САЩ – Съединени Анимационни Щати

(как американците катастрофираха имиджово в един свят, който вече не разбират)

Всички вестници са категорични: „това е най-големият удар срещу американската дипломация”. Информационните агенции полудяха от невероятният порой на тайни документи, разговори и скандални определения. Това, което сайтът Уикилийкс направи бе сравнено с невероятен удар, 11 септември за дипломацията, с престъпление срещу демократичните държави и какво ли още не.

Американската дипломация очевидно работи под пара в цял свят, а в нея се записват за бачкане творчески личности. Прякорите и определенията за световните лидери няма как да ни подскажат друго – Саркози – император без дрехи, Берлускони – безпомощен и безполезен, Путин – самец, Медведев – Робин, от двойката Батман и Робин, Ангела Меркел – Тефлоновата Ангела...

Това са си почти поетични определения и трябва да отдадем заслуженото на анонимните американски дипломати, които са си пънали главите да обяснят сложния свят в разбираеми поптермини.

Част от американската агентура на наша почва бързо наточи пера и започна да брани обрулената чест на задокеанската дипломация. Един от тях злостно атакува течът на информация и със съскане коментира, че френската, шведската или някоя друга дипломация също били такива. Същият професионален злобар мрачно скръцна със зъби и изпъшка, че никога няма да видим дипломатическите телеграми на черните световни режими и оплю всички, които се нахвърлят срещу Америка. Един от маститите (във всеки смисъл) политолози заподозря страхотна шпионска игра и с покашляне и размахан пръст намекна, че руснаците стоят зад всичко това и дърпат конците на създателят на Уикилийкс Джулиан Асандж, който е австралиец.

Разсекретените документи са тотална имиджова катастрофа за САЩ. Но никой не се постара да обясни защо е така. Аз ще се нагърбя с опита за обяснение, като съм наясно, че очевидно ще стане пристрастен, злобен и гаднярски текст. Няма да се учудя и, ако някой американски дипломат тръгне да ми издирва имейла, телефона, личния тефтер и пакетчето с ментови бонбони в работното ми бюро. За улеснение на американската дипломация искам да спомена, че ако се наложи да ми снемат биометрични данни – най-добре ще е да ми пратят обучена в Кама сутра агентка – всичко ще си кажа, а на сутринта мога да подпиша и възторжена декларация в която възхвалявам сандвичите „Макдоналдс”.

Съединените щати станаха жертва на своята собствена пропаганда. Днес е лесно да твърдим, че всяка дипломатическа информация, особено, когато е засекретена е цинична и брутална, но американската не би трябвало да бъде такава.

Американците са световните управленци, които смазаха врага си по време на Студената война. След победата те отвориха чашите с шампанско като обявиха, че са моралната сила, силата на свободата, на чистите идеи, на либерализма изведен като висш принцип, отпуснаха се в шезлонгите на световния кораб и оставиха капитализма да повява като знаме над тях и да им прави сянка.

Ако битката по време на Студената война е била между добро и зло, както ни казваха, победилото Добро не би трябвало да тъне в политически цинизъм и двойни стандарти. Не би трябвало да е надменно и самодоволно.

А разсекретената информация показва друго. Показва господарско, пренебрежително и иронично отношение дори към традиционните съюзници на САЩ. Проблемът идва от тук – господарите на света вече не изпитват добри чувства към никой.

И, ако ироничния тон към един Махмуд Ахмадинеджад би бил все пак разбираем, то иронията към Саркози или Меркел (които, само за протокола, се водят привърженици на по-топли отношения между Европа и САЩ) вече издава патрицианско пренебрежение, високомерие в глобален размер и невероятно самозабравяне.

Разсекретената информация и тежък удар и за обидените лидери, защото разкрива на техните избиратели, че нищо в политиката не е такова, каквото изглежда. „Приятелите” те мразят и ти се присмиват, а ти си мислиш, че си морално свързан с тях. Светът на демократичните ценности не е преминавал през подобна чисто етична криза и е интересно как ще свърши тя.

Истината за САЩ (в пуснатите документи) е в рязко противоречие с пропагандния образ на тази държава (всичко, което ни разправяха 20 години).

Американците просто станаха глобална жертва на шокиращата разлика между идеологическите си клишета и реалната мизерия и двуличие на тяхната международна политика.

Разсекретяването на информацията не е разпад на американската политическа система, нито пък е някакъв крах на техния вариант за държавност. По-лошо е – документите ги застигнаха като проклятие именно на терена на който съвсем доскоро САЩ играеха шумно и досадно – в насаждането на морални ценности и на техният вариант на демокрация.

Заради това болката е голяма.

Оттук-нататък американците много трудно ще могат да вадят морални козове от ръкава си или пък да твърдят, че насаждането на тяхното разбиране за свобода е месианска мисия на светлите сили. В този смисъл – документите, които станаха достояние на света просто изпомпаха ценностно политическите схеми на американците и ги оставиха да се оправят в един свят, който досега подозираше, а вече и знае, че подозренията в тотално двуличие са били истина.

Пак ще повторя. Световният лидер, обявилата се за световен лидер държава, флагманът на либералната демокрация, не може да си позволи да бъде като другите държави.

Иначе просто е част от всички.

Ето защо аргументът „ама и друго го правят”, не работи в този случай.

САЩ сами се конституираха като силата на светлината и то в ценностно отношение, но просто идолът вече рухна.

И му трябваше малко – няколкостотин хиляди страници документи...

Уикилийкс всъщност спука цирея на двуличието. Идеологемата САЩ се пукна като балон.

Сега всички виждаме истинското лице на американците.

Не, това не е лицето на някой сатана или абсолютен злодей.

Това е лицето на една обикновена страна, като всички останали, която се задъхва в усложнения свят на 21 век.

Голямата истината на Уикилийкс е – че янките също не разбират нещата. Или не ги разбират толкова, колкото си дават вид, че го правят. Те са също така объркани в глобалния хаос и заради това си обясняват целия свят като анимационен филм или като комикс. Което означава, че САЩ също трайно са част от анимацията. Забавно е, не мислите ли?

Сега за красотата на разкритието за България.

От няколко години насам гласът на дясната истерия упорито твърди, че нашата страна е тотален полигон на руското разузнаване. Чел съм съвсем сериозни анализи от хора, които твърдят, че не са привърженици на световната конспирация, но смятат всеки за руски агент.

Винаги съм приемал тезата, че сме интересни за руснаците и е съвсем възможно те отблизо да следят как се движат нещата у нас. Обаче през всички години на упорита медийна промивка постоянно съм се чудил как така шпиономаните винаги са нащрек по отношение на руснаците, а дума не казват за американците.

