Един наивник без никаква възраст

Една от книгите на Богомил Райнов за разузнавача - меланхоличен философ Емил Боев бе кръстена с поетичното заглавие "Един наивник на средна възраст". Готиното в нея, че Емил Боев напълно отсъства от сюжета (точно този роман трудно може да бъде разбран без неговото естествено продължение "Реквием за една мръсница), а действието се води от името на един американски агент в България. Той описва живота си, всички мръсотии, които извършва (хей, такава е била литературната повеля на времето), всички схеми и комбинации, които заплита. Един американец на средна възраст в България, но с пъклен план. Това, което този герой не знае е, че всяка негова крачка се следи усилено и това, което той смята за завършена комбинация всъщност се оказва къща от карти, която се разпилява от първия повей на вятъра...

Нямам намерение да анализирам политическите измерения на този роман. Обаче метафората за наивника на средна възраст и неговите предварително разкрити планове за света е страхотна. Защото, ако я изведем от разузнаваческия контекст, тя сама по себе си описва всеки отделен човешки живот.

Човек няма шанс да не бъде наивник в един невероятно сложен свят. Ако смяташ, че не си, значи просто си си въобразил, че Черен лорд на историята, а такива историята обича да ги хруска с метални зъби и цяла поредица от емоционални, политически и обществени унижения.

Човек е наивен във всеки сезон на своята възраст. Когато си на 15 години, 35 ти се виждат толкова далечни, че все едно ги делят няколко века, а не само 20 години. Разстоянието между 15 и 35 сякаш е два милионна светлинни години. 35 тогава изглеждат като звезда в далечна галактика, някъде там, където вселената или свършва, или е толкова абсурдна, че просто не си струва да се говори за нея, защото има огромен шанс да се окаже измислена. И така просто влизаш в звездолета, летиш покрай звездите, кефиш се на пространството, но в един момент виждаш, че наближаваш онази част от космоса, която не би трябвало да съществува и, която вероятно е окончателен край на живота.

Да, не е лесно да си наивник на средна възраст. Влаковете отминават и не се връщат. Това пък го откраднах от Дамян Дамянов. В дните в които още имах сили да чета поезия налетях на едно негово стихотворение "Влак 33" в което последния куплет пак говори за отминаващата възраст - поетът и някаква загадъчна жена лежат насред едно поле, край тях минава влак и като обобщение се казва:

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само свирката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой - с номер "тридесет и три"...

Очевидно голите жени насред полето и прелетелите влакове нямат свойството да се връщат по магичен начин, което, ако се замислите е изначален дефект на устройството на вселената. Но за това друг път.

И когато човек стане на 35 с ужас вижда, че вместо да се стяга да умира, на него му предстои още цял един половин живот (това последното е перифраза на завършека на един уникален роман на украинеца Юрий Андрухович "Перверзия"). 35, оказва се не е гара последна, а само гара разпределителна. Ако си бърз, ловък, умел и ненаивен сигурно ще можеш да вземеш неочакван завой по този път, да промениш себе си, живота си, портфейла си.

Обаче ние наивниците нямаме този исторически шанс. Наивникът на средна възраст е обречен да стане наивник с бастун. Това е логическият ход на историята, ако правилно съм разчел звездите, които всяка вечер бляскат над Подуяне, за да ми подскажат, че възрастта не е успяла да изгони лековерния съзерцател от мене.

Някъде бях чел, че ако човек реши да си губи времето и да анализира възрастовия профил на революционерите ще установи, че най-решителните от тях са хора, минали средната възраст, защато някъде по това време човек започвал да се замисля какво ще остави след себе си на човечеството. Това, ако питате мен е хубава посока на мислене, но издава доста завършен егоизъм. Защото напомня на поведението на човек, който започва да мисли за хотелската си стая като за свой собствен дом. Човек не оставя нищо след себе си в хотелите, освен някоя случайно забравена паста за зъби, защото дължи на следващия, който я заеме чистота, подреденост и уют. Вероятно това е правилната етикеция към която наивниците на средна възраст трябва да се придържат. Да започват да мислят не какво да оставят, а как да изчистят гадостите, които са успели да направят в първата и вечна част на живота си.

Разбира се, за да слушате съвети от един наивник, трябва да сте наивници поне, колкото безметежния и тъп шпионин от романа на Райнов, описан в началото. Но човек си дължи и малко честност в някои мигове. Така че - да живеят наивниците, защото техни ще бъдат звездите всяка вечер!

А, разбира се, настоявам никой никога да не ме поставя в този списък. Не, не на наивниците. А на 35 годишните.

Аз ще си остана на 19.

Вие му мислете.