Кърджали - градът, където сълзите са невъзможни

1. Гледка от поднебесния хотел

От терасата си в хотел „Арпезос” виждам басейнът на съседния хотел. Той е ярко осветен, водата му е ослепително синя. Такава вода съществува само в сънищата за карибските острови. Не знаех, че я има в действителност. Странно е, че в другия хотел май няма хора. Басейнът си стои празен, въпреки че навън е яростна жега и макар, че наближава полунощ, ветрецът не носи хладина, а само разпръсква като спрей топлината.

В далечината се вижда друга светлинна феерия – прословутото Водно огледало. Знам, че покрай него се води политическа битка, но мамка му, то е много красиво. Нощем сияе като галактическа магистрала. Светлините на лампите се отразяват във водата. Фантазията на един поет като нищо може да се обърка. В мрака на нощта е трудно да различиш звездното небе от сияещата със светлинните отражения вода. Невероятна гледка. Все едно си се възкачил на небето и от поденебесните селения се наслаждаваш на обикновения свят. Колко ли градове в този свят са способни да ти поднесат такава божествена гледна точка?

2. Делтата на сълзите

Преди четири години за първи път стъпих в Кърджали. Беше развихрената 2006 година. Странно време и много политика. Твърде много политика. Тогава попаднах в музея и видях, че продават миниатюрни модели на канички за сълзи. Местните вярват, че в тях можеш наистина да побереш сълзите на мъката си. Не знам защо го правят. Иска ми се да вярвам, че причината е веднъж завинаги да се отървеш от тъгата. Когато един ден изплачеш и последната сълза в миниатюрната каничка, тогава пред теб се ширва свят единствено на щастие, възторг и ентусиазъм. Не е ли велико?

Защото е много трудно, о ужасно невъзможно е да си представиш, че в Кърджали някой би плакал. Това е град изваян от невероятни контрасти и стъписващи окото гледки. Душата се гърчи от толкова много красота. Тук е делтата на сълзите. Имам предвид, че това е градът в който можеш никога да не заплачеш. Сигурно поради тази причина хората събират сълзите си в канички. Сълзите изглеждат невъзможни в този град-компилация. Кърджали е странна смесица от красивото безвремие на ранните 80-те години на миналия век и модерни сгради, които ехидно намекват за глобализация. От кротката меланхолия на миналото се пренасяш в досадното изящество на бъдещето. И никога не е скучно. Има вятър, слънце, дървета, преминаващи девойки понесли красотата си на някъде, няма как да повярваш в сълзите. Кърджали – градът, в който сълзите са ценност. Нещо такова трябва да бъде написано на табелите. Билбордовете трябва да го изписват с едри букви. Всичко тук е като рекламна листовка на възможното щастие. Какво по-хубаво?

3. „Позитано” 29

Завръщане в настоящето. От автогарата се отзовавам в центъра на града. В далечината на напечената улица се вижда червенеещ клуб, гордо носещ името „На всеки километър”. Напук на местните власти и официалните документи адресът на клуба е „Позитано” 29. Неговият собственик / съдържател другарят Назми Мюмюн гордо обяснява, че „Позитано” му е любимата улица в София, а номерът е 29, защото Кърджали е 9-ти многомандатен избирателен район. Клубът е нещо като средище на хора от всички партии.

Една възрастна жена влиза, за да си преснима документи на ксерокса. Другарят Назми Мюмюн веднага е насреща:

- Кажи ми сега честно нещо – обръща се фронтално той към бабата - за коя партия гласува на изборите?

Бабата се смущава, но после срамежливо отронва: „ГЕРБ”.

Др. Назми Мюмюн е възмутен и не пропуска да каже:

- Еееее, тогава ще ти взема пари за преснимането без и окото ми да мигне. Ако беше гласувала за БСП – нищо нямаше да ти струва....

Възрастната жена вижда в това шанса си да блесне с толератност:

- Ама аз и за БСП съм гласувала преди....

Др. Назми Мюмюн обаче вече е непреклонен:

- На следващите избори гласувай за нас, пък ще видим...

После се обръща към жена си, която нарича галено Туркинята:

- Я, ти вземи направи едно кафе на дамата, да види, че ние социалистите на обида не носим...

После покрай „Позитано” 29 минават две млади девойки. Другарят Назми Мюмюн отново се развихря:

- Месечинке – казва той на едната – още две като тебе да минат от тука и никога няма да остарея.

Девойките се хилят весело и се изчервяват. Всичко в Кърджали носи полъх на някаква невинност. Направо е невероятно.

Влизат много социалисти. Др. Назми Мюмюн е решил, че трябва да ме представи на всеки от тях. С думите, които използва за мен спокойно може да се опише дори Достоевски. Едва ли ги заслужавам. Стряскащо е друго. Социалистите искат да си говорят с мене. Започваме с дребните местни проблеми. Как ГЕРБ се държат налудничаво. Споменават, че тукашната депутатка от управляващите съвсем е забравила от кой свят е. После се пренасяме на национална сцена. Стигаме до консенсус, че Бойко Борисов не е наред с главата. Правим извода, че Цветан Цветанов е синоним на новата българска простотия. В диалог си стискаме ръцете върху твърдението, че това правителство е най-некадърното, което някога сме имали. После прелитаме върху истински болезнените теми.

- Как ти се вижда Сергей Станишев? – с болка и тъга ме пита един старец.

Отговарям му с истината – „никак не ми се вижда”

Старецът въздиша тежко, личи си, че мисли същото, но е очаквал надежда от мене. Тогава не издържам и му казвам, че всичко ще се оправи. Не знам дали го вярвам, но виждам, че фразата действа магически. Споделям надежда за бъдещeто и твърдя, че БСП ще си влезе в релсите, пък било то със Станишев или без него. Старецът се обнадеждава. Призовава ме да не изпускаме кабинета от поглед. Обещавам му го категорично.

През „Позитано” 29 минава и бившият лидер на СДС в Кърджали Агоп Узунбохосян. Гледа ме скептично. Той е шеф на местната обсерватория. После обаче се сеща, че ДУМА е единственият вестник писал в защита на Роженската обсерватория. Както бяхме в двата края на политическото пространство, човекът изведнъж ме призовава да сме все така на постта си. Сеща се, че и навремето е имало хубава дописка за него във вестника и мрачно твърди, че докато е имало „Демокрация” и един ред там не са написали за него. Аз му споменавам, че никой не е пророк в собственото си село, астрономът се съгласява с мен, после си говорим за живота и се разделяме като приятели. Магията на „Позитано” 29.

Накрая – в клуба влиза млада девойка с невинни очи. Емине, чиято фамилия не ще мога да си спомня. Др. Назми Мюмюн ентусиазирано ми обяснява, че това е бъдещата суперзвезда в певческото изкуство на Кърджали. Младата девойка се радва на презентацията си. Питам я коя е любимата й певица и очаквам банален отговор, но отговорът е повече от банален – Селин Дион. Човек обаче е склонен да прости баналностите на девойките с невинни очи. Нима не е така, кажете?

