Tuesday, September 04, 2012

От местопрестъплението: литературните списъци



На този свят никога няма да има нищо по-коварно от разговорите за литература. Литературата е дълбок океан и нещастникът, който си въобрази, че е познава, много скоро ще се окаже давещ се на дъното, но без никаква надежда бели китове да дойдат и да го спасят. Заради това трябва да се отнасяме с уважение към хората, които са достатъчно самоуверени, че да съставят списъци за задължителна литература. Един от тези списъци се появи наскоро във вестник "Дейли телеграф". Той е озаглавен доста комерсиално: "110 книги, които образованият човек трябва да прочете" и е разделен на няколко раздела - "класика", "поезия", "романтика", "детска литература" и други.
Когато човек види този списък може да разбере една стара мисъл на Йосиф Бродски (нобелов лауреат, който, разбира се, напълно отсъства в списъка на англичаните). Руснакът казваше, че неговата биография като човек е скучна и, че единственото интересно в него е биографията му на читател. Всъщност читателската биография може да разкрие почти всичко в този свят - навици, политическа ориентация, мечти, възгледи и амбиции.

Заради това списъкът на "Дейли телеграф" едва ли може да ни послужи като житейско помагало. Виж като огледало на западния свят е идеален.
В него веднага на поглед се набива "англоцентричността". Две трети от книгите, които "образованият човек трябва да прочете" са написани от английски или американски автори. Литературният свят отвъд тези две страни съществува в този списък единствено чрез имената на Омир, Данте, Марсел Пруст, Толстой, Пастернак Маркес и още двама-трима. Англосаксонската цивилизация очевидно си е самодостатъчна и не проява особен интерес към останалия свят. Особено интересен е фактът, че в раздела "поезия" не може да бъде открит нито един френски поет. За сметка на това го има Томас Елиът, който може да е като паве за несвикналият със сложната поезия мозък. С което не искам да кажа, че Елиът не е стойностен, но съм убеден, че разговор върху неговата поезия би приличал на богословска схоластика.
Англосаксонската поезия не е чувствена, а това прецаква усещането от нея. Убеден съм, че човек трябва да използва литературния си разум да мисли, но пък от посочените поети няма нито един емоционален поет. Какво трябва да ни говори това? Нима тяхната цивилизация толкова много се бои от чувствата? Същият Елиът има едно стихотворение "Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок", което е абсолютно отрицание на идеята за чувственост. В него героят търси митологическа и меланхолична подкрепа от света заради това, че е обречен да стои второстепенен герой дори и в любовта. Оттам-нататък поезията обаче влиза в задънена улица, защото хората се възпламеняват от огнени думи, а не умозрителни съзерцания. Англосаксонската цивилизация определено има проблем с конфликта - разум/чувства.

От списъка с детска литература пък трагично отсъства Астрид Линдгрен. Но пък я има Джоан Роулинг, авторката на "Хари Потър", междувременно станала мултимилиардерка. Това е другата интересна страна на класацията - нейната странна еклектика. В нея са набутани помпозни писатели, които дори приживе едва ли са успявали да изчетат от край до край свое собствено произведение като Антъни Тролъп, но пък любимец на критиката, съвместно с откровено комерсиални четива, които се купуват масово, но се забравят около 15 минути след прочит.
Фактът, че можеш да превърнеш книгите в етикет вече ги обезценява и унищожава. А ако "образования човек" не хареса нито една от тях? Нима тогава изпада от критериите за литературна богоизбраност.
Красиво е и друго. Европа навремето мондиализира своята история. Тоест навсякъде по света се изучаваше историята на Европа, защото светът беше Европа. Англосаксонците продължават да са в плен на този мит. Сега просто са го трансформирали в културна митология, защото в политиката трябва да разчитат на Китай да ги спасява от самите тях. В класацията няма нито един китайски или японски писател например. Нито един индийски дори, въпреки изключително мащабното присъстви на нобелов лауреат като Найпол в британската литература. Очевидно британците обичат да си говорят за други британци и се отнасят подозрително, когато в другите британци има примеси от индийска кръв.


Трябва обаче да ги похвалим за друго. Британците си дават сметка, че сред най-важните книги писани някога на света е "Капиталът". Жак Атали в книгата си "Маркс - световният дух" иронично беше написал, че Франция е страната, която основно е повлияна от Маркс, а че Великобритания е останала встрани. Това не е точно така. Великобритания, именно, защото не е страна на чувствата, е в състояние да оцени безпощадния икономически анализ на Маркс. Защото независимо от своята пламенност като философ, той е невероятно логичен и педантичен в своята аргументация. Във Франция левицата залитна към херменевтична неразбираемост на социалната си критика, която се оплете като сюрреалистично платно, докато англичаните останаха на позициите на лаконичната логика и хладната аргументация.
Май се отплеснах. Всъщност идеята ми беше друга. Заглавията на книги са като визитни картички. Те представляват разказ за всичко. Пуснете ме в библиотеката на един човек и после ще ви напиша психологическия му портрет.

Станислав Йежи-Лец имаше една мисъл: "Избягвайте да разказвате сънищата си. На власт могат да дойдат фройдисти". Можем да я препоръчаме на англичаните - избягвайте да правите списъци с книги. Те са като улика на местопрестъплението. А престъплението е едно-единствено - литературно високомерие.
Защото образования човек никога не би се фукал. Той по-скоро би слушал другите перковци, които си играят на образовани. И би се подсмихвал иронично. 
Като истински литературен герой.


No comments: