Има един култов руски писател дисидент – Владимир Войнович (между другото автор на това, което смело можем да наречем руския Швейк – „Животът и необиковените приключения на войника Иван Чонкин), който в края на живота си написа великолепен, мрачен, сатиричен и разтърсващ роман на име „Монументалната пропаганда“.
Ако се опитам накратко да ви пресъздам сюжета, той е следния. Старата комунистка Аглая Ревкина с болезнена мъка изживява времето на Хрушчов и развенчаването на култа на личността към Сталин. Нейният бунт към този процес се изразява в това, че прибира каменна статуя на Сталин в дома си и заживява с нея. Това осмисля живота й, това е пикът на нейното битие, нищо извън този акт за нея вече няма смисъл…
Замислих се, че тази сатирична ситуация едно към едно копира фетишистките политически страсти на психодясното и тяхната пермаментна битка с историята и паметниците. Замислете се – има ли нещо друго с което да дефинираме дясното у нас. От всяка своя друга идея те или се отказаха, или я предадоха, или я забравиха, или я продадоха, или я изтъргуваха, или просто я захвърлиха в прашното си мазе със скелети. Единственото, което им остана е този Паметник, защото без него те щяха да бъдат като мазни хартийки от баница, разпилени във вятъра и непотребни като тях.
В този смисъл премахването на ПСА ще е огромна политическа трагедия. Защото фетиш-десницата изведнъж ще разбере, че няма за какво повече да живее. И отсега знам, че ще си потърси друг Голям Враг. Например – „Александър Невски“. След това имената на улиците. След това скритите путинисти в народното тяло. Защото те са последният автентичен продукт на монументалната пропаганда.
Замислете се – цяла България продължи напред, защото трябваше да оцелява, да се блъска, да се поти в дивашкия капитализъм. Тези са ни последният културен остатък от късния соц. Непотребни и тревожни като кост от птеродактил, доплувала до нашите дни. Заради това все още водят битки с комунизма. Това са динозаври във всеки един смисъл. Пребоядисани комсомолци. Дечица на хардкор номенклатурата.
Заради това смятам, че спасяването на ПСА е благотворително дело.Нека да не увеличаваме нивото на психиатричните случаи у нас, че то и без това е страшно.
Между другото – в „Монументалната пропаганда“ има една жестока мисъл. Един от героите разсъждава за типовете мозъци, които хората носят.
Според него има мозъци – складове, мелници или химически лаборатории. В склада трупаш предмети, но един момент нататък го претрупваш и трудно стигаш до каквото й да е. Мозъците-мелници смилат информацията и извличат нещо от нея, но ако й сложиш лошо зърно, ще даде и лошо брашно. Химическите лаборатории – каквото й да сложиш там получаваш нещо принципно ново.
Но, казва героят, да не забравяме, че има и четвърти тип мозък. Мозък-стомах – там, каквото й да сипеш, дори и най-качествената храна, тя се превръща в лайна.
Съжалявам за цинизма, но като гледам кипежа около ПСА, си мисля единствено за колективният мозък-стомах на психодесницата…
No comments:
Post a Comment