Борисов бърка Европа с Европейското

"Ще им предложа да свършим до осем и половина - девет без петнадесет, за да гледаме мача. И се надявам да ме подкрепят". С тази европейска визия министър-председателят Бойко Борисов отиде на ключовото заседание на Европейския съвет, на което се чакаше на практика ЕС да реши и да определи своето бъдеще.

За България политическите битки в Евросъюза изглеждат като някакви далечни събития, които се случват на Юпитер и всичко това се дължи на фактът, че Борисов и представа си няма как да отстоява национален интерес в големия европейски хаос. В момента в ЕС влизат в сблъсък две тенденции. От една страна е провалящата се линия "Меркел", която настоява за бюджетни ограничения, постоянно затягане на колана, рязане на разходи, мерки, които трябва да почнем да наричаме със западната дума "остеритет", защото тя звучи точно като средновековно мъчение, каквото е всъщност. Това е господстващата политика в ЕС от 2009 година насам, тоест вече три години тя не може да донесе растеж, нови работни места или някакъв просперитет. Въпреки това нейните идеолози продължават да се фиксират в нея като тотална икономическа панацея точно както талибаните смятат, че с разрушаването на небостъргачи могат да променят света.

Победата на Франсоа Оланд във Франция обаче даде знак, че европейците са тотално изтощени от остеритета. Заради това Оланд се зарече да бъде опозиция на Меркел и да настоява за политика за икономически растеж, а не само на затягане на коланите. Ето защо ЕС е на кръстопът и в момента се решава неговата съдба. Това не е литературно преувеличение, а съвсем обективна реалност.

И именно на толкова важен Европейски съвет премиерът си позволи да отиде неподготвен и да се държи като космонавт на далечна планета. Освен концепцията си за ранно свършване на заседанието заради мача, той блесна и с още едно еврооткровение - че България винаги следва германската позиция. "Разбра се, България, Германия са отличнички. Ние само за три години направихме така, че когато се изказваме, да има какво да си покажем и да не ни е срам от нищо", блесна потокът на премиерското съзнание.

Ето подобен тип абсолютно самоизхвърляне правят България да изглежда като комедиант в Европа. Интересно след като Борисов брои страната ни за "отличничка", как така нито един път не влязохме в някоя от класациите за успех в Европа. И проблемът дори не е в това, че България не знае за какво да се бори в ЕС. Проблемът е, че България изобщо не разбира битките за ЕС и в ЕС в момента.

Борисов не е в състояние да мисли политически и парадоксално това си личи точно на европейска сцена. Сюрреалистичният поток на неговите плитки икономически познания го изолират от основните дебати в Европейския съюз и заради това премиерът най-често е сниман как самотно си цъка по телефона, докато другите дискутират. Изобщо с идеята да приемаме германската линия за непоклатима и единствено правилна, България самичка се е поставила встрани от големите европейски теми, а това е като харакири. Защото фундаментът на самата Меркел вече се пропуква. Следващата година има избори в Германия и, ако левицата ги спечели, то европейският завой наляво ще стане очевиден дори и за най-запалените фенове на футбола. Тогава България съвсем няма да има място в големите теми. Да не говорим, че не се очертава и футболно първенство, така че Борисов съвсем няма да има за какво да им говори.

Просто Европа не е европейското първенство по футбол. 

Нещата просто са много по-сложни, а на тази сцена нашият премиер е като резерва, която е взета по милост и никой не иска да пусне в игра...

Зона без достъп

Решението на НЕК да не допусне представители на БСП на площадката на АЕЦ "Белене" хвърли в известно недоумение редакцията на ДУМА. От официални източници (думите Му) ние знаем, че "Белене" е само един гьол, само подла схема на тройната коалиция да точи пари, игричка на Станишев, машинация на БСП...

Сега в официалното обяснение на НЕК четем: "В съответствие с изискванията за безопасни условия на труд и от съображения за безопасност ръководството на НЕК-ЕАД взе принципно решение за недопускане на външни лица на площадката". Ама нали там няма нищо? А може би НЕК е загрижена за здравето на соцръководството и се опитва го предпази от комарите там.

Наложи се в ДУМА да проведем сериозно разследване, за да открием логическата мотивация на този отказ. Ако предположим, че "Белене" е паметник на алчността и кражбите, както каза самият Той, то какво пречи някой да бъде пуснат да го огледа поне. Или поне да види останала ли е риба в митологичния гьол, за който толкова много се говори.

Много по-вероятен обаче е другият вариант. Изпълнителната власт прави всичко възможно да саботира подписката за "Белене". В някои общини от доброволците се иска да плащат тротоарно право, другаде партийците от ГЕРБ ходят да контролират кой се разписва. Очевидно властта изобщо не иска да чуе мнението на хората. А и доста се страхува от него. Пък пусто, нали се твърди, че кабинетът се къпе в народна любов, защо толкова много се преследват тези, които искат да си кажат мнението.

Властта не спира само идеята за референдум. 

Тя се опитва да превърне не само площадката на "Белене", но и себе си в зона без достъп.

бТВ - извинението на един наемен килър

Нека да подредим една медийно политическа случка като криминален сюжет - последователно, тематично и логично.

13 юни, 2012 година. Хиляди млади хора изпълват докрай "Орлов мост" в протест срещу приетите промени в Закона за горите, които подаряват природата на олигарсите по най-брутален начин. Младите хора не виждат друг начин да заявят своето присъствие освен да блокират кръстовището при "Орлов мост", за да могат да бъдат чути. Полицията действа брутално - арестува 14 души. Снимки за това как полицаи дърпат млади момичета или се отнасят брутално с невинни хора заляха всички социални мрежи. В новините на бТВ в 19 часа - нито дума за това, че е имало такъв протест. Едва в късната им емисия се появява информация с няколко изречения.

14 юни, 2012 година. Протестите продължават. Този път бТВ пращат екип, но се случва история, която и до днес остава неизяснена. Според официалната версия на тази телевизия техният оператор Иван Филчев снимал събитията, когато с нищо непровокиран младеж, на име Чавдар Велев, го издебнал отзад и го ударил много силно. По-късно записи от събитието донякъде компроментираха тази версия, защото се видя, че самият Филчев също се държи достатъчно непровокирано агресивно. Полицията, в съвместна медийна операция с бТВ, разпространиха съобщение, че нападателят бил криминално проявен. По-късно това се оказа абсолютна лъжа. Вместо да отрази протеста обаче бТВ превърна в централна новина нападението над Филчев. От протеста не бе показано нищо друго, освен това, че според журналистите от телевизията, събралите се на "Орлов мост" са агресивни лумпени, простаци, наркомани, криминални отрепки.

15 юни, 2012 година. бТВ продължава да се занимава единствено и само с нападението над оператора Филчев, но самата власт се огъва, Бойко Борисов призовава Росен Плевнелиев да наложи ветор, Росен Плевнелиев си счупва краката от бързане да изпълни задачата на политически си бос, депутатите от ГЕРБ, взели пари от мащабните бизнесмени да им продадат природата на безценица, скърцат със зъби, но няма какво да направят.

16 юни, 2012 година. В събота сутринта тв-водещата Лора Крумова включва наживо по телефона екологът Андрей Ковачев. Крумова с глас на оберштурмбанфюрер от СС започва да обвинява колективно всички еколози в насилие и настоява той разкаяно да признае вина. Водещата започва да се държи и като прокурор и допълва, че бТВ била най-екоориентирана телевизия в България, а доказателство за това била акцията "Да изчистим България за един ден". Обвиненията към Ковачев стават още повече, водещата се опитва да го изкара виновен за удара срещу оператора Филчев, но очевидно шефовете й не са били достатъчно доволни от нея, както ще се види на следващия ден. Крумова се опита да даде и първото обяснение за липсата на новини от протеста първия ден - забяване по технически причини или нещо подобно.

Същата вечер протестиращите на "Орлов мост", заобградени вероятно от цялата налична софийска полиция празнуват своя успех - наложеното вето от Плевнелиев. Журналистите от бТВ предвидливо стоят зад полицаите.