4. Извънземното

Най-интересното от всичко. В клуба „Позитано” 29 влетява млад аспирант по социология от университета в Женева. Образът се оказа грък, който учи в Швейцария и обикаля Кърджалийско, за да види как съжителстват българи и турци. Говори само на английски и аз неусетно се оказвам в ролята на преводач. На 15-ата минута говорех англйиски все едно ми е майчин. Социологът Дамянос бе обикялял по турските села и се бе шокирал от един-единствен факт – турците не искали да си говорят с него за политика. Обсъждали всичко останало – кравите, кокошките, телевизията, Евровизия, но когато опирали до политиката откровено му казвали: „Говори с кмета!”

Защо това да е най-интересното? Защото с рационалния си западен мозък Дамянос твърдеше, че според него политиката е травма за българските граждани. Че има йерархия на страховете и обвиненията. Турците се страхували да говорят за политика, а българите обвинявали. Турците не искали да влизат в дълбочинни обществени анализи на живота си, пък българите на третата минута твърдели, че исканият за повече права и оплакванията за дискриминация за абсурдни. Интересно е да видиш как западнякът изпада в ступор от особеното световъзприемане на действителността по нашите краища. Дамянос дори смяташе, че е странно как обществото съществува оплетено в такива самоизключващи се неща. Нямаше как да обясня на пошвейцарчения грък, че без този първоначален абсурд българската нация би била невъзможна. Нашата нация съществува на ръба на реалността и измислицата. Тя е в перманетно състояние на "няколко сантиметра от световната конспирация”. Тоест българите и турците биха се разбрали прекрасно по темата, че някой друг е виновен за неудачите в живота им. И заради това оцеляват заедно. Дори се разбират. Заради това е прекрасно да си българин и няма начин да не обичаш хората в страната. Всички сме абсурдни до смях и лека истерия. Можех ли изобщо да обясня на този странен социолог Дамянос, че прилича на извънземно сред нас?

5. Retro chalga in time

Кърджали бе решил да ме смае и със своята носталгичност. Имах чувството, че навсякъде звучи една и съща песен. Май я пееше Орхан Мурад. Текстът звучи така:

И хиляди слънца да засветят на този свят

твоята усмивка ще ги затъмни.

И всички диаманти и злата да заблестят

няма да блестят като твоите две очи.

Това ме връща много назад във времето. А светът бе решил, че трябва да ми покаже тази изкусителна смесица между минало и бъдеще. Това е песен, която трудно можеш да не запееш, дори и изобщо да не я харесваш. Кърджали – градът в който можеш да пееш песни за хиляди слънца!

6. Пълно щастие и абсолютен възторг

В края на деня аз, др. Назми Мюмюн и още няколко социалисти седнахме в една кръчма. Беше толкова впечатлителен ден, че дори не ми се пиеше, което е страшно нещо, особено, ако бъде казано за един репортер. Подухваше вятър, а дърветата шумяха успокоително. Стоях и слушах оркестъра, който с невероятно упорство прекарваше музикалната ми душа през цялата палитра от стилове – „Сбогом, дано си щастлива”, пееше в един миг певеца, а в следващия певицата вече беше на вълна „Води ме в някоя квартална кръчма”. Интересно е, но обиколките на непознатите градове винаги приключват в някой ресторант. И винаги се намира певец / певица, за да обобщи с музика целия ден. Всички ми обръщаха внимание, слушаха ме какво говоря, гледаха ме като източник на непозната мъдрост, а това е една от най-големите грешки, които можете да допуснете с репортер. Изведнъж установих, че говоря само аз. Ама вече се усещах, че развивам глобални теми - че говоря за краха на капитализма, за усещането си, че революцията предстои и за красивото удоволствие от факта, че има мигове в които си наясно със себе си. Тоест мигове в които знаеш къде се намираш, знаеш кой си и си наясно, че щастието е тук и трепетно дебне, за да те сполети като неочаквана буря. С много блясъци и радостен дъжд.

След това стоях 15 минути на терасата на хотела, гледах красивият град и почти се разтопих от прелестта му. Влязох в стаята и за 20 минути написах този текст. Абсолютен възторг. През цялото време в главата ми кънтеше:

Мислите ми все към теб, все към теб летят.

Видя ли те - знам, ще спрат моите сълзи.

И когато две сърца във едно затуптят,

нека да се слеят нашите души.

От мен да знаете – нямам представа за коя жена Орхан Мурад е изпял тази песен, но при всички случаи все едно я е пял за Кърджали. Тук сълзите са наистина невъзможни и човек заспива със светлина между клепачите. Как да не си във възторг, кажете?

Фабрика за балони

В политическата митология на ГЕРБ днес БСП е партията символ на злото. От 10 месеца насам основна задача на сивите герберски депутати е да мислят нови и нови зрелищни начини, по които да изкарат левицата виновна заради тяхното безсилие. Едва ли друго управление по земята е успявало да отвори такава фабрика за балони. Какви ли не бомби бяха хвърлени - подмолни анекси в държавните договори, развалени асансьори в парламента, но платени скъпо, пари за почерпки, хвърлени на вятъра... Досега нито едно от обвиненията на ГЕРБ не бе доказано. Но въпреки това фабриката за балони работи с пълна сила.
Крайно време е висшите кадри на левицата да намерят начин да се противопоставят на този вятърничав популизъм. И да постъпят като Борислав Гуцанов, който вчера официално сезира Страсбург за своя скандален случай и арест. Битката на БСП срещу ГЕРБ досега бе неуспешна, защото левицата отговаряше на обвиненията на управляващите с цифри. Това е като все едно да се бориш с воден пистолет срещу вятъра. Хората възприемат обвиненията като морални, а цифрите не им говорят нищо. В други страни вероятно именно битката на числата би била най-важна.
Но с балоните в България битката трябва да е в съдебната зала. Дело след дело за всяка спекулация. Процес за всяка изречена лъжа. На съд за всеки медиен балон. Това е единственият начин. Защото фабриката за балони ще се стресне единствено от делата. Всичко останало я кара единствено да работи на по-бързи обороти.

Сънят за акациите

Преди няколко дни чух една песен на сръбския певец Джордже Балашевич – „Не сечете акациите ми”. Тя е писана за убийствените войни в бивша Югославия. В песента главният герой призовава: „Не сечете акациите ми, без тях ще литна с вятъра”. Очевидно е, че не го чуват. По време на война никой не чува другите. Твърде е шумно.

Песента ми харесва, защото в крайна сметка хората наистина трудно могат да обичат целия свят. Те обичат три-четири неща в него. Тези неща са връзката им с всичко. В случая с героя от песента – това са неговите дървета, които той чака да разцъфтят. Без тях светът никога няма да бъде същият. Когато ги няма дърветата, човек наистина може да бъде отнесен от ветровете.

Песента ме накара да си спомня, че в края на квартала в който живея в Пловдив имаше малка акациева горичка. Никога не съм й обръщал внимание, но си спомням колко красива изглеждаше тази горичка (каква ли горичка – 10-15 дървета). Когато напролет акациите цъфнат, техният аромат не дава мира на хората. Акациите миришат прелестно. И досега като усетя този мирис се сещам за онова детство, което изгубихме, но това е съвсем друга тема. Съвсем друга.