Това също беше част от оценностяването на културата на САЩ – те не шпионират, а само с тревога следят какво се случва тук. Сега истината лъсна – американците искат да знаят всичко. Как го постигат – тяхна си работа. Но да стигнеш до искането за биометрични данни на част от хората по нашите земи ето на това му викам красив политически обрат.

Оказа се, че нашите задокеански приятели са също толкова любопитни, колкото руските ни приятели и как сърцето ти да не прелее от кротка радост и сдържан ентусиазъм.

Мисля, че няма да пресиля, ако кажа, че с пускането на тези документи бе сложен окончателен край на пиршеството по случай края на Студената война.

Купонът беше изтощителен, зрелищен, ама кризата му разказа играта. Сега и разсекретените документи.

Сега вечe САЩ ще трябва да се борят да запазят господството си в един подозрителен и леко гневен свят. Имиджовият срив на технологията им за политика е хубав, поради една проста причина – победата бе замъглила мозъците на американците и ги караше да вярват, че няма нужда да се променят.

А всички виждаме – не се ли промени Америка, нищо в света няма да се промени към по-добро.

В този смисъл полъхът на свобода и вятър на промяната, които довя Уикилийкс може би все пак са са полезни...

"30 стотинки" в два различни живота

Не мисля, че София помни такова стълпотворение в близките години. Хиляди столичани обсадиха новооткритите магазини "Лидл", за да се възползват от промоцията, която немската верига бе обещала.

Рекламите обещаваха - краставици - 30 ст., олио - 1,50 лв., банани - малко под левче. Другите екстри не бяха рекламирани, но се предполагаше, че ще ги има.

Резултатът вероятно е надминал очакванията дори и на собствениците на "Лидл" - хората се наредиха на километрични опашки, на места се стигна дори до бой, а в магазините се принудиха да ограничат бройките, които един човек може да купи. Столичната кметица Йорданка Фандъкова разпореди да има засилено полицейско присъствие край новите магазини заради невероятната концентрация на хора и възможността от възникването на нови пререкания.

Не знам дали тази картина има аналог в историята. Агенциите започнаха да бълват сравнения - "опашки като при соца", част от десните блогъри отдадоха опашките на изконната страст на българите да не се минат, а друга част от нематериалистичните ангели в интернет се присмяха откровено на старците, които обсадиха германската верига.

Други колеги-журналисти подчертаха, че в капиталистическият свят е характерно хората да се бутат на големи опашки за промоции. Бяха дадени примери с коледните намаления в Европа, САЩ и други части на света.

Едно е обаче да се редиш на коледно намаление на плазмени телевизори, лаптопи или смартфони, съвсем друго е да обсаждаш магазините за храна. Поне още 20 години (за това са си виновни и самите фирми и шантавата политика на държавата) няма шанс магазин за бяла техника у нас да бъде обграден от жадни клиенти.

Всички обяснения на медии, блогъри и журналисти обаче са неверни. Поне по моето скромно мнение. Проблемът с караниците пред "Лидл" е много по-голям и това е един от начините да видим докъде са ни докарали - до усещането за чудовищна бедност.

В страна с нормални доходи разлика от 1 лев за някой продукт едва ли е особен проблем. Пренебрежима е и спокойно може да не се втренчваи в нея. В държава обаче, където хората взимат пенсии по 120-150 лева, 1 лев е невероятна разлика. Космическа дори. 1 лев е цената на това да стоиш без хляб. Това е лицето на мизерната, гадна и оскотяваща бедност.

Колкото и да се опитвам да не политизирам проблема - опашките пред магазини, където предлагат евтина храна са най-голямата диагноза на управлението на ГЕРБ. Те създадоха усещането за невероятна мизерия и процес на постоянно обедняване на хората. "Създадоха усещането"? Пфу, езикът е коварен - хората обедняха наистина и за тях разликата от 1 лев вече стана космическа.

Докарани до ръба на физическото оцеляване (някой ще пробва ли да живее със 150 лева на месец) българите реагират по единственият познат от природата начин - с мощен инстинкт за оцеляване.

И заради това са опашките пред "Лидл" с евтината храна, не защото хората не искат да се минат, а защото трябва да оцеляват в една безмилостна, безсърдечна, непукистка и смотана държава.

Защото трябва да оцеляват пред погледа на премиер-футболист и финансов министър, който отдавна не си пие хапчетата. Защото трябва да оцеляват в държава в която болниците приличат на нацистки концлагери, лекарите стачкуват, защото не им плащат, където университетите трябва да затварят заради липса на пари, където учителите мизерстват, където работниците не знаят дали ще си получат заплатите...

Защото българите трябва да оцеляват в изцяло враждебна страна. В държавата на магистралите, където хората са оставени сами на себе си. В държавата на спортните зали, където децата не ходят на училище. В държавата на постоянния медиен скандал, където в края на деня никой не знае какво точно се е случило...

Интересни времена и евтини храни!

Тази бедност не подлежи на разбиране. Проблемът е, че никой не иска да се бори с нея. Кабинетът е приел, че това е нормално, кметицата на София е приела, че това е нормално, всички може да смятат, че това е нормално, но никога и никой не бива да приема, че хората трябва да се тъпчат като животни пред един магазин за краставици, които са по-евтини с 20 стотинки...

Историята се повтаря като фарс, твърдеше Маркс. Много е прав, нека само да уточним - историята се повтаря като черна пародия и като изкривена реалност.

Преди близо 50 години един вдъхновен български поет написа едно от най-възторжените, светли, идеалистични и трогателни стихотворения в нашата литература - "30 стотинки" от Пеньо Пенев.

В него е описана една обикновена случка - работнически стол на самообслужване, където всеки от работниците сам плаща храната си и си взима ресто. Поетът пита домакинът на стола дали пък няма много липси при това положение. Домакинът на стола се обижда и му дава за пример това, че един работник нямал пари и написал бележка, че дължи още 10 стотинки. На другият ден пък домакинът тържествува: в касата има 30 стотинки повече!

И тогава Пеньо Пенев много възторжено и радостно възкликва:

Запад,

сложи си монокъла

и виж колко богата е

мойта страна! -

Банките в Ню йорк,

Лондон,

Париж:

нямат

такава висока цена!

Не разглеждайте това като партийна пропаганда.

Това е вярата на един човек, че страната му започва да върви нагоре, неистовото му усещане, че животът става добър и неговата надежда, че завинаги ще бъде така. Заради тази светла надежда е трудно да останеш безучастен пред това стихотворение, пред 30-те стотинки, пред фигурата на един поет, който плати с живота си това, че реалността не можа да бъде на висотата на мечтите му.

