, бате! Но аз разчетох твоя сън, видях го, надникнах в него... И сега ще те попитам само веднъж – искаш ли да ти го сбъдна? Само ми кажи – и целият свят ще стане една безкрайна поляна! Дай ми знак – и никога повече, ама никога повече няма да вали знак! Покажи ми, че искаш - и ветровете ще бъдат единствено топли! Кимни ми – и ще останеш само ти и твоята радост! Само с едно намигване – цялата тази планета ще бъде направена като съвършено творение на твоя ум и щастие.....

За първи път Мъдрото куче загледа госта си с интерес. Опита се отново да се потопи емоционално в съня си. В зелените поляни от които никога не би поискал да излезеш. Далеч от противния сняг. Далече от подозрителните дъждовни облаци. Далече от студените ветрове. „Това ли е щастието?”, запита се Мъдрото куче. После отново огледа пейзажа. Един сиво-бял град. Сняг, който няма да спре скоро. Далечни хора. Козирки, които дават съвсем не толкова благоприятен подслон. И едно зелено човече, което подскача опиянено от падащите снежинки и скритото в тях удоволствие. Именно тогава Мъдрото куче разбра, че предлаганото му е истина. Че неговият коледен подарък го чака в ръцете на един странен пришълец. Без елхичка, без цветни светлинки, без елени и облечени в червено старци. Зеленото човече вече танцуваше под снега. Подскачаше и пееше. Пееше и носът му почервеняваше все повече. Тогава – точно тогава - Мъдрото куче разбра какво трябва да направи. Както лежеше замислено то се изправи на крака и с два скока се отзова до човечето. Зеленият гост бе твърде опиянен, за да разбере какво торнадо го връхлита. Мъдрото куче бе опитен уличен боец, вряло и кипяло в битки и философски размисли за живота. Човечето нямаше дори минимален шанс. Само с два удара с лапа то бе проснато на земята, а оттам пътят му към стомаха на Мъдрото куче бе съкратен невероятно много. Галактическият гост не беше вкусен, констатира Мъдрото куче, но въпреки всичко се насили и след малко нямаше дори остатъци. Нищичко. Само сняг и малко кал.

Защото в мига в който скочи срещу своя неочакван гост, Мъдрото куче с удивление установи, че то е щастливо. При това не беше някакво банално и лигаво щастие, а най-възторженото и красиво щастие на света – щастието да имаш мечти. Да имаш летни мечти и желание за различен свят. Както и кротки мигове на прелестен възторг докато сънуваш, че ще осъществиш виденията си. Зеленото човече го беше лишило от тях. Само с няколко изречение и с куп неизречени възможности. Мъдрото куче бе доста по-мъдро, отколкото му личеше на пръв поглед. То не искаше много от живота. Искаше само да няма вятър и да го оставят на мира да си сънува мечтите. Нищо повече. Мъдростта понякога е да знаеш кога да си фантазираш и да не правиш нищо, за да станат фантазиите ти реалност. Толкова простичко. Важното е да знаеш, че силата е в теб – не е необходимо да я използваш. Знанието е важно, а всичко останало прилича на нелеп сън, на изкривено видение, на опиянено зелено човече, прекосило десетки галактики, попаднало в свят, който никога не би могло да разбере. Мъдрото куче се почувства леко тъжно. Снегът навяваше със същото постоянство, а вятърът бе станал дори още по-досаден. Нямаше хора, а Коледата си течеше съвсем нормално. Още един ден, в който всички вярват във възможното чудо. И палят светлинки по елхите, за да дадат знак на тъмната вселена, че все още имат надежда нещо да се промени. Мъдрото куче уважаваше тази надежда, но пък и не се чувстваше длъжно да прави нищо по въпроса. В усещането за това да имаш мечти и да не ги осъществиш, то долови някаква странна сила, почти божествена, която го опияни по неочакван начин. „Дали това е коледният дух?”, запита се кучето, но после стигна до извода, че не е. Това беше самото то. Неговата сила и неговото усещане, че е спасило света. Въпреки снеговете и облаците. Въпреки вятъра и негостоприемните градове. „Моят свят”, каза си Мъдрото куче и от тази фраза му се приспа. Отново отиде под козирката, легна на кравай и се зачуди какво ли щеше да стане, ако беше приело офертата. Беше убедено, че нямаше да му хареса. В крайна сметка мъдреците обичат мързела си, обичат да разсъждават по вселената, но не и да поемат отговорности за нея. Отговорностите да си ги носят другите. Мъдреците трябва само да съзерцават и да раждат мечти. Нищо повече. Мечтите са светлинките по елхичките, които озаряват вселената. В съвършения свят обаче мечтите нямаше да бъдат възможни и Мъдрото куче се изпълни с добри чувства към себе си и към своята постъпка. Затвори очи и напълно пренебрегна снега, който пак започна да се трупа над него. Малко преди да потъне в силен снежен покой Мъдрото куче се замисли какъв ли свят от мечти трябва да си сътвори сега....После заспа и заради това не забеляза как светлинките по небето станаха с една повече.

Номера

Над 13 милиона есемеса* са били изпратени по Коледа в България. При това данните са само на два от мобилните оператори. Ако прибавим и третия от тях - цифрата сигурно ще скочи до 20 милиона. Голямо писане е паднало на Коледа! Не празник, а пиюкащи клавиатури на мобилни телефони... Това е новата "есемесваща" България.
Есемесите ни дадоха перфектното оправдание да не се виждаме с хората. Две клишета и номерът с пожеланията е отбит. "Здраве, щастие и успехи!" и вече можем да забравим приятелите си. Отчели сме се пред историята. Нима някой някога е предполагал, че думите могат да станат красив заместител на истинските чувства? Навремето словото служеше на поетите, за да подсили емоционалността. Днес есемесите заместват емоциите. Защото еднакво звучащите думи, баналните пожелания, клишираните фрази, умножени по 20 милиона, дават една леко плашеща сума на общество, затънало в безразличие. Политическите подмени все пак се търпят. Емоционалната подмяна обаче оставя горчив вкус в душата.
Не бива точно след празниците да затъваме в песимизъм. Хората се нуждаят един от друг. 20 милиона есемеса отчаяно доказват това. Но думите тежат много повече, казани очи в очи. Тогава дори и клишетата стават истински като целия свят.

Но всъщност - не прекалявайте с истините. На празник никой не се нуждае особено много от тях. Лъжата в красив есемес е отбиване на номер. Красивата лъжа на четири очи вече е добро отношение. Пак има разлика.

