Затлъстяването на десницата

 

Историята е коварен комедиант. Нейното повторение никога не носи просветление, а само възможности за черен хумор. Точно това се получава днес, когато представители на градската соева десница са пуснали петиция срещу т.нар. "селище за лева". Аргументите в нея са истинска поезия: ограничавали се правата на жителите на централните квартали, създавало се неудобство за гостите на града, влошавал се трафикът, а столицата ставала заложник на една партия...

Човек да не знае сълза ли да пусне, огнепръскачка ли да си купи или да махне с ръка и да се запилее по южните острови.

Тези призиви ги отправят самодоволните градски буржоа, които с повод и без повод затварят града, когато си искат. Очевидно, ако на протеста ти е събран каймакът от климатизираните офиси и планктонът от неправителствения сектор, тогава можеш да правиш каквото си искаш. Но ако са потните, неразбираеми и тъмни селяни, тогава трябва да ги атакуваш с петиции, гневни писъци и отровна морална жлъч.

Тук въпросът съвсем не опира до това подкрепяш или не подкрепяш някоя кауза. А до генезиса на нашата десница, която започна своя исторически път с вдигането на катун в центъра на София, помпозно наречен "Град на истината". Тогава го направиха, защото така и не успяха да разберат какво ги сполетя на първите свободни избори и ги изгубиха мелодраматично (едно от най-хубавите неща, които се случиха по време на тази болезнена спецоперация, наречена "преход"). И до днес само с малко усилие човек може да се зарови в гугъл и да попадне на сладострастните дитирамби за това "градче". Аз си избрах цитат на Калин Янакиев, който се самоопиянява от това, че в центъра на София се били събрали "елитът на нацията", "най-цветните и ярки български писатели и актьори". Той възприема катуна като пик на демократичното действие, нещо като политически циклон, насочен срещу миналото. Това е носталгията на стария динозавър срещу революционните дни, потънали в баналността на битието и неговата упорита тегоба.

Днес, ако иска да е вярна на себе си, десницата не трябва да протестира срещу "селището на лева", а да го приветства. Без значение на кой бряг за приемането на еврото е. Защото това е парадоксално повторение на нейните усилия, изваждането на стария инструментариум от гардероба, опит за презареждане на политическата ситуация с ентусиазма на отминалите дни.

Но срещу себе си вече имаме една затлъстяла десница. 

Тежко подвижна, елитарно проядена, тя вече е развила дребнобуржоазно самочувствие на елит, което не е подплатено с нито един реален факт. 

В света на тази политическа сланина вече няма място за автентични граждански действия, освен за разходка по жълтите павета и то в не много бързо темпо. 

Това е ясен знак, че старите, прашни и смешни десни революционери от миналото вече не държат никаква инициатива. 

Тя се е загубила в политическата мас на тяхното лицемерие и петициите им за пореден път го доказват. 

Политическа сила, която върви срещу своето минало, трябва задължително да влезе в дебелариум. 

Ама къде ти енергия за такова усилие...

 

Каква партия точно може да създаде Румен Радев?

 

Между България и останалия свят има една много екзотична политическа разлика, която може да бъде видяна с просто око навсякъде. По цял свят основната тема е дали някой партиен лидер ще може да стане президент и само по нашите ширини от сутрин до вечер се давим в дзен-въпроса "дали президентът ще стане партиен лидер?". 

Всичко това издава някакъв траен инфантилизъм на политическата система или най-малкото изначален дефект на разпределението на властта в страната. Навсякъде си има утъпкан, труден, но утвърден път - влизаш в политиката, защитаваш каузи, блъскаш се в големите битки, отнасяш шамари, придобиваш биография и след като обществото те е опознало, осмислило и разбрало можеш да се опиташ да щурмуваш най-високите в постове на държавата и да се пребориш за доверието. В България, заради оттегчението, отчаянието, гнева и недоверието, се оказа, че до "Дондуков" 2 е много по-лесно да се добере външен и сравнително непознат човек, отколкото изпечен партократ, втръснал на всички. Това на това се дължеше феноменът "Румен Радев" през 2016 година. Абсолютно непознат и сравнително неизвестен той отнесе Цецка Цачева като ураган и изненадата и до днес тежи като бетонен блок на всички психодесни в страната. Тогава те измислиха конспиративния сюжет, че Леонид Решетников бил измислил цялата схема, написал я в папка и я връчил на Корнелия Нинова. Ако някой външен човек дотолкова детайлно познава обществото ни, че да посочи неизвестен човек, който да бъде изстрелян като ракета, да се пита човек тогава откъде извира целия този денонощен властови и медиен евроатлантизъм, който е като токсична мъгла във фентъзи-роман? Радев си е абсолютно автентичен елемент, истински черен лебед в политическите процеси, непредвидим като земетресение, непредсказуем като кълбовидна мълния. Вероятно точно заради всичко това накуп президентът и до днес е труден за разбиране, а медийното врачуване около негов проект вече се носи като радициация от телевизия на телевизия, от сутрешен блок до следобедно токшоу.