17 юни, 2012 година. В предаването "Нека говорят..." с Росен Петров, в своята рубрика, станалата "любимка на народа" Диана Найденова се опита да разкъса екологът Петко Цветков и да го изкара виновен за цялото насилие в държавата. Високомерното й и нагло държание, фрази от типа: "Ще говорите, ако ви разреша", демонстрираното високомерие и наглост, заплашителния тон, граничещ с терористичната лексика взривиха обществото. Клипчето с Диана Найденова и интервюто й (което в момента отсъства от сайта на бТВ) натрупа отрицателен рейтинг с над 1,3 милиона гласа. Възмущението беше така голямо, че дори СЕМ реши да разгледа случая.

Три дни по-късно се появи нещо като полуизвинение на Диана Найденова. В драматичния разказ за него се разказваше, че нейният фюрерски гняв бил предизвикан от това, че с очите си видяла как една линейка била спряна от протестиращите, а това отключило тъмните й страсти. Хората от протеста обаче веднага репликираха, че такова нещо изобщо не се е случвало. В официалното си изявление след това, Найденова вече не говореше за линейки, а за това, че била за ненасилие и изразила политическата си позиция срещу насилието.

Няколко дни по-късно СЕМ излезе със становище, че бТВ е била необективна в отразяването, а 24 часа след това самата телевизия излезе с опус озаглавен: bTV: Сгрешихме

Какво се казва в него:

Допуснахме грешки в отразяването на протестите. Въпреки липсата на умисъл, те предизвикаха разбираемо недоволство у част от нашите зрители и създадоха погрешно впечатление за тенденциозност в представянето на събитията по bTV. Извиняваме се на зрителите, които са се почувствали подведени и засегнати. Разбира се, грешките са анализирани и има наложени санкции. Телевизията ще вземе всички необходими мерки те да не се повторят

Умишлено се занимах с проследяването на хронологията, за да се види, че това, което бТВ направи няма как да бъде окачествено като "грешки". Това си беше съзнателно прокарвана тендициозна линия за омаловажаване, обругаване и умишлено медийно стъпкване на протеста. бТВ е прибегнала до красивия жанр "извинение", най-вероятно, защото видя, че степентта на нетърпимост към нея стигна до неподозирани стойности.

Техният текст обаче е апотеоз на лицемерието. Изречението: "Разбира се, грешките са анализирани и има наложени санкции" не означава абсолютно нищо. Когато в една болница разследват лекарска грешка, никой разследващ орган не може да мине с изречението: "Грешката на лекаря бе разбрана". Хората настояват за друго - бТВ ясно да каже как нарича тяхната "грешка", къде точно е била, какво я е породило, защото журналистиката бе заместена от черния пиар, къде изчезна обективността, защо допуснаха техните водещи да се правят на екзекуторки в поли. Тоест с едно кратко изречение за грешките и три абзаца мърморене срещу някакви неясни кръгове не може да се мине в такава ситуация. Това е все едно вместо вода в огъня да сипеш петрол. бТВ се опитва да замаже следите си на местопрестъплението, защото това, което се случи бе опит за убийство на гражданското общество. И то направено в името на кристално ясен корпоративен интерес.

бТВ просто бе наемен килър на Цеко Минев.

Само, че този път опитът за убийство не сполучи. Аз дори се радвам на това, което тази телевизия направи. Защото заради нейните действия, гражданите за първи път съвсем ясно и точно разпознаха корпоративната журналистика като явен обществен проблем. Разпознаха я като враг, защото нейната цел е да унищожи всеки опит, който иска да наруши интересите на нейните господари. Видя, че прословутата "обективност" е само маскировка, която пада в момента в който олигархията се почувства застрашена и пуска слугите си да й прочистват път.

Вината на бТВ остава неназована. А всъщност основното е там. Проблемът не е да кажеш "виновен съм", а да обясниш защо си виновен. Направи ли това бТВ обаче, нейните шефове ще трябва да направят трагичен опит да се удавят в Перловската река.

Така че - проблемът не е решен. Проблемът дори не е почнал да бъде решаван. Защото докато сред нас има наемни убийци с микрофони, чиято цел е да държат България в прегръдките на нечисти интереси, нищо няма да се промени. "Орлов мост" е велико събитие, защото за първи път хората поставиха въпроса за истината в нашето общество. България е натровена от лъжи. А политика и общество съществуващи в лъжи винаги стигат до шизофрения.

Време е за истината.

А тя никога не почва с извинения.

Политическа булимия

Национален всекидневник предупреди, че ГЕРБ готвят промени в Изборния кодекс, които ще им осигурят служебна победа на парламентарните избори догодина. Ако първата по гласове партия води с поне 5%, тя получава като бонус толкова депутатски места, колкото й трябват, за да стане парламентарната група 121. С други думи - мнозинство и възможност за еднопартийно управление. Видни управляващи веднага отрекоха да имат такива идеи.

Като имаме предвид както драматичното разминаване между думи и дела при ГЕРБ, така и унищожителната властова лакомия на тази партия, допускаме без никакво колебание, че този нагъл номер с изборните правила се върти настойчиво в нечии управленски глави.

Анонимните източници, подали информацията, аргументират идеята с необходимостта от парламентарна стабилност и се позовават на Гърция. Вярно, в южната ни съседка спечелилата партия получава 50 места бонус. Но на тях явно не им е минавало през ума направо да заковат бонус "мнозинство". Този месец Нова демокрация, която спечели най-много проценти, дори с бонуса от 50 места успя да получи 129 места от 300-членния парламент. И бе принудена да търси коалиционна формула.

Защо все пак новаторите поставят условие за 5% преднина? Може би са абсолютно сигурни, че разликата между ГЕРБ и БСП не може да падне под този процент. Няма друго обяснение, защото приказките за парламентарна стабилност изобщо не се връзват с това правило. Колкото е по-малка разликата между първите две партии, толкова е по-нужна бонусна система, ако по този път се търси решение на проблема със стабилността на управлението.

ГЕРБ обаче трябва да имат предвид, че всяка идея, която цели да им подсигури служебна победа, рано или късно ще се върне като забравен компромат при тях и ще ги улучи в десетката. Защото след следващите избори пак ще има вот, след това още един и в тази дълга поредица рано или късно собствените им идеи ще ги унищожат като политическа сила. Това е странната справедливост на политиката. 

Ако идеята наистина съществува, явно властовата лакомия на управляващите се превръща във властова булимия - непреодолимо влечение към поглъщане на огромно количество храна. Ако е така, нека ГЕРБ се огледат за по-подходящи примери, гръцкият не е най-добър. Да се обърнат например към Еритрея. В тази държава Народното събрание, създадено през 1993 г., и до днес не ще да се разпусне, Исаяс Афеверки е и президент, и министър-председател, и председател на Народното събрание. През 2001 г. всички печатни медии са закрити, единствената легална партия е Народен фронт за демокрация и справедливост, пак от 2001 г. се обсъжда Закон за партиите, който трябва да осигури плурализъм.

Обсъждането продължава...

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви) 

 

Кой се страхува от Карл Маркс?

Някакво сдружение самонарекло се "Майки срещу насилието в Студентски град" вчера откри изворът на всичко зло в столицата - паметникът на Карл Маркс в двора на УНСС. "Майките" не пестят ядовити думи и прокурорски обвинения срещу немския философ - той е натоварен с вината на това, че е искал премахване на частната собственост, правото на наследство и е имал наглостта да напише "Комунистически манифест". С нетърпящ възражение тон представителите на това сдружение ядовито пишат, че младите хора отивали в УНСС да получат модерно европейско образование, а какво получавали - паметник на философско чудовище на което са приписани всички репресии на комунистическите режими...

