Friday, August 12, 2011

Бунтът на маргиналите


Никой не очакваше това, което стана в Лондон. Точно обратното – Великобритания ни бе давана за пример като страна със стара демокрация, утвърдени традиции, достолепни институции и гъвкав
капитализъм. В такава изящна комбинация от екстри, твърдяха адептите на анализаторските клишета, е невъзможно да се повтори, това, което се случи във Франция – хората от гетата да въстанат и да се отдадат на спонтанен изблик на насилие, кражби и вандализъм. Винаги е така – прекалено често мъдреците на свободна практика, медийните пророци и политически проповедници, се чудят какво да кажат и точно тогава произвеждат удивителни глупости.


Англия съвсем не се оказа либералната утопия, която ни описваха, защото няма нищо утопично в това маргиналите от гетата да въстанат в един вандалски бунт на тоталното разрушение. Светът стана свидетел на отвратителни сцени – младежи с маски, които се втурват срещу магазините, трошат витрини, изнасят телевизори, крадат се едни други и хвърлят камъни срещу полицията, която не знае какво да прави. Този бунт на гетата толкова бързо възпламени Великобритания, че всички опити за неговото разбиране бяха провалени в зародиш.

Пред лицето на насилието е трудно да кажеш, че това е една разбираема борба. Пред картините на разграбване и опустошение, ще е нелепо да твърдиш, че това е бунт с ясни социални искания. Пред пламналите сгради е трудно да обявиш, че подобно напрежение отдавна зрее на стария континент, особено в последните 20 години, които запушиха всички политически канали за откровена съпротива срещу статуквото. И все пак нека да се опитаме да обясним станалото, без да се придържаме към политически коректния език и патетичното отвращение.


Бунтът на маргиналите е ясен знак за тоталният разпад на едно общество. Английският премиер Дейвид Камерън ядосано обобщи, че младежта в страната му страда от липса на възпитание и така си обясни вълната от насилие и кражби.

Обществата обаче тръгват към разпадане в миговете на социална несигурност и когато несправедливостта стане основна политическа норма, а Камерън по-скоро би си отрязал езика, отколкото да признае този факт. Реалното насилие на улицата идва като отговор на символичното насилие в политиката. За британската демокрация хората, които излязоха по улицата, за да трошат, палят и да се бият, на практика не съществуваха по никакъв начин. Те бяха забравени в своите бедни квартали, далеч от туристическият блясък на Лондон и магазините в които световните богаташи оставят умонепостижими суми.

Именно заради политическото несъществуване на тези хора в дневния ред на държавата, политиците и журналистите имаха проблем с описанието на това кои всъщност са бунтовниците с маски, защо са излезли на улицата и какво искат от живота. Отговори на тези въпроси най-вероятно няма и ужасното е, че почти сигурно никога няма да има. Ексцесиите не се подават на логически анализ, още по-малко пък могат да бъдат обяснени с фризирания език на медийната демокрация, която отдавна е загубила способност да стига до същината на проблемите. Но фалитът на анализа като цяло също е симптом за проблема – светът се е променил и то много, а ние още се опитваме да го обясняваме по стар начин. Това вече е политическа драма, която тепърва ще наблюдаваме.


Проблемът с разбирането на бунтовете идва от абсолютната липса на политически послания. Това не беше революция, а стихия. Революцията може да бъде анализирана, стихията – не. Всъщност как очаквате младите хора от гетата да имат политически искания. За да формулираш такива се изисква политическо съзнание. В последните години бе направено всичко възможно новите поколения да се деидеологизират, да бъдат направени единствено мечтатели за бляскавия консумативен свят, да не бъдат мислители, а телевизионни зрители. Ето защо в миговете на бунт, когато това поколение от младежи подсъзнателно осъзна, че държавата им върви към пропастта и сега е тяхното време за действие, те не отидаха да искат оставката на премиера – отидоха в магазините, за да си откраднат хай-дефинишън телевизори. Постъпиха, както ги бяха учили – да искат бляскавите мечти, които им внушават. Превърнаха цели поколения в консуматори, а после с ужас се питаха защо те отиват да трошат витрини и да крадат всичко, което им попадне пред очите. Защото тези младежи не познават никаква друга форма на бунт, нямаше кой да им я каже, нямаше кой да им я организира. Политиците сами емигрираха от проблемите на гетата и си въобразиха, че хората в тях завинаги ще стоят в покрайнините, без да проявят никаква форма на бунт или съпротива.


Въпреки, че самите бунтуващи се маргинали нямахи никакви политически послания и искания, техните действия все пак подлежат на политически анализ. Истината обаче е много далече от обявеното от Камерън – въпросът съвсем не опира до възпитанието, въпросът опира до реалната демокрация. Демокрацията в нейния медиен вид е подло чудовище. Тя създава усащането за всеприсъствие, но всъщност е само фасада на сенчести интереси и задкулисни икономически сделки. По ирония на съдбата бунтът на маргиналите във Великобритания се случи точно в дните в които кралството е разтърсено от зловещия скандал със закрития таблоид „Нюз оф дъ уърлд” и разкритията за това, че журналисти са подслушвали незаконно телефони. Нещо повече – аферата разкри близките отношения между хората на медийния олигарх Рупърт Мърдок и британското правителство. Медийната демокрация е само имитация, а бунтовете на гетата показаха, че хората вече го осъзнават, дори и това да е на подсъзнателно ниво.

Защото по улиците излязоха забравените хора, невидимите, израсналите без перспектива младежи, които са всекидневна жертва на жълтата преса. В телевизионните репортажи за драмите в Лондон един младеж каза точно това: „Пресата винаги ни лепи етикети и иска да ни разделя”.

Бунтът дойде точно във времето, когато Англия осъзнава, че медиите не са на страната на слабите, а са инструмент на силните, за да размиват политическите противоречия в обществото. Точно тук стана разминаването между идеалните очаквания за бъдещето и реалната мизерия на настоящето. Младежите от гетата осъзнаха, че няма да имат никакъв шанс, че са родени в страна без бъдеще, че фасадната медийната демокрация е най-висшата форма на кастова система и хората от гетото винаги ще си останат хора от гетото. Липсата на шанс, на разбиране, на представителството, липсата на истинска демокрация, дори и когато не могат да бъдат изразени като реален политически протест, защото ти липсват политическите думи, разбирания и образование, винаги се усещат от хората.

А маргиналите могат да го изразят по един-единствен начин – с разбити витрини и камъни по полицаите...


Медиите обичат контрастите, без да разбират в какъв капан се вкарват с тяхното абсолютизиране. За да се опитат да покажат, че Англия съвсем не може да бъде сведена до мощните групички с маски, те веднага започнаха да показват как други англичани се опитват да се самоорганизират, за да изчистят сцените на погром и палежи. Всички журналисти питаха хората защо го правят, но нито един от тях не попита събралите се дали разбират бунта на младежите. Дори крайните консерватори в Англия, в миговете в които са честни пред себе си обаче, със сигурност са наясно къде е проблема. Защото можеш да изчистиш след погромите по улицата, но не можеш да изчистиш държавата си от недоволните, от гневните, от маргиналите, които не намериха друг начин да изразят собствения с гняв освен камъните и огъня. Това драматично разделение ще остане отворената рана на Англия, то винаги ще бъде като сянката, която тегне над политическите разговори, като неясното предчувствие за заплаха, което се е намърдало в цяла Европа и кара политиците вече постоянно да гледат мрачно.


Маргиналите по улицата драматично напомниха, че историята смело започна да се връща назад. Капитализмът успя да се удави в своята алчност и изведнъж се оказахме изцяло в марксистка ситуация – масите вече не искат да живеят по старому, но пък те бяха дотолкова деидеологизирани, лишени от политически инструменти, че единственият отговор за който се сещат е насилието. Това предвещава буреносни бъдещи 10 години, ако светът продължава да се движи по този начин и, ако маргиналите в гетата бъдат оставени в същото състояние. Неравенството ражда постоянен протест, а липсата на социална справедливост разкапва обществата по сигурно от всяка друга деградация. Но, бъдете сигурни – нито един политик по стария континент няма да направи точно този анализ. Те ще предпочетат да разхват пръсти, да се изживяват като моралистични проповедници, защото да признаят това означава да отрекат самите себе си, да си направят харакири и да поемат основната отговорност за погромите в Англия. Вината не е само в хората, които трошат витрини. Коварният въпрос винаги е – защо стигнаха дотам, че да трошат витрини. Не го ли зададем само ще се плъзгаме по повърхността на проблема.


Във филма си „Недъзи” Майкъл Мур прави невероятен разговор със стария лейбърист, с иконата на автентичната левица във Великобритания Тони Бен. В този разговор Бен споделя, че най-великата революция в този свят е революцията на демокрацията. Тя размества света по неочакван начин – изместила е центъра на властта от полицейските участъци към урните за гласуване и по този начин е показала другият възможен свят. Тони Бен е великолепно прав – революцията на демокрацията е единствената живителна сила в този свят, единственият шанс за спасение, единствената възможност за различен живот. Само, че тази революция тепърва предстои, защото демокрацията бе подменена по красивия път към бъдещето. Властта не отиде в народа, а в шепа богаташи. Просперитетът не беше за всички, а само за една група от хора, а другите бяха заточени доживот в гетата.

Демокрацията е в състояние да поправи тези недъзи. Стига най-накрая хората наистина да си кажат думата. Стига най-накрая да се появи сила, която иска да чуе гласът на хората. Този глас може да бъде удивително силен.

Не със строшени витрини.

И бюлетините ще свършат работа.



No comments: