Антиестетиката на протеста

Отдавна съм свикнал да не забелязвам артефактите на абсолютната лудост в България. Ако ги забелязвах постоянно, самият аз сигурно отдавна щях да съм в усмирителна риза в някоя тапицирана стая и с блеснал поглед да твърдя, че самият Веселин Маринов и настоявам правото ми да се потя обилно да бъде гарантирано с поправка в конституцията, както на САЩ, така и на България. Но една статия просто не успях да подмина. Сблъсках се с нея като влакът за Перник с бариера и искам, не искам, си причиних душевния зъбобол да я прочета. Статията е написана от черният месианец Калин Янакиев и носи впечатляващо тъпото заглавие "За естетиката на протестите".

Този текст е концентрат от мътен нарцисизъм, лигава елитарност, всичко това смесено с няколко дози абсолютен хейт в който се прокрадва дори триумфалистка нотка на културна евгеника. Янакиев е майстор на подобен тип интелектуални бъркочи, чиято цел е да увредят напълно несвикналия ум на някой метросексуален десничар, който тепърва с похотливи ръчички отваря пълният със скелети гардероб на българската десница.

Основната патетика на Янакиев се състои в неговото сензационно откритие, че протестът бил креативен, остроумен, красив и искрящ. Величието на това откритие може би нямаше да е така потресаващо, ако в случая нямаме типичната картина на философ, който се оказал пленник на собствените си халюцинации. Разбира се, че протестът е креативен, все пак по него работят най-малко три пиар-фирми с мощни средства. Всичко, което Янакиев приписва на сферата на блестящото всъщност е декор, нещо като холивудска продукция, която трябва да изнася образи за чужбина. Защото този протест понеже е ехиден и подмолен отказа да формулира политически послания, защото територията на политиката е територия на разделение и анализ. Заради това основното занимание на протеста в момента е опитът да произвежда образи и да разчита през тях да пленява съзнанията на едно население, което и без това живее основно и само телевизионен живот.

Янакиев обаче е умишлено сляп за тази фабрика за образи. Нещо повече - той влиза в ролята на неин рекламен агент, на търговски пътник, който трябва да продаде тази естетика, да я опакова като някакво интелектуално бонбонче, за да може среднокласовия протестиращ след като вечеря в скъп ресторант да се прибере у тях си с усещането, че е извършил нещо умно и интелектуално като е оставил да му продават третокачествени образи и имитативна естетика.

Опиянението на философа обаче не познава граници. Той мощно разделя естетически народа - едните са светли и бляскави, другите са тъмни и грозни. Девойките със знамето на протеста са еротични, девойките със знамето на контрапротеста му приличат на вещици. Този тип естетически елитаризъм е запазена марка на психодясното у нас. То живее с усещането на величие, понеже представители му са горди с това, че техният ареал на местообитание е жълтите павета. Това е самоизолирана, самокастрирана психика, която се изживява като център на вселената и чрез псевдоестетическото разделение на народа, то се опитва да скрие истинската си същност.

Хората по контрапротестите може би не покриват стандартите на Янакиев за бляскава красота, но техният език поне е автентичен. Може би понякога да е архаичен, но има здрави корени. А новговорът на протеста, натруфените клишета, имитативните образи, които протестът произведе са нещо като пиар-инженерство на българска почва. Импотентна хирургия на политически послания. Абсолютен апотеоз на самодостатъчността, естетически фалит на истински смисъл, защото още Лесинг ясно бе казал, че не може да се налага единен критерий за красивото и живописното. В този смисъл Янакиев върви срещу цялата идея за философия и разгръща мащабно батално платно за антиестетиката на протеста. За това как този протест се прекърши зловещо и запона да произвежда единствено токсични клишета.

Нека да дадем един пример за естетиката на този протест. Става въпрос за трилърът, който измъчва съзнанията на народа от няколко дни насам и този трилър се състои в голяма мистерия - срещал ли се е Бойко Борисов с представители на Протестна мрежа и приели ли са те неговата автобусна подкрепа за грандиозното фиаско, наречено "Голямото посрещане на депутатите".