Само свободата е сигурност

Всяка полицейска държава се крепи върху илюзията за сигурност. В полицейската държава сигурността може да е само илюзия, защото там, където свобода няма, сигурност просто не може да има. Тази формула е универсална и всеки, който я отрече, вероятно трябва да потърси помощ за себе си и за спасението на своята душа. Само свободата гарантира сигурност.
Свободата е най-истинската ценност в света на демокрацията и всяко посегателство срещу нея трябва много да ни притеснява. Ама много. Защото всяка полицейщина по земята не може да я търпи. Вчера парламентът стана фронт, разделен именно по линията свобода/несвобода. Депутатите от мнозинството официално разрешиха безконтролното следене на гражданите в интернет. Това стана чрез промяна в Закона за електронните съобщения. Началото на края на всяка свобода винаги започва като загриженост за сигурността и неизбежно се изражда в полутоталитарно разбиране, че гражданите нямат право на собствен живот. Нека да си припомним САЩ и прословутият закон "Патриот", който рязко отне права от гражданите. Светът не стана по-сигурен, заплахата от престъпници и терор не намаля, но пък американците бяха подложени на невиждани унижения.
Сега си представете как ще изглежда България, ако приетият от парламента закон заработи. Всеки ваш телефонен разговор ще може да бъде достояние на полицията. Забравете за такова нещо като кротка свобода в интернет. Всемогъщото МВР и баш тарторът му Цветан Цветанов във всеки момент могат да поискат данни какво сте посещавали и какво сте гледали. За полицейското безумие и опиянение е характерно трупането на безполезна информация. В новата епоха обаче информацията е ключът към абсолютната власт. А ГЕРБ започват да се окопават с безумията на един фашистки закон (прилагателното е меко). Тези правни норми дори най-вероятно няма да издържат в Конституционния съд. Защото борбата с престъпността не може да е извинение за чудовищното унищожаване на правата на гражданите. Когато свободните хора са лишени от права, когато са контролирани по начин, описан от Джордж Оруел, за каква сигурност изобщо говорим. С приетите норми ГЕРБ и коалиционните им партньори от "Атака" показаха истинското си лице. За тях свободният гражданин вече е потенциален нарушител. Свободният човек е подозрителен, защото титаничното МВР няма да знае какво прави той. Тоталитарната закваска на новите правила е видима отвсякъде. Но точно в такива мигове политиката придобива истинско значение. Защото по този въпрос се градят реални идеи. От едната страна са параноята и ченгетата, от другата - свободните граждани. Тоталитарните държави се срутиха, защото тоталният контрол винаги е израз на слабост и страх. Никога на сила.

Вдовиците на индианеца

Една година по-късно пак се отзовах на същото място, в същия ресторант де, на същата маса, навън подухваше същият кротък пернишки вятър, вероятно минал през цяла Сърбия преди да дойде в земите миньорски, дори хората бяхме горе-долу същите. Имаше една-единствена разлика, но тя беше голяма колкото целия свят - Индианеца го нямаше. И нямаше как да дойде. 
Поне в този живот. 
В следващия - убеден съм в това - пак ще седнем на някоя маса и под пернишкото небе (надявам се, че колкото и да се промени света, това също ще бъде неизменна константа във Вселената) ще ударим по една малка ракия като знак на почит пред чудесата по света и разтревожената прелест на живота.

Индианецът имаше неподражаемият талант да събира хората и да ги кара да се чувстват добре. Преди една година ни беше събрал. Сега не си спомням много за какво си говорихме. Но не спирахме да говорим. Пиехме, говорихме, забавлявахме се и бяхме толкова много хора, че спокойно можеше да започнем революция. Това беше магия. Ден, който не можеш да забравиш. Невероятен спомен като момент на красиво бягство към който можеш да се върнеш всеки път щом край теб стане истерично и досадно. Истинските щастливци са хората с такива спомени. Година по-късно стояхме пак на същата маса и слава богу, че имахме спомените. Защото тях няма да ни ги вземат никога. И така...

Когато беше сред нас можех да пиша много за Индианеца, понеже, ако някога човек е бил въплащение на живота, това беше той. Сега, когато си замина, тръгна по бойните пътеки на индианците сред звездите, много пъти ми се искаше да напиша два или три реда за него, но все не успявах. Не мога, а и до днес ми трудно да говоря за него в минало време. Вероятно не бих събрал сили да напиша и този кротък текст, ако - колко типично за Индианеца и неговото усещане за широта на света - не бях разбрал великата история за неговите вдовици. Тази история е красива, жизнена, възторжена и прелестна, защото ни показва, че нашият приятел, с когото в другия живот пак ще се видим на по една малка под пернишкото небе, винаги имаше жокер в ръкава си. Той беше шоумен, истински маестро, майстор на сензацията, провокатор от класа, а неговият собствен живот е най-добрата му творба. Никой никога не би ви казал, че Индианеца не е пич. И заради този невероятен човек, заради този невероятен живот си струва да разкажем на света историята на неговите вдовици, жените, които няма да го забравят и вероятно в покоя на спалните си още прихлипват за него. Струва си да плачат за това. Маестрото притежаваше таланта да накара всяка жена да се почувства уникална във вселената, независимо от това какво мисли самата тя за себе си.

Минаха вече доста месеци откакто Индианеца си тръгна от нас, а пък - оказа се - неговите вдовици продължават да идват една след друга. В разстояние само на няколко месеца поне седем жени са обявили, че те са бъдещите булки на моя велик приятел. Минавали са край неговите роднини и са се представяли точно така: "Аз съм жената на живота му!". Не една, не две, много. 
Голямата загадка естествено е - кога точно Индианеца е имал време да обръща внимание на всяка една от тях и да я вкара в собствения си възторжен и озарен свят. Това сигурно ще остане една от неразрешимите мистерии на битието, но пък битието е хубаво именно заради своите тайни. Битието е хубаво и заради тези вдовици, които себепожертвователно са наминавали край роднините на Индианеца, само и само да им споделят – в името на любовта разбира се, вълнуващата и опияняваща любов – че те са били в живота на моя приятел. 
Това говори и за друго – откакто Индианеца вече не броди из света, мъжете рязко са намалели и сигурно емоционалният дефицит се е изписал в аурата на планетата, след като неговите вдовици не искат да се откажат от него. Хаха, този пич определено се оказа голям щастливец, осигури си най-добрият възможен некролог – вместо някакви хартийки залепени по електрическите стълбове и стените, които биха били отнесени при първия вятър и при втория дъжд, той се увековечи в спомените на своите жени. Гений...

Имам смътната представа кога Индианеца се е запознал поне с една или две от вдовиците си. За едната ми разказа той. Сподели, че има някаква девойка, която винаги го чака да си говори с нея, защото тяхното познанство бе само виртуално. Нямам представа за какво са си говорили, но пък бях наясно, че разговорите им – тихи нощи прекарани в писане – са продължавали дълго и така в един момент май се получава нещо банално като целия свят – девойката хлътва. И то много. Индианеца не беше човек, който няма да обърне внимание на такъв настоятелен интерес към него, запали колата си и отпраши към родния град на влюбената. Историята пази в тайна истината за случилото се там, но като ви разкажа допълнителните детайли в тази история, може би ще досетите за неприличните подробности сами. Но в тази история трябва да си говорим за любов, само за любов, така че неприличните подробности вие се ги сътворете. 
Та така...стигнахме до пътешествието на Индианеца до родния град на влюбената в него жена. Той беше истински маестро, който превърна любовта си към жените в свой шедьовър и очевидно е приложил номерата си на тази девойка. Резултатът беше, че тя очевидно си изгуби акъла по него. И сега следва истинската част от историята.

Индианеца бързо се насити на новата си любима. В крайна сметка той беше свободна душа и волен дух, а нека да си признаем – любовта в нейната най-чиста и искряща форма е тирания. Защото отказваш да признаеш правото на друг да прави, каквото си иска. Възлюбената му очевидно беше от тази от порода, защото не спираше да му звъни. Тя му звънеше по всяко време сякаш от този разговор с него зависеше нейния живот. Той често не й вдигаше. Стояхме, пиехме си, говорихме си за безкрайният и неспирен живот навън, но тя не спираше да звъни. Тогава той й се обаждаше. Поглеждаше тъжно и казваше: „Тя няма да спре да звъни докато не вдигна телефона” и отиваше да си говори с нея. Очевидно влюбената й душа получаваше своето удовлетворение и тя спираше да го безпокои. Хаха, вселената щеше да е добро място, ако историята се ограничаваше само с някой и друг спорадичен разговор. Нищо подобно. Следва още по-разтърсващата част.