Днес 30-те стотинки са пак уникална диагноза на хората. Но в обратната посока. След светлите мечти дойде угнетителната реалност. И така в 21 век 30-те стотинки разлика делят хората от опашките и мелето пред магазините.

В този свят най-отвратителното е, че при голямата бедност мечтите могат да бъдат единствено малки.

Малки като 30 стотинки.

И когато видиш картината на блъскащи се пред магазините хора (това е бедност, а не пресметливост) няма как да не пожелаеш яростно един ден всичко това да бъде променено. Да не е така. Защото това не нормално. Бедността и мизерията са вина не на самите хора, а на тези, които не спират гаврата с техния труд и съществуване.

Хората заслужават различен живот.

Наука за масово поразяване

В България е пълно с дразнещи неща.

Малки, дребни, ужасни и точно заради това могат да ти скъсат нервите седем хиляди пъти по гадно.

Например – склонността на българите да правят опашки и списъци. Където се появят трима човека, четвъртият вече прави списък на чакащите. Този списък се изготвя с религиозна вещина и социална злоба. Всеки човек се сдобива с номерче и тежко му, ако се опита да наруши дори и за секунда правилата на списъка. Срещу него се излива злоба, ярост и негодувание.

Българите обичат да организират света си в опашки. Нямам представа как е в другите държави. Спомням си едно стихотворение на Роберт Рождественски в което той горе-долу казваше следното: „зажаднял съм да видя лица, а гледам само вратове”. Но неговото стихотворение описваше Русия малко преди перестройката, така че отпада като описание на днешната реалност на онази държава.

А опашката в България е неизменна. Тя е трайно състояние на българския дух. Който очевидно е в състояние на изчакване пред някакво твърде далечно космическо гише.

Или пък антиполитическата патетика на тези, които обикновено твърдят, че се интересуват от политика. Всеки разговор за политика в такава компания завършва с неясни закани срещу всички и култовата българската диагноза: „едни и същи са”. Ами не е точно така.

Едните все пак струват малко повече от другите.

А пък дори и да са едни и същи, като го казваш нищо не променяш. Бори се да ги махнеш, искай промяна, не се примирявай, не въздишай тъжно, а се активизирай, направи нещо, по дяволите, изпсувай и създай идея, отстоявай я, пиши, направи си блог, само не стой да пъшкаш, че са „едни и същи”. По същата логика можеш да си легнеш да поспиш...

Най-дразнещо от всичко обаче е упоритото на желание на част от българите непрестанно да броят нацията и да си вадят апокалиптични заключения за бъдещето. Тези дни поредната доза самозвани демографи извадиха данни, които избиха и малкото останала риба в българското блато. Според тяхната прогноза през 2015 година българите щели да бъдат нещо като „екзотично малцинство”.

Някакъв си халюцинаторен Център за демографска политика твърди, че през 2100 година (дали вече ще имаме база на Марс?) населението на България щяло да бъде 10 милиона – 8 милиона роми, 1,5 милиона турци и около 300 хиляди българи.

Поредното националистическо клише е израснало пред очите ни, а вероятно вестник „Атака” ще му посвети дълги и загрижени статии, подлютени обилно с цитати от Волен Сидеров.

Това не е наука.

Това вече е проганда и то много калташка, извинете за думата.

Нацията не е математическо уравнение и не можеш да си правиш изчислителни прогнози с нея. Тя не подлежи на обяснение чрез формули, диаграми и хормонални демографски разстройства. Нацията е сложен организъм и никой не му помага като го реже на части и ядовито се взира в тях. Никой не може да предвиди нейното развитие в цифри, таблици и диаграми. А всеки, който го прави трябва да се нарича не учен, а врачка (и то от тези - дебелите и гласовити, които винаги са злобни)

В това което „демографите” (отдавна имам съмнения в полезността на тази наука, а и наука ли е въобще) се опитват да ни подхлъзнат е поредната доза злостни погледи на един етнос към друг и отчаяното броене на пеленачета.

Това е трайната фиксация на националистическа България – постоянното броене на българите и даването на апокалиптични прогнози за бъдещето.

Това броене и мърморене за социалните ужаси, които ни чакат е толкова изтощително, че вече автоматично изключвам, когато някой си „учен” започне да се пени по телевизията за трагичното състояние на етноса.

Да бъдем честни и да погледнем истината в очите: България няма да се стопи през 2100 година. Да, вероятно е трудно да го приемем, но страната и тогава ще я има, а ромското нашествие няма да се състояло.

Да не говорим за това, че ромите са неделима част от българската държава и всеки, който говори за тях като за някакви извънземни, осъществили инвазия тук трябва да бъде преследван с цялата сила на закона.

Не е успокояващ фактът, че чертата не е само българска.

Виждам, че македонците също постоянно броят албанците и пишат черни възвания към сексуално активните си сънародници.

В тази гадна манипулация демографията отдавна е изгубила функциите си на наука, тя е станала оръжие на лумпен-националистите, които (може да се подходи доста фройдистки по темата) вместо да се грижат за прираста на чистокръвни българчета все гледат да ограничат раждаемостта сред другите етноси...Красива картинка. Ужасно вбесяваща.

Чудно ми е дали през 2015 година някой ще потърси сметка от домораслите демографи за поредната доза лъжи, които изтърсиха пред смаяните очи на народа.

Единият от професорите на пресконференцията дори си позволи да влиза в анализ за изхарчените за ромски програми пари. Според този изкукал перко – те били дадени без резултат и така ромите никога нямало да могат да бъдат интегрирани.

Естествено в думите на „учения” зее отново зловещата празнина, която всеки фашизъм умишлено оставя – какво правим с ромите след като те никога няма да бъдат част от нашето общество.

Вече започвам да подозирам, че разделителните линии в обществото и то на етническа плоскост се прокарват съвсем умишлено. Етническото е страхотно обяснение за всички проблеми в страната. То има само един малък дефект – напълно фалшиво и невярно е.

Идеята е не да се броим колко ще бъдем, а да намерим начин да живеем качествено днес. С изследвания като оръжие за масово поразяване обаче това няма да стане. Защото фашизацията пълзи неумолимо към съзнанията на хората. А когато впрегнаш науката, за да обосноваваш тъпанарски обяснения за света – тогава вече си за затвора.

Дяволът винаги е в детайлите. Ненавистта винаги дебне в дребните обяснения. А никой не е застрахован от това да стане глас на чернотата и скудоумието. Ужасното е, че в България светлите гласове не се чуват. Толкова не се чуват, че понякога дори е съмнително, че ги има...