Тази позиция е толкова елементарна, посредствена, тесногръда и невежа, че нейните автори трябва да бъдат върнати обратно в гимназията, за да се подложат отново на образователните процеси. На този свят едва ли има университет с претенции да дава модерно образование, който да си позволи да не преподава за Маркс и за неговата философия, чийто основен смисъл е търсенето на по-добър свят. А историята е удивително благосклонна към германеца - в мига в който трябваше да го обяват за окончателно мъртъв, неговият безпощаден анализ на капитализма доказа своята правота. Маркс е основен глас срещу неравенството, несправедливостта и отчуждаването на хората от продуктите на техния труд. Без него светът щеше да е мрачен и непроменен и вероятно заради това го обявиха за мислител на хилядолетието. Той даде глас на хората да поискат различен живот.

Най-важното е обаче, че ако не беше този брадат германец и неговият неспокоен и световен ум, сега тези "майки" най-вероятно нямаше да знаят да пишат, щяха да превиват гръб в накоя фабрика по 16 часа на ден, зъбите им да са окапали още на 14 години, а заплата им щеше да бъде 22 стотинки на час. Нищо в този жесток свят не се е извоювало без борба, стачки и протести. Хората, заради които днес живеем по-добре вярваха в Маркс и заради него осъществиха своите цели. Днешната сатанизация на философията му е безпомощен идеологически акт, защото елитите имат огромен интерес от това никой никога да не поставя въпроса за промяна.

"Философите само са обяснявали света, по различни начини, задачата е той да се промени", казва Маркс и именно в това разбиране се крие днешния страх от него. Той не е философ потънал в прах, а реален човек, чийто идеи продължават да възпламеняват умовете на хората и никога няма да престанат да го правят.

Разбира се, че срещу него винаги ще се намерят седем-осем пациентки на някоя тайна психиатрия, които ще искат тоталитарно да заличат следите му в нашия живот. Това просто няма как да стане. Колкото повече време минава, толкова по-актуален става Маркс. Изучават го в САЩ, изучават го в Европа, той е гласът и на тези, които не искат да се примирят със статуквото днес.

Да се откажеш от Маркс, означава сам да се заключиш в затвора. Защото той е философ на свободата, а не поробването. Заради това толкова много пише за отчуждението на хората от техния труд. Отчуждените хора не могат да бъдат свободни, защото са постоянно лъгани и експлоатирани. Днес се опитват да наложат тотална амнезия по тази тема. Но положението на хората не се е променило - преди бяха угнетени от експлоатация, сега са затрупани в дългове. И най-голямата заплаха е някой по марксистки да не би да се запита - абе защо е така? Защо светът е несправедлив? Защо бедните винаги плащат сметката?

Маркс е болезнено жив и днес. Заради това паметникът му пречи. Ниските хора винаги искат да се съизмерват с историческите гиганти и, когато рухват, от яд започват да водят битка с паметници. Не можеш да победиш историята. Не можеш човекът, който посочи несправедливостите в света и даде цел на хората.

Според Жак Атали цялата философия на Маркс може да бъде описана с вълнуващото изречение: "Човекът заслужава доверие". Драги, Карл, за някои хора определено си бъркал (да ги наречем "Майки срещу насилието").

И това е единствената твоя грешка за която се сещам.

Цецка Цачева – империатрицата на Фотошопа

Ако непосветеният в политическите мистерии гражданин тези дни зърне корицата на лайфстайл списанието „Мери”, има голяма вероятност да се хване за сърцето, да изхълца зловещо и да принуди поне 5-6 съвестни гражданина да започнат да избират отговарящият, когато си поиска телефон 112.

Редакторите на „Мери” са решили да изтипосат на корицата си парламентарната шефка Цецка Цачева, в строг бизнес костюм и поглед, който показва увереност, че неговата притежалка би прекършила дори врат на депутат от опозицията, за да докаже вярност към премиера.

Всъщност това е лъжата – жената на снимката има само бегла прилика с Цецка Цачева. На корицата на списанието председателката на НС изглежда с 20 години по-млада, с 30 килограма по-слаба, очите й имат блясък. Изобщо това не е точно Цачева, а нейният брутален фотошоп-двойник.

Не знам дали в списанието умишлено са я изпилили на компютър до степен до която тя да заприлича на гротеска, на страшен шарж на собствения си публичен образ.

Ето я и самата снимка, за да се убедите. В този случай визията просто убива словото:

Сами виждате, че жената на снимката има общо с Цецка Цачева, колкото Азис с Алберт Айнщайн.  Това вече е някаква алтернативна реалност, където Цеци Цачева (човек види фотошопирана герберка пък вземе, че се разнежи) го докарва на вид като героиня от „Сексът и градът”. Няма да забравя никога думите на един британски комик Рики Джервес по повод на плаката за филма „Сексът и градът 2”: „Хайде де, момичета. Всички знаем на точно колко години сте”. Сатирикът визираше това, че четирите актриси също се бяха оставили на милостта на Фотошопа и резултатът беше трагикомичен. Защото в реалността Кари Брадшоу остаря, а Цецка Цачева изглежда точно както си изглежда:

С тази стъпка обаче за първи път политиците съвсем яко нахлуват в територия, която доскоро беше запазена територия на чалгата. Никой няма да се учуди, ако в реалността бюстът на певицата Ивана е с една трета по-малък, отколкото на плакатите за албумите й. В този случай Фотошопът има стратегически задача – фолкът е софтпорно култура, която ще бъде унищожена без визуалните стимули. Заради това инженерите на чалгата увеличават цици, издължават бедра, изглаждат бръчки като във фабрика за хора, но просто фенгрупата, която си купува тези продукти доброволно приема да бъде излъгана в името на това да запази розовите блянове.

Никой обаче не иска политика като чалга, защото ефектът от лоша чалга песен е просто да поискаш да пийнеш малко повече, за да притъпиш слуха си.

Ефектът от чалга-политика е безкраен махмурлук и стомах, вдигнал Октомврийска революция.

Фотошопът е подменен свят. Вероятно ГЕРБ в момента несъзнателно мечтаят да фотошопират и резултатите от своето управление. И вместо безкрайната гадост и истерия в съзнанието на българите да се появи образ на светъл просперитет и доходи, които карат Бил Гейтс завистливо да мръщи вежди. Само така можем да си представим мотивите, които са довели Цецка Цачева до желанието да се превърне в карикатура на самата себе си.

Откъде ли се е появила тази суета у шефката на парламента? Кой ли може да е нейния източник? Защото сега тази корица на списание „Мери” ще добие легендарен статут и ще се върне като ракета „земя – земя” в десетката на парламентарното мнозинство. Защото фалшивите снимки на Цачева ще градски фолклор по-бързо отколкото дори и премиера може да произнесе фразата: „Тройната коалиция е виновна заради това, че Цеци се състари преждевременно”.

България трайно става държавата на Фотошопа. Показаха ни наскоро, че сме фотошопирано щастливи. Убеждават ни, че един Фотошоп ни дели от Еврозоната. Твърдят, че сме като пример за цяла Европа, а през това време пускат програмата, за да изгладят бръчките от лицето на лъжата си. Това не е живот, това е Фотошоп, би казал някой интелектуалец с философска нагласа. Трудно е да не станеш философ след като видиш подмладените снимки на Цецка Цачева и нейното безкрайно желание да си заголи коленете. А това ни връща към една още по-древна история – спомнете си, че първият „Плейбой” на наша почва реши да започне с гола фотосесия на Лили Иванова („бугарската певачка, сега веке баба”, гавреше се с право македонската преса).  И там снимките бяха по-скоро анимация, отколкото еротика, защото нищо от Лили Иванова не беше истинско, а дорисувано.

Виждате ли къде е разликата. В западния свят „Плейбой” съществува, за да поддържа либидото на младите поколения и да не ги отказва от търсенето на еротика, а у нас Фотошопът влезе в коварната роля на бром, за който се твърди, че щедро е бил слаган в яденето на войниците по тоталитарно време. Дори еротиката ни тука е страстоубиец.

Вероятно Цецка Цачева иска да си представи различна версия на самата себе си. В един добър и съвършен свят, тя сигурно щеше да е секс-икона с този поглед, който обещава да прегризе дори и дъска в името на поставените партийни цели. Но дори и на младини Цецка не е изглеждала по начина по който са й направили компютърен лифтинг в списанието. Значи тя вече е в заблуждение дори и за самата себе си, което е неописуемо странно.