Очевидно в един момент на жената й писва любовта на живота й да я разиграва. И тя си вдига чукалата и потегля към обетованите земи на България, градът в който живееше Индианеца. Сега вече си представете екшъна – тя го причаква близо три часа пред блока, който е записан в личната му карта, но той просто не живееше там. Тогава влюбената до лудост жена започва да разпитва всеки излизащ от блока дали познава Индианеца и попада на неговата невръстна племенничка. Тя неволно издава чичо си. Възлюбената на Индианеца се паркира пред неговия блок, вижда колата му и започва да го бомбардира с есемеси от типа: „няма да мръдна оттук докато не излезеш да поговорим...” Кажете ми сега, че любовта не е сила? Кажете ми сега, че в пернишкия въздух и ветрове няма магия, която стига за цял живот? Кажете ми сега, че любовта не побеждава ограниченията на нашия дребен живот и не се проявява като революция в нашия красив и смешен свят...

Когато – година по-късно – стояхме на масата в същия ресторант, си спомняхме тази история и ни ставаше по-радостно. Това е история за любов и за един човек, който знаеше как да бъде нейното въплащение. Един човек, който можеше да вземе за себе си всяка секунда от живота и да й придаде смисъл. Май жените го обичаха точно заради това. Пиехме ракия и си спомняхме за неговите истории. Първият и последен път когато видях тази възлюбена на Индианеца беше на неговото погребение. Тя плачеше невероятно много и страдаше истински.

... А да си спомним ли за онази, която прописа поезия заради него. Бедната девойка, нагълтана с разни странни философии и шантави идеи, не можа да преживее нормално сблъсъка си с Индианеца. Той действаше като еволюционна сила. След него трудно можеш да бъдеш същия, защото си видял пълноценен човек. И тази девойка – ох, колко много той не можеше да я диша след това – пишеше странна поезия заради него. Образите й бяха в черна стилистика, с някакви апокалиптични привкуси, невероятно странни и доста противни. Но той търпеше дори и това. Защото, може би, искаше да я опознае. Не знам. Не знам как я издържаше, той беше магьосник в някои отношения. Тя беше убедена, че е жената на живота му. 
Не беше. 
После чух, че поетесата също се беше представяла за неговата вдовица. Кажете ми след това, че тази история не е история за любов? Това е най-любовната история, която някога ще прочетете...

...А дали да разкажем и за другата девойка... Нея дори не е познавах, той само ми разказа за нея. За това за какво са си говорили. Как той успявал да изслушва нейните истории, а тя, бога ми, не спирала да говори, говорела, говорела, говорела, а Индианеца я слушал с интерес и внимание. Не знам за какво са си говорили. Нямам представа, но и тази девойка след това, след като той си отиде от нас е отишла при роднините му, за да се представи за жената на живота му... Ех, Индианецо, нима някой някога ще каже, че това не е история за любов...Това е история за любов, която може да промени живота на хората и да ги накара да се почувстват истински...


А истината... Ех, истината е толкова разтегливо понятие в тези мъгливи политически дни, в тези дни на хаос, криза и разтревожен свят. Истината е надценена, но ни е по-скъпа от всичко и в името на пернишкия вятър и на звездите, които всяка вечер изгряват, в името на любовта и вселената, трябва да кажем, че всъщност Индианеца беше влюбен само в една жена. Тя вероятно го знае. Тя вероятно знае, че е била щастливката. Единствена в цялата вселена. Може би в някой друг живот, в друго време те щяха да са щастливи и тази история би си останала неразказана. Но така или иначе – за него почти със сигурност съществуваше само тя. Във всяка друга жена, във всяка негова вдовица, дошла разплакана след погребението му, той търсеше нея, за да може да я повтори по щастлив начин и с щастлив край, защото Индианеца беше романтик. Такъв романтик, че светът опустя без него...Вдовиците му го знаят. И ще го знаят винаги.

Година по-късно стояхме на същата маса, в същия ресторант и пиехме в памет на Индианеца. Говорихме си за него, защото той неусетно винаги ставаше тема на разговор. Говорихме си за неговите жени, за неговия живот, за всяка следа, която е оставил в нашето битие като магьосник дошъл от приказките. Пиех по малко от ракията, участвах в разговора за вдовиците и знаех, че трябва да напиша този текст. Като опит за манифест на истинската любов. Гледах през прозореца как навън пернишкия вятър размята листа като в роман от Маркес и бях убеден, че щастието има прекалено много форми, които стават за описване. Индианеца вече го нямаше в този живот, но точно тогава – година по-късно – бях абсолютно убеден, че някой ден, може би отново ще се видим с него. Дали в другия живот, дали в небесния Перник, но все някъде пак ще седнем на една маса, за да си поговорим за всичко, което е станало. За това какво се случи с живота ни. За това как любовта е в състояние да победи абсолютно всичко. И за това как си струва човек да живее в името на една-единствена жена и да не може да се примири с живот без нея. Убеден съм, че Индианеца ще има какво да каже по тази тема. Убеден съм, че там, където е сега е добре, защото знам, че той иначе щеше да се върне и да ни разкаже, че е твърде рано за смърт и, че винаги е време за живот. Тоест винаги е време за любов. 
Питайте и вдовиците му – те ще ви кажат абсолютно същото.

Ех, Индианецо, винаги си знаел как да изненадваш хората. Така ни изненада и нас в мига в който си отиде. Обаче малко ти завиждам, приятелю. Ти беше успял да разбереш какво точно е любовта в нейната истинска форма. Любов, за която си струва да умреш щастлив.
Щастлив ли беше, Пандо?
Според мен, да.
Заради това винаги ще ти се възхищавам.

Eротична история на българския парламент

Еротиката и политиката винаги са съжителствали в състояние на кротка хармония през вековете. Но пък и обикновено еротиката не е ставала солидна част от политиката, както не се е наблюдавал и обратния процес. Защото когато политиката разкрие еротичната си страна, това обикновено не действа като списание "Плейбой", а изпълва с чувство на политическо възмущение и емоционални страсти електората, който възприема политическата еротика като особена форма на посегателство върху собствените си интереси.
В България през последните 20 години сексуалната лексика нахлу по изключително мощен начин в парламентарния живот. А интересното е как така досега никой не се е сетил да изследва мъгливото парламентарно поприще през тази велика призма. Нека да си спомним, че още в зората на демокрацията и точно по времето когато СДС си беше въобразило, че времето окончателно е тяхно, а властта приватизирана за вечни времена, за тогавашният премиер Филип Димитров, наричан Фил Кенеди, познат като Ф.Д, уникален образ с налудничав поглед, ексцентрично бретонче, неясен речник и неразбираемо говорене, се носеше радикалният слух, че обичал да се съблича гол в кабинета си и така да освобождава напрежението по неочакван начин. Не ми е известно да е имало свидетели на тези еротични задявки на премиера тогава, но пък политическата памет пренася именно този слух много по-успешно, отколкото, която и да друга черта на Филип Димитров. В крайна сметка Ф.Д. стана жертва на собственото си разбиране за еротика понеже го превъплати в политически действия. Оголвайки задните си фронтове и предните политически линии, той поиска от Народното събрание първия и единствен в новата история на страната вот на доверие. Това позволи на ДПС тогава еротично да се вклини в политическият организъм на премиера и неговата партия и да го раздрусат по-мощно от произволна поза на "Кама сутра".