Когато чух песента на Джордже Балашевич няколко дни си припявах припева й. От него ми става леко тъжно, защото това е текст за края на света. След края на акациите, не е останало нищо друго. Шагал навремето рисуваше летящи хора. В света след отсечените акации се лети само, защото нищо вече не те задържа на земята.

После сънувах акациевата горичка в Пловдив. Съвсем като на филм. Сънувах цветчетата на онези акации и как те на забавен кадър падат на земята. В съня си се чувствах дете, защото можех да ги гледам с очарование и възхищение.

Сутринта вече знаех най-важното. Всичко в този свят има смисъл. За някои това са акациите, за други са небрежно прелитащите облаци, за трети са дъждовете, градовете, идеите, бродещите в мъглата сънища, поляните, горите, моретата, океаните. Всичко е важно. Защото ни задържа тук. Защото ветровете нямат шанс. Защото на тази земя все още можеш да викнеш с възторг и да се опияниш от факта, че си жив.

Акациите цъфтят.... И са много хубави.

Милиционерска утопия

Една политическа задача: как се нарича държава, която в ситуация на криза оставя недокоснати единствено бюджетите на полицията и армията. Нека да не бързаме да отговаряме на въпроса. Отговорът може да е доста по-страшен от очевидния.
България в кризата е като картина на Пикасо, но прекопирана от начинаещ милиционер. Кризата е икономическа, а правителството прилага единствено фискални мерки. Това е все едно да лекуваш счупен крак с аспирин. Всички действия на настоящия кабинет издават трагична безпомощност и следва грандиозната измама - борбата с последствията от кризата се подменя от театрални полицейски акции. Умишлено казваме "театрални", защото за кабинета театрите се оказаха също част от ненужния пейзаж и започнаха икономически действия по тяхното окончателно ликвидиране. Така полицията бе натоварена със свръхзадача - да забавлява, удивлява и стряска народа. Чрез телевизионни клипчета и бодряшки изявления на управляващите. Може би заради това не посегнаха на техния бюджет, защото ченгетата станаха и културни вестители на властта.
Държава, която залага на полицията и армията се нарича полицейска. Но дали това е верният отговор. Може би по-скоро отговорът е - налудничава държава. Защото полицията не е отговор на икономическата криза. Да разчиташ тя да те изведе от блатото е все едно да вярваш, че извънземните ще те спасят. Според новия виц за ГЕРБ обаче - именно извънземните да ни спасят е реалистичният вариант за изход.
Полицейските (налудничавите) държави винаги имат перфектно обяснение за собствените си действия. Че увеличават сигурността. Че са в състояние да противодействат на мафията. Че само това е пътят към нормализация на обществения живот. Тази теория обаче винаги се проваля при сблъсъка си с гражданското общество. Защото гражданите - противно на милиционерското мислене - ценят свободата си и не искат вратите им да бъдат разбивани по погрешка в 6 часа сутринта. Гражданите, тези наивници, искат театри, болници и социална сигурност. Заради това рано или късно милиционерите ще ги вземат на мушка, защото това са два свята, а класикът много отдавна сподели, че единият от тях е излишен.
И като се заговорихме за литература, нека да допълним, че поезията понякога е по-добър прорицател на бъдещето от всяка врачка по света. Като гледам развихреното управление на Бойко Борисов, крилатата мисъл на Цветан Цветанов и всичките им политически и неполитически дружки се сетих за едно стихотворение на Пригов. Този шантав руснак, гениален творец, си отиде без време преди 2 години, но пък ни остави едно стихотворение, което е писано все едно за България:

"Мундирът няма да е нужен,

нито кобур, ни револвер.

Ще бъдат братя всички люде

и всеки - Милиционер.

Учудвате ли се след това, че този кабинет вдигна мерника на културата?

Пинг-понг

Древна традиция с много литературни описания е, когато някъде се появи проблем, той да бъде решаван с дуел. Дуелът, ако трябва да използваме политически език, представлява ултимативното поемане на отговорност - залагаш живота си, за да триумфираш. ГЕРБ обаче са измислили по-простичък начин за справяне с моралните проблеми на управлението. Пинг-понга. Като паникьосани тенисисти те усвоиха виртуозно умението да прехвърлят вината върху другите. За проблемите в икономиката - вината е на Тройната коалиция. За калпавия им бюджет - виновни са социалистите. За некадърните настоящи министри - оставеното наследство. За лошото храносмилане на Дянков - лично Сергей Станишев. И много други. Тактиката на ГЕРБ върви към сериозно изчерпване. Поне това показаха тези дни прехвърчалите искри между шефа на митниците Ваньо Танов и вътрешния министър Цветан Цветанов. Новата власт хронично се нуждае от виновни. И понеже виновните сред опозицията свършиха, пинг-понгът започна в собствените им редици. Сега за контрабандата на цигари се оказа виновен Танов. Той обаче с ловък бекхенд натовари полицията с вината. Чудно е какво ли да очакваме скоро. Митница "София" да обвини митница "Пловдив" за незаконните цигари? Министрите да започнат да се обвиняват едни други в саботаж? Играта на пинг-понг в политиката предполага и много нечестни удари. А търсенето на виновници се оказа горчив специалитет на сегашното управление. В такива мигове е трудно човек да не съжали за времената на дуелите.

Цирковете на Дянков

Смайващо, като банковата сметка на Цветелина Бориславова, е умението на ГЕРБ упорито да повтарят едни и същи грешки. За тази партия (всъщност за тази политическа аномалия) такова нещо като придобито от опит знание просто няма. Вчера жертва на толкова сбъркано разбиране за обществен живот за пореден път стана финансовият министър Симеон Дянков. Вдъхновен от неделните спортни прояви и разходките си сред чистия въздух, министърът реши, че отново му е времето да нападне президента Георги Първанов. "Аз имам докторат по икономика в един от най-добрите университети в света. Първанов какво е учил? История на комунизма, да се занимава с това", разгневи се Дянков на факта, че държавният глава остро разкритикува антикризисните мерки на кабинета. И така влезе отново в сериала "Смахнатият професор", втора част.
Преди време българското общество съвсем ясно видя, че финансовият министър и президентът са много неравностойни противници. Мънканията и оправдаванията на Дянков лице в лице с президента ясно показаха, че клоунският стил на поведение е маниер, трудно защитим на четири очи. Странно е, но интелектуалните претенции на финансовия министър по никакъв начин не са защитени от сътворения от него бюджет. Точно обратното - броени месеци след създаването му, и то от такъв "величествен" икономист, този бюджет гръмна като бомбичка на футболен мач. Единствената дисциплина, в която Дянков може да бъде оценен на световно ниво, е "бягство от отговорност и прехвърлянето на грешки върху другите".
Сега икономистът отново се опитва да влезе в битка с Първанов. Единственият начин, по който нелепите гербери разбират политиката, е влизането в конфронтация. Защото скандалите са техният начин да избягат от даването на отговори. Лесно е да говориш глупости за президента, трудно е да обясниш защо като си велик икономист с престижно образование не можеш да изведеш България от кризата. Атаката на Дянков за пореден път потвърди и тоталното нежелание на ГЕРБ да имат коректив. Те са си самодостатъчни и всеки, който се опитва да им покаже, че са обикновени хора, пълни с грешки, не е желан.
Историята показва, че всяко самодоволно поведение, рано или късно, бива наказано. Защото Дянков е един във фантазиите си и друг - в устата на хората. Кратко пътуване с автобус ще ви убеди, че те го споменават с всяка друга дума, но не и с това, че е завършил в престижен университет. Така че цирковете на финансовия министър имат определен срок. След известно време всяка шегичка започва да става тъжна. Винаги сме имали шутове в правителствата, но никога сред тях не са били финансовите министри. Предишните бяха леко скучни и суховати хора, но точно така трябваше да бъде. А сега вече си имаме циркаджия. В това няма нищо лошо. Освен едно - той превърна цялата икономика във виц. И той дори не е смешен...

