Топ 7 на омразните ми книги

И аз като всички видях опита на книжарници "Хеликон" да направят списък на 15-те книги без, които не можем. Няма да коментирам окончателният списък сега, а вероятно ще му посветя отделна тема. Но в днешния брой на в. "Култура" видях една доста интересна статия на авторката Милена Цветкова. В нея тя изразява своите опасения срещу такава една подборка. Но там прочетох, че Умберто Еко готви сборник на име "Непрочетените книги". Идеята ми се видя интересна, защото обикновено говоря предимно за книгите, които харесвам. Сега ще се опитам да обобщя книгите, които според мен не ми донесоха нищо. И така моята класация на гадните книги:

1. "Алхимикът" от Паулу Куелю.

Категорично една от най-ужасните книги, която някога съм чел. Лигавият сюжет, простите изречения и абсолютната тъпанарщина на текста направо ми забиваха пирони в мозъка. Идиотията на тази книга бе толкова голяма, че със стиснати зъби реших да я изчета докрай, за да видя дали поне на края няма да се случи нещо. Естествено, нищо не стана. "Алхимикът" е рядък случай на класическа литературна отрова. Трябваха ми три дни, за да се съвземе след този терор на абсолютната простотия. Оттогава дори не докосвам книгите на Куелю...

2. "Фрагменти" от Атанас Далчев.

Колкото и да не ми се иска българин също попада в моята класация. Всъщност може в нея да има и други. Още като ученик когато попаднах на стиховете на Далчев (част от тях не са толкова лоши, има и едно-две стихотворения, които са доста добри) усетих, че в неговата естетика има нещо, което доста ме смущава. По-късно когато прочетох "Фрагменти" ми стана ясно какво е то. Далчев е един законодател на абсюлютната скука. Всичко, което може да бъде скучно в поезията при него е възвисено до ранг на абсюлотна норма. Особено е дразнещо е това, че цяло едно поколение университетски преподаватели се опитаха да изградят своеобразен ореол около Далчев и да го обожествят, което е адски гадно. Не си губете времето с разсъжденията на Далчев - просто не стават.

3. "Шифърът на Леонардо" от Дан Браун.

Също книга, която прочетох с върховни усилия. Естествено прочетох я, защото по едно време усетих как всички издигат фалцетно глас "Дан Браун е явление. Суперкнига". "Шифърът на Леонардо" е една банално, скучно, протяжно и глупаво книжле, написано изцяло вероятно за американци. Браун добре се е погрижил да не би случайно някой детайл да остане неизяснен и някой по-нетърпелив янки да захвърли книгата по-рано. Сюжетът е доста глупав, при това изцяло преписан от редица книга на тема - Христос - Мария Магдалена - Църква - Тамплиери - Конспирация. Мой приятел се пошегува, че единственото оригинално нещо в този роман е краят в който главният герой на практика преспива с пра-пра-пра-пра-пра внучката на Христос. Направи ми впечатление, че в едноименният филм по книгата моменът с чукането на края срамежливо е пропуснат.

4. "Дневникът на Бриджит Джоунс" от Хелън Филдинг.

От самото начало имах проблем с тази книга. Вероятно не можах да схвана нито една част от хумора в нея, защото съм мъж, въпреки, че ни виждам как сюжетът би могъл да бъде забавен и за жена. Книгата ми вървеше толкова равно, така предсказуемо и монотонно, че все едно имаш усещане как ритмично блъскаш главата си в бетонна стена. В някаква възгоржена статия за този роман срещнах изречението, че който искал да разбере изцяло душевността на съвремените жени, трябвало да прочете книгата. Да, ама според Филдинг съвременната жена има само три интереса - пиене, секс и хазарт. Всъщност аз ни виждам нищо лошо в изброените интереси, но съм срещал доста жени, които имат и много други социални пориви и заради това Филдинг нещо ми издиша като автор. От сблъсъка си с тази книга обаче извадих ценен урок - не докосвам чиклит.

5. "9.99" от Фредерик Бегбеде

Умишлено слагам тази книга тук, въпреки, че тя всъщност не е лоша, а и аз, независимо от критиките си, чета повечето книги на Бегбеде. Слагам я тук обаче, за да се оплача от една дива тенденция във френската литература, която адски ме дразни. Тази книга е показателна за нея. Тя е концентрирана върху драмата на един материално задововолен французин, който видите ли не можел да открие смисълът на съществуването. Тази егоцентрична фиксация, така характерна за Бегбеде, а да не говорим за Мишел Уелбек (него няма да го слагам в този списък, въпреки че също заслужава) е невероятно дразнеща. Мама му стара живееш в една от най-уредените държави в света, със стандарт недостижим да три четвърти от хората, ами не държим да слушаме колко си скофтен. Френската литература беше добра когато намираше начини да бъде стилистично различна и иронична, ама не държа във всяка нова френска книга да чета колко е гаден света. Просто е тъпо.

6. "Естествен роман" от Георги Господинов.

При внимателно четене на тази книга (аз обаче достигнах някъде едва до 40-ата страница) ясно ще разберем защо в България още дълго време няма да има стойностна литература. Този роман стана факт по времето когато всички твърдяха, че страната ни няма да влезе в постмодерната литературна епоха. Тогава всички медии се взряха в първия попаднал им роман, който се самообяви за нещо ново - творението на Георги Господинов. То е нарцистично, сляпо, клиширано и изпълнено с нещо, което межем да наречем фалшива псевдоинтилигентска меланхолия, което прави романа особено отвратителен. След този роман Господинов не написа друг, защото, за да сътвори първата си творба "писателят" изчерпа целия си жизнен опит. И край. "Естествен роман" е естествен край. Особено шокиращо за мен е, че писателите тип Господинов на практика нямат познания за страната вън от обособеното пространство, което наричаме "жълти павета". Те са слепи за всичко и резултът е книги, които не се четат.

7. "Войникът и държавата" от Самуел Хънтингтън.

Ето една книга, която толкова сериозно ме стресна, че дълго време с ужас размишлявах над нея. Това е едно от най-налудничавите четива писани някога от човешка ръка. Бащата на идиотската идея за "сблъсъкът на цивилизациите" е създал на практика една библия на неомилитаристичния западен фашизъм. Американският идиот Хънтингтън твърди, че американското либерално общество няма да оцелее, ако не е защитавано от един реалистично консервативен кръг от военни. На практика в неговата тоталитарна визия войникът стои по-високо от държавата, защото можел да предвижда злото заложено в човешката природа и знаел как да реагира на него. Книгата е такава дива възхвала на армията и нейните качества, че всеки нормален човек ще се почувства отвратен, възмутен и шашнат. Ако българин бе написал такава книга, на 15-ата минута след нейното публикуване щеше да се появи в списъка с най-издирваните престъпници от ФБР, а американските самолети щяха да получат мисия да бомбардират страната. Между другото всички книги на Хънтингтън показват, че един идиот може да търпи развитие и да се превърне в два пъти по-голям идиот.