Пък и мъжете в България не са прости, независимо, че очевидно в женската част от ГЕРБ ги смята за безнадеждни еротомани. Все още един мъж си ляга с реалната мацка, а не с нейната фотошоп-двойничка, така че шансовете на Цецка Цачева да стане парламентарен вариант на Кари Брадшоу са практически нулеви. Да не говорим за това, че ако намерите мъж, гледал повече от пет серии на този прословут сериал, то той трябва да бъде застрелян на място или поне принуден да изгледа четири мача един след друг, за да дойде на себе си.

А може би фотосесията на Цеци е отчаян писък на отхвърлена жена. Чрез нея тя намеква на премиера, че досега е пренебрегвал нейната институция и търси примамки, за да го накара по-често да се явява на парламентарен контрол. Чрез своите новооткрити младини Цачева се опитва да го убеди, че въпросите на депутатите от опозицията не са толкова скучни, а и тя ще го брани отзад като верен войн на европейското развитие на България и гражданите, които си го присвоиха в партийното име.

Единственото, което плаши отсега е да би тази парламентарна дама да реши да прибегне и до по-хард методи, за да затвърди (а може би „втвърди”) позавехналото политическо либидо на управляващата партия. Фотошопът не може да замести Виаграта, но виждаме, че Цачева се е влюбила в тази идея и е решила да докаже на бруталния свят, че с малко виртуална пластична хирургия всяка герберка може да заприлича на Квазимодо. Страшно е, ако тя реши, че не е показала достатъчно от себе си и предприеме като следваща стъпка фотосесия в „Пентхаус”. Мисля, че това със сигурност ще препълни Терминал 2 с отлитащи хора. Защото чрез Фотошопа ГЕРБ се опитаха да осквернят и еротичните мечтания на нацията. А заради това се полага Народен съд.

Едно поне е ясно в държавата на Фотошопа никога не е скучно. Само, че е опасно да отваряш списанията. И без това стресът убива по-сигурно от финансовата отрова на Дянков....

Дянков ли казахме? Нали си спомняте, че той също се снима в палава фотосесия – полегнал на диванче и положил ръка върху бюджетните си дефицити:

Леле, ами, ако Цецка и Дянков решат да направят обща фотосесия. Това завинаги ще убие секса по земите български.

Мисля, че тогава и създателят на Фотошоп просто ще реши да се гръмне.

Или поне ще го институционализират в стая с тапицирани стени, стенещ и разкаян, за това, което е причинил на света. 

И най-вече на България.

Защо банкерките се заинтересуваха от щастието?

(гневен текст с елементи на ярост и малко поезия от „Люлин”)

Винаги трябва да се притесняваме, когато банкерите се заинтересуват от въпроса за щастието на обикновените хора. Като политически факт това е сравнимо с идеята джихадист да се заинтересува от купуването на плутоний или мазен неолиберален икономист да напише статия във възхвала на безкрайно свободния пазар на Уганда, където пролетариатът взима по 0,3 цента на час без да мрънка или да иска социална държава.

Заради това идеята, че фондацията на банкерката Цветелина Бориславова е поръчала изследване за щастието на българите и то не на кой да е, а на агенцията за социологически тероризъм МБМД, веднага трябва да ни хвърли в мрачни предчувствия за резултатите, които ще бъдат получени. И шокът от разкритията съвсем не закъсня.

С вид на шаман от средно ниво социоложката Мира Радева разкри нещо сензационно - българите всъщност са едни доста щастливи хора, но се преструват на нещастни. Аха, винаги съм знаел, че има нещо съмнително тука. Няма начин този изтормозен, изтощен, окраден и потънал в мизерия народ всъщност да не лъже, че е нещастен. И така България се оказа нация от щастливи хора, които имат розови очила за бъдещето, а черногледството било единствено поза на фатализъм.

Идеята за щастливите българи в банкерското проучване задава изцяло нова интерпретация на българския преход. Очевидно хората са били така ощастливени през изминалите години, че те вече се притесняват за големината на своето щастие и заради това прибягват до лъжата, че живеят мизерно.

Разбира се, пред социолозите е висял един основен проблем, който е с размер на айсберг - ако българите наистина са щастливи, защо постоянно излизаме начело на световни класации по нещастие. От МБМД веднага са взели правилно идеологическия завой - очевидно всеки поотделно взет щастлив българин просто смята, че останалите са нещастни.

Схващате ли?

Нещастието е просто колективно въображение. Нищо повече.

Мира Радева обаче перфектно е схванала друга част от идеологическия миш-маш. С вид на дзен-гуру тя обяснява, че изследването е разрушило един мит - че има връзка между парите и щастието. Посланието е много ясно - вие сте бедни и в това е вашето щастие. Всъщност основните стожери на великото българско щастие са физическото здраве, хармонията в семейството и душевното ни спокойствие.

О, даааа!!!

Защото е толкова лесно да си беден и в добро здраве. Защото няма нищо по-хармонично от семейство, което се чуди какво ще вечеря утре вечер. Защото няма по-спокойни душевно хора от тези, които събират последните стотинки от портфейла си, за да си купят хляб.

Виждате ли къде е мощният източник на щастието, което е заляло родината?

Тезата на проучването е велика. Тя трябва да служи като емоционално оправдание на неравенството. Тези, които откраднаха парите на обикновените хора всъщност не са си купили щастие, опитва се да ни каже Радева, екс Янова. Те живеят в огромни хотели, карат коли, недостъпни и за западните богаташи, изкупуват на безценица цяла България, но пък народа трябва да се радва - българите са щастливи, а банкерите очевидно имат емоционални проблеми. Така де - много пари правопропорционално увеличават броя на тревогите. Младите любовници на банкерите/банкерките само им бъркат в здравето.

А народът живее с розови очила, моногамен, беден, щастлив.

Още една красива теза в проучването. Старите хора всъщност били основните нещастници в тази щастлива страна.  И тук банкерската социология с назидателен тон се включва в медийното конско: на Запад възрастните хора изживявали старостта като нова младост – отдавали се на любими хобита, пътувания и на живот в хармония. Знаех си аз, че тези злобни и нещастни български старци само развалят щастливият имидж на страната! Вместо да се отдадат на пътешествия. С пенсия от 120 лева могат да обиколят кажи-речи половин София, а те тръгнали да се жалват. И да развалят съня на банкерите, които трябва да се потят един път в своето нещастие на богаташи, ами и да слушат жалванията на пенсионерите, които вместо да се отдадат на хобитата си реват, че нямат пари за хляб. 

Парите не носят щастие, дами и господа, колко пъти да ви го казват!

Оказва се също така, че всички проблеми на държавата можели да бъдат решени с повече позитивно мислене. На какво прилича това да ръмжите всеки път като видите Цветелина Бориславова по телевизията?! Проблемите на хората не идват от скапаната политическа система, крадливите богаташи, корумпираните висши чиновници, полицията, която е изцяло в услуга на организираната престъпност, проблемите се дължат на това, че този негативизъм на мисленето скапва нацията. Че това откритие е направо достойно за Нобелова награда за мир. Световният финансов елит е намерил начини добре да поощрява най-верните си слуги. Защо и Мира Радева да не се класира за някоя друго мини-фондче за световно изследване на щастието и радостта.

Нека да ви разкажа една весела история за тази страна, история,  която не ме оставя на мира от мига в който я прочетох. Само преди няколко дни в Перник намират трупа на един сляп диджей. Младият човек решил да скочи от осмия етаж в блока в който живеел. Детайлите зад тази история направо размазват от щастие. Майката на младежа се споминала от рак и вече нямало кой да се грижи за него. А човекът бил отдаден на работата си – водел предаване по радиото, пускал песни в дискотеките, казват, че обичал това, което прави много. В мига в който умира единственият човек, който се е грижил за него обаче, животът му е станал ад. Това няма да го прочетете във вестникарските криминални хроники. Просто всеки от вас, прикрити щастливци такива, знае идеално какво е да си човек с увреждане в тази весела страна. Никой не дава пет пари за тебе и единственият ти изход е смъртта.

