В последната си книга социологът Димитър Ганев въведе в политическата наука понятието "почва". Идеята зад него е следната - всеки процес, идеология, течение или политическо явление, което попадне в България се трансформира и получава много специфични национални черти. Така социализмът имаше българска специфика, демокрацията е изпъстрена с български отпечатъци и това са пластовете на "почвата", които винаги оказват своето влияние. В този смисъл често вместо да се напъваме да раждаме философски проблясъци, за да опишем сегашното безвремие и безпътица е много по-добре да се върнем назад в историята, защото там са заровени ключовете за разбиране на днешния ден. Проблемът на либералния анализ като цяло е, че той ампутира историята от себе си, опита се отчаяно да пренебрегне националните особености и заради това не е в състояние истински да обясни процесите, които ни заливат като цунами.
Ако Димитър Ганев е прав, то следва да се разбира, че и политическата криза, която на задушава днес също има специфично проявление, което я прави по-различна от другите кризи в Европа. Ето защо е добре идея да се вгледаме в дълбочина в нея, за да видим какво я предизвика, какво я задълбочи и какво и до днес я прави непреодолима. Ако очаквате обаче текст в който се изброяват партии и управленски решения значи ще останете разочаровани. Маркс навремето беше казал, че истинският политически анализ не се нуждае от имена. Имената са само аватари на дълбочинни процеси, а важното е да опишем точно тях.
Кризата в България започна след 11 годишна политическа доминация на една партия. В политиката 11 години са цяла безкрайност. За толкова много време в обществено-политическото пространство се натрупва достатъчно съпротивителна енергия, която е в състояние да експлоадира при най-малкия повод. Детонатор на гневната вълна се оказа нахлуването на прокуратурата в президентството. Тогава се случи едно мини-чудо - левицата и десницата се оказаха от едната страна на барикадата, на един и същи протест, с практически едни и същи лозунги. Обединени от общата цел обаче те така и не успяха да предизвикат предсрочни избори. Вероятно точно това роди изцяло нов феномен на редовния парламентарен вот - телевизионната партия "Има такъв народ". Тя зае мистичното пространство между левицата и десницата, стана основен реципиент на протестния вот и се класира втора, веднага след ГЕРБ. Това беше моментът в който кризата можеше да не се разрази. Левицата и десницата бяха готови да дадат цялата власт на ИТН, въпреки недостатъчните им гласове, да осигурят цялата необходима парламентарна подкрепа в името на голямата цел - разчистване на следите от 11-годишната доминация. ИТН обаче видя това като капан - големите политически акули се опитват да ги натоварят с цялата отговорност на управлението и това да ги удави във подводните води на големия български гняв. Така се появи разделението в партиите, които бяха заедно на протестите - статукво срещу промяна. Кризата започна точно тук. Защото следващите избори пак бяха битка срещу ГЕРБ, но и битка на всички останали партии една срещу друга. Голямата цел се разми и бе пометена от ежедневните политически страсти. Пасиансът пак беше спечелен от ИТН, те станаха първа политическа сила, но без достатъчно мнозинство за самостоятелно управление. После бързо стана ясно, че вече нямат и партньори сред другите партии, които една по една окапаха от идеята за съвместно правителство заради натрупаните проблеми. И точно тук кризата доби типично българска черта - абсолютната невъзможност за кризисен диалог. Всяка една от политическите формации видя в безвремието начин да рекламира самата себе си като единствен отговор на проблемите, а това не е база за истинско сътрудничество. Да не говорим за това, че въведеният от ИТН термин "изчегъртване" подплаши десницата със своята бляскава радикалност. В крайна сметка точно в онзи етап започнаха дребните сметки за това, че е възможно в партията на Борисов да има някаква "добра" част, която да може да бъде използвана в управлението и като гласове в Народното събрание. Всичко това накуп взриви и 46-ия парламент и скоростно го прати в историята.