Приказка

Eдна приказна новина замъгли всички останали вчера. Толкова приказна, че можеше да започне с "имало едно време". От "Национална компания железопътна инфраструктура" се похвалиха, че тяхната акция "Моят подарък на НКЖИ" се е увенчала с брилянтен успех. Същността на акцията била работниците доброволно да ползват неплатен отпуск.

"Резултатът надмина очакванията на инициаторите!", точно така, с удивителна, отбелязват от НКЖИ.

Удивителна идея. В нея има много хляб и заради това трябва да бъде доразработена. Акция "Моят подарък за Симеон Дянков" - пенсионерите доброволно да не си вземат две пенсии. Или пък инициатива "Подари усмивка на Тотю Младенов" - младите майки цяла година да не си взимат майчинските добавки. Или гражданска акция "Дай на Бойко 100 лева!" - всеки държавен служител да дари премиера по случай влизането на планетата Марс в пети дом.

Разбира се, идеята не може да се прилага навсякъде. Не можем да караме богатите бизнесмени да плащат повече и да даряват, защото това зловещо много се доближава до социализма. Пролетариатът е с добро сърце - нека той да открие благотворителния си порив към държавата.

Да си благодарен на работниците си заради това, че не са работили обаче е нещо, което стои отвъд нормалното. Това е някаква капиталистическа магия, която вероятно само ръководството на НКЖИ владее. А патосът, с който идеята бе обявена на света, може да бие розовите романи на Барбара Картланд.
Подмяната на езика е също ужасна. Да говориш за тормоза като за празник е упражнение по езиков и политически терор.

Работниците са толкова благодарни и пеят от щастие, че от радост шефът на НКЖИ сигурно не смее да ги погледне в очите...

Пътешествие до края на есента

1. Преоткриване на рая

Тръгнах в есента към Кърджали и си взех едно списание със стиховете на Манделщам. Автобусът потегли и напусна мъгливата София, а в ръцете ми горяха високачествени думи, които описваха литературни светове:

Звездна твърд – с ръбатите звезди.

Аз се мия в полунощ на двора.

Бъчвата преляла вън седи.

Лъч – искряща сол върху топора.

Пътят към Източните родопи е път като истинска поезия. Минаваш през леко опиянение на душата, през възторга на очакването, през прелестната смяна на пейзажите в тебе и навън, през лекотата на безгрижието, което идва като празник, през ветровете, които профучават нереално, за да стигнеш най-накрая до автогарата в Кърджали, където попадаш в утопичния свят на безкрайният уикенд.

Автогарата там е като развълнуван свят сам за себе си. Всяка минута народът потегля нанякъде, завръща се, вълнува се, обикаля, а градът тихо се е топнал в есента като делфин в топла вълна и лекото сияние на падащите листа е отпечатано в очите на хората.

Луи Фердинанд Селин, прекрасен, но налудничав и мизантропичен писател, е автор на един роман, който носи великолепното заглавие: „Пътешествие до края на нощта”. Кърджали обаче не може да бъде оприличен на нощ, той е мека есен с невероятно небе, хора и улици. Град в който можеш да бродиш без да ти омръзне, защото никога няма да те натовари по неочакван начин. Всъщност това е град като дъжд, който не те дразни, а просто те настройва идеалистично.

Пак Манделщам, защото поезията е най-силният инструмент за описването на Рая:

Какъв кристален вир - и тая глъбина!

Сиенски хълмове улисани в дебати,

и лудите скали – о, храмове зъбати -

висят във въздуха с овни и тишина.

Откъде се взимат овните в тази поезия просто не смея да гадая. Но Източните родопи създават усещането за широчина на мисълта и все едно приближават вселената до тебе.

Не преувеличавам.

Ни най-малко.

2. Из вселената...

Няма как да ви разказа пътешествието подредено. Ще го караме на фрагменти.

Пътешествие с автобусче до Кирково. Завоите се вият като мисъл на финансов експерт по време на криза. На всеки завой се открива гледка, която поразява очите. Родопите могат да те изумят с прелестта си и своето разнообразие.

Ами облаците? Облаците са като летящи възглавници над начупения пейзаж. Придобиват странни форми и можеш да потънеш в тях дори и само като ги гледаш. Можеш да снимаш единствено облаците. Да говориш само за тях.

В автобуса се качват жени от селата. Говорят на турски. Не ги разбирам, ама ми е весело, защото си личи, че и те са весели. Ръцете им са къносани, защото Курбан Байряма още не е свършил. Жените се качват и слизат. Светът минава през очите ти. Обитателите на облачните хълмове. Направо са неземни.

Имената на селата. Горскодюлево, Чорбаджийско. Пътят се вие край тях и сред тях. Селата са интересни и живописни. Ако ги гледаш отгоре приличат на картичка, която да пратиш до хората по света.

Хората и планините са родени един за друг. Човек добре се вписва в планините. Те го пазят, закрилят, понякога плашат. Ама Родопите са приятелска планина (friendly version of a mountain). Разтърсващо преживяване.

Самото Кирково. Някъде край границата с Гърция. Автогарата прилича на нещо, което е останало трайно в 1982 година. Тя е в началото на града. Три минути пеш и си в центъра. Хората строят къщи. Оглеждат пришълците. После им се усмихват.

Показва се слънце и есенната планина направо изглежда като място от приказките.

Приближава се старец. Вижда журналистите и се спира. От 10 километра си личи, че му се говори. Започва да си спомня за своето село, което е само на 10 километра от Кирково. „Ама всички взеха да идват тук и аз също реших да дойда”, въздъхва старецът. Някъде на третата минута след като вижда, че пришълците не са настроени злобно решава да сподели, че е помак. Какво от това? Всички сме хора, приятелю, важното е да имаме очи за красотата на живота.

„Едно време се живееше по-добре, хората гледаха тютюн, имаше живот, после дойдоха тия с ликвидационните съвети и всичко объркаха”, впуска се в анализи стареца. Не му се тръгва от журналистите. Иска да говори. Говори за това, че в Кирково има млади хора, пък старците са останали по селата...Говорим си 15-20 минути.

Приятно е да си говориш с хората.

На 10 минути пеш от началото на Кирково е неговият край. След това се ширват едни зелени поляни и един път, който сигурно свършва в Гърция, знае ли човек. Изкушаваща е мисълта да захвърлиш всичко на тревата, да се освободиш от предишния си живот и да тръгнеш да бродиш пеш по света. Това е нещо като кратък миг за мисловна утопия.

После пак обратно. В центъра има заведение, а барманката е невероятно красива. Има палави очи. Колко му трябва на човек да се почувства уютно. Един палав поглед, малко есенно слънце, хълмове в далечината и усещането за спойствие.