България дотолкова се е разпаднала като общество, че подминаваме толкова скандални новини с пренебрежение. Но един млад и сляп човек предпочита смъртта пред избора да живее сам с дефекта си в тази страна на щастливци – фаталисти. Но, това моето сигурно е рецидив на непозитивното мислене.

Но къде тук е прикритото щастие? Къде е тази утопична държава, която ни описва социологията?

И тук опираме до най-голямата обществена перверзия. Самоназначеният (или всичкооткрадналият) елит вместо да работи за друга и различна България, се опитва да ни убеди, че ние сме щастливи в безкрайната мизерия в която са ни потопили. Те са толкова алчни и ненаситни, че дори не искат да върнат част от откраднатите кинти, а искат да ни хипнотизират да вярваме, че държавата в която живеем всъщност е прелестно дзен-кътче на непоклатимо щастие. Олигархията иска да си купи спокойствие чрез социологията като пусне на всички социалното екстази, че всъщност сме щастливи, но толкова тъпанарски го крием, дори и от самите себе си.

И това, което пиша съвсем не означава, че трябва да сте нещастни. Точно обратното. Трябва да сме щастливи напук на олигархичните банкерки, които плащат, за да заметат  следите си. Напук на лъжливата социология, която служи като автомат в ръцете на богатите. Човек трябва да намира смисъл въпреки разкапаната държава и самозабравени богаташи. Защото противното ще означава да им подарим доброволно държавата и да започнем да се кикотим от скритото щастие.

А на Мира Радева й препоръчвам един пък да се разходи дори и из по-крайните квартали на София, за да може с очите си да се убеди за неземното щастие, което сияе там. Съвсем наскоро из Фейсбук плъзна едно съвременно люлински шестстишие – може би е добре тази патица да вземе да го прочете и да отиде да каже на анонимния автор, че е безкрайно щастлив, но удивително непозитивен човек:

Защо има супер бедни, защо има супер богати?

Не съм комунист, но тва ме дразни цифра ебати.

Защо не е както в книгите – нали в тях се крие успеха?

Защо не мога да спя, защо няма утеха?

И колко мои хора на небето ги взеха...

Въпроси имам цифра, но отговорите ми спреха....

Държава-воайор

Човек дори и добре да живее, рано или късно се сблъсква с икономиката. И ние днес се изпълваме с въпроси за продължаващата повече от половин година драма с ОЦК-Кърджали.

Логичен изход е държавата да купи обратно предприятието и да спре агонията. След като е възможно да се намери частник - купувач, значи то не е за изхвърляне. Освен това сме чували, че за неговата продукция има сериозни пазари. Нека го оздрави, а след това, ако желае пак да го приватизира. До подобен похват са прибягвали такива икони на консервативната мисъл като Маргарет Тачър, за която със сигурност знаем, че получава нервен пристъп от думата "държава".

Ако приемем, че неолибералната глупост "държавата е лош стопанин" е вярна, то веднага трябва да декларираме - това за ГЕРБ не е вярно. Те във всичко са добри. Който не вярва, да ги пита.

Или може би сме дотам парализирани вече, че вместо държава-управленец и регулатор си представяме единствено държава-воайор.Гледа си тя през някаква шпионка социалните проблеми и цъка ли, цъка с език. Вместо да запретне ръкави - и пари има, и банка има, и с частни банки може да се договори.

ГЕРБ, купи предприятието чрез държавата и бъди добър стопанин! Ти можеш! Остави дървените глави, догматиците, книжните икономически талибани и всякакви други саботьори да си бръщолевят кухи клишета!

Ако не го направите, по един естествен начин възниква въпросът: има ли смисъл от правителство, което само наблюдава и дава телевизионен акъл?

И никой, ни човек, ни неолиберал, дума не продумва.


(коментарът е написан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Изпитвал ли е някога оргазъм, др. Величков?

Тези дни предприех едно ново приключение в моя обществен живот. Приех да стана медиен секретар на Младежкото обединение на БСП. Това е дейност от която нищо не разбирам, винаги съм се стремял между мен и всякакъв вид досадна организационна работа да стои поне една магистрала  "Тракия". Сега приех, защото за първи път видях възможност да осъществя една моя стара мечта - да накарам много млади социалисти да заяват политическо присъствие, да се научат да приказват мощно по обществени теми и да бъдат горди с идеите, които ги движат напред. Младежкото обединение, въпреки интригите, които го разтърсваха доскоро, е най-невинната и искрена част от БСП. А в политиката трябва да заемаме страната на невинноста, защото другият избор е твърде мрачен, за да бъде описан с думи.

Преди да приема поста се попитах ще изменя ли на себе си, ако се впусна в това приключение. Не мисля, че си дадох конкретен отговор на този въпрос. Моята красива утопия се състои в това, че имам много приятели, много ФБ-познати, които биха ме наритали като досаден гербаджия, ако видят, че се променям, ако усетят дори за миг, че не съм искрен, ако доловят у мен угасването на бохемския пламък и избуяването на някакво друго партийно-админстративно същество. Та заради това реших да приема. Човек трябва да е лоялен към своите идеи. Но единствено и само към тях.

Всяка друга лоялност е предателство. Ако не подмениш идеите си, значи си оцелял. Започнеш ли с компромисите - очевидно ти е дошло времето за ФБ-ритници.

Заради това няма да издържа на изкушението и да не коментирам едно кратко ФБ-есе на моя партиен другар по Национален съвет на Младежкото обединение Трендафил Величков в което той със страстта на политически неофит и на шаман от племе, което злоупотребява с мескалина е започнал да громи на едро:

"Избрахме си (те де) ОБ – според мен „Ликвидационен съвет”като ,някой щрихи не могат да останат не забелязани"

Тук ще спрем малкото темпото, за да коментираме.

Значи според др. Величков всяко ОБ в което лъчезарната му персона не присъства е ликвидационен съвет. Мнението е изключително силно, особено като се вземе предвид, че преди да се преоткрие като опозиционер в мига в който му подхвърлиха морковчето, че може да стане председател, той абсолютно никога не си е позволявал такива мнение. Тогава момчето си взимаше заплатата от "Позитано", обикаляше етажите на партийна централа, подмазваше се на Станишев, за да получи увеличение на кинтите, а Фейсбукът му беше скучен като мозъкът на депутат от ГЕРБ.

В мига в който усети политическият адреналин на опозицията и мощен, но друг гръб зад себе си,  др. Величков събуди в генетичната си памет някаква протоформа на Сталин. Само по този начин можем да си обясним тези нетърпящи възражение фрази от които е изтъкана новооткритата му  журналистическа словесност. А тя се лее като тъмно пиво в зимен ден:

"1.Имаме си дружина – в ролята вече зам.председател Делибалтова – ресора и е странен – контрол,но и аз не знам на какво – качеството,хората или може би за проверка на пътниците без билет – явно всички в МО сме гратис ....

2.Висота постигнахме и при националите политики от Драго Стойнев,дръпнахме рязко с Андрюхата  Вълчев ...красота ,Иво Лилов ще ни социализира това е добра новина (честно) ще видите свят ще ви се завие от младежка политика (това дето Балабанов го писа -закон,управленски проект и т.н.,  ще ни се види като жалък опит за политика).

3.Медиите бяха поверени на отявленият противник на др.Ибришимов (който е в същото бюро)– не подкупното и остро перо на Сашо Симов …(дано Първан Дангов не чете), макар че е ясно че всъщност лявото крило вече е левия тестис на статуквото в БСП..

4.Днес разбрах че за МО в ИБ не отговарял Гечев(той бил свръзка), а Тони Кутев и Станката от Перник като отговорник за младежката политика на партията – скромен въпрос – вие за какво точно

сте там др. председател и т.н.?"

Този текст ще е смъртоносен капан за всеки, който не познава вътрешните интриги на БСП. Което подсказва само едно - целта му не е да разясняват позиция, а да подсилват приятелския огън.

