Медийната истерия

За известно време бях в отпуска и нещо край мен ми направи странно впечатление. Аз съм журналист и спецификата на моята професия е да изчиташ безкрайно много информации и коментари по всяко едно от ключовите събития в страната. Само преди месец бих ви казал, че това е нормално и че така трябва.
Как обаче да си обясня състоянието на абстиненция в което почти изпаднах, когато започнах да си почивам. Вместо всички вестници се задоволявах с един, вместо всички новини - гледах по една емисия на ден. Състоянието е сравнимо с очистването от дрога. На втория ден прекаран така вече имах чувството, че бъзвъзвратно съм се отдалечил от политиката, че като се върна вече нищо няма да схвана, че край - изтървал съм нишката и вече завинаги ще си остана в лабиринта...
След такава детоксикация обаче установих, че аз вероятно като всеки съвременен човек съм жертва на нещо, което можем да кръстим "медийно истерясване". Когато се фиксираш в медиите започва да ти се струва, че всеки живот вън от информациите е нереален, неистински и недостоверен. А не е така.
Особената упойка на медиите обаче действа като заместител на реалността. Сякаш една невидима ръка се промушва в твоя мозък и вместо теб насочва погледа ти към телевизионния екран или вестникарскките статии. За първи път срещнах това огромно подозрение в романа на Виктор Пелевин " Generation П". Неговата корица е следната:


Че Гевара се появява като дух в романа, за да предупреди, че медиите изграждат реалност за която си въобразяваме, че е истинска, но тя не е.

Когато се оказах на другия бряг видях, че животът може да тече и вън от медиите, въпреки, че те не го забелязват. Медиите са потънали в коментари и в коментари върху коментарите и в коментари върху коментарите на коментарите. От този кръг няма излизане. Тогава видях къде е най-големия дефект на българската журналистика днес и ми стана неудобно. В българската журналистика отсъства обикновените хора. Нашите медии са прекалено институционално центрирани и жълтопавирани :))))))))). Те са слепи за обикновения живот, който не е задължително да е истеричен и потънал в медийна мъглица.

Казвам това докато още имам остатъци от спокойствието си. Сигурно след две седмици ще си казвам как съм успял да напиша такава глупост. Обаче ясно осъзнавам, че медиите не бива и не трябва да хвърлят читателите си и зрителите си в един и същ катастрофичен свят. Това не е призив за цензура или нещо друго, а ясно осъзнаване, че отвъд истерията, лежи едно късче нормалност, което е необходимо да получим, ако искаме да почнем с лечението си като общество. И ако духа на Че Гевара реши да помага, лошо няма....