Кирил Маричков...
Медиите, неговите фенове и политическите му обожатели не му правят добра услуга като го представят едностранчиво.
Най-малкото, защото този образ е неверен, а това е гавра и с паметта на музиканта.
Маричков е символ на една епоха, на разполовеното поколение, на тези, които беше писано да изкарат половин живот в НРБ, а другата половина само в РБ.
В началото на демокрацията той изпя "Аз не съм комунист и никога няма да бъда".
Точно със същата страст пееше през 1974 година стихотворението на Димитър Методиев "Посвещение".
Посвещението е на БКП.
В него има величествени редове, защото Методиев е поет-титан:
Не съм от пръст, и няма пръст да стана.
И няма Бог със Дявол да спорят
за моята душа -
пред тях на съд,
Аз нито жив, ни мъртъв ще застана!
Дух от духа ти, плът от твойта плът!
От теб дойдох, при тебе ще се върна!
Когато твойто знаме ме прегърне!
И твоите ръце ме понесат!
Един приятел правилно написа, че едва ли милиционер със револвер на челото е накарал Маричков да пее тази песен...
Но в случая не се опитвам да обвинявам никого.
Той е плът от плътта на партия, която предаде самата себе си и вдъхна живот на много други в годините на прехода.
Защо една частичка от тази плът да не тръгне да пее, че не е комунист и никога няма да бъде? Толкова други направиха абсолютно същото.
Маричков е правило, не изключение.
Познавайки българската национална душа в края на живота си Маричков вероятно сам е вярвал в тези думи. Макар и в тях да няма капчица истина.
Логиката на живота в държавата на вечния преход е точно обратната.
Аз бях комунист, но времената се смениха и вече съм антикомунист. Това е философията на политическия нокаут, който овладя всички пространства.
И припомнянето на другия образ на Маричков не е опит за заклеймяване.
Но все пак паметта е важна.
Не можем да я изтрием, както не можем да променим ДНК-то си.
Ако музикантът беше честен пред себе си и не беше тръгнал да участва в поредния конкурс за песен "Либерален мак", можеше да изгради от живота си прекрасна биография за цената на компромисите, за битката за малко свобода, за вечното танго с властта - крачка напред, две крачки назад.
Вместо това образа на измисления дисидент предизвиква толкова негативизъм, защото доста хора помнят истината и помнят различните посвещения, а и всички възможни компромиси.
Това не прави Маричков неталантлив човек, но дори и големият талант може да бъде пречупен в паяжините на измислицата.
Днес се опитват да ни заключат в нея и всяко припомняне на миналото се счита за форма на гавра.
А е точно обратното.
Миналото винаги изплува.
Точно заради това ще си пусна песента "Посвещение".
"Щурците" са добри музиканти, Димитър Методиев е развихрен поет.
Много яка комбинация.
No comments:
Post a Comment