Донякъде завиждам на др. Величков, вероятно за първи път през живота си, той усеща какво е да говориш неща, които мислиш и сега се чувства като древно хипи, прекалило с тревата по време на "Уудсток". Има една малка разлика обаче - др. Величков....(оф, не издържах на изкушението и аз да използвам тези коварни многоточия с които е изпълнена неговата словесност) се събуди като опозиционер, но по команда. това е все едно да участваш в порнофилм - трябва да имитираш оргазъм, дори и мацката да не те кефи много. И заради това сме заляти с обилността от сравнения, прилагателни и оценки. Защото др. Величков е във вътрешен драматизъм - той трябва да обясни първо на себе си, а след това и на света, защо не се осмели да каже тези неща в очите на своите колеги от НС. Никога нямаше да имам проблем с неговото мнение, моята закваска е опозиционна, но само, ако др. Величков имаше поне грам доблест да изрази тази позиция и пред всички. Нека след това да я напише във Фейсбук. Много по-готино е, когато говориш това, което мислиш пред всички. Това е като истински оргазъм, а не имитиран като този на младото социалистче.

Най-ужасното от всичко, разбира се, е, че заради др. Величков, аз трябва да се изживявам като защитник на ръководството на МО. Аз си мисля, че те имат достатъчно възможности да се защитят сами. Пиша този текст обаче единствено от моя гледна точка, за да обясня защо никога няма да приема акъл от човек, който с години беше основен крепител на статуквото в БСП, който беше основен държач на папките на Кирил Добрев, който не е формулирал собствена идея в близката петилетка, а днес единственото му занимание е да са изживява като революционер на свободна

практика, но само чрез Фейсбук, защото по останалите линии, разбираш ли, много боли.

Краят на статуса е особено съдържателен и направо напомня за поезия:

"Днес им пожелах попътен вятър .... дано духат по силно .........ветровете".

Първо една забележка: др. Величков правописните норми на българския език повеляват да има едно палаво тиренце между думите „по” и „силно”. Казвам това не като злобно заяждане, а защото не искате освен като политически да ви възприемат и като граматически терорист, нали? Първото може да ви бъде простено, но заради второто целият ФБ ще въстане срещу ви.

Не знам защо винаги се получава така, но когато някой заговори за духане...на ветрове, винаги започвам да подозирам остър хормонален недостиг или поне недостиг на друго поле за изява.

Нереализираният потенциал на др. Величков като повелител на ветровете за духане очевидно е бил в капан в МО и сега се е отприщил като апетита на Искра Фидосова.

В едни по-добри времена, когато в БСП цареше мир и любов, др. Величков много се хвалеше, че бил единственият в партията, който можел да победи на канадска борба Бойко Борисов. Сега разбирам

защо е така, защото и двамата много си приличат. Те са символи на подмяната. Единият подмени държавата със своята олигархия. А другият направи така, че да те е срам да кажеш, че си  опозиционер в БСП, защото това означава, че ще те наредят до него.

Когато на опозиция се правят основните стълбове на мрачното статукво, човек има два изхода -  или да прекали с бирата или да си купи мачете.

Аз съм социалист, откакто съм съзнателно същество. За мен това винаги ще остане най-важното. Изградил съм възглед върху света опирайки се на тези идеи. Заради това мога да живея в собствената си кожа, дори и, когато някой се опитва да си прави упражнения по стилистика на мой гръб.

Това също е като оргазъм. Изобщо, както казваше Вилхем Райх, човекът е оргазмено същество.

Колко жалко, че др. Величков никога няма да разбере това.

Прошки

Да простиш е върховно морално действие. Да опростиш пък е висша държавна постъпка. Както са направили тези дни във Варна - общинския съвет е опростил дългове на хора заради крайна бедност. Такива новина са толкова голяма рядкост, че е по-вероятно да видиш Бойко Борисов да не се хвали за нещо, отколкото да чуеш такава информация.

Темата за доходите, за бедността изобщо не стои на дневен ред в България. В това отношение ние сме абсолютната опозиция на цяла Европа. Който и западен вестник да отворите ще видите, че основните политически дискусии се въртят около доходите, около икономическият растеж, около по-добрият живот на хората.

В България топ 3 на политическите думи е:

1. Магистрала.

2. Хвалби във всякаква форма ("Влязохме в еврозоната", "Можем да бъдем примера за Европа", "Тигрите от Бистрица" са най-добрия отбор). 

3. Стабилност.

Тези думи описват всичко друго, но не и живота на хората. Това е политика, която е ангажирана с метафори, а не с реална дейност. В такава държава е трудно да се опиташ да насочиш мисленето към реален проблем, защото властта дори не е в състояние да го разбере. Защото е много трудно да се разбере, ( че хората тънат в крайна бедност и то в резултат на психопатичната политика 3 години да държат замразени всички доходи? Това е държава, която не е способна на опрощаване и заради това се налага с опрощаването да се заемат по-ниските нива на държавата, които реално виждат размера на бедствието.

Но пък социоложката Мира Радева официално "разби" мита, че имало връзка между парите и щастието. Ето защо значи кабинетът не мисли за доходите. Вероятно се опасява, че с много пари ще направи българите нещастни...

Прошката е върховно морално усилие. 

Дано някой да е в състояние да я прояви към този кабинет един ден.

Пътешествие до центъра на Европа

(един текст, който разкрива тайното оръжие на ЕС, как есента незаконно пребивава в лятото и всички начини да си вдигнете купон във Франция)

1. Есен в Страсбург

В средата на юни есента в Страсбург не си беше тръгнала. И не даваше никакви признаци, че има намерение да прекрати незаконната и несанкционирана от ООН метеорологична окупация на този град, който политически е назначен за столицата на Европа. Но вероятно трябва да си представяме всички сериозни институции насред вечна есен. Историята на ЕС сигурно щеше да бъде различна, ако седалището на Европейския парламент беше в Ница, а не в Страсбург. Но очевидно бюрокрацията и лятото не се обичат един друг. Заради това трябва да си представяте страсбургската лятна есен като особен сезон, пратен специално от боговете, за да може Евросъюза все пак да функционира. Дъждът, вятърът, облаците – всичко в Страсбург приличаше на мелахоличен фон от романите на Богомил Райнов за топразузнавача Емил Боев. Този  метеорологичен бонус сякаш бе създаден специално за мен, защото извънрденото пътешествие към земите на Европарламента ме извади рязко от обичайния ми дрескод, въртящ се основно около идеята за тениска и дънки (тоест дрехи, които затрудняват публиката да улови упоритото качване на килограми, това кулинарно бедствие за което Жак Пепен – тъмно да е името му – никога не говори) и ме паркира в сако, риза, панталон и вратовръзка. Тази комбинация от дрехи щеше да ми докара топлинен удар дори и в 4.30 сутринта, когато махнах отчаяно на едно такси да ме откара на летището. Най-готиното от всичко е, че шофьорът ме взе за едър бизнесмен, защото през цялото време ми говореше на вие, мазнеше ми се, разпитва ме за страните от цяла Европа без да види, че агонизирах от жега. Най-накрая му разбих сърцето с мизерния бакшиш, който му оставих, но пътищата из Европа са скъпи, кризата дебне зад всеки ъгъл, а и никога не се знае кога човек ще се сблъска с поредната идея на десен финансов министър за масово обедняване на населението...

Есента започна още в Париж, където цялата журналистическа група мощно изтърва другият полет за Страсбург. Просто летище „Шарл дьо Гол” се оказа с размера вероятно на Пазарджик, мегаструктура, архитектурен монстър, със собствено метро и автобусен транспорт, където преходът от терминал до терминал може да ти отнеме час при това без да слагаме в него времето през което се буташ в тълпите или забавяш ход, за да не изглеждаш подозрителен в очите на френските войници, които се разхождат с автомати по летището и оглеждат подозрително пътникопотока.