Линията на тази еротична политическа сплав бе продължена от друг седесар - Йордан Соколов, бивш вътрешен министър, а според слуховете и бивша звезда на гей-обществото по времето на тоталитаризма. Това последното естествено се оказа недоказуемо, но пък то също прекрачи границите на историята и дори до днес се носи като градска легенда. Митологичните измерения на парламентарната еротика припомнят, че любима шега на мощният телесно депутат от БСП Илия Баташки по онова време е била да показва червило на председателят на парламента (същият този Соколов) и със средните пръсти на ръцете си жестомимично да описва действия, които съзнанието на девица не би понесло, нито разбрало.
Пак по това мътно костово време другият знак за парламентарна еротика беше Екатерина Михайлова, която днес вече изглежда доста по-добре отколкото в онези странни дни. Тогава именно започна въвеждането на стила садо-мазо из необятните политически дебри, а еротичните въжделения на народа все пак бяха пооправени от изкуствените усмивки на Надежда Михайлова и един спорадичен кротък поглед върху нейното бельо, запечатан от апарата на незнаен папарак.

Всички останали парламенти също могат да бъдат разказани от гледна точка на своите еротични фикс-идеи и парадигми, но пък опитът показва, че това винаги изнервя народа.През изминалите две десетилетия народът винаги е бил изпълнен с подозрения относно тайният еротичен живот на политиците и обличаше тези подозрения с език, който никой уважаващ себе си вестник не би допуснал на своите страници. Но днес вече няма как да не забележим - точно тази народна словесност изведнъж получи неочаквана легитимация и стана основна част от изразните средства на новите политически партии. Всяка обидна дума представлява мощен дефицит на идеи. В крайна сметка човек прибягва до псуването, когато е безсилен да извади аргументация.
В този смисъл сцените между Волен Сидеров и Яне Янев, които станаха така скандално известни са апотеоз на еротичното в политиката. Нека всъщност да припомним какво се случи и то само схематично, за да се опитаме да си представим какво са изживели европейските представители в НС. Волен нахлува при Яне и публично поставя под съмнение сексуалната му ориентация. Намеква, че лидерът на РЗС е зависим поради шарещите си в грешната посока очи. Яне скача и с блясък в очите заявява, че Волен Сидеров е малоумен. После пък намеква, че ако лидерът на "Атака" му закара съпругата си на крака и като тежък воайор ги наблюдава, той ще докаже, че се справя с лекота в еротичните упражнения... Цялата тази случка е потресаваща метафора на българската политика. Тя е креслива като имитираща оргазъм актриса в нелеп филм. Отвъд шума и еротиката, вече не лежи нищо друго. Управлението бе сведено единствено и само до поредица от еротични задявки във всякакъв смисъл.

И какво се получава - като си дадем равносметка на изминалият период ще видим, че заниманията основно с еротични дейности по линията държава - общество ни е довело до този миг в който ни управляват майстори на псувните и детективи на сексуалните тайни. Какво ли би казал Фройд, ако можеше да ни обърне внимание отнякъде? Вероятно би се учудил откъде този тежък едипов комплекс у повечето българи, които щом заговорят за парламента винаги споменават и за майката в същото изречение. Еротика, бейби?!

Истеризация

Много неща в този красив свят не подлежат на референдум. Например хвърчащият сняг и красотата на жените. Всеки ги възприема по свой начин и няма как колективно да се гласува кои женски черти намираме привлекателни и кои не. Хората са различни.
Та от всички неподходящи теми за референдум вчера Бойко Борисов и Волен Сидеров избраха пък възможно най-неподходящата - новините на турски език по БНТ. Подобно налудничаво предложение обезсмисля изобщо идеята за всенародно допитване. Защото по темата за новините на турски на ринга ще застанат кресливите националисти с посинели от бяс и неспособност за мислене лица и дежурните защитници на патриотични каузи, които никой не разбира. Въпросът за тези новини се родее с допитване на тема: "С коя ръка да пишат учениците?", "Трябва ли да плащаме данъци?" или "Да бъдат ли високи заплатите?". Очевидните отговори плашат. Трябва да плашат. А когато вкараш абсурдите като тема за референдум, няма как да не произведеш поредно безумие.
На всичкото отгоре това е и узаконено заиграване с националистическата карта и ксенофобските изстъпления, които никой досега не си е позволявал. Референдумите се правят за политики, а не в името на маниите на разни политици и техните фобии. Новините на турски не пречат на никой. Те са белег за това, че никой не е чужденец в страната си. Толкова е простичко. Слава богу, че в България референдуми се организират трудно. Докъде ни докараха обаче. Да се радваме на нещо такова!

Моята идея за „българския” талибан

България трябва да приеме на своя територия един от затворниците на американците от Гунтанамо. Това стана ясно тези дни и развълнува обществения дух по неочакван начин. Във вестниците тези дни дори бе пълно с имена на "зверовете на тероризма" като Халид Шейх Мохамед (на снимките това е един изтормозен човек с налудничав поглед и мустаци), Рамзи Бин ал Шиб (приличащ на треторазреден индийски актьор) и Али Абд ал Азис Али (серията от индийски актьори продължава могъщо). На нас едва ли ще ни се падне чак такъв джакпот от талибанското тото, но може би ще пратят у нас някой второразреден терорист с фанатичен поглед и желание да унищожи света в името на вярата си и на собствената си налудничава душа.

Не се вълнувайте. Спокойно. Аз вече имам план и идея какво да правим с нашия талибан. Няма абсолютно никакъв смисъл да го пращаме в затвора, да трошим държавни пари за него, пък да не говорим за това, че те талибаните обикновено се отличават с политическа убедителност и фанатичен плам, а това вещае не една и две вечери пълни с проповеди в затвора. Вместо да се правим на строги тъмничар, най-добре е още от границата – войнът на Аллах да бъде пратен в пернишките села. Мощната интелектуалната сила на селяните там много по-добре от всеки превъзпитателен механизъм ще се справи с демоните на талибана и ще ги претопи в кротко удоволствие от живота, съчетано с перманентен махмурлук и желание да играеш хоро, ама постоянно.

Нали се сещате какво ще стане с опаленият от слънцето и изтормозен от Гуантанамо талибан когато премине през богословската школа на 80-градусовата ракия. Нито един пътник, пък бил той и фанатик, който е минал през пернишките села дори и случайно не се е отървал без да опита от местният еликсир, от местният повод за гордост, от местната забележителност. И сега представете си картината: това е сблъсък на мега ниво – фанатичната кръв на талибана и 80 градусовата ракия. Добро и зло. Ин и ян. В крайна сметка алкохолът винаги взема връх. Защото в тялото става горещо, Аллах за момент минава на заден план, а на преден план изплува неистовата необходимост да потанцуваш малко на сръбска музика и да си боднеш от салатата с туршия. Оттук-нататък битката за душата на талибана е спечелена гарантирам ви. Защото из пернишките села отдавна имат невероятен опит в преследването на злото от човешката душа. Ракията го прогаря, а налудничавата чалга ще накара талибана вместо Корана, да потърси философски разговор с някоя сервитьорка, при това без да му пука, че не знае български. Пернишкият дух минава за нетолерантен, но това са злобни инсинуации. Духът по онези земи не търпи педалските изгъзъци и е в състояние на благородно приемане на всичко останало по белия свят. После като ударят по едно ще качат госта си и на „Голфа” – митологичното возило от тези земи, талибанската му брада сама ще се сгърчи от ужас и ще предпочете да окапе в същия миг, вместо да изтърпи още едно такова возене.

