Цялата мелодраматична ситуация с Владимир Зеленски (ще дойде или няма да дойде – мистерията на века )
много ми напомня на стихотворението „В очакване на варварите“ на Константинос Кавафис.
Да ви припомня в превода на Атанас Далчев първите му редове звучат така:
Събрани на стъгдата, що очакваме?
Та варварите трябва да пристигнат днес.
Защо синклитът мъдър наш бездействува?
Защо закони не създават мъдрите?
Защото варварите ще пристигнат днес
и те наместо нашите избраници
ще изковават занапред законите.
И ние така – чакаме Зеленски с трепет, за да измуфти от нас всичко, което сме в състояние да му дадем.
Вземи реактори, взимай самолети, гранати, танкове.
Ние не се нуждаем от армия.
Ние имаме Тагарев.
Ако нещо стане ще се защитаваме с инфлуенсърките на ДБ - с три статуса и седем интервюта нима има бедствие, което те не могат да обърнат?
Нямаме нужда от авициация. Статиите на Иво Инджев са тези, които ни карат да се реем.
А ние чакаме Зеленски.
Този спасител в световната нощ. Реформаторът на реформаторите. Гордият лъв, който забрани цялата си опозиция и затвори всички опозиционни канали.
Демократът на световното статукво.
Кой не иска да докосне този рицар на свободата?
Идва Зеленски и всичко тръгва по мед и масло.
Сглобката се смазва, скандалите намаляват, евроатлантиците пак ще почнат да си пият хапчетата.
Как да не го чакаш с телевизионен трепет?
И сега, какво, оказа се, че той може и да не дойде? Какъв е смисълът на всичко тогава, а?
Струва ми се, че цялото парламентарно мнозинство с гласа на Кавафис вече стене:
Сега какво ще правиме без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение…
No comments:
Post a Comment