Та след като самолета бе изпуснат като спасителен финансов транш на закъсала страна, реших да огледам летището и да изпия едно кафе, за да попия атмосферата не само визуално, но и телесно. И тук веднага дойде културен шок.

Като типичен българин аз винаги очаквам във всяка друга страна да се живее по-добре от моята собствена. Обаче се оказа, че французите са бавни, мързеливи и мудни. Което, ако прочетете текста до края, ще видите, че не е обида, а просто констатация. В едно заведение във Франция можете да чакате около половин час преди някой от келнерите да дойде да ви обслужи. Също така съвсем обичайна картина е да видите неразчистени маси дори и в най-елитните заведения. Просто французите не бързат заникъде, което е в рязък контраст на постоянно внушаваната ни картина на западния свят, че всички се скъсквали от бачкане и протривали по четири чифта обувки на ден.

Едва на „Шарл дьо Гол” схванах лекото изумление на един френски журналист от „Юманите” с когото се запознах в Габрово. На особена смесица от руски и английски (това беше начинът за комуникация между нас, но пък беше достатъчно, за да разберем, че и двамата сме за световната революция) той сподели, че е впечатлен от бързината с която сервитьорката сменя ракии и салати по масата и дори сподели, че собствената му съпруга не може да постигне такава бързина, дори и когато гостната й е пълна с жадни комунисти, които са се събрали да плюят Саркози (това беше в епохата преди Оланд да стане президент).

И така – навън валеше дъжд, на терминала на летището ми бавеха кафето, а аз се изпълвах със законната гордост на човек, който е открил привлекателно икономическо качество на страната си. После се вкиснах, защото установих, че всъщност предпочитам сервитьорите у нас да са добре платени и бавни, отколкото зле платени и бързи. Защото иначе всичко по летището подсказваше стандарт недостижим за средния българин. Цените къртеха зъби. Намерих си кафе за три евро и минавах за късметлия, въпреки, че трите глътки в чашата ми съвсем не изглеждаха като нещо, което струва 6 лева. Преглътнах гордо и го изпих. Хареса ми.

След три часа в Париж, хаха, всъщност единствено и само на летището, самолетът за Страсбург ни натовари и само 40 минути по-късно попаднах насред есен през лятото.

Ръмеше леко, небето беше сиво, а Страсбург в далечината приличаше на нереално видение и красив сън. Изведнъж се почувствах удобно в сакото си, усетих, че вселената се е наредила така, че да не изглеждам много потящо се нелепо и се почувствах готов да видя реалната Франция, тази Франция, която обаче винаги си представям единствено и само като пътешествие с лодка на фона на песента „L`ete indien” на Жо Дасен.

Страсбург, разбира се, нямаше нищо общо с тази представа.

2. Столицата на Европа и вечността

Страсбург е немски град, който живее с френско самосъзнание. Това е град – абсолютна жертва на историята. В мътните векове на Европа французите и германците са го превземали и изоставяли, превземали и изоставяли, докато не са предизвиквали трайна шизофрения в съзнанията на елзасците, които съществуват в гранично състояние. Франция и Германия толкова пъти са воювали за тази област, че историята на града може да бъде описана единствено с битки и леене на кръв. Вероятно заради това символът на Елзас е щъркелът. След векове на войни хората от областта колективно са замечтали да имат криле, за да избягат от цялата история, която им сервира единствено кютек и политически интриги. Най-накрая, когато печалбата се пада на Франция след Втората световна война, Елзас се пофренчва абсолютно, но всички наименовани на сгради, улици и дори ресторанти издават немските корени. С други думи Страсбург е град претърпял операция на пола, който обаче от време на време все още се сеща за предишните си страсти.

И така се стига до историческото решение Европейският парламента да заседава там. Страсбург е избран с идеологическа цел – да символизира новия мир в Европа и възхода на индустрията на туристическите сувенирчета. Така насред града се появява сградата на Европарламента – сюрреалистично архитектурно постижение, което изглежда недовършено, но вероятно един ден ще се окаже, че артистичната визия на архитекта (всъщност е цяло архитектурно студио, да са живи и здрави боговете на виртуалната памет) вероятно е искала да намекне, че модерността ненавижда завършените форми, защото те създават усещането за диктатура. Сградата в този си вид е приключена през 1999 година след 8-годишно строителство и днес е един от символите, които разтапят сърцето на европейските бюрократи с евтини бюфети, много кабинети и преводачи от всички краища на Европа.

Когато моя милост се оказа във вътрешния двор на сградата и вдигна поглед към масивната конструкция, за да се наслади на дъжда, вятъра и плющенето на знамената обаче, бях твърде далече от възторга. Единственият въпрос, който пробяга през съзнанието ми на закален анархист беше: „Какво ли ще правим с това чудо след като ЕС се разпадне?”. Опитах се да поставя въпроса като интелектуално предизвикателство, обаче получих няколко намръщени погледа от официалните представители на медийната политика на БСП, заради това реших да оставя проклятията и протеста си за този текст.

В момента ЕП по време на сесия функционира като мегашоу. Туристи от цяла Европа се събират, за да обикалят помпозната сграда, да цъкат с език и да наблюдават от амфитеатралните си места как дебатите протичат в изключително празна зала. След като изчакахме огромна опашка от посетители (журналистите влизат лесно, но пропуските ни не бяха готови и трябваше да влизаме от входа за народа) най-накрая се оказахме вътре в този модерен политически лабиринт. Няколко строги разпоредителки – французойки, които величествено отказваха да говорят на английски ни ескортираха до заседателната зала, за да чуем как баронеса Картин Аштън, върховен представител на ЕС за външната политика отговаря на въпроси на седмината депутати, които бяха в залата. Аштън беше във върхова политическа форма, защото в рамките на половин час успя да не каже абсолютно нищо, а речта й беше див сбор от евроклишета, независимо, че темата беше обстановката в Сирия. Изтощен от път, изморен от впечатления, с протест в душата, отказах да слушам Аштън на български и започнах да слушам нейния превод на португалски. Вътрешната мелодия на този език така ме омагьоса, че по едно време ми се стори, че дори разбирам какво се опитва да ми предаде преводачката. Самите преводачи/ки трябва да бъдат канонизирани за светци – идеята да преведеш едно заседание на ЕП прави дори и ада да изглежда като място за безкраен купон.

Та докато се оглеждах геополитически из европарламентарните кулоари и търсех къде кафето е най-евтино, както и дали има начин да скатая досадната лекция за това какво представлява ЕС – мъчение, което всички журналисти получават, загрях кой е тайният мотор на цялата далавера с парламентарния живот.

Сътрудничките на евродепутатите. 

Момент – те си заслужават отделна глава.

Тук обмислям какво ще правим с ЕП като се разпадне Евросъюза

3. Тайното оръжие на Европа

Сътрудничките на евродепутатите са особен вид представители на вида хомо сапиенс. Можете да ги видите навсякъде из сградата на ЕП. Различават се по секси бизнес-облеклото, което използват, за да парализират бързо евентуалните натрапници на техните шефове. Изпъчили цици напред и показващи деколтета, които не мамят, но служат за разсейване на политическия противнит, сътрудничките са като бронетраспортьори, които биха срутили стена, ако се изправи между тях и задачите им. Те никога не почиват – дори по време на кафето обсъждат напрегнато политическата ситуация и начините за прокарване на бъдещето законодателство.

За случайният анархист попаднал в страсбургските евросреди няма как да остане незабелязан и собственическия речник, който се носи многоезично из коридорите на бюрокрацията. Сътрудничките говорят за своите началници като обект на притежание, което не е толкова лошо като се вземе предвид, че без тях парламентарната дейност ще рухне като манекенка, която е счупила токчето си на новите обувки на Маноло Бланик (референциите към „Сексът и градът” са умишлени, както и възхитените погледи към моята телевизионна ерудиция).

Сам по себе си отделният евродепутат е натоварен с непостижими отговорности и програма, която може да бие по заетост тази на шефа на ООН. Сътрудничките са като ходещата оперативна памет, протокол в бойна обстановка, щаб за разрешаване на проблеми, а без тях Европейският съюз отдавна щеше да е рухнал, защото евродепутатите до един щяха да бъдат в усмирителни ризи и хоспитализирани в тапицирани стаи.

