Трите свята на СДС

През 1965 г. американският фантаст Филип Дик публикува едно от знаменитите произведения в научната фантастика - невероятната книга "Трите стигми на Палмър Елдрич". Дик по невероятен начин съчетава в творбите си американската следвоенна параноя със собствената си пристрастеност към наркотиците. Резултатът са мрачни, гъсти произведения, от които често струи отчаяние и хумор, черен като душата на масов убиец. Всяка книга на Филип Дик се откроява с преплетените в нея множество реалности - героите му често стигат до ситуация, в която не могат да направят разлика между сън и действителност. В "Трите стигми на Палмър Елдрич" тази ситуация е доведена до логичен завършек - на земята е произведена нова дрога, която позволява на всеки човек да се оттегли в собствена реалност и да не излезе от нея. Трите стигми всъщност символизират различните светове, през които минават героите.
Сетих се за книгата на Дик миналата седмица, когато СДС стана на 18 години. В собствения си път тази партия също мина през три свята, които в крайна сметка я доведоха до състоянието, в което е днес.

Първи свят - романтичен

В този свят, в началото на 90-те години, СДС не беше партия, а действителен съюз от различни формации - еколози, стари дисиденти, консерватори, демократи, радикалдемократи, както и немалко привърженици на социализма с човешко лице. Нещо в този дух дори се мярка в първите програми на сините.
В този свят СДС имаше шанс да бъде по-различна формация. Шанс, който красиво пропиля. Как да си обясним нормално, че съюзът, който възникна в името на демокрацията, изведнъж се задръсти с лидери, които си повярваха, че идеята почва и свършва с тях.
Така синята романтика свърши прекалено бързо и бе заместена от невероятни с ексцентричността си конструкции като града на истината и стачкуващите в него 39 народни представители. Трябва често да си спомняме за тези първи дни, когато романтиката на СДС бе пометена от параноя в големи размери и разнищването на вътрешни врагове. Ненапразно се сетих за Филип Дик - той е майстор да улавя подмолните чувства, да ги усилва и да ги запраща към читателя. Седесарите от първия период вкараха партията си в антиутопичния сценарий на преплитането на подозрения, съмнения, клюки и компромати в здрава сплав, която не можеше да бъде пробита.

Втори свят - силов

Когато разсъждаваме за историята на СДС, този втори свят е най-страшният, защото тогава партията се превърна в опасност за себе си. Фактът се потвърди от всичко, което виждаме днес. Двама лидери белязаха този период - Филип Димитров и Иван Костов. За тях може да се говори много и малко, в зависимост от гледната точка. Ако трябва да търсим ефектни сравнения за управлението на Димитров, наум ми идва едно - класическо торнадо в Средния запад на САЩ. За девет месеца управлението на Филип Димитров мина като торнадо и заложи огромна част от дефектите, които се проявиха по-нататък. В партиен план, нека си припомним, СДС се беше превърнал в генератор на новини за отлюспване, среднощни заседания на ръководството и централа за мрачни физиономии.
Костовото лидерство често е анализирано, за него са изписани десетки статии, но искам да се спра на един аспект, който изглежда дори еретично. Костов пое държавата в труден момент и това не може да бъде отречено, въпреки че десните пресолиха супата с хвалби за премиерството му. Моето скромно мнение обаче е, че истинската криза на държавността започна именно при Костов. Неговото управление на практика се подигра с надеждите на много българи, които го бяха подкрепили. Именно сините стартираха масовите практики на корупция, фалшива приватизация и спад на общественото мнение в държавните институции. Опитът на Костов да концентрира повече власт в ръцете си беше чудовищен удар и върху българските общини, които през по-голямата част от годината се чудеха как ще скърпят пари за заплати на учители и лекари. Този силов свят се самовзриви, защото си повярва, че е вечен. Седесарите около бившия премиер станаха жертва на вечна илюзия, която има способност да се промъква като зараза в сърцата на политиците - илюзията, че личността не зависи от политически идеи и че сама по себе си е отговор на всички обществени въпроси.

Трети свят - хаотичен

Истината е, че от всички СДС-та досега най-много ми харесва последното. Вероятно в мен се е задействал механизъм, който всички домакини чувстват, докато гледат сапунени опери - страдащият е симпатичен, дори и да не ти се иска. Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков всъщност белязаха търсенето на нова идентичност на партията и отчаян опит на това СДС да влезе в истинската реалност, а да не пребивава в параноичния си свят, пълен с чудовища, скелети и дребни интриги.
Все пак на 18-ата годишнина на тази партия не можем да не отбележим положителното. За първи път чувам седесари, които успявaт да вкарат разум в безумието на иначе остарелите си идеи. Единственият път на СДС, който ще изведе партията извън земите и световете на параноята, ще е пътят, в който сините изцяло ще скъсат с конфронтационното си минало и маниакалност. Когато СДС разбере, че е в един свят, в който има противници, но няма врагове, партията ще е направила първата стъпка към радикалното освобождаване от миналото. Според нобеловия лауреат Октавио Пас с душа се сдобива единствено онзи, който е минал през чистилището на историята. Може пък СДС по някакъв начин да се е одухотворило след всички драми? Ще видим.


Култовите герои на синята партия

В героичното минало на СДС се мяркат не една и две фигури, които обогатиха българската политическа комедия. Задължително е да си ги припомним, защото просто така трябва.

Един от тях беше председателят на Демократическата партия Стефан Савов, който беше един от малкото хора в сините редици, все пак опитали да се съпротивляват на тоталитаризма. В демократичната политика обаче той се прояви като изявен комик. Хората и до днес помнят някои от неговите изяви като председател на 36-ото народно събрание през 1991 г., както и актьорските му опити да се направи на пребит от митинг на левицата. Няма да си кривя душата - харесвах Стефан Савов, но не заради политическите му идеи, а заради това, че като преводач от испански брилянтно беше превел страхотната книга на Че Гевара "Мисля за безсмъртието на революцията".
Изследователите на синята идея и до днес не са забравили ексцентричната седесарка от Русе Свободка Стефанова, която в пленарната зала на парламента често демонстрираше остър език. Безсмъртни ще останат хардлайнерските й закани да пребие бившия военен министър Димитър Луджев. В интерес на историческата истина дамата не успя да пребие Луджев, но за сметка на това се увековечи, като го нарече "плужек", след като думата "влечуго" не й се видя достатъчна.
Кой може да забрави и гневната радикалдемократка проф. Елка Константинова, която стана дори министър на културата. Доста компетентната като литератор и критик дама за съжаление по никакъв начин не прояви тези си качества в политиката. Бях дете, но съм запомнил Елка Константинова с писъците й в пленарна зала, че комунистите пак бият и то заради някаква обикновена депутатска кавга. Историята се оказа странно отмъстителна, защото Константинова стана жертва на юмруци. Те обаче бяха на седесари, които й се нахвърлиха пред "Раковски" 134 в годините, когато СДС се разделяше с бой и кинжали със своето минало.
Сега покрай драмата в НДСВ от мрака на историята отново изплува и името на Стоян Ганев. Като боен седесар и външен министър той се прочу с желанието си да съди Съветския съюз, въпреки че в тази държава е завършил своето образование. Кой не помни и отецът, завършил ядрена физика, Христофор Събев, който се прочу с почти шаманските си бдения със свещи и странния си поглед.