После обратно в автобуса. Няма хора. От време на време някой пътник се вижда по шосето. Автобусчето спира до него, взима го, пътешествието продължава. Облаците стават все по-хубави. Приличат на някакъв небесен сладолед, на крем, който е размазан върху небето..

Завои, планини и изненадващи дървета.

3. В един есенен ден по шосето

Малко след бързото посещение на Кирково с репортера на вестник „Стандарт” Руслан Йорданов, наричан Фукарата, Аятолахът от Красна поляна, Учителя, известен почитател на родопските жени (родопски цветя, както ги нарича), тълкувател на Корана по ексцентричен начин и радикал на свободна практика, решаваме, че е време да стигнем до магичното село Татул, където навремето пиарархеолозите твърдяха, че са открила гробът на Орфей.

Ново автобусче, нова доза живописни туркини с къносани ръце, нова доза старци, които имат лица, за да напишеш по тях цял роман.

Тръгва се от Момчилград, минава се покрай сметището на града (отпадъците са толкова разноцветни, че в един момент си мислиш дали нарочно не са събирани по художествен начин) и слез 17 километра си в красивото село Татул, където е открита древна трайкийска гробница.

Дявол знае дали Орфей наистина е съществувал някога и дали е слизал в Ада, за да търси Евридика. Ама гробницата издава плашещо наличие на история. Тези пичове, траките очевидно са си падали по дълбаенето в скалите. И са разбирали от гледки. От древната гробница се вижда зашеметителен пейзаж. Хълмове като вълни, есенни гори и поляни и една тънка рекичка, която бляска като сребърно колие между хълмовете.

После – ама разбира се, че така ще стане – се оказва, че сме изтървали и последният автобус, който води обратно в Момчилград. Часът е едва 4 следобед. По шосето почти не минават коли. Има някакви хора, които продават сувенири, ама те не бързат да си ходят. Слънцето вече тръгва да залязва.

Аз започвам да изпитвам чувството на планинска клаустрофобия. Пътят е само надолу, но това са 17 километра. Лицето Йорданов обаче е зареден с отвратителна доза безгрижие и оптимизъм.

- Това са Родопите – казва той. – Тука винаги се случва по някое чудо. Няма да замръкнем. Все някой ще ни вземе.

Тръгваме по шосето.

Аз продължавам да съм скептичен по отношението на чудо. Но пък гледките са зашеметителни. Не минават коли.

Вървим два, после три километра. Минаваме край празни каменни къщи. Минаваме край невероятни дървета. Минаваме край коне пуснати да пасат. Ама никакви коли.

Шосето е дълго, равно и пусто.

После след около 40 минути ходене изведнъж се задава цял микробус. Празен. Репортерът Йорданов никак не се учудва, той просто е убеден, че в Родопите състоянието на чудо е нещо естествено. Аз май също започнах да се убеждавам в това...

4. Възгледите на един радикален мюфтия

Тук ще се опитам да синтезирам част от възгледите на Фукарата, които не успях да запиша напълно, но ще пресъздам с творчески патос. Очевидно броденето из Източните Родопи е точно това от което един екстремистки тълкувател на Корана се нуждае, за да попълни колекцията от политически наблюдения върху света, вселената и качествените жени.

Някъде из Кърджалийско, Аятолахът от Красна поляна започва възхвала на жената-готвачка. Понеже из Родопите мая навсякъде готвят вкусно, репортерът Йорданов, започва да си мечтае за свят в който жените не пренебрегват задълбоченото изкуство на качествената кулинария.

- Мечтая си за жена-готвачка, която стига до крайности, не се страхува да експериментира и дори опитва да готви от азиатската кухня.

Няма какво да се каже за толкова качествена мечта.

Идеята за жената-готвачка съвсем естествено актуализира идеята за харема в съвременния свят. Тук нямам различия с аятолаха. Стигаме до извода, че впредвид намаляването на бройката на качествените мъже е време харемът отново да излезе на бял свят като идея. Аз го предлагам като лява кауза, аятолахът е по-глобален, настоява и жените да не са истерички. Прав е, да ви кажа – идеята за харем от космополитънки, ще направи дори адът поносимо място.

Ново разсъждение. В Историческия музей на Кърджали сред експозицията от древните векове насам, Учителят забелязва, че има изложени много женски накити, обички, гривни, пръстенчета и съвсем малко оръжия. Веднага следва един кораничен извод: „Ето защо са паднали българските царства – целият метал е отивал за кипрене и не е оставал за оръжия”. Кураторката (дали наистина така й се вика или само си въобразявам) на музея се шашва от подобно творческо тълкуване на историята, но не намира аргументи да го обори.

„Голям бюст – голямо сърце!”, въздъхва също така Фукарата. В Кърджали биха оценили мащабът на неговите възприятия, не е ясно дали Фейсбук би го направил.

Така че, ако един ден чуете наистина, че Руслан се е опитал да установи халифат някъде, не бързайте да го заклеймявате, а си събрирайте куфарите и беж към Източните Родопи. Можете да ми повярвате – че този халифат няма да е нещо лошо. В него ще има танцьорки и други неща. Абе ще си струва да се опита.

5. Новата утопия предстои

Няма как да поискаш да си тръгнеш от Източните Родопи. Това е все едно да си вземеш сбогом с поезията, което е невъзможно, защото поезията може да бъде видяна с невъоръжено око. Тя преминава като есенен вятър и се настанява в теб, а Манделщам просто помага, за да си фокусираш вътрешното зрение и да откриеш думите, които трябва да откриеш.

Аз се върнах в града си, познат до сълзи,

капилярчета детски подути жлези.

Той е написал това стихче за Ленинград. В него после казва, че ще търси мъртъвците по техния глас, абе стихотворението е тъжно, никак не върви да го използвам за есенната прелест на Кърджалийско, но когато думите напират, човек е безпомощен в техния порой. Есента може да изтощи душата от красота. И заради това сбогуването с такава утопия винаги е леко тъжно.

Надежда Манделщам, жената на поета, е написала трите най-разтърсващи изречения, които съм чел през живота си. В своята „Втора книга” вместо епилог тя поставя писмото, което пише на мъжа си в месеците в които не знае, че той вече е мъртъв. Пише писмото си с идеята, че то все пак ще стигне до него и, че той ще може да я открие отново. Тези три изречения са тъжни и трогателни. Три изречения, шест думи: „Аз съм Надя. Къде си? Сбогом.”

Когато човек си тръгва от утопичното безгрижие и планинска прелест изпитва нещо подобно като тъга. Или поне неясно безпкойство от факта, че целият живот не може да протече в състояние на ваканция и есенна прелест.