10 sms-a, които можем да напишем по време на секс

Светът се изчанчи. Казвам това в 21 век, въпреки, че и 20-ти не беше цвете за мирисане. 20-ти век ни поднесе освен три войни – първа, втора и студена, рап-музиката, полуфабрикатите, идеята, че анцугът е официална дреха, белите чорапки с черни панталони, плетените обувки, мъжете, които се обличат с рокли, СДС, анорексичните манекенки, идиотските американски комедии, Паулу Куелю, политическата простотия, че можеш да бомбардираш в името на мира, мистичната G-точка (наскоро някой твърдеше, че трябва да я причислим към митологията, там където са еднорозите и леприконите), коктейлните хапки забодени на клечка за зъби, мрежестите потници, метросексуалността , гланцираните женски списания (никога не мога да бъда същия след като в едно от тях видях заглавие „Фитнес за вагината”) и лунната походка на Майкъл Джексън. Имам предвид, че 20-ти век никак не беше лесен в интелектуално отношение.

21 век можеше да започне добре, но май изтървахме шанса. Проспахме красиво десетина години от него, заблеяни в глобализацията и скапващото се от ден на ден американско порно. Тогава историята реши да ни излезе в гръб и да ни се оплези зад гърба ни. Резултатът е налице – събудихме се в изчанчен свят. Онзи ден се убедих в това. Случката е като откровение. Прочетох една социологическа анкета, според която 10 процента от анкетираните пращат sms-и по време на секс. Нищо в класическото ми възпитание не ме е подготвило за такава новина. Поради този факт в началото дори не се шокирах, а изпаднах в серия от чисто технически въпроси. Как точно се осъществява писането? Колежките ми – брутални журналистки с речник понякога по-наситен от речника на докери по пристанищата в западния свят – споделиха с мен, че ръцете не били толкова необходими. Аз контрирах с няколко заглавия от женската преса, които точно обратно – наблягат върху това, че ако мъжете знаеха как да си използват ръцете за нещо друго освен за чесане на гърба и чистене на ушите, сексът щял да стане много по-приятно занимание.

След това изпаднах в друг цикъл от екзистенциални въпроси. Дори и да разрешим проблема с използването на ръцете, стигаме до въпроса за характера на другия участник в секса, защото за разлика от повечето човешки занимания, сексът все още не е занимание самотно (имало и изключения, както ще се убедим в края на този текст). Никога не съм предполагал, че Аллах е създавал някога толкова разбираща, всеопрощаваща и нежна жена, която да прости фриволно писане на sms-и, докато се грижи за удоволствието на половинката си. Сами разбирате, че това е неразрешим проблем във философския смисъл.

И най-накрая, разбира се, в мен възникна основното питане – какво ли може да напише като sms един човек по време на секс- - „Извинявай, мамо, не мога да говоря, защото в момента получавам оргазъм”. Хаха. Няма лошо в такава крайна откровеност с родителите, но пък на всяка честност, трябва да бъдат сложени граници.

Замислих се по въпроса и потънах в мрачно настроение. Заприличах на древен немски философ с лошо храносмилане, кисел вид и втвърдили се от дълго носене чорапи. Обикалях из прашната си стая и прелиствах томовете на Достоевски, за да си обясня света. Дори зарязах гледането на порно, за да не отклонявам духа си от висшите задачи. Най-накрая реших, че ще дам воля на оптимиста в себе си и съставих списък от 10 sms-a, които смятам, че би било прилично да се пратят на подходящите хора по време на секс. Всичко вън от тези 10 текста обаче един ден ще трябва да класифицираме като патология, но това е предмет на отделна дискусия. Трябва да отбележа, че не бих могъл дори и да си представя какви sms-и може да пусне жена по време на секс (всъщност мога да си представя, но все в мрачки краски), заради това ще се задоволя да дам съвети единствено на мъжете. И така – кои са допустимите sms-и, които можем да пуснем по време на секс:

1. Приятелю, ама ти ми каза, че сервитьорката е жена!!!!!!!!!!

2. Тате, навремето като ми говореше за цветенцата и пчеличките, определено си пропуснал факта, че понякога цветенцата си купуват камшици.

3. Вече се съблякох, а сега какво точно да правя??!!!!!

4. Мога ли да кажа, че ми е мек, защото душата ми е добра?

5. Нормално ли е гърдите й да са три?

6. Нали лесбийка не е някаква заразна болест?

7. Викай полиция! Иска да се женим!

8. Баща й ни хвана... Беше ми приятно, че се познавахме.

9. Тя си имала съпруг.....Поне така твърди този, който е насочил пушка към мен.

10. Оказаха се три съквартирантки... Ще ми е необходима ли виагра?

Честно казано, почти не се сещам друг sms, който да може да бъде написан по време на секс. Но съм убеден, че целокупното човечество, което прати човек на луната и куче в космоса, ще е в състояние да измисли още нещо. Ами – упражнете се и вие по темата.

И най-накрая, за да приключим това мрачно есе за скапания 21 век. Оказа се, че сексът можел да бъде и самотно занимание в технологичната епоха. Поне така твърди една американка, която е споделила пред пресата, че е забременяла от 3D порно-филм. Тя и мъжът й били бели, ама дамата родила пухкаво негърче, за което твърди, че приличало на актьора от филма. Мъжът й веднага повярвал на обяснението, защото от технологиите всичко можело да се очаква. Ето един пич, който е трябвало, ама наистина е трябвало яко да пише sms-и. Не, не по време на секс. Докато се жени...:))))))

Фентъзи-злодеите на кабинета

След 10 месеца власт на ГЕРБ дори и на непосветените вече е ясно, че правителството на Бойко Борисов има много малко общо с политиката. То е явление от почти литературен характер със солиден привкус на мрачен сюрреализъм и хорър-елементи. Ето защо всеки опит да си обясним действията и мотивацията на министър от кабинета с политически анализ е обречен да катастрофира като самолет в небостъргач. Нормалната научна логика не може нито да обхване, нито да опише действията на това правителство. Да се опитваш да опишеш с политически език логиката на премиера е все едно дивак от каменната ера да се опита да обясни на племето си какво представлява един самолет. Просто ние обикновените хора от една страна и кабинета от друга сме явления от различни реалности и е време да го признаем тържествено. Те обитават собствения си свят и ни замерват с късчета мрак от него.