А прелестта на пернишките земи съвсем не свършва само с ракията. Всъщност тя започва от ракията, за да свърши в екстатичното съвършенство на пълната лудост. Защото след ракията пернишката кръв не знае да стои мирно. Точно обратното – тя настоява да се изяви, да получи шанс да покаже широтата си и точно тогава започва класическият въргал. Предпополага се, че талибанът би трябвало да е трениран на бойни тактики и други дивотии, но битката из пернишките сили по никакъв начин не прилича на изнежените командоски техники. Из ония земи боят протича като богословски диспут, но с обърнат знак. Срещу юмрук се вдига стол, за дърпане на дрехи се троши крак от маса, за среден пръст се отговаря с бутилка в главата. Така, че талибанът ще се шашардиса и ще занемее пред силата на българския дух и неговата бойна слава. Малко след боя може да се извие и едно хоро, а то културологично сближава масите, те се мятат по поляната и показват на света, че не ни пука от неговото мнение, защото нашата сила е в дълбочината на душата, а не в презряната материалност на западния свят. Точно тук някъде в този момент – Абу ибн едикой си вече ще е радикално пречупен. Може дори да се затъжи за Гуантанамо, защото от цикълът бой-ракия-хоро-сръбска музика- ракия-бой няма излизане и така българщината ще тържествува, а Осама бин Ладен ще ридае с горчиви сълзи за загубата на един свой последовател. И афганистанските му или пакистанските му нощи ще бъдат кошмарни и тъжни. Но такава е съдбата на злите хора.

На третия месец от престоя си в Пернишко нашият талибан ще бъде така българизиран, че спокойно ще можем да го предложим за еврокомисар. Той и без това няма да осъзнава къде се намира, защото ще го пратим с четири тона пернишка ракия в Брюксел, така че между него и Румяна Желева разлика просто няма да има. Предполагали ли сте някога, че точно България крие в дъното на своята колективна душа рецептата за справяне с талибаните. Нека после Обама да се хвали, че той ги е победил. Ние ще знаем истината обаче....

Eколог на прехода

Едва вчера най-накрая мистерията на българския преход бе разбулена. 20 години България се е движила от високо развита индустрия към тотална екология. Поне нещо подобно можем да разчетем в думите на Бойко Борисов, казани на евролидерите вчера. С патос и екоплам премиерът се е похвалил, че България не произвежда вредни емисии, защото вече няма производства. А после стана ясно, че държавата ни ще участва едва с 20 хил. евро във фонда за борбата с климатичните промени.
Защо си мислите, че ни позволяват да участваме с жълти стотинки? Защото България вече е ултимативната екодестинация. Няма химически производства. Затвориха ги. Няма "Кремиковци". Окрадоха го. Няма го КЦМ и зелените полета (необработвани естествено) се ширнаха като в романтично стихотворение. Нищо не остана по земите български, освен едната екология. В този смисъл България е зелен първенец на Европа. Нас промените в климата няма защо да ни вълнуват, защото от думите на Борисов ясно разбрахме, че всички действия на всички власти досега са били подчинени на екоактивизъм. Няма производства - има екология. Красота. В този смисъл дори Иван Костов трябва тържествено да бъде обявен за еколог на прехода. Достойните му усилия вкараха толкова екология у нас, че още не можем да се оправим както трябва. Един ден, и той няма да е далеч, мечтата на поредица от кабинети ще бъде сбъдната абсолютно - в България ще тържествува тоталната екология, но виж, хора може и да не са останали. Ама те и без това кога ли са били важни за властта?

Номадите от парламентарната зала

Ришард Капушчински, велик полски журналист, прекарал дълги години в Африка, в едно кратко есе описва детайлно животът на туарегите – най-известното номадско племе, което от векове броди из пустинята Сахара. Още като станат пълнолетни туарегите забулват лицата си, защото смятат, че това ще ги предпази от лошите сили и никога не спират своето номадство. Прекарват живота си в път из пустинята. И понеже животът на път никак не е лесен, туарегите, както всички останали номади, ходят с минимум вещи. Те изхвърлят всичко, защото броденето е най-важно. Пътят осмисля живота им, а Капушчински не вижда нищо лошо в това. Номадството в пустинята е философия, която не се говори, а се върви.

Номадите в политиката са нещо коренно различно. Особено в българската политика, където партийните скитници винаги се появяват в подходящите моменти, за да предизвикат медийни сензации, обществени димки и петминутна слава. Покрай фигурата на най-пресният политически номад – Марио Тагарински, човек успешно минал през поне четири партии досега, но присъстващ неизменно в повечето парламенти, темата за номадството отново стана актуална, модна и шумна. Тагарински постигна нещо невиждано досега – превърна напускането си на парламентарната група на РЗС в нещо средно между разтърсващ трилър, сапунен сериал и постмодерна версия на пиесата на Бекет в „В очакване на Годо”. От мига в който официално стана ясно, че той се маха до мига в който обществото получи обяснение за неговите действия минаха три дни, които дотолкова бяха наситени с налудничави коментари и действия, че си струва да ги преразкажем, но съвсем накратко. Малко след като стана ясно, че Тагарински напуска групата на РЗС, а това слага нейният край, защото броят на депутатите в нея не е достатъчен, лидерът на РЗС Яне Янев обяви, че не може да се свърже със своя колега. На другият ден Янев продължи с версиите си и публично предположи, че Тагарински е жертва на политическо отвличане с цел да се разбие групата на РЗС. От партията му дори предположиха, че депутатът е под въздействието на психотропни вещества и заради това не се явява никъде и не се обажда. Делегация на РЗС дори обсади дома на Тагарински, за да го извади на бял свят и да обясни причините за своето номадство. Междувременно отцепникът разгневен на версиите за него пък звъннал на премиера Бойко Борисов да му сподели, че е добре и, че празнува годишнина с жена си. В крайна сметка Тагарински се появи пред очите на медиите и сподели, че е женен, нормален, хетеросексуален мъж, който не се подава на влияния, а действал по повика на сърцето си, защото не можел да търпи гаврата с политическите идеи на РЗС.

Номадите в обществения живот винаги намират идеални оправдания за своите действия. Всеки парламент досега биваше сполетян от номадство, а в някои парламенти то дори придобиваше застрашителни размери. Ето защо още в началото на работата си 41-ото Народно събрание реши да се застрахова срещу този перманентен цикъл на отлюспвания и скитничество и гласува в правилника си точка, която забранява на напуснал групата си депутат да се присъединява към друга група. Така 41-ото НС се оказа в особена форма на политическо раздвоение – от една страна номадството никой не може да го спре, но от друга бариерите по пътя бяха спуснати, а това предсказва силни политически напрежения за в бъдеще.

Ако трябва да потърсим обаче една основна разлика между неспиращите никога туареги и политическите номади в българската политика – тя ще е много съществена. Номадите в Сахара се отървават от всички вещи, от всичко ненужно, а скитниците в обществения живот в нашата страна винаги са подозирани, че след всяко номадство банковите им сметки набъбват. На българска почви номадите стават част от политическото инженерство, което е другият традиционен български порок. Всяка партия работи срещу своите опоненти не на идейното поле, а на подмолната сцена, в сивотата на сенките, а новопоявилите се номади са просто страничен продукт на тези тъмни афери. Най-лошото от всичко обаче е, че обикновено разколниците претендират винаги, че говорят от името на висши принципи и от морална основа, а хората до толкова са отвратени от тези празни думи, че пустосват цялата политическа система и започват да гледат на политиката враждебно. Защото цялото политическо интриганство, цялата властова драматургия се повтаря отново и отново вече 20 години. Сюжетните ходове са толкова втръснали, но с упоритостта на домакиня, която сяда да гледа 3542 епизод на „Дързост и красота”, българският народ вече за пореден път е свидетел на една и съща картина.

Когато номадите тръгнат из парламента и политическият пейзаж веднага се променя. Българското Народно събрание не е огромно като Сахара, но пък конфриктите в него могат да добият силата на пясъчна буря. Маргинализацията на РЗС започна в мига в който Тагарински е положил подписа си под декларацията за напускане. Чрез номада вероятно ГЕРБ се опитват да се отърват от излишния баласт в крилете на своето управление. И в техните ходове няма нищо ново – разделяй (в случая разцепвай групата) и владей (в случая – привлечи седесари за зам.-министри в управлението). Но това не отменя фактът, че спектакълът вече е игран. И то много пъти. Резултатите от него никога не са добри.

Когато туарегите тръгват на път те разчитат на своите камили, за да ги прекарат през опасностите на пясъците и да ги изведат до някой оазис. Българските номади нямат нужда от помощ. Те стоят под светлината на прожекторите за известно време, а после потъват в безличната маса на задните банки на парламентарната зала и до края на мандата обикновено никой не чува за тях. Това е иронията на политиката и философията на узаконения абсурд. В пиесата на Бекет Годо никога не се появява. Защото ще разруши целия замисъл. Смисълът на Годо е той да не излезе на сцената. В този смисъл Марио Тагарински щеше да остане в историята само, ако не се бе появил отново пред светлината на прожекторите. В мига в който проговори той се унищожи като литературен герой. Но пък кой ли ти мисли за литература в тези размирни политически и икономически кризисни дни?

Повторения и възкресения

В книгата си "Задочни репортажи от България" Георги Марков описва почти халюцинативен епизод. Той отива в редакцията на един литературен вестник и вижда в кабинета на началника петима, които заседават. На следващата година отново минава през същата редкация и вижда абсолютно същите хора, които са се събрали в същата стая и говорят дори със същите реплики. От тази съноподобна случка Марков вади ужасяващия извод, че в тоталитарна България нищо не се променя и времето е застинало като съзнанието на психопат.
Няма как да не си спомним за тези епизоди, когато днес видим как времето отчаяно се връща назад. Особено политическото. България май е обречена винаги да живее повторен живот, в който всичко се знае предварително. Ето защо ранните ГЕРБ поразително започнаха да приличат на късния Костов. Все едно десетте години между двете управления никога не са се случвали. Сякаш са били политически сън, от който, като се събудим, виждаме пак старите физиономии на костовистите талибани, които изживяват наново управленските си блянове. Почна се още с назначаването на Евдокия Манева за зам.-екологичен министър. Костовисткият флирт на ГЕРБ продължи с назначаването на Константин Димитров за зам.-министър на външните работи. Той и другият заместник на Румяна Желева - Марин Райков, бяха част от екипа на Надежда Михайлова в онези тъмносини дни, в които СДС фантазираше, че завинаги ще управлява България. Сега същите хора отново изпълзяват на бял свят. Вчера научихме още, че Димо Гяуров (наричан "генерал ефрейтора" заради стремителния му скок до генералска длъжност и шеф на разузнаването) ще оглави Комисията за борба с корупцията вместо Яне Янев. Още един от Костово време се появи под светлината на прожекторите. В един момент стигаме до странната ситуация наистина да се чудим сън ли са били последните 10 години. Защото този танц на ГЕРБ със Синята коалиция ни вкарва в най-мрачното повторение на сюжетите на Георги Марков.
Всъщност не е ясно кой би спечелил от тази новооткрита любов между гербери и костовисти. Едните - ГЕРБ, ще бъдат обречени да навлязат отново в мрачното минало на Костовото управление, а нито един българин не си го спомня с добро, а другите - сините, ще са принудени да наблюдават как ГЕРБ изпиват живителните им политически сили и изсмукват тяхната енергия. Политическият вампиризъм (защото събуждането за живот на хора, отречени от историята, трябва да бъде наречено точно така) е новост в нашите пейзажи, но всички ще трябва да го наблюдаваме.
Имаме едно успокоение обаче. Знаем как завърши Костов. Значи вече знаем как ще завършат ГЕРБ. Повторенията в живота понякога носят успокоителни знания.

Дан Браун и казусът "Марио"

В България реалността винаги е имала превес над литературата. Eксцентричните политически нрави у нас винаги надминават и най-смелото литературно въображение. Така, докато цял свят чете усилено романите на Дан Браун, за да открие тръпките на мистерията и древните интриги, у нас данбрауниадата тече с такава сила, че ако американецът успееше да я зърне отнякъде, веднага би се пенсионирал.
Трети ден медии и политици издирват Марио Тагарински. Този депутат, бивш министър в Костовото правителство, известен масон, влезе в парламента от листата на РЗС, пък в петък внезапно реши да напусне групата на Яне. И се започна една мистериозна гоненица - просто не е истина. Яне алармира, че Тагарински е жертва на политическо отвличане. Медиите започнаха да издирват мистериозния депутат, но той упорито не вдигаше телефона си. После изведнъж се оказа, че в пристъп на обществен гняв от писанията по вестниците Тагарински (странно защо) позвънил на Бойко Борисов, за да му каже, че всичко е наред, той не се криел, а празнувал годишнина от сватбата си. По-някое време в хора на мистерията се намеси и шефката на парламента Цецка Цачева, колкото да обяви, че ГЕРБ няма нищо общо с разцеплението на РЗС, хората на Яне пък контраатакуваха с обвинения в политическо интригантство и тоталитарни забежки.... Какъв ти тук Дан Браун?
Сагата "Марио Тагарински" за пореден път ни изправя пред основния проблем на българската политика. Този проблем е не корупцията, а тоталният битовизъм и дребнотемие на скандалите. Българските политически дебати никога не се водят за идеи, в мига, в който се появат различията, основното оръжие в тях става интригантстването на дребно и шмекеруването около отделни фигури и депутати. Такъв най-вероятно е и случаят с Марио Тагарински. Въпреки клетвите на ГЕРБ, че нямат пръст в неговите самоволни акции, едва ли има нормален човек, който е повярвал. Съвпаденията са прекалено много, а и този случай така пасва на полицейското разбиране на ГЕРБ за политика, че няма накъде повече.
Инспирираните отлюспвания, мистериозните самоотлъчки, парламентарното инженерство се оказаха незаменима част от репертоара на ГЕРБ. И именно тук се срива митът, че те са нещо различно. Не, те са нещо много старо. Само че в по-коварен вариант. Милиционерщината, особено когато неуспешно се опитва да имитира трилър в стил Дан Браун, винаги фалира именно заради жълтенията и задушливия аромат на димки, който се носи от нея. ГЕРБ толкова са си повярвали, че вече не се срамуват да разиграват политически драматургии пред очите на обществото и да лъжат същото това общество, без да им мигне окото. Не знам някому да е жално за РЗС, трябва обаче да ни е жал за поредната пропукана илюзия на българите. Дан Браун се харесва на хората, защото им дава възможност да избягат за миг от реалността. Но да си цял живот герой от негов роман - това не се издържа!

Господарите на света

(как списвах жълтата страница на един студентски вестник)

Не си мислете нищо лошо за мен, но известна част от студентския си живот изкарах като журналистически мистификатор и то от висша класа. Времената бяха такива, пък й измислянето на новини ми се струваше магия от висш порядък, така че се поддадох на този порок и днес пиша тези думи за успокоение на съвестта си и за забавление на света. Защото, тук трябва колективно да ми повярвате, на света не се е родило занимание, което да се сравнява със своя културен и жълт възторг, от измислянето на новини. За да ви разкажа историята обаче ще трябва да ви върна доста назад, да кажем някъде в началото на 1999 година. Мрачно, костовистко време. Студентски град приличаше на дадаистка фантазия, но понеже беше моят Студентски град, изобщо не ми пукаше за това. Нямаше ги още бароково мутренски клубове, имаше полянки, по които вятърът разпиляваше боклуци, а България все още беше в невинната фаза на своята демокрация, тоест изобщо не подозираше, че един ден премиерът ще се казва Бойко Борисов.

