Тези дни
имах необикновено, направо метафорично преживяване. В неделя се събудих и
установих неприятната липса на кафе вкъщи, дължаща се на моята разсеяност и
обичайно състояние на витаене в облаците. Заради това с протест срещу цялата
вселена трябваше да се обличам и да скоча да си купя кафе от близката
баничарница. И тогава имах дзен-момент - девойката, която го продаваше (не си
представяйте нещо спиращо дъха като създание, съвсем обикновено девойче) ме
погледна с разпознавателен блясък в очите. Аз леко се стреснах, защото бях
убеден, че никога не съм я виждал през живота си. Обаче истината се оказа
банална - девойката просто ме била засякла при някое от моите досадни медийни
участия напоследък, които успяха да писнат дори на самия мен. Тя се оказа свястна
като продавачка, защото лежерно ме попита дали нещата в България ще се оправят,
аз оптимистично отговорих, че ако не се оправят винаги има такси до Терминал 2.
После нещо заговорихме за политика и от краткият ни и абсолютно безсъдържателен
разговор аз останах като треснат, защото тази девойка нито знаеше какво толкова
се случва в България, нито пък останах с впечатлението, че изобщо й пука за
това. Политиката за нея бяха няколко общи фрази ("то кой ли не
краде", "офф, изобщо не се интересувам от политика") и дотук.
Това ми подейства като удар с мокър парцал, защото, ако има порода хора, които
не разбирам, не искам да разбирам и никога, ама никога няма да разбера, това са
тези, които пет пари не дават за политика. Побързах да си взема двойното кафе и
избягах от страх да не прихвана някой непукистки вирус, защото това щеше да ми
прецака трайно психиката.
Излязох
навън в подранилата софийска есен, но бях в състояние, което се определя с
фразата, която звучи като удар на паве - когнитивен дисонанс. Изведнъж се запитах
дали изобщо познавам света, защото фейсбук-реалностите и всички хора с които
комуникирам всъщност ми представят България като едно гневно и разтревожено
място, където кипят политически страсти, вилнеят интригантски бури и се вълни
от яростно слово заливат несвикналите мозъци. И изведнъж си дадох сметка, че
съществува свят отвъд този, свят на хора, които пет пари не дават за тревожните
политически въпроси на епохата и знаете как са поетичните души - усетих порива
на наближаваща депресия и усещането дали изобщо има смисъл от нещо, когато
винаги ще допреш стената на хората, които пет пари не дават...
Изпих си
кафето на бързи глътки, защото ми стана внезапно студено. Не казвам, че
обикновения човек може да промени света, но пък ми се струва изключително важно
поне да се включи в битката за промяна. Такава, каквато я вижда той. Защото,
ако не се бориш за идея, за какво изобщо се бориш, по дяволите?
Влудаващото
усещане за безсмислие обаче се бе настанило като полицейски кордон в мислите ми
и не ми даваше покой.
Нима някой
е чувал Троцки да е бил колебаещ се?
Чели ли сме
Че Гевара да е страдал от депресия?
Къде се е
чуло и видяло Уго Чавес да е изпитвал нерешителност?
Нима Карл
Маркс би се отчаял по средата на пътя?
Вие си
слагайте, който искате на мястото на тези имена, ама аз за тези мои хора се
сетих. Ситуацията ми напомни за нещо поетично и след кратко преравяне на
литературните файлове в главата се сетих, че ми напомня за края на
стихотворението на Стефан Маларме "Следобедът на един фавн", което
открих в антологията "Френски поети сюрреалисти", която наскоро
прелиствах отново. Краят на стихчето е драматичен, въпреки, че е отворен за
безброй интерпретации:
Аз искам да заспя, обидата да махна,
На пясъка измамен да се излегна
тихо,
Устата да отворя за звездното вино!
О, нимфи, сбогом, тъй аз сянката ще
видя,
В която се превърнахте на пладнето в
съня.
Няма
по-ужасно усещане за едно политическо същество от идеята за преходността на
неговите действия. Защото, ако целият живот се окаже един следобеден сън на
душата, то значи сме се карали за едно съновидение и сме водили битки за
видения, нали така?
Обаче после
се замислих и си казах, че дори всичко наоколо да е битка за сън, то тя пак си
струва. Ние нямаме нито едно доказателство, че отвъд този сън вселената
съществува изобщо, така че единственото смислено поведение на нормалния човек е
да участва и съучаства в политиката, защото всяко останало поведение е опит да
се затвориш в пашкул и никога да не усетиш света.
Никога няма
да забравя колко беше удовлетворително за мен с напредъка на годините да
усещам, че светът е много по-сложен, отколкото съм си мислел. Тази сложност на
света всъщност е възторжена, защото сложният свят издава смисъл, цел и надежда.
С други
думи бързо се оправих.
Безнадеждността
се оказа само кратък миг, който си простих и отдадох на прекаляването с филми
за зомбита.
Животът е
твърде кратък, за да можеш да си позволиш да пропуснеш света и възторгът да
вярваш в нещо по-голямо от теб самия.
С други
думи, ооо, вие, мои братя, политически същества, във вас ми е надеждата.
Добре е, че
ви има.
Дори и да
не мислите като мен.
No comments:
Post a Comment