Ето защо, ако искаме да сме наясно със случващото се в България трябва да търсим литературните методи. Нека първо да определим жанра на кабинета.

Като гледаме опитите за постоянна магия над хората, клетвите, които се сипят и особената форма на носа на новата здравна министърка, веднага можем да определим правителството като мрачен фентъзи роман. Всъщност този кабинет е нещо като сборище на черни магове и можем да открием съвсем адекватно техните литературни аватари.

И така със силата дадена ми от дългогодишно четене на фантастика и системно прекаляване с фентъзи митология, ще отворя пердето пред вас и ще ви разкрия маговете от кабинета, както и на кои черни магьосници от литературата приличат. Това е неблагодарна задача, защото, маговете мразят тайните им да излизат на бял свят, но някой трябва да разкаже тази епопея, защото, историите съществуват, за да намерят своята публика.

Нашият премиер е величава фигура. Мащабен, едър, мрачен. Той е черен маг от висш порядък. Има една-единствена литературна фигура с която можем да го съотнесем - черният господар от "Властелинът на пръстените" Саурон. Саурон е отвратителен злодей, който си има цяло царство - Мордор. Мордор е нещо като осъществен индустриален ад - по земята му капе лава, черни облаци са затулили слънцето, а над всичко това стои огненото око на Саурон, който гледа всичко и нищо не изтърва. Този черен маг сътворява един пръстен, който да събере всички останали магически пръстени в "страната му Мордор, където тегне мрак". Е, кажете ми - не откривате ли приликите с Бойко Борисов. И той като Саурон събра всякава паплач в кабинета си и затули облаците с мрак. Толкова черни думи едва ли друг премиер в нашата история е произнасял някога. То не бяха клетви срещу предишните магове, то не бяха жалвания, че магическата му хазна е била празна, а финансовата магия на ковчежника му Дянков не може да сработи бързо. И премиерът с огнени и всевиждащи очи по цял ден се звери пред екрана на телевизора си, за да не изпусне какво се говори за него и да е в състояние да го изкоментира във вечерните новини. Точно като черен маг Борисов е в състояние всеки миг да пожертва съратниците в името на собственото си политическо оцеляване и магьоснически рейтинг.

Един ден нашият величествен и черен маг, пардон премиер, ще поиска да сбере демоничната си банда и да я хвърли в последна битка срещу държавата си. Бъдете сигурни, че така ще стане. В природата на злите магьосници е заложено желанието да унищожат света. Тази демонична и деструктивна природа ще обземе рано или късно нашия Саурон. Божичко, какви ги говоря - тя вече го е обзела напълно.

Следващият в черната групичка е американското юпи с нежното гласче Симеон Дянков. Не беше нужно дълго да издирвам литературният му аналог. Дори - напук на глобалният му произход - го открих в българската литература. Симеон Дянков ми прилича на злия магьосник Мирилайлай. Нека да ви припомня - Мирилайлай е основният злодей в романа на Елин Пелин "Ян Бибиян". В царството на този тъмен маг всичко е покрито в мрак и няма движение. Горите в това царство са от желязо, а живот все едно няма. Хаха, това не ви ли звучи като описание на бюджет сътворен от Симеон Дянков - и в него животът на хората е второстепенен фактор, а основното е алчността и хищническите амбиции на средният чиновник на Световната банка. Ако един ден Дянков/Мирилайлай осъществи идеалният си свят, той ще апотеоз на мрака. В него няма да има живот, а само цифри и неподвижни хора. Мрак и ужас. Капитализмът в своята дянковска форма наистина е царство на чернотата.

Няма как да подминем и новата дама във величавия кабинет - проф. Анна-Мария Борисова. Специфичната форма на носа и кривите пръсти с които тя призовава да заострим вниманието си към костната патология, намекват, че литературният й аналог е твърде познат. Този аналог живее в къща на кокоши крака и обича да примамва млади момци в нея. Говорим за митологичната баба Яга. Тази дама с брадавица на носа обича откритите летателни превозни средства, фучи привечер над горите и всява ужас в сърцата на невинните деца, които с повея на вятъра дочуват нейните тържествуващи крясъци. Нима Анна-Мария не е нещо подобно. Говорим за жената, която се опита да накара децата да пият по 8 литра прясно мляко и 20 кисели млека. Също като баба Яга тя се определи за чаровна и привлекателна, а докато обясняваше на журналистките, че няма начин да не са болни от остеопороза, в погледа й имаше демонични искри. Не знам къде точно е позиционирана къщата й на кокоши крака, но заслушайте се в градския вятър или в писъците на болните, които ще бъдат оставени без лечение – няма начин да не я откриете.

В това описание на мистичната групичка от магове трябва да отбележим и присъствието на суперзвездата на кабинета, рейтинговия мистър „Олимпия”, полицаят-лекоатлет Цветан Цветанов. Дълго търсих неговото злодейско алтер-его. Защото всички черни магове ми се виждаха невинни като късната майка Тереза в сравнение с него. Тогава се сетих за злодеят от Хари Потър – лорд Волдемор. В романа той присъства с кодовото име „Онзи-чието-име-не-бива-да-се-споменава”. Тази мрачна фигура дори не може да умре, а като нереална сянка всява ужас и страх в душите на хората и другите вълшебници. Мигар това не е описание на нашият политически супергерой – ужасът на всички певци с фалцетни гласове, които стават рано. Господарят на избитите входни врати и баретите с маски на лицата. Повелителят на прокурорите, които викат на хората, че са абсолютни престъпници. Властелинът на грандоманските акции. Принцът на пуснатите бандити. Този, чийто ум е плитък като консерва с копърка. Полицаят с големите уши като антени. Това е черният маг на МВР в кабинета. Кошмарът на съдиите. Кадровикът на хаоса. Министърът с неясните думи.

Цветан Цветанов е лордът на мрака в кабинета. И като всеки злодей има способността за известно време да се прави на герой. Това е тънката уловка на фентъзи литературата. Злото рядко изначално си признава, че е зло. То минава през много фази преди като торнадо да удари света. Така Полицаят-чието-име- е-еднообразно-и-скучно ще разкрие истинското си лице eдин ден. Литературата е добра поне с едно – рядко търпи тайни.

Дотук бяха адски злите магове. Кабинетът обаче е пълен и с второстепенни демони, които никак не са подценяване, независимо от това, че вестниците не отделят много внимание на тяхната магия. Ако трябва да ги подредим като на парад ще започнем с моят любимец Божидар Димитров. Той винаги ми е приличал на трол. Троловете са създания от камък и могат да бъдат зли. Трудно подвижни, непроменяеми, те са като отломка от стари времена, която дори и бъдещето не може да заличи. Троловете знаят как да оцеляват, а ако има изкуство в което Божидар Димитров да е майстор това е оцеляването. Търсете го и в някой следващ кабинет. Този като нищо ще се вреди. Никой не бива да подценява троловете.

Нона Караджова – класическа харпия. Налетя в екологията като торнадо и прецака всичко. После Саурон я перна през крилета, заповяда й да мълчи и тя обидено мина на втори план. Понякога я виждам на снимки по вестниците. Гледа обидено и с пламък в очите. Всички злодеи във фентъзите гледат така.