Бяха радикални времена, политическата обстановка действаше угнетително на всяка левичарска душа, готова да вдигне социална революция всеки миг от денонощието. Американските самолети прелитаха над България, за да бомбардират Сърбия и това допълнително допринасяше за смутния характер на времето. Някъде в тази епоха, която изглежда далечна като в каменната ера, успях да изкарам близо седем часа на антивоенен митинг в който с упование викахме култови лозунги като: „НАТО- фашисти, световни терористи!” или пък „Надежда, Надежда, да спре да се навежда”. Не знам дали тогавашната външна министърка Надежда Михайлова се е изчервявала от тези лозунги (душата й би трябвало да е свикнала на еротичните задявки, след като година по рано вестник ДУМА бе публикувал нейна снимка на която се виждаше бельото й, а текстът на снимката гласеше: „Надежда Михайлова: Външната ни политика трябва да е прозрачна”. Хаха!). Единствената възможност за прехрана на бедните студенти бяха студентските столове, а именно в един такъв се сблъсках за първи път с неподражаемия пернишки говор, когато едно готвачка ме попита: „Ти пиуе със зеуе уи ще искаш?”.

Та точно в тези времена, велики времена между другото, мои колеги неясно откъде намерили финансиране в смутната епоха на костовото разбиране за капитализъм, решиха да издават независим студентски вестник. Те кръстиха изданието „Меркурий”. Още като чух за идеята се възпротивих срещу името на вестника, защото ми напомняше на вестник „Психо” или на някоя друга окултна история. Не можех да бъда по-прав в своите подозрения. Името на изданието дойде от един възстар студент по химия, бивш казанлъшки алкохолик, който твърдеше, че е архангел Михаил в човешки вид. Този пич приличаше на извънземно, имаше дълга като на хипар мазна коса, козя руса брадичка и демонични очи. По някаква ирония на съдбата архангел Михаил се бе присламчил към журналистическата група, а от цялата група – твърдя го – аз му бях любимец. Може би, защото, това, че съм комунист го вбесяваше, а пък аз не му спестявах въпроси от типа: „Възможно ли е душите на грешниците един ден да спретнат астрална революция в отвъдното?”. Това, че не можеше да ми отговори го ядосваше, но пък винаги разговаряше с мен. Този пич беше луд фен на Петър Дънов, чието небесно име било Бейнса Дуно и някъде от налудничавите анали на това учение бе изплувало името „Меркурий”. Аз се забавлявах с циничния корен на думата и никога не проумях небесния смисъл на всичко останало.

Та, изобщо нямаше да участвам в този медиен проект, но моите приятели ме помолиха да напиша нещо за първия брой. Но не искаха да им пиша новини. Тогава се замислих тежко върху света, будувах цяла вечер, но на сутринта бях готов с култов и кърваво-психологически разказ, наречен „Полунощен психар”. В дивия сюжет на това повествование се разказваше за някакъв имбецилен изнасилвач, който убива своята поредна жертва, но тя вампирясва пред очите му и му разказва играта. Написах разказа не, за да се правя на писател, а просто, за да си поиграя с езика и да се почувствам поне за малко истински творец.

Първият брой на „Меркурий” беше уникална амалгама от разкази, налудничава женска поезия (жените обичат да праскат образи в които да сравняват своя пол с вълчици, скитници, вампирки и други), статия от Архангел Михаил за същността на музиката, пречупена през философията на Дънов и пеещите планети, някакви политически коментари за околната действителност и размазани аматьорски снимки. Вестникът беше красив, а аз още пазя някъде своят опит да конкурирам Стивън Кинг на хорър-полето.

Естествено, второто име на всеки журналист е мързел и с краткия си дебют, аз считах своята роля в студентското издание за приключена, като с половин уста обещах от време на време да давам съвети по организацията на работа, но всъщност доста време не се вяснах в тази компания, защото там, започна да се налага дисциплинарен стил на работа, а аз в естественото си състояние съм анархист, който трудно търпи да го тъпчат по главата и да го притесняват за щяло и нещяло.

Месец по-късно обаче моите приятели, единият от тях бе станал главен редактор на вестника, а останалите му бяха заместници, потропаха на вратата на стаята ми, прекъснаха четенето ми на романа „Пяната на дните” на Борис Виан (защо съм запомнил това е необяснимо за мен) и в продължение на два часа ме молиха да започна да пиша редовно в техния вестник. Дори ми предложиха да си имам отделна страница, последната страница на изданието с рубрика „ШОКолад”, която да пълня с жълти новини и пикантни истории. Обещаха също така колегата Йордан Мичев, пратен от Аллах също на журналистическата бойна пътека, да е съавтор на тази страница и след големи увещания и приятелски клетви, приех. В крайна сметка нарцисът в мен надделя и то много сериозно.

Естествено нямах никаква идея какво да пиша на тази проклета последна страница. Времената бяха тревожни в политическо отношение, но пък за жълтении никак не ми се пишеше. Естествено бях въоръжен с два тома разкази на Хашек в които потърсих вдъхновение и скоро установих, че единствената опция за медийно спасение на вестник „Меркурий” e да си впрегна фантазията и да я пусна свободно по магистралите на чистата литература и реалистична фантазия.

И така – една вечер, аз и другарят Мичев (сега вече той е улегнал семеен човек, с щерка на ръце, но в онези години беше свободен елемент с ексцентрични разбирания за вселената) на три бутилки вино, родихме зашеметяващата концепция за страницата. И не само родихме концепцията, ами написахме и първите новини за нея. И до днес се разтрепервам от радост като се сетя, че най-първата ни съвместна дописка носеше великото заглавие: „Ожениха пиян студент по погрешка”. В драматичния сюжет на описваната случка се разказваше как на купон един младеж от Химическия факултет на Софийския университет прекалява с водката и започва да танцува само с една девойка. Ентусиазмът на компанията стига дотам, че рано сутринта водят новооткритите влюбени в гражданското и ги женят. Кефя, се, че аз и другаря Мичев специално наблягахме в дописката на момента в който младеженецът се буди трезвен. В нехайният стил на Хемингуей отбелязвахме, че първото нещо, което вижда младият химик е свидетелството от гражданското, че вече не е самотна душа по белия свят. После описвахме как хвърля и трезвен поглед върху булката и се ужасява. „Тя прилича на Петър Стоянов – цялата очила и зъби”, споделяше нашия герой пред виртуалните репортери на „Меркурий” и се заричаше никога повече да не пие. Култова дописка, култов вестник. На сутринта предадохме материала за печат, а три дни по-късно вестникът излезе.

И сега чуйте най-странната част от историята. Всички повярваха на нашата дописка. От целия проклет вестник, материалът за ожененият по погрешка студент събра най-много коментари. „Това само на студент може да се случи, няма начин да не е истина”, твърдеше мой познат и размахваше вестника. Сърце не ми даде да разбивам медийните му илюзии. Този мой познат беше един психар от Юридическия факултат, но мечтата на живота му беше да се запише в Чуждестранния легион (хаха, така е, Студентски град те сблъсква с всякакви екземпляри). В крайна сметка заряза правото и наистина отиде в легиона, а последно чух, че бил някъде из Сиера Лионе, в земите на диамантите и лъвовете. Та именно реакцията на този пич ме убеди, че концепцията ни работи и то много добре.

