Величественото кино на МВР

(екшън героите на Цветан Цветанов и Бойко Борисов и възраждането на българската кинематография)

„От всички изкуства за нас най-важно е киното”. Това е една от мислите с която се е обезсмъртил водачът на болшевишката революция в Русия Владимир Ленин. Още в онези размирни дни той схваща огромната сила, която се крие в тираничната визия на визията. Тя те вкарва в собствения си свят по брутален начин и хората са склонни да се вълнуват, плачат, съпреживяват, мразят и най-важното – да вярват. Киното е величествено с идеята, че може да ти даде за няколко часа различен живот, а в в крайна сметка много от нас биха били благодарни за този шанс. Просто нищо друго в света не ти дава възможност така радостно да избягаш от себе си.

Уроците на Ленин са били разбрани и научени. В България киното се възроди по толкова неочакван начин, че ни трябваше време преди да осъзнаем ленинската същност на случващото се. Защото това възраждане дойде от невероятно странен източник, който обаче за кратко време произведе няколко филма, които развълнуваха обществото и го накараха колективно да се отдаде на кинокритика. Става дума за наказателната ръка на правителството МВР и техните епохални продуцентски опити да създадат няколко екшън-филмчета, които палаво разпространиха в интернет. Тези филмчето промениха разбирането за киноживота, за справедливост и наказание, усещането за реалност, както и за това какви виртуални пространства е започнала да придобива тоталната ченгенизация на българския политически живот.

В първия филм, който разбуни общественото мнение, сюжетът беше удивително простичък, въпреки липсата на главен герой. Посред нощ силите на справедливостта нахлуват в къщата на един човек, очевидно Злодеят, но коварната ръка на киномонтажиста бе лишила зрителите от удоволствието да видят лицето на антагониста. Вместо това виждахме как добрите крещят „Горе ръцете!” и дърпаха надолу по стълбището злодея, за да могат да го снимат легнал с ръце зад гърба в широката стая за пир на очите на публиката. Простичкият сюжет не бива да ви заблуждава. Смисълът на блокбастъра беше многопластов. Той трябваше да внуши, че след годините на радикална суша в битката за справедливост, най-после са дошли хората, които се изправят в безмилостната битка с мрака и са твърдо решени да победят. Така де, нека да е по-холивудски – справедливостта е много по-сладка, когато е споделена колективно с жадната публика. Ченгетата в България изведнъж попиха този нов кинодух, а още тогава трябваше да ни стане ясно, че тази мания ще промени завинаги борбата с престъпността в страната.

Ако приемем първия филм като загрявка, то вторият вече бе прицелен в „Оскар”. Защото издигна на ново драматургично ниво ченгесарското усещане и звездомания. Първият клип страдаше от незаобиколим недостатък – всички знаеха, че злодеят е Алексей Петров, но неговото лице така и не се показа в кадър. Холивудската естетика не признава този подход. Твърде е арт, а публиката недоволства. Зрителят се нуждае от ясен образ на злото, за да може да схване мащаба на добрината, която му се демонстрира от справедливите. Някъде в мрачната сталинска сграда на МВР може би, някое ченге, преоткрило в себе си кинотвореца е разтворило книгите на Ленин и е попило мъдрост за следващата културна творба на министерството. Защото, духовете на братя Люмиер да са ни на помощ, за втората част вече видяхме как всички недостатъци от първата са премахнати. Бяха сложени дори и междинни кадри на добрите ченгета, които прекосяват столицата, за да стигнат навреме за залавянето на новата порция от злодеи. В този филм всички елементи на Холивуд си бяха на мястото. Корумпираният съдия при който нахлуват гневни барети и неговото притискане към земята. После арестуването на посредника, където режисьорът съвсем „случайно” оставя да се чуят мъжкарски реплики от типа „Мръднете, копелета” между баретите. Двете екшън сцени ни подготвят за величественият завършек – щурмуването на Военна болница и арестът на Бившия Министър. Както във всеки филм и тук виковете си ги бива, министърът не се съпротивлява, въпреки това прокурорски глас зад кадър му казва: „Г-н Цонев, ще бъдете арестуван и обвинен впрестъпление корупционно. Тъй като сте си абсолютен престъпник...колеги, както за всеки един престъпник - както трябва. Долу на земята,на колене!". Уви, режисьорът ни е спестил миговете на Министърът на земята, но завършекът е емоционално извисен – Злодеят е изведен триумфално.

Едва ли някой някога е очаквал, че МВР ще съживи българското кино по този грандиозен начин. Вероятно всичко в нашия преход подсказваше, че ще стигнем до този ситуация, но кой ли е имал очи да види. И както винаги в постмодерната епоха обаче, веднага можем да си направим страховит извод за ситуацията у нас, само по тези два приповдигнати филма. Апотеозът на полицейщината си личи от всеки кадър. Коварното в киното обаче е, че това все пак е изкуствена реалност. Тя не е истинска, а просто фантазирана. Тези два клипа на МВР няма как да се отърват точно от тази коварност. Защото справедливостта на видео, не е справедливостта в живота. Излаяната реплика, че някой е престъпник, все още не е доказателство, че същият този е престъпник. Ако ГЕРБ останат на власт вероятно в НПК ще влезе клауза, че ако Цветан Цветанов изгледа лошо някой, същият някой моментално се превръща в престъпник, но засега все още (докога ли?) сме пощадени от повеите на тази юридическа вихрушка. Когато киното подменя реалността, процесът обикновено е знак за грандиозен проблем. И сега с очите на хора поне за кратко отърсили от тиранията на кинообразите, нека се опитаме да видим какъв е проблемът в този случай.