Ами Вежди Рашидов. Като триглавото куче Цербер, насосано от много уиски и пури, той реши, че трябва да се запише в историята като обезглавителя на театрите. Като злодеят, който успя да влезе в кошмарите на актьорите и в дневните халюцинации на библиотекарките. Злодеите мразят културата, ама поне във фентъзи-романите злодеите не стават министри на културата. Реалността винаги е на една крачка пред литературата.

Няма как да пропуснем и прилежното човече Трайко Трайков. Той е таласъмът в компанията. Дългата традиция на кошмара знае, че таласъмът е плашливо същество. То стряска хората, ама не се показва пред тях. Тропа по тавана и надава неистови крясъци. Та Трайчо и той така. От време на време някой по-буден журналист го улови с някой страшен бисер, иначе основното му занимание е да си трае. Сгушен в ъгълчето на мрака. По капиталистически прилежен и партийно послушен. Милото таласъмче...:)

Трябва да споменем и Медуза-Горгона – Маргарита Попова. С неподвижен поглед и спорадични изяви. И тя като черна сила се опита да парализира съдебната система с вкаменяващ поглед и скучни като неделен следобед речи.

Една мрачна банда никога няма да бъде пълна без завършен вампир в компанията. В ролята Тотю Младенов. Неовампир, който смуче пенсиите на хората и дъвче отпуската им. Опиянени от кръв и насилие, вампирите не ценят хората. Заради това в мрачните фантазии на социалния министър е възможно работниците направо да умират на работните си места. Важното е мрачната банда и господарите на мрака да са доволни.

Останалите министри в този кабинет също могат да бъдат оприличени на някакво черно същество. Те обаче нито са интереси, нито пък широката публика е наясно с техните изяви. Черните магове не обичат много подчинените им създания да навдигат глави и да се правят на интересни.

Фентъзито се оказва жанр с неочаквана политическа насоченост. Разположете описаните горе герои в някой сюжет и ще видите как управленският свят на България ще ви стане подреден и ясен. Нещо, което никога няма да постигнете с политически размишления. Дълго мислих дали от описаната ситуация има някакъв що-годе положителен край. Фентъзито все пак никога не изключва напълно идеята за абсолютното добро вълшебство, което радикално да подобри света. Заради това в епохата на ГЕРБ може би е добра идея да разчитаме на чудо. То може да дойде.

В политиката би било наивно да го правим, но ние си говорим за литература, нали така?

Ловци на духове

"Ловци на духове" беше бляскава холивудска комедия от средата на 80-те години. В нея група от четирима хаховци ходеха да ловят странни създания, като пътьом се забъркваха в редица шантави ситуации. Животът в България определено имитира киното. Защото българската десница трайно е закотвена в състояние "ловци на духове". Винаги когато безработицата започне да скача, икономиката се задъхва като спринтьор на стероиди, когато цените подскочат рязко, а доходите започнат да падат, десните политици винаги търсят спасителен изход в борбата с призраците на социализма. Това е патент на СДС, към който ГЕРБ упорито посягат. Един пример - общо около 25 дни парламентарно време са загубени в периода 1991-1992 г. в спор дали трябва да се махне паметникът на Съветската армия. Спомняме си и налудничавите опити на Евгений Бакърджиев да бутне Мавзолея и как този опит мина като торнадо през синьото трибуквие. Битките с духове винаги са непредвидими. Сега в София обявиха новия лов на духове. Този път - срещу рекламите, останали от социалистическо време. Все едно някой и друг надпис "Булгарплод" е най-големият проблем на столицата. Но хватката вече я знаем - зациклят ли нещата, десницата тръгва да се бори с призраци. Страшното е, че дори и този техен терен упорито се стеснява. След като победят коварните реклами от миналото, с какво ли ще се борят следващия път? С апартаментите и пътищата, построени тогава? Никой никога не е открил път към бъдещето, докато си търси врагове в миналото. Но това е урок, който десницата май няма да научи.

Кратка класация на най-култовите ереси

(попвариант на богословска беседа)

За влака от Пловдив за София (красивото майско слънце се появи на прозореца и ме съпровожда по целия път) си бях подготвил книгата с разказите на Борхес „Смърт и компас”. Тези разкази съм ги чел поне 20 пъти, заради това вече не подхождам към книгата хронологично, а оставям на сляпата съдба да реши върху какво да прикова вниманието си. Всеки разказ на аржентинеца е уникален, така че това е лотария (не във Вавилон) в която не можеш да сбъркаш. Този път духчетата на литературата извадиха от голямата колода с разкази - „Трите образа на Юда”. Нека само да припомня накратко за какво става дума в текста. Борхес, който твърди, че е е налудничаво да пишеш от една идея роман от 500 страници, а много по-добре е да си представиш, че такъв роман е написан и да говориш върху него, ни представя творчеството на богослова Нилс Рунеберг и говори за книгите му. Нилс Рунеберг, разбира се, не съществува, но идеите развити чрез него заслужават внимание.

Рунеберг или Борхес (дали това има значение) си задават няколко много важни въпроса около личността на Юда. Юда е един от избраните апостоли и е получил сила. Следователно – твърди Борхес, хаха, добре де Рунеберг, трябва да тълкуваме постъпките му в най-добрия смисъл. Тоест предателството на Юда не е направено от алчност, а от желанието да се балансира светът. Словото е получило плът, значи е трябвало някой да поеме върху себе си силата на проклятието и това е Юда. Героят на Борхес дава още една гледна точка към деянието – постъпката на аскет, който иска да умъртви душата си. Юда е търсел ада, защото му е стигало божието блаженство.

Разказът на Борхес се извисява до нивото на мрачна оратория в своя величествен край с една свръххипотеза. Последната книга на Руненберг се казва „Тайният спасител”. В нея всъщност се развива еретичната идея, че Юда е образът на Бог. Но Бог, който е станал напълно човек – чак до безчестието и проклятието. И че това е най-голямата саможертва на която едно божество е способно.

На мен светът на ересите ми харесва. Защото те описват толкова по-различни варианти на вселената, че е съзнанието не може да остане спокойно. Светът в който Юда е всъщност Бог, приел изцяло тежестта да бъде човек, няма как да е лош. Защото това е върховното изкупление на греховете. В този смисъл Борхес се е вдъхновил да са запише в дългата редица на ересиарсите, които са имали куража да променят нашите възгледи за света.

Няма по-добро място за размишления по богословие от влаковете. Непрестанно сменящият се пейзаж, непрекъснатите разговори на хората, всичко във влака те убеждава, че картината на света никога няма да е пълна, ако не вкараме божествената сила в уравнението. В размишленията ми има една уловка, но ще ви оставя сами да я хванете или пък лъчезарно да я пропуснете.

И така, докато влакът взимаше разстоянието между София и Пловдив реших да направя една кратка класация най-любимите си еретици и ереси. Това е интелектуално приключение със съмнителен резултат, понеже богословските ми знания не са систематични, нито пък пълни и се основават единствено на безгранична лудост, радост в сърцето и неочаквано красивото удоволствие да разсъждаваш върху смисъла на битието в период на икономическа криза. С други думи – не си мислете, че можете да научите нещо от моя текст. Единственото, което вероятно ще научите е, че реалността никога не може да бъде граница за един скучаещ мозък.