Протестната енергия обаче съвсем не беше изчерпана като фактор - тя роди още една партия - "Продължаваме промяната". "Продължаваме промяната" беше ИТН, но на стероиди. Те също се прицелиха в призрачното пространство, където ляво и дясно нямат значение като представиха себе си като платформата, която ще остави миналото зад себе, за да даде терен на нови хора, политика и идеи. Този път мантрата сработи. Не само, че ПП станаха първа политическа сила, но те единствени обединиха БСП, ИТН и ДБ в една свръхкоалиция, която трябваше да постави началото на съвсем различна политика в страната. За няколко кротки месеца изглеждаше, че задачата е решена, а кризата е пусната в канализацията на историята. И тогава се намеси вечният български демон - световната политика. В момента в който Русия започна войната в Украйна, коалицията беше обречена като раковоболен в последен стадий човек. Защото старите разделения станаха неадекватни и на власт дойдоха геополитическите различия. Дълго време либералното пространство у нас живя в тотална шизофрения - от една страна правоверни евроатлантици, а от друга - всички срещу ГЕРБ. В крайна сметка това противоречие бе решено със създаването на съвместно правителство, но дори и то не успя да спре политическата криза. Защото разделението по геополитическите въпроси преминава през сърцето на националната душа. Както много ефектно се изрази наскоро Андрей Райчев: "Голяма част от българите ще декларират постоянно вярност към ЕС и НАТО, но в същото време стискат палци Русия да спечели". Именно това превръща всички въпроси за външната политика в кризисна тема. Мрачните облаци над Украйна и постоянното изостряне на тона на Запада с Русия водят след себе си неизбежното предчувствие за голяма война. Може би това е един от източниците на нежеланието да се прави редовен кабинет. Служебните правителства могат да решават текущи задачи, но без редовна власт няма кой да вземе решение за участието в голям конфликт. Българският евроатлантизъм е много смел, когато трябва да подарява оръжия, но дори и той подсъзнателно знае, че забъркването на страната ни във военна конфронтация с Русия е като бомба със закъснител. Избухне ли никой не е наясно с последствията, промените и гнева.
Кризата поражда и още криза. Заради дългото безвремие много сектори в държавата започнаха да буксуват, цените ежедневно скачат, а проблемите се трупат безразборно. В тази ситуация е съвсем естествено партиите да бягат от отговорност, защото две трети от тях нямат никаква представа как да се справят с проблемите и не предлагат необходимите решения. Това не е просто интелектуална безпътица, това е политически ступор, който се усилва и от драматично ниската избирателна активност. Защото тя води след себе си друг процес - политиката се затваря в балони, формациите говорят единствено на твърдата си база, никой не мисли за периферен вот, а това моментално взривява възможността за управленски диалог след изборите. Маршал Маклуън навремето си представяше съвременния човек като космонафт в скафандър, който се рее в околоземна орбита. Той може да комуникира с всяка точка на земното кълбо, но същевременно е в пълна изолация. Маклуън едва ли е предполагал, че неговият метафоричен образ може да се съотнесе и към политическият живот на кризисна България. Но последните няколко парламента ни разкриват точно това - партии, които живеят в собствения си свят и не могат да пробият този балон. Това доведе до детонация в сърцата и на най-здравите у тях, до електорален отлив у други и до застой при трети. Проблемът е, че нищо от описаното не вдъхва надежда, че новите избори ще решат уравнението. Очевидно кризата се намира в своя пик, защото задачата за решаване ще трябва да се извърши със същите, втръснали до повръщане стари политически инструменти. Вероятно заради това социолози и политолози постоянно халюцинират за нещо ново, което ще дойде, за да облагороди политическата почва, но към момента това е по-скоро зрителна измама, отколкото реален проект. Защото дори и чудото да се появи най-накрая, то пак ще трябва да оперира в условията на кризисна политика, а това не предполага безоблачни четири мандата един след друг.
Тоест на хоризонта не се очертават лесни решения, нито ярък хепиенд, но пък българската душа и без това е настроена подозрително към такива лесни изходи.
No comments:
Post a Comment