Извратеният рай на Борис Виан

Тези дни имах странно литературно преживяване. Опитвах се да заспя, а сънят по никакъв начин не идваше. Такива мигове са протяжни и тъжни, но този път вместо да си мисля за глупости започнах да си мисля за литература. Тогава изведнъж реших, че трябва отново да прочета "Сърца за изтръгване" на Борис Виан. Скочих, взех си книгата и за четири часа я прочетох отново. Най-смисленото нещо, което съм правил от години. Тази книга може да бъде четена на много нива, но тогава в среднощния си литературен унес, аз родих моя собствена интерпретация, която вероятно е банална, но просто трябва да я запиша.

"Сърца за изтръгване" е велика книга за нещата, които се случват край нас, това е книга-сън, бълнуване, книга, която гради собствена вечност. Действието се случва в едно неопределено време, в един неопределено село. Сюжетът дори може да се разкаже като приказка.
Имало едно време една река и в нея хората изхвърляли срама си. Имало и един лодкар обречен да вади от реката срама на всеки и да го поема на плещите си. Хората му плащат в злато заради това и същевременно го презират. Да, точно за това се разправя. За един град в който срамът може да бъде хвърлен в реката, а един лодкар е обречен да събира този срам. Това е основата на романа. Останали без срам хората вече не могат да различават доброто от лошото и се държат гадно, защото без срамът си са добили невинност. В селото в живеят само ангели, тоест хора които не правят разлика между добро и зло - те изнасилват бабички, разпъват коне, бият деца, понеже има кой да поема срама им.
Това е раят, който Виан описва. Той не прилича на нищо друго.
В романът се мярка и един психоаналитик. Той е роден възрастен и празен. През цялото време иска да бъде напълнен с чувства. Той е психоаналик-вампир, защото изсмуква чувствата на хората, но вечно е недоволен.
В "Сърца за изтръгване" се появява и една майка на тризнаци, която презира мъжа си, задето й е причинил такава болка при раждането. Според мен от тук Виан започва да пародира Библията при това го прави целенасочено. Препратките към това са очевидни. Само, че неговата Дева Мария мрази мъжа си и отделя цялата си любов на своите три деца. Тези три деца по някое време се научават да летят, но майка им започва да ги пази като зеницата на очите си, държи ги в клетка, защото не може да понесе мисълта, че нещо ще им се случи.
Казвам ви - Виан пише библия, за един рай, който ни непонятен, извратен, маниакален, параноичен, но носи всички характеристики на рай.
И както действието на романа си тече в нормалното време, изведнъж Виан ни запраща насред вечността, където месеците носят имена като янрил, декарт, марюни, появяват се дати като 348 юлиември, вечността е дошла и не си тръгва.
Както й да е, прочетете книгата, Виан е гений. Въпросът ми е друг. При така описаният рай, къде е Господ - най-необходимият елемент на един рай?.
Господ, мисля аз, е онзи тъжен лодкар, който събира срама ни от реката, не го забелязваме, презираме го, а той е един тъжен, забравен господ, почти безсилен и безсмислен, и поради тази причина трогателен.
Ако това звучи тъжно, значи съм се провалил да ви обясня Виан.