Освободени от притеснения за реалността и заредени с вино и водка, с другаря Мичев седнахме да творим нова страница за вестника. Този път нямахме идея какво ще пишем, но ни беше кристално ясно, че основната ни новина трябва да е за секс, за да може формулата на жълтата преса да е напълно потвърдена и сбъдната. И тогава вкупом родихме гениална идея. Написахме цяло чело със заглавие: „Логопедки откриха секстелефон”. Сътворихме го под формата на репортерско разследване със социални мотиви. Врътнахме историята около четири девойки, специалност „Логопедия”, които решили със силата на своите говорни умения, да поспечелят в дивия свят на пазарната икономика. Бяхме се развилнели с другаря Мичев, защото си спомням, че наблягахме на факта, че девойките всъщност и визуално не са за изхвърляне. Най-накрая естествено материалът завършваше с брутална „анкета” сред студенти. Все пак „Меркурий” беше невероятно свободна трибуна тогава, защото отговорите на студентите се въртяха около това, че всеки от тях би звъннал на секстелефон на който ще му говорят на нормален български, а не да използват фрази като „че ти въртим минето” (Хахаха, признавам си – към края на дописката сигурно сме били доста подпийнали, но е факт, че излезе без редакторска намеса).

Какво да ви кажа? Фурор е мека дума. Темата за логопедките и секстелефона се превърна в градска легенда за Студентски град по онова време. Чувах за тази история дори от хора, които изобщо не познавах, а част от сътворените от нас с другаря Мичев сексфрази в текста станаха крилати, ама наистина крилати. Това показва единствено, не, че аз и Данчо сме гении, а това, че алкохола понякога наистина е творческа сила.

След това потвърждение за нашата медийна мощ, мисля, че вече загубихме всякаква представа за реалност и се развилняхме по страница „ШОКолад”. Започнаха се разработки от типа: „Батман броди в Студентски град”. В тази дописка си представяхме, че има студент, който си въобразява, че е супергероят с черен костюм от филма и броди по покривите на общежитията. „Маймуна от катун обира студентки” – фундаментална новина за павиан от цигански катун, който се катери по прозорците на общежитията, умело дресиран да обира бурканите, които студентите са поставили по прозорците. „Плъх паникьоса дамските тоалетни в УНСС” – в тази дописка се гордея с описанието на плъха, който подал любопитно муцуна от тоалетните подобно на министър, който чете данъчната си декларация. Абе, кеф ви казвам. А, да – да не забравям фундаменталната разработка – „Масов побой заради студентка в Техническия универститет” – дописка в стил Маркес, в която описвахме колко слаби са мъжките същества попаднали в плен на женската прелест, чар, магия и трепети.

Ехххх, имаше прелест в онези времена. Студентски град ми изглеждаше като утопична територия на свободата, а сега имахме и трибуна в която можехме да споделяме колективните си халюцинации със света, а възторгът идваше оттам, че светът вярваше на нашите съновидения и измислици.

Написахме още доста неща, които не си спомням. Аз всъщност четях само нашата страница на „Меркурий”, защото другите постепенно бяха превзети от скуката. В крайна сметка май точно това уби този свободен и независим вестник. Главният редактор, ех приятел ми е, въпреки, че не съм го виждал от много години, много държеше да правим класически информационен вестник, докато една група радикали, в която май влизахме само аз и др. Мичев, твърдяхме, че студентският вестник трябва да заложи на ексцентричният хумор и непрекъснатата сатира. Само един пример за разликите в медийните светове. Главният редактор искаше другите репортери да правят анкети от типа на това „Одобрявате ли храната в стола?”, а другарят Мичев с ленински плам и вдъхновение настояваше анкетата да се състои само от един въпрос и той да е „Дефекализирате ли?”. Репортерката, която трябваше да прави анкетата сбърчи нос и гнусливо заяви, че тя не би могла дори да произнесе думата, тогава аз изявих желание да тръгна по улиците и да я направя, но моят репортерски устрем бе посечен и така вестникът тръгна в скучното русло, а няколко месеца по-късно и спря.

Независимо от великата страница „ШОКолад” – територията на неограничената лудост и смях.

А, да щях да забравя. Именно на страниците на вестник „Меркурий” аз и др. Мичев създадохме фигурата на един велик студент – Харалампи Цветков, студент по математика. Започна се оттам, че написахме дописка за този ексцентричен гений, чийто сюжет не мога да си спомня, а после всеки път като засягахме социален проблем се допитвахме до този пич. И му слагахме в устатата велики фрази, мислехме крилати отговори. Харалампи Цветков бързо стана експерт по всичко – от събличането на жени до реформата във висшето образование. По-късно Данчо го прехвърли на страниците на вестник „Монитор”, след това на ДУМА, а когато и аз отидох в ДУМА също започнах от време на време да праскам по някоя дописка от името на Харалампи Цветков, неосъщественият студент по математика, човекът със склонност към обществено полемизиране на социално-значими проблеми и много други лудости. Дори исках да пиша роман за него. Но от този роман измислих единствено името: „Свирка без край. Странната и незаконна история на Харалампи Цветков – студент по математика”.

Не е хубаво човек да живее само в своето минало. Но пък завръщането в спомените за свободата и възторга винаги е нещо като кратка почивка от яростта на нахлуващата наоколо реалност. Важното е, че имаш спомени, а спомените (както споменава Павич) са потта на душата. Щом имаш спомени значи имаш и душа, която да се поти. Моята душа например никога няма да спре да се вълнува от онези дни в които всичко изглеждаше възможно, а полетите на фантазията бяха неограничени и твърде красиви, за да бъдат забравени. Човек трябва да помни, защото паметта е нашият начин да се движим във времето и никога, ама никога няма да измислим по-добър.

Но ще ви призная нещо. Тогава се чувствах млад и безгрижен, и колкото и да е странно – такъв се чувствам и сега. Все едно времето не е минавало. Все едно времето не съществува. Аз съм си все същия и все така ще предпочета да ви говоря за измислици и жени, отколкото да участвам в тежки разговори за каквото й да е било друго. Идеята, че не съм се променил много адски ми допада. Дава ми усещането за вечност. А когато си на 32, няма по-велико усещане от това да си убеден в своето безсмъртие, защото винаги ще има 1999 г., винаги ще има Студентски град, винаги ще има вестник „Меркурий” и винаги ще има двама студенти по журналистика, които на бутилка вино ще се смеят на собствените си измислици и ще са убедени, че те са господарите на света...

Морален терминатор

"Простаци", изсъска вчера премиерът Бойко Борисов по адрес на лявата опозиция. Думите му отекнаха в сградата на парламента, която от години е украсена с величествения девиз "Съединението прави силата". Нашият премиер май е опериран от чувството за историчност, иначе щеше поне за малко да са почувства неудобно. Защото историята обича да се повтаря като фарс, а в този случай дори като буфонада. Само преди около година Бойко Борисов разпалено се жалваше, че Сергей Станишев е нарекъл "циркаджии" представителите на тогавашната опозиция. И театрално проклетисваше "тройната цинична коалиция".
А ето че година по-късно като същинский терминатор, вече в друго амплоа, Бойко откри в душата си къде-къде по тежки думи за своите политически противници. Точно тук обаче е моментът да припомним, че настоящият премиер едва ли е моралният връх на благоприличието, за да може да раздава оценки като "простаци". Все пак да не забравяме, че говорим за човека, който в началото на обществената си кариера определи политиката като "лайно в целофан". На по-късен етап от живота си пък сподели, че е набил гаджето на дъщеря си, като пътьом се оказа, че втората по любимост дума в българския език му е "Станишев". Когато узакониш цинизма като норма на политическо поведение, граници за прекрачване просто не остават. В този смисъл парламентарните съскания на премиера дори трябва да ни радват. Както вървят нещата, след някой друг месец човекът може направо да налети на бой...