МВР се превърна в нещо като последната пропагандна машина на проваленият кабинет на Бойко Борисов. На всяка обществена колизия, която се случва покрай невероятно слабата им политика, кабинетът отговаря с полицейски акции. Искаха да закрият 120 болници, хората гневно изпълните улиците – и моля – ето ви клипче с ареста на Алексей Петров. Няма антикризисни мерки, хората си броят последните пари, а собствениците на фирми се чудят кога ли ще им се издължи държавата – оооо, няма проблеми, ние хванахме „Наглите”. После налудничавата процедура по импийчмънт на президента се провали, в същия миг МВР провежда акция „Медузите” и разбива вратата на шеф на Общински съвет във Варна, въпреки, че той не се е съпротивлявал. Когато подчиниш политиката си за сигурност на пропагандни цели, тя започва да произвежда единствено чудовища. И именно тук естествената стъпка беше производството на собствени филми. Как досега друг министър не се е сетил?

Бойко Борисов и Цветан Цветанов отчаяно се нуждаят от успехи поне в борбата с престъпността. Понеже тези успехи нямаше как да дойдат с целия хаос, който ГЕРБ представлява като политическа партия, може би някъде все пак двамата са решили, че кинообразите успешно ще подменят истината. Че МВР-матрицата ще пасне на българското съзнание и хората ще престанат да си задават въпроси за състоятелността на цялата ченгесарщина, която лъха от новата власт. Киното се оказа спасителен пристан за литературните фантазии на ГЕРБ. Те просто решиха да ни пробутат своя версия на реалността, сбита до два или три клипа от по минута и половина. Само, че те попаднаха в капана на визуалното изкуство, защото то е коварно, а политическите му проекции просто не могат да бъдат контролирани. В едно свое откровение за правенето на филми известният режисьор Рене Клер (ако някога няма какво да правите потърсете в интернет неговия филм от 1925 г. „Париж потън в сън” и после ми пратете благодарности по имейла) е казал, че във всеки филм режисьорът може да си позволи по 20 секунди чисто кино. Някой кадър, който да направи за самия себе си и за спасението на своята душа. В екшън драмата на МВР за арестуването на Николай Цонев 20-те секунди чисто кино са концентрирани в истеричния вик на зам.-градския прокурор на София Роман Василев за това, че бившият министър е абсолютен престъпник. Чрез нея ГЕРБ ни съобщават за света, който ни готвят. Свят, подчинен на политическо-митологичната им образност, в който не съдът има думата за вината, а МВР и прокуратурата. Тоест – всички са виновни щом държавата на Борисов е казала така. Психоанализата на прокурорският крясък пък може да ни заведе една стъпка дори и отвъд полицейската утопия, която ни предстои. Викът е освобождението на една душа, търпяла досега ненужните ограничения на закона. Освободила се от глупавите правила и тъпанарската спреведливост, душата на прокурора вече може да обвинява който си иска в каквото си поиска, защото така са казали от МВР.

Историята все пак е странно отмъстителна. Великденските новини по телевизиите бяха пълни с извиненията на Роман Василев. По БНТ с тежки въздишки прокурорът се опита да поднесе своите извинения и да се натовари с цялата вина. Забавното е, че един клип го вкара в режима на оправдания, но въпреки всичко той пак не си научи урока. Пак потърси електронните медии, за да може сърцераздирателно да сподели вината си. Проблемът в неговото извинение беше, че Василев така и не обясни кой го е накарал да каже тази реплика. Защото няма начин да я е родил случайно. Дори и да е казана като висша степен на неопрокурорска импровизация, фактът, че от всички останали кадри именно репликата е влязла в полицейският филм, вече говори, че тя е била драматургично търсена. Филмът трябваше да се превърне в кинотриумф на управлението и да грабне всички управленски и рейтингови награди. Слава богу, че обществото в последните години се отучи да гледа и да разбира българските кинопродукции. Вероятно заради това хората общо-взето реагираха с отвращение на холивудската показност. И това е другият екзистенциален капан на киното – то ти дава два часа упокой на душата, но после човек се връща в реалния свят, с реалните си проблеми, а там се вижда ясно, че полицейщината не може да нахрани хората, не може да ги спаси от безумието на едно самозабравило се и провалено управление, не може да ги отърве от досадното дърдорене на премиера, което вече се изтърка като винилова плоча. В реалния свят хората са склонни да се вълнуват от досадни проблеми като здравеопазване, социална политика, пенсии и икономика, а полицейското мислене е неспособно да стигне дотам. То е затворено в няколко повтарящи се образа, в шепа странни клишета и в идеята, че, ако знаеш да викаш добре, истината не е от значение. Истинското кино обаче е разбрало, че истината е точно обратната. Заради това хората са склонни да си плащат, за да попадат в киносветовете на големите майстори. Българското МВР не става за тази работа. Един съвет – нека да се пренасочи в създаването на комедии. Там май наистина ги бива.