Първи в тази класация ще поставим великият ересиарх Василид. Само да отбележа – неговата космогония е вълнувала доста и Борхес. Василид твори на божия свят стотина години след Христос. Красивото на неговите думи и заради това те са прелестни и невъздържани е, че идват до нас не от автентичния източник, а от две съчинения, които са насочени срещу ереста му. Основен душманин на Василид е св. Ириней Лионски, който съвестно си прави труда да документира религиозните философски престъпления на своя опонент. Василид изгражда една странна и леко стряскаща вселена, начело на която стои един бог, който няма име. Тази сила е безименна, дори несъществуваща. Може да се каже, че този велик еретик приема Сътворението като нещо случайно, странично събитие, както кратка колонка в големия вестник на божествените събития. Василид създава стройна система за възникването на хората, света и Спасението, но едва ли нейното описание ще представлява голям интерес за много хора. Както правилно отбелязва Борхес в есето си за Василид – навремето богословието си е било добро хоби, ама днес човечеството си е открило други забавления. Василид обаче е нещо като поет в религията. Поне аз обичам да си го представям така. Защото в идеите му откривам много вълнуващи идеи, които подхождат повече на поет, който съзерцава небето.

В класацията си не мога да пропусна и вероятна най-великият еретик, суперзвездата на ересите, най-известният идеолог на гностицизма Валентин. Ако човек се зарови в религиозните книги – изтощително занимание, което често е съпроводено от прозявки дълги като закуската на френски аристократ – ще види, че срещу Валентин са изписани вероятно повече страници отколкото срещу Сатаната. Аз разбирам това положение. Победените винаги получават много хули, но пък днес, в епохата на световните конспирации, Валентин вероятно трябва да се подсмихва доволно, където й да е сега душата му.

Гностиците вярват, че знанието се придобива по пътя на откровението. Тоест то не е нещо, което можеш да усвоиш с опит. Знанието, този коварен гнозис е нещо, което е дори повече от вярата. Има и друг бонус – гностиците допускат съществуване на повече от един бог. Всъщност фразата не е много точна. Те вярват, че Бог е един, но демократично смятат, че има по-нисши божества в йерархията и ги наричат еони. Гностиците, а сред тях и най-известният допускат, че светът не е непременно сътворен от най-висшия бог, а от сила, наречена Демиург. Много се спори дали този прословут Демиург е някаква фантазия за зъл бог или просто е различна творческа сила. Но след като в космологията има йерархии, то гностиците започват да смятат – и така прецакват или променят (вие решете) целия Западен свят – че пътят към знанието също е така стъпаловиден. Днес едва ли ще откриете в този свят конспиратор, който да не се грее в огъня на гностицизма. Защото Валентин, този коварен Валентин насочва религията в посока на окултизма, въпреки че самият той едва ли е подозирал каква дивотия ще сътвори.

Тука ще трябва да поставя и една друга ерес – хилиазма. Въпреки сложното име, което не говори нищо, тази ерес представя една удивително просто идея, с която всеки в християнския свят се е сблъсквал в една или друга форма. Най-общо казано тези еретици вярват, че рано или късно Исус Христос ще се завърне и то много време преди края на света. По този начин ще се установи неговото 1000 годишно царство.

Защо ме кефи хилиазма? Защото всяка религия е опит за вечна утопия. Хилиастите обаче не искат единствено отвъдно блаженство, а и земно. Заради това се втренчват в завръщането на Христос. Това е една и батална утопия, защото при своето връщане Христос ще води тежка битка с армиите на Антихриста, за да ги порази и установи хилядагодишния мир. Пичовете обаче не се задоволяват само с това. След блаженството на завръщането идва нов скок - всеобщо възкресение на мъртвите и всеобщ съд за делата. За хилиазма научих докато се рових за информация за великият и странен руски философ Николай Фьодоров. Защото този образ има аналогична идея. Според него човечеството трябва да се посвети откриването на безсмъртието и възкресяването на мъртъвците от началото на света досега. А после – всички безсмъртни земни жители да населят звездите. Може би във Фьодоров има някаква отсенка от хилиазма, въпреки че едва ли е повлиян много от него. Важното е, че трябва да ценим ересите, които гледат глобално на света и ни предвещават 1000 години щастие. Никак не е малко.

Няма как да избягаме от класическата българска ерес – богомилството. Навремето имаше опити да предадат на тази ерес политически характер, което е все едно да кажеш, че Лили Иванова е на 24 години. Самият поп Богомил, създателят на това учение, също има съдбата да достигне до нас най-вече чрез уникално бойният текст на презвитер Козма „Беседа срещу богомилите”. Никой няма да сбърка, ако прочете презвитер Козма, в българската писменост той много преди Ботев вкарва толкова жар в своята религиозна публицистика, че миналото време с нищо не намалява прелестта на текста. Да не говорим, че няма как човек да не се изкефи на красивата игра на презвитер Козма с името на опонента му - той го нарича Богунемил...

Както и да е. Тази класация взе да става дълга, но ще припомним, че според богомилите човекът е сътворен от Сатанаил. Не бързайте да въздишате тежко – Сатанаил всъщност е първороден син на Бога, но възстава срещу Отца си. Въпреки, че създава човека, Сатанаил не е имал силата да му вдъхне живот и заради това се обръща към своя родител, който изпълнява и този негов каприз – вдъхва живот в телата човешки. Това, както сами разбирате, преобръща възгледите на християнството. Богомил, който си е почти класически последовател на павликянството, е направо социален реформатор. Освен, че създава едно религиозно учение, в което доброто и злото са преплетени по много ексцентричен начин, той допуска жени да бъдат свещеници, нещо за което Западния свят узря много, много години по-късно.

И най-накрая в тази класация ще поставя едно учение, за което пък оказва се, всички са чували. В този смисъл популярността му е голяма, въпреки, че не просъществува дълго. Става дума за адамитите. Отвъд идеята, че правят религиозните си церемонии голи, нещо което може само да бъде поощрено в епохата на глобалното затопляне, стои разбирането на тези хора, че човек трябва да се върне в състоянието на невинност. В Рая Адам и Ева са били голи, не за да могат да се имат по всяко време, а защото нямат познанието за добро и лошо. Адамитството достига и до България и днес можем леко да съжалим, че то не е останало дълго на наша почва. Въпреки, че можем чисто ексцентрично да си представим, че ако от бездната на историята отново се появи някой адамит, то всеки български плаж през лятото ще му предостави прекрасна възможност за пламенни проповеди и цяла сюрия млади фенки.