След като Борисов издъни Протестната мрежа, че са търсили среща с него, настана див вой, фейсбук-паника и невротични пристъпи на кризисен пиар. Основната останала патетика на протестърите вече е, че те нямат нищо общо с игрите от миналото, а са някакви чисто нови, небесни създания, незамърсени от реалност. Да, но ако тази митологична среща с Борисов се е състояла, това ще е все едно да са приели танц с Дявола, защото са готови да се прегърнат с най-олигархизираната партия в България в името на масовостта на техните свръхестетически прояви. Един път вече производството на дежурни образи зацикли жестоко навръх 4 септемви, когато Борисов се появи сред протестърите и те го приветстваха като полубожество. После се оказа, че това не били автентичните хора, били някакъв партиен отпадък на ГЕРБ от провинцията, но разрушението на фабриката и на патетиката бе започнало. А после Борисов изпечено и интригантски им го върна като ги издъни за това, че са търсили среща с него.

И тук изведнъж схемата се разруши. Протестната мрежа (в моите очи тя е нещо като клонинг на РъБъ (реформаторския блок), който обаче се представя за изчистен от партийни страсти) обяви, че тя не се била виждала с Борисов. С Борисов отишли да се видят просто недоволни граждани. Ама нали се твърдеше, че протестът нямал единно ръководство - тогава значи и отделните протестиращи символизират всичко останало, а следователно значи и целият протест е клекнал на Борисов. Понеже липсата на лидерство превръща всяка отделна единица в легитимно ръководство, в законен говорител на всички останали, независимо от различията.

Дори пуснаха като ракетен снаряд някаква девойка Доника Георгиева, която спешно да прикрива следите на тъмната завера с идеята напълно да се замъгли, че в момента тече договорка за спояване на ГЕРБ с Протестната мрежа, а оттам и с Реформаторския блок, която отдавна като девица чака някой да дойде да му се обясни в любов.

И слава на Фейсбука - намерих профила на това девойче Доника Георгиева, която е била на място да целува ръката Му. Още щом отвориш профила й - веднага плъзва миризмата на класическата гербаджийска отрова. А от разпилените статуси в стил "политическо софт-порно" става ясно, че въпросната Доника е един от организаторите на преселването на софийски протестъри в Пловдив, за да викат "Оставка" на Орешарски. Това всъщност е изцяло гербаджийска акция, ама едно към едно - от организацията до хората, които са в нея. Заради това политическите гърчове на тема - протестът и ГЕРБ не са едно и също нещо стават все по-смешни. Протестна мрежа просто е страничен продукт на процесите там, но бъдете убедени в решителните мигове, ако някога наближат избори, изведнъж авторитарния характер на ГЕРБ ще бъде забравен, дяволът ще бъде изкаран ангел, а призивът за единение на десницата ще стане шаманската мантра, която ще трябва да изкара святкащите от естетика протестъри да гласуват.

С тази разлика, че абсолютно опорочените договорки вече са факт. Дори да витаят като съмнение във въздуха, те ярко и блестящо разобличават патетиката за различна естетика. Нищо различно няма тук. Тук виждаме старото и хищно дясно, което е готово на абсолютно всичко, за да оцелее, дори и когато е било натирено с шут в задника да стои извънпарламентарна опозиция. Дълбоко не вярвам в невинността на Протестната мрежа - сто процента са опитали да направят някаква договорка с ГЕРБ, защото присъствието на гербаджии на протестите от първия ден е абсолютен факт. Те са основната масовка там, те са пуснали половината пиари в действие и заради това 4 септември беше политическия връх на протестите, понеже истинският им господар се появи, за да не забравят тези по улиците, че трябва да гласуват за него и да интронизират отново. Ако това е новата естетика на протестърите, не, мерси! Искам да съм дълбоко архаиен и дегерберизиран. Но когато една естетика започва да се изгражда на лъжа и разделение, тя не е естетика, тя не е дори някакво чувство. Това е едно обикновено политическо блато, където артефактите на лудостта като жаби квакат и се надяват някой да припознае в техните звуци оперно пеене.

Музикантът Венци Мицов тези дни беше много прав в една своя шега. Той сподели своите подозрения, че крайнолевичарското движение в Южна Америка се е зародило след като някой местен Калин Янакиев е написал статия в същия дух. 

Наистина – след като изчете текст на Янакиев човек се изпълва с упоритото желание да си купи тениска с Карл Маркс и да не спира да я носи, знаейки, че това ще докара солидни киселини на черния месия.