Когато автобусът си тръгва, а красивите селца, облаци, хора, улици, дървета, останат зад тебе, си казваш, че е време всичко да се превърне в безкраен празник. Няма причини животът да не е утопичен и безоблачен, да не е като красив пейзаж, който те хвърля във възторг. И това е кротката надежда, която може да те крепи, когато пак потънеш в ежедневната лудост, истеричност и крясъци.

Че един ден ще преминеш покрай есенните хълмове отново, покрай облаците, които приличат на замъци от пяна, покрай селцата в планините, покрай планините над които се сипят звезди и блестят по върховете на дървета и ще се топнеш радостта като вятър, който нахлува по градските булеварди, за да викне на света, че е време за почивка...

Утопия ли е това?

Дано.

Мавзолей до поискване

Вълна (каква вълна всъщност - направо цунами) от политическа носталгия е заляла ГЕРБ тези дни.
Започна се с възхвалата на Тодор Живков от страна на Бойко Борисов. С очевидно режисиран патос премиерът похвали човека, на когото беше бодигард. Това предизвика нервни гърчове в десницата и серия от вопли: "Защо? Защо? Защо?" на Иван Костов пред любимите му теменужки.
След това Волен Сидеров, самообявил се за дисидент, изпадна в лежерна нега по миналото. Атакистът също меланхолично си спомни за Живковите времена и ги награди с висока оценка.
Черешката на тортата обаче постави културният министър Вежди Рашидов. С творческо вдъхновение той обяви, че ще възстанови мавзолея на Георги Димитров и ще положи в него восъчна отливка на българския държавник.
Обясненията за тези новопоявили се нежни чувства към миналото могат да бъдат много. Нека да се спрем обаче на двете основни от тях (едното сериозно, а другото направо плашещо).

ГЕРБ сериозно са се загрижили за електоралното си падение в последните месеци и започват да правят поредната си кампания за привличане на носталгични гласове. Тази патетична възхвала на миналото е опит за политическо използване на меланхолията и спомените. Когато една партия започне да гледа назад, и то с блеснали от отчаяние очи, това винаги е лош знак за бъдещето. Цялото им преиграване не може да скрие това.
Другата възможност е премиерът вече да се чувства неудобно и да е решил чрез сладостта на миналото да започне кампанията по връщането на член първи - ГЕРБ и държавата да се слеят в красива прегръдка.
Следващата стъпка е отсега да започнем строеж за мавзолей на Борисов...

Войната на милиционерите

Вече и слепите виждат - полицията води война. Но не срещу престъпниците, мутрите, мафията или наркодилърите. Войната е срещу гражданската съвест, интелекта, знанието и свободните хора.

Тази война е подла, подмолна, коварна и е прикрита зад тонове високопарни фрази и премиерски проблясъци. Но е война, която се ожесточава. А полицейщината вчера стигна и до студентите.

В абсурдно комюнике от полицията се похвалиха, че са провели нова акция. Ударили са - забележете! - нелегално разпространене на сканирани учебници по латински в Медицинска академия. Ето къде бил истинският "Октопод"!.

Трябва да бъдем честни.

Студентите са подозрителни типове. Скачат срещу кабинета, като бабички се оплакват, че държавата реже парите за тяхното обучение, не са в състояние да оценят маниакалните усилия на кабинета да прецака всички по равно и вече открито разказват вицове срещу властта и премиера (един път Бойко Борисов убил един куршум с два заека...).

И сега студентите се оказаха престъпници. Осмеляват се да учат. Акцията нанесе удар на истинските престъпници в съвременна България - тези, които искат различен живот и не се задоволяват с политическите огризки, които властта им подхвърля.

Полицейската бруталност не познава граници. Ето вижте какво точно е полицейска държава - в нея можеш да си купиш хероин за жълти стотинки, "Макаров" за 100 лева от всяка заложна къща, но книгите са суперскъпи, а търсачите на знание са престъпници.

Нелегална мрежа за разпространение на учебници. Колко милиционерски звучи това! Милиционерската логика е убийствена. Скоро ще атакуват ксероксите, защото в тях се копират учебници. След това ще атакуват библиотеките, за да арестуват всички, които си водят бележки от книгите, които четат. А най-накрая ще забранят изобщо стъпването в библиотеки.

Дори и сканирането на учебниците да е нарушение, то не може да бъде окачествено като престъпление. Освен, ако вече ученето не се смята за престъпна дейност. А то е.

Подрива устоите на тези, които мислят само с ботушите си.

Очевидно е, че на ГЕРБ учещите са им неудобни. Следващата полицейска акция може да се казва: "Студентите" и да ги прибере всички на топло. Да стават футболисти! Да изкарват пари! Да не си губят времето с гражданска ала-бала...

Атаката срещу студентите е атака срещу мисленето. Това не е високопарен патос, а обърканата реалност на управленските мозъци. Полицията бе впрегната като наказатален инструмент.

Скоро да си студент ще е престъпление. Да четеш книги вече е. Спомнете си случая с "Читанка инфо".

Вътрешният ни министър не знае да говори правилно дори на български език, защо тогава да толерира хора, които искат да учат латински?

Sapere aude (осмели се да бъдеш умен) гласи една велика латинска сентенция. Когато властта не иска да се мисли, точно тогава е времето да бъдеш по-умен отвсякога. Защото днес полицията преследва разпространението на "нелегалните" учебници, утре ще погне и челите такива книги.

Осмелете се да бъдете умни! Точно сега.

Надежда всяка...

Станислав Йежи Лец с черен хумор бе формулирал следния афоризъм: "Знам къде има най-много надежда - пред входа на ада, под надписа "Надежда всяка тука оставете".
Очевидно това е последното и най-голямото коварство на ада - пред самия му вход да се изпълниш с надежда, че нещата вътре не са толкова лоши.
Българските избори през 2009 г. все повече заприличват на черен афоризъм. Българите гласуваха с много надежда за много промяна. И получиха много промяна, която обаче приличаше на серия от удари в лицето. "Най-много сълзи са пролети заради сбъднати молитви", твърдеше майка Тереза.
Хаотичната тенденция на пречупената надежда доскоро не можеше да бъде уловена, освен по разговорите в автобусите, но вече се появи и в социологическите проучвания. Първият блясък на наближаващата на хоризонта буря...
Изследване на "Галъп" вчера разкри тревожни данни - 57% от хората вече не вярват, че страната върви на добре. Числото на разочарованите е смущаващо голямо. И предвещава много люти дни за управлението.
Защото с една или друга управленска рокада премиерът Борисов вече няма да може да върне енергичното доверие в себе си. Махането или не на Цветан Цветанов също не е отговор на песимизма. 57% разочаровани днес са най-малко толкова бесни хора утре, които ще търсят сметка лично от човека начело и няма да се задоволявят с извинения и медийни проблясъци.
Мащабно е и сриването на вътрешния министър Цветан Цветанов. Зрелищното му и телевизионно оплитане по темата за имотите, богатите тъстове и всички останали щедри роднини е прекършило политическите му крила, които го бяха отвели в рейтинговите висини някъде около премиера.
Сривът на доверие все повече превръща вътрешния министър в основния шут на кабинета, след като сривът му е толкова очевиден.
Цветанов много бързо извървя политическия път от носител на надежда до клоун, но това е съдбата на всеки човек, който си е повярвал, че може със сила да промени негативното отношение към него.
По същия път към нанадолнището се спуска и премиерът Бойко Борисов. Рейтингът на кабинета му пада, неговият личен рейтинг пада, а могъщата някога харизма се е олющила като мазилка на панелен блок.
Борисов и Цветанов са видимите лица на падението на този кабинет. Оттук нататък филмът не е нов, ще гледаме засилваща се истерия, политически пируети и скандални фрази, които да скрият, че ГЕРБ тръгват към историята с гръм и трясък. Ама в лошата част от историята.

Онази, която много прилича на ад.
Надежда всяка тука оставете!

Азбуката на партиите – вируси

(Кога и как точно ще се случи битката между БСП и АБВ?)

АБВ (още помпозното име – „Алтернатива за българско възраждане” навява мрачни мисли на душата) е политически феномен. За това, не съм наясно как да го нарека образувание ли? проект? групичка по интереси?, явление? се изписа един тон мастило още по времето, когато то беше просто един шарен политически слух или просто далечен блясък в погледа на държавния глава.

Сега, когато вече официално бе дадена заявката, че АБВ-то ще бъде учредено скоро като „гражданско движение” (гражданските движения на българска почва са мистериозни почти като загубеният сред снеговете Йети), коментарите ще хвърчат като патрони от всеки ъгъл. Скоро медиите ще станат добро бойно поле по тази тема, така че въоръжете се с каски и стойте на първа линия, за да гледате фронтовите действия.

Ето защо не искам да пиша за същината на новия проект. Мога да ви препоръчам обаче две статии за четене. Едната е на Иво Христов „Проектът „Нафталин” тегне над конгреса на БСП”, а другата на Николай Слатински – „Дайте шанс на „АБВ” (Само така народът ни ще изпие горчивата чаша до дъно и може би ще се опомни най-сетне и веднъж завинаги)”. В тях са изразени много неща, които съм си мислел и аз, така че няма да се превръщам в журналистически папагал и да преразказвам вече казани неща.

1. Плеймейкърът се развихри

Иска ми се обаче да изкоментирам един специфичен проблем във възникването на АБВ - проблемът за отношенията между новото „нещо като нищо друго на света” и БСП.

Присъствалите в зала 3 на НДК трябва ясно да се убедили в едно – гражданската инициатива обраснала край президента е втренчила хищен поглед в членовете на БСП, там е единствената й възможност за реализация и за политическо пиратство.

Не бих искал да се впускам в психологически анализ на президента, просто, защото не го познавам добре. Но в последните три години Първанов е станал тотален майстор на двусмислицата, мандарин на недоизказаните неща, професор по гъвкави фрази, господар на сянката, от която не излиза много често и се подава единствено, ако знае, че победата му е гарантирана.

Този технократски до безумие и стерилен до убийствена скука подход продължава да се изплаща политически на Първанов. Рейтингът му не пада, а дори и маневрите му в гражданския сектор все още не получават добър отпор в левицата.

Съвсем доскоро мащабната фигура на президента бе нещо като тотемен знак в БСП и социалистите все още не могат да повярват, че тяхното политическо божество (не се изключвам от тази група – самият аз трудно осъзнах истината) вече е започнало игра срещу тях.

Това е все едно плеймейкърът (нека да прибегнем до спортните метафори на Първанов) изведнъж да започне да бележи във вратата на собствения си отбор, защото си мечтае за кариера на треньор и иска да разкара по шумен начин досегашния.

Истината се видя ясно. Няма начин да АБВ да си остане единствено като някаква „гражданска организация”. Рано или късно цялаха кохорта стара кариеристи, които радостно се бяха струпали в НДК с предчувствието за нова политическа далавера, ще поискат политически лостове. И понеже трябва да черпят ресурси от БСП, те ще тръгнат да работят срещу партията и да подриват основите й. Това не е теория на конспирацията, просто пътят в политиката винаги се състои в идеята да отслабиш конкуренцията.

А БСП може да има много проблеми и кусури като партия, но е с пъти по-ценна от президентското трибуквие. Няма да защитавам това мое твърдение. Умишлено го оставям емоционално. Буквите Б, С, П ми харесват повече от началото на азбуката.

2. Защо АБВ е фабрика за прецакването на БСП?

В последните дни БСП като че ли обаче разбра, че президентският проект не е невинен, нито пък безопасен. За първи път от много време насам виждам някаква форма на правилна реакция – тя трябва да е изцяло срещу сивкавото политическо инженерство, което се опитват да ни пробутат като лява дъвка за очите.

Всички десни критици на Първанов изобщо не са в състояние да го разберат. И заради това от изказването му пред АБВ са се съсредоточили в критиките му срещу кабинета и пак почват да го подозират в опит за дестабилизация на правителството, на ГЕРБ, на какво ли още не.

Моето лично мнение е (не задължавам никой с него) е, че речта в основата си беше насочена срещу БСП. Сега ще ви обясня защо е така.

Има един цитат на Първанов, който дословно ще ви поднеса, за да се опитам върху него да ви разясня разбирането си:

„Днес абсолютизацията на лявото и дясното е неработеща. Аз твърдя убедено, че изходът от кризата не може да бъде разположен еднозначно в една такава координатна система. С други думи, няма ляв или десен изход от кризата. Необходими са мерки, които да стимулират производството, но и които да запазят поносимата социална цена на една такава антикризисна политика.

Нямаме нужда от нов ляв или десен партиен проект. Имаме нужда от граждански проект, който да събере най-силното от ляво, дясно, център.”

Какъв свят ни предлага Първанов?

Свят без политически идеи. Деидеологизиран и фризиран по последна мода. Това е готиният трик на мекия популизъм – може да му се размине дори толкова скандална фраза като тази. Значи вече няма да абсолютизираме лявото и дясното и всички щастливо ще се срещнем в центъра. Сутрин ще потупваме някой олигарх по коремчето, за да можем да му помогнем да се оригне от поредната финансова инжекция, която е получил, а пък вечер ще даваме надежда на народа, че солидарността е зад близкия ъгъл.

