Съвсем наскоро ми попадна една доста мрачна мисъл на Хайдегер, която гласи: "През ужаса прозира Нищото." Сама по себе си тя трудно може да бъде разбрана, но в контекста на цялостната философия на германеца придобива жестоката яркост на парче пламнал метеорит, който прекосява едно трагично и мрачно небе. Според Хайдегер състоянието, което може да ни доближи до нищото в този свят, е фундаменталното настроение на ужаса. Този ужас става едно от централните понятия в неговата философия. Можем много да доразвиваме тази мисъл или пък с характерната за XXI век лековатост просто да си поиграем малко с нея. Истината е, че ако има партии в състояние на цялостен, глобален и безизходен ужас, това са формациите от дясното класическо пространство, които всекидневно преоткриват ужасяващото нищо на това да бъдеш сведен до собствената си сянка и нелепо съществувание.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
No comments:
Post a Comment