Тази модерна вавилонска смесица от усилия, езици и деколтета е всичко онова, което прави Европа стабилна дори и в кризата. Ако видите страничната логистика на институциите, ще разберете, че тази бюрокраци със зъби и нокти ще се бори за оцеляването на Евросъюза.

В едно от страничните коридорчета в което попаднах видях една сътрудничка германка, която беше заета със следните действия: съскаше нещо по телефона с тон, който подсказваше, че мащабно раздава задачи и наритва задници, опитваше се да се реше, разлистваше папка и търсеше някакъв график, отстрани край нея бе включен таблет, който писукаше – изобщо самоходните оръжия на ЕП никак не са за подценяване.

Мисля, че повечето евродепутати треперят нощем, за да не би сътрудничките им да вдигнат революция срещу тях, защото именно сътрудничките управляват Европа, шефовете са само са камуфлаж и да дават интервюта със загрижен тон.

4. Потайностите на Страсбург

Една позната журналистка с изключителна социална прецизност отбеляза веднъж, че ако искаш да разбереш наистина един град, трябва да се опиташ да схванеш системата му за обществен транспорт. Именно там са закодирани всички тайни политически и икономически послания за които държавите харчат луди пари да ги държат в секретност от чуждите разузнавания.

Страсбург има точно 4 или 5 трамвайни линии, хитроумно измислени да покриват целия град. Не съм виждал по-хубави и безшумни трамваи, електронизирани, чисти и футуристични. Французите са благовъзпитани хора, които не се нервират, нито се държат неприлично в градския транспорт, въпреки, че окото ми на критичен репортер непрекъснато дебнеше проява на социален бунт за която да се хване.

И така благодарение на изследователския си дух и абсолютното непознаване на френските реалности видях какво може да се случи, когато в една перфектно балансирана система въведеш случаен електрон. В ролята на случайния електрон, разбира се, бях аз. Трамваят, който трябваше да ни отведе в Европарламента чинно изпълняваше своя курс и изведнъж спря. Не знам защо си помислих, че това е спирка, но се оказа единствено и само светофар. Без да знам това няколко пъти натиснах електронния бутон за отваряне на вратата и вече почнах да се потя от притеснение за това, че чуждоземната електроника не иска да се подчинява на моята джедайска сила. Натисках, натисках и се чудех защо проклетите французи ме гледат като все едно съм заместник на Бин Ладен, спипан да си поръчва свински хамбургер в „Макдоналдс”.

Най-накрая вратата се отвори, аз и колежките, които пътуваха с мен слязохме, а зад нас се изсипа цяла върволия от французи, които също се изнесоха бързо с вид на бегълци от затвор. Едва тогава загрях за ситуацията – сигурно шофьорът поне три минути се е чудил кой е този луд човек, който иска да слезе на светофара, докато най-накрая не е решил да освободи вратите като вид социален експеримент. После видях, че целият градски транспорт замръзна. И до днес се надявам всичко това да беше накякъв дефект в транспортната система, тоест надеждата ми е, че не аз с анархисткото си желание да пресека социалните условности да съм блокирал за 10 минути трамваите в Страсбург. Но пък и франсетата ме изкефиха – видяха шанс да се изнижат по терлици след мен и го направиха. Очевидно безредието само е задрямало в това общество, но подходящите условия и десни политики могат да го събудят като стой та гледай.

Но стига толкова с този електронизиран градски транспорт, като истински бохем продължавам да смятам, че една страна трябва да бъде опозната не само емоционално, но и кулинарно. Френската кухня има един основен проблем – лукът.  Тези хора така мащабно злоупотребяват с него, че на няколко пъти обмислях да напиша петиция до европейския омбудсман. Увлечението им по лука не знае граници и го слагат в количества, които биха стресирали дори и балкански стомах, привикнал към тежестите на кулинарията в неочаквани мигове.

Френската бира е толкова незначителен факт във вселената, че дори не заслужава и едно изречение. Но за сметка на това неспокойният дух на стария репортер откри едно вино, наречено много буржоазно „Пино ноар”. Удивителният плодов привкус на тази напитка може бързо да изкара един дух от умората и да го накара дори да презре дъжда и ветровете през юни.

Опитах „Пино ноар” в един ресторант на брега на красивата река Ил, която е стегнала Страсбург в своята страстна прегръдка, мисля, че поетично чувах шумоленето на водата, въпреки, че бях на една маса с журналисти, което означава количество шум способно да бие дори и състезание по Формула 1.

Малко по-късно дори успях да се разходя с корабче по тази река, което осигурява толкова прелестна рекламна гледка към целия град, че заподозрях, че тези пътешествия се организират от брокерските къщи за имоти – просто на човек му се приисква да си има свое местенце в този град потънал във вода, вино и история.

Между другото – това също е впечатляващо. Чувството за естетика на французите. Виждаш как използват балконите си като място за отмора, а не като склад за ненужни вещи. Изобщо френският свят е подреден и прилежен. Поне този в Северна Франция е такъв. Все още пазя надежди Южна Франция да е място на луд купон, обществен кипеж и социални страсти.

В този текст с ще махна с ръка и няма да ви описвам цените и другите икономически гадории. Цените са стресиращи за българи и техния стандарт, който според негово величество премиера, разбираш ли, трябвало да служи за пример на Европа. Сега с очите си видях истинска социална държава – магазините затварят около 17.30. Диво изключение е да намериш дюкянче, което да работи след това. Вероятно точно така трябва да бъде.

Изкефи ме и идеята на французите да се правят, че не разбират английски. Това ме лиши от много възможности за комуникация, но уважавам упоритото отстояване на езикова принадлежност. Ама нямат шанс, бедните французи. Езикът им е като музика, дори като псуват ти се струва, че ти цитират стихотворение от Бодлер, ама с този сложен правопис и изговор, измислен от закалени садисти, номерът им просто няма да мине. Геополитическото тото е раздадено. Бъдещето принадлежи на много по-сложен език – китайския.

5. Оревоар!

Много неща се останат неразказани. Например не знам как да опиша възхищението си от катедралата в центъра на Страсбург (Cathédrale Notre-Dame de Strasbourg) – монументално произведение, което сигурно е строено век и половина. В него толкова много строители и архитекти са вкопали своите кости, че самото присъствие пред такава сграда те изпълва с неземно историческо възхищение.

Трудно ще ми е да опиша ежедневния живот на хората. Но всяко пътешествие винаги опира до този най-важен контраст – да видиш не историята, а настоящето. Хората, които имат свои собствени цели, амбиции, драми и до които ти се докосваш само в няколко кратки мига, като се разминаваш с тях и вероятно повече никога няма да видиш.

Хубаво е да се опише случката за това как една млада българска студентка в Страсбург се отзова да помогне на стройната журналистическа група и да ги ориентира в коя посока да хване последният нощен трамвай към хотела.

Един ден няма да искам да забравя парковете, вятърът над реката, младите ученици седнали на нейния бряг и забавляващи се по начин, който уви е непознат в България.

Хубавото на пътешествията е, че те зареждат с желание за нови пътувания. Карат те да се интересуваш от света. Така в самолета за Страсбург аз близо един час разгръщах френската преса, попивах резултатите от изборите и дори схванах нещо от Туитър-скандала, който разтърси двете жени на Франсоа Оланд – сегашната и бившата.

Едва ли някога ще има нещо по-хубаво на тази земя от човек, който се издига над облаците, да прекоси половин континент, за да се окаже на друго място, в друга реалност, сред други хора и като малко дете да попива очарованието на това, че пътешествието ти дава не само едно небе, не само друга държава, но и всичко това прекрасно върви с бира.

Оревоар, казват французите.

Аз обаче нямам намерение да се сбогувам с никого.

Когато не се сбогуваш, винаги има шанс да намериш отново същата страна, същото време, същото великолепно пътешествие.

А това е велико.