Това е силна атака срещу идейните партии, които почиват на идеологическа основа. Защото те общо-взето с кипящите политически страсти разяждат кротката и центробежна Шангри-ла, която Първанов си представя за бъдещето на България, ако идеите му кристализират в обществото.

Режис Дебре, брилянтен френски философ с афористична мисъл и самокритично мислене, е направил един от най-добрите и разтърсващи портрети на Франсоа Митеран, чийто съветник е бил над 10 години. „Митеран беше услужлив и продуктивен егоцентрик, защото никога не превърна „егото” си в затворена догма. Той го отвори за всички”, твърди Дебре. Няма да сравняваме Първанов с Митеран, но очевидно е – думите описват и нашия президент.

Той пусна на пазара своето его и го обви в нещо като опаковка от шоколадов бонбон – граждански проект, територия на националното помирение, експертен резервоар на всички български управления. Всяко едно от тези клишета е несъвместимо с политиката, но това пък вече си е тема за цял отделен анализ.

АБВ е опасност за БСП, защото не знам дали левите избиратели са имунизирани срещу такава подводна атака. Просташките закани на ГЕРБ мобилизираха хората, докато тук им се поднася питие с опиум, което мирише хубаво и мами погледа.

Не напразно Плеймекърът на Вечните Стойности (хаха, можем да опишем Първанов брилятно със свръхнатоварената стилистика на древната китайска поезия) е заложил и на такива хора.

Костадин Паскалев, буен характер, хулигански език, ексцентричен и нападателен. Аз съм фен на Паскалев, допада ми, слушам го като говори. Но винаги едно нещо ми е правило впечатление при него – думата „аз” в неговия речник присъства по-често дори същата дума в речника на Бойко Борисов.

Ивайло Калфин, скучен, прилежен, незабележим и досаден. Вероятно обаче това е лъжлив образ. Политическата му биография на второ четене показва железен инстинкт за оцеляване, обществена повратливост и вечен флирт със силните в партията, която му е необходима за пътя нагоре.

Освен тях двамата Първанов докара и цялата си кохорта от венцехвалители и професионални ласкатели – спортисти, певци, учени. Ако трябва да се изразим на шега и хулигански – пичът сериозно се е втренчил във Вечното и заради това все иска стратегии за 20, 50, 100 години напред.

Сега и големият въпрос. Мислите ли, че всички тези хора ще се задоволят с ролята на наблюдатели и съветници? На маргинален кръг от старейшини, които наблюдават политиката и произвеждат документ след документ?

Разбира се, че не. Те ще поискат власт. Лошото е, че този път ще я искат с гражданска маска, освободени от партийна отговорност и други видове обществени проклятия. Власт заради самата власт. Заради удоволствието да се управлява. Заради кефа да си мислиш, че ценностите могат да бъдат спуснати от някакъв интелектуален елит и да заразят народа с вдъхновение и възторг. Заради идеята, че можеш да се самофантазираш като Инженер на политиката, като стратег на бъдещето.

3. Първанов и Борисов като еднояйчни близнаци

Дясната мисъл в своето състояние на вечна параноя от много години насам се опитва да преведе Първанов на своя език като „българският Путин”, а обвиненията в путинизация вече са толкова изтъркани, че едва ли някой ги забелязва.

Само че, това, което Първанов е замислил изобщо не е путинизъм. Да не говорим, че сравняването на Първанов с политик от такъв мащаб (отделен въпрос е – добър или лош политик) е комплимент. АБВ-то е по-сложен замисъл и заради това ще рухне.

На Путин в нито един момент не му хрумвало, че проектът му за руска политическа система няма да се гради върху партии. Това е проверената механика, тя работи и подлежи на контрол, независимо какво се фантазират десните за руската политическа ситуация.

Първанов обаче скача в „гражданското”, защото това е начинът му да спои всичко в едно. Всички разностранни интереси край него няма как да получат друга политическа реализация.

И заради това изведнъж се оказа, че Експертът (речите на Първанов са фрашкани с изрази като „експертно начало, потенциал, възможности”) е новата героична фигура на нашите дни. АБВ-то не било антипартийна платформа, ама ясно се каза, че партийците за нищо не ставали, експертите трябвало да управляват.

И какво се оказа? Тези партийци са нещо като копелетата на политическата система – всички ги презират и ритат, докато фундаменталните Експерти могат да ни изведат на ново равнище на живот.

Путин е политик, а Първанов преоткри прелестта на антиполитическото.

В този смисъл – Първанов и Борисов не са антиподи. Те всъщност се скараха, защото си приличат твърде много. Двамата се борят за едно и също място. Единият със скандалите и позите, другият с мечтата по Всичко на едно място.

Не напразно единият каза „АБВ”, другият веднага обидено сподели „ЮЯ”.

Тук няма путинизъм. Има традиционния български, сакрален и унищожителен страх от политиката на идеите, която води битка за всяка цифричка в един бюджет и не се страхува да бъде идеологизирана. Идеологиите не разделят хората. Идеологиите им помагат да разберат кои са.

В този смисъл ГЕРБ и АБВ са партии-вируси. (Добре де – едното още не си е признало, че е партия – съвсем скоро ще го направи). Те атакуват имунната система и наложително да ги преболеем в спешни срокове.

4. БСП с много удивителни!

Ето защо е наложително БСП да се стегне и да преодолее онова, което започва да навдига глава. Защото единствено левицата може да изобрази по правилен начин сгрешеният подход на онова другото. Само БСП може да се справи със своя нов демон и идеята е да не се допуска по никакъв начин „гражданската инициатива” да започне да диктува правилата.

Аз виждам нещата така.

На първо място – спешно е необходимо БСП да си изработи критерии за номинации на кметове и да не се страхува те да бъдат партийни кандидатури. На следващите избори „гражданското” ще е капан в който не бива да се влиза.

Второ – наистина да се вземе решение за вътрешнопартиен вот за кандидат-президент. Това ще обезсили предварително всякакви тайни планове и идеи за посочването на кандидата на друго място и налагането му като „обединителна кандидатура” на БСП.

И трето – БСП има силата, възможностите и потенциала да принуди АБВ да си остане единствено и само гражданска говорилня, Хайд-парк в центъра. Нека да не звучи грубо, но БСП трябва да започне да се бори за своето място в левицата и да знае, че тази битка е много важна.

Иначе левите идеи ще станат приятна газировка в охолния коктейл на азбукейците (абеварите, азбукиведите или както и там да бъдат наричани).

„Колко можеш да знаеш за себе си, ако никога не си влизал в бой”, се питаше един от героите на Чък Паланюк в романа „Боен клуб”.

БСП има шанса да научи много, ама много за себе си в предстоящата битка...