Така след като вече е време да се разделяме с нашето пътешествие в загадъчния свят на ересите, може би е време да взема думата и аз. Само за кратко. Време е да върнем богословието като легитимно хоби на хората. Светът се изчанчи яко и, ако повече от нас размишляват вкупом върху тайните на вселената, имам усещането, че планетата може да открие и по-добро бъдеще за себе си. А, ако някоя компания от блондинки в своите размишления достигне до идеята, че моето писане и самият аз сме проявления на лъчиста божествена сила, нека не се стесняват да ми пишат. Хората трябва да си споделят космологичните си фантазии. Аз съм лъчезарна личност и имам какво да кажа върху такава една идея. J

Акция "Красавец" в рейтинговите небеса

Ние, журналистите май направихме фундаментална грешка като избързахме с пророчествата, че от най-близкото обкръжение на Бойко Борисов първи ще отлети Симеон Дянков. Нострадамусите май са на път да претърпят величествено поражение. Защото, нека да бъдем брутално честни - Симеон Дянков е един опасен и войнстващо луд човек, но е лишен от грам политическа амбиция и в миговете в които си е пил хапчета, доста здравословно за своята кариера, упорито твърди, че е просто експерт.
А Цветан Цветанов, или Цецо Красивия, а напоследък и Цецо Мозъка си е политическа фигура, която, оказа се, е озарена от блясъка на висок политически рейтинг. Толкова висок, че последните данни на МБМД показаха, че Цветанов задминава Бойко Борисов по обществено одобрение. Как ли е събрала смелост шефката на агенцията Мира Радева (екс-Янова) да обяви тези резултати? Нима пред очите й не се е разигравал вариант за поредна операция на име "Социолозите", но този път предвождана лично от Бойко Борисов, който да заклейми социологията като незаконна дъщеря на Тройната коалиция и лично на Сергей Станишев? Живеем в епохата на ГЕРБ, а тя се отличава с това, че единствената сфера, която е от значение са медийните балони. Тази власт живее на страниците на вестниците и по екраните на телевизията, както и самият премиер. В мига в който се появят пукнатинки в този монолитен образ, самата политическа реалност ще бъде поставена под заплаха. Тази реалност се отличава със строго подреден йерархичен ред в който подобно на религия всеки си има определено място. Можете ли да се представите християнство в което св. Петър има повече могъщество от Бог? Именно заради еретичността на такава представа е много трудно да си въобразим свят в който Цветан Цветанов ще надмине по популярност Бойко Борисов. Самият премиер едва ли би търпял това и със сигурност замисля солидно обяснение на изоставането си. А защо не и спецакция? В кръга на черната ирония аз си представям акция "Красавец". Полицаи избиват вратата на апартамента на Цветан Цветанов. Жена му ужасено изскача от банята, където любовникът й е припаднал от свръхстрес. Баретите се насочват към спалнята и в обектива на камерата се вижда как Цветан Цветанов се опитва да скрие книгата, която чете под дюшека, а тази книга е "Защото сме социалисти" от Сергей Станишев. Гневен прокурор взима книгата, хвърля я към стената и крещи: "Цветанов, вие ще бъде обвинен в престъпление социологическо, защото сте абсолютен престъпник, колеги, като за всеки престъпник - на земята с белезници...".

Да оставим черния хумор настрана, защото в епохата на ГЕРБ може би всяка шегичка ще се наказва с търкане на затворническите нарове. Като чух новината за изпреварващият рейтинг на Цветанов, се сетих за една друга политическа история, която днес звучи почти като притча. Тя е много показателна, заради това ще я разкажа набързо. По времето на Сталин, шеф на комунистите в Ленинград е звездата Сергей Киров. Киров се радва на толкова голяма популярност, че е политически почти недосегаем за Сталин. Нещо повече през 1934 година на конгреса на комунистическата партия, Киров печели повече гласове от Сталин за лидерското място. По-късно цялата преброителна комисия загива в огъня на репресиите. Самият Киров обаче заради своето огромно влияние и популярност, няма как да стане обект на репресия, заради това Сталин замисля и осъществява неговото убийство. Изкарват всичко дело на троцкисти и на един заслепен от ревност съпруг. Историята обаче е запазила истината...

Не е ли чудно, че се сетих именно за Сталин, докато говоря за Бойко Борисов. Creepy, биха казали англичаните. Но така или иначе като политически проекции двете фигури са доста съизмерими. Руската политически йерархия се изгражда по толкова перверзно централизиран начин, че Сталин трябва да решава по всички въпроси - от този за това кои книги да се издават до това какви тръби за водопроводите да се използват. Когато подчиниш цялата власт на един човек, той започва да се изживява като полубожество. И всякакви знаци за това, че е и той е човек, не са добре дошли. При Борисов положението е почти същото. Опиянен от рязане на ленти, той е в състояние сутрин да даде мнение по еврофондовете, на обед да коментира промените в НПК, в ранния следобед да си поговори със светски репортери, а късно вечер да го включат с коментар за някой футболен мач.

По този начин България заприлича на въобразена държава. На сюрреалистичен образ в огледалото на историята. На 20 година на прехода се потопихме в яростната полицейщина и сведохме управлението до потока на съзнание на един пожарникар. Дните са красиви. Може би не колкото Цецо Красивия, но все пак... Жал ми е само за Цветан Цветанов. Той е като ракета, която достигна звездна орбита, но двигателят й даде дефект. Коварният рейтинг го препъна и той се загуби в социологическото минно поле. Сега край ще избухват повече бомби, отколкото е в състояние да преброи. И всичко това пред всевиждащото око на премиера, който никак, ама никак не обича някой да затъмнява слънчевите му медийни хоризонти. "Цецо изгоре", написа една добра репортерка във Фейсбук. И май това обобщава тъжно щастливата новина. Митологичния Икар литнал близо да слънцето и крилата му окапали. Красивият полицай Цецо полетя към политическите висини и бързо ще бъде върнат на земята. Грубо. И неочаквано. Пожарникарите не търпят политически ангели. Особено, когато пърхат твъде бързо с крила...

Държавата на сеира

С поредно нововъведение в политическата наука ни шашна премиерът Бойко Борисов вчера. Той съвсем сериозно обяви, че ако бъде внесен вот на недоверие в парламента, щял да изкара групата на ГЕРБ от Народното събрание. "Тогава ще гледам сеира на тези, които говорят срещу управлението", иронично обобщи министър-председателят.
В България очевидно непрекъснато разширяваме обсега на сеира. Довчера той се разпростираше единствено върху филмовата продукция на МВР и помпозните арести в стил Боливуд с избити врати и нещастни певци, проснати на пода в стенания.
Днес вече сеирът е всемогъщ. Той стана неизменна част дори от политическия рекет. Защото това, което Борисов прави, може да бъде окачествено точно така, освен че е принос в политиката. Българският премиер показва на цял свят как нито един вот на недоверие няма да мине - когато управляващите просто напуснат парламента.
Вотът на недоверие е основно политическо право на опозицията. Той обаче дава възможност и на управляващите да защитят определена политика. Да я отстоят по парламентарен и демократичен начин. Бягството от вот на недоверие показва две неща - неописуем страх или пълната липса на политика, която да бъде защитена. И в двата случая обаче сеирът надделява над съдържанието. Всъщност съдържание вече няма. Държавата е сведена до тотален сеир.

Ето защо понякога в ДУМА съжаляваме, че излизаме само един път дневно. И изобщо не успяваме да смогнем на политическите пируети на премиера и на неговите фундаментални открития.

Пълен сеир, нали?