В такава ситуация е най-добре човек да си поеме дълбоко дъх и да се опита да се отдалечи на здравословна дистанция от окото на бурята. Тоест да не се оставя на всякакви медийни пиратки от типа: "Ваня Григорова отива в президентския проект" да го разсейват. Големият политически анализ, казваше навремето Маркс, не се нуждае от имена. Той трябва да описва процеси, да отива отвъд сензационните заглавия и да осветява механизмите. Всичко останало е сапунена опера. Заради това нека заедно да поразсъждаваме над въпроса - ще направи ли президентът Румен Радев своя партия, каква ще е тя, какви хора ще се опита да представлява и какви точно са нейните шансове за успех в разградената от постоянни шашмалогии българска политическа среда.

Всички казват, че на 9 юли 2020, когато излезе с вдигнат юмрук пред президентството, за да поздрави протестиращите граждани събрали се там да поискат, оставката на Бойко Борисов, Радев бил развил своите политически амбиции. Това е нелепо. Съвсем очевидно е, че генералът от ВВС е имал политически амбиции още в армията и самото му участие в президентските избори е проява на тактическо упорство и инат, които са се култивирали от дълго време. Мнозина пропускат, че Радев през 2016 година влезе в ожесточен конфликт с тогавашния министър на отбраната Николай Ненчев и подавайки си оставката като шеф на военната авиция, го обвини, че се опитва да остави България без самолети и подготвя втори Ньой. Писмото е изключително силен политически текст и още то е абсолютна демонстрация, че пред нас стои човек, който няма намерение да бъде запетайка в историята като Росен Плевнелиев, а има план за себе си и след като президентската му кариера приключи.

Може би нямаше да сме така фиксирани в идеята за президентска партия, ако през 2021 година в окото на кризата с КОВИД-19 не се оформи огромен властови вакуум, който не можеше да бъде запълнен по друг начин, освен чрез служебни правителства, назначавани лично от Радев. Неспособността на политическите партии да седнат и да се разберат за изход от кризата, отвори конституционна възможност президентът да контролира и изпълнителната власт. Точно някъде там според мен на държавния глава му е дошла идеята, че има вариант и начин да продължи да бъде в изпълнителната власт, дори и без да напуска креслото на "Дондуков" 2. Така пред българския народ бяха извадени абсолютно неизвестните фигури на Асен Василев и Кирил Петков, рекламирани ни като свеж въздух в българската политика и то въпреки, че единият се перчеше високомерно, а другият бе в състояние да предизвика политическа криза в момента в който си отвори устата. Така първият проект на Румен Радев на име "Продължаваме промяната" бе пуснат в оборот и тактиката успя - ПП станаха първа политическа сила на изборите през ноември 2021 година. Дори и партията на Слави Трифонов трябваше да се търкаля доста по-дълго из дебрите на българската политическа джунгла докато се добере до парламента, а след това и до първото място, което държа само няколко летни месеца, уви.

От ПП можем да си направим няколко извода за това накъде гледа Радев. Той не заложи на леви фигури в своя първи опит да участва партийно в политиката. Извади двама типични десни (бесни), които обаче за първи път в историята на дясната мисъл у нас започнаха да говорят за социална политика, повишаване на доходи, пенсии, майчински. Те отново възкресиха старата мантра за "дясната политика, която води до леви резултати" и така профилът на партията се оформи като типично популистки, поръсен с харварска пудра и няколко щипки социални послания. ПП не възникна като дясна партия и заради това тя нямаше никакъв, ама никакъв проблем да влезе в коалиция и с БСП, а след това и с "Демократична България". ПП трябваше да е партия на властта, на универсалната власт и да е платформа на която да се съберат всички възможни политически полюси, а те заедно да изолират ГЕРБ. Точно тук Василев и Петков мелодраматично не разбраха задачата или я разбраха, но не поискаха да я изпълнят. Властта винаги си има своя логика и тя рядко търпи сиви кардинали отвън да се разпореждат с нея. Така двамата лидери на ПП още на втория си месец в управлението се оказаха отново на фронта, този път срещу своя патрон. Това е епична ситуация. Онези, които само преди няколко месеца бяха повтаряли мантрата "С вас сме, господин президент" изведнъж започнаха да гърмят по "Дондуков" 2 и скоро се записаха в батальона на най-големите врагове на Радев и започнаха да му въртят подли номерца като промени в Конституцията, писани на крак, които му вързаха ръцете по отношение на избора на служебен премиер. Но големият проблем не са тези интриги, а фактът, че Радев изтърва от контрол, партия, която създаде и на която лично преля от своя авторитет, което е аналога на сипването на ракетно гориво в космическа совалка.

Тоест още през 2021 година стана ясно, че Радев има проекция за дълга игра в политиката, която се простира отвъд стените на президентството и ограничените мандати. Проблемът е, че аферата "Продължава промяната" му е като обеца на ухото, защото, един нормален човек би научил от нея няколко много важни урока. Първо - като се хвърляш в дълбокото трябва да заложиш на проверени хора. И второ - митичният президентски проект е възможен, ако Радев напълно се олицетвори с него и го поведе под една или друга форма.

Точно в този ключ трябва да разбираме пускането на ядрената бомба с идеята дали България да приеме еврото през 2026 година. Този ход на Радев преизпълни с възмущение градското дясно, ГЕРБ и кой ли още не. И до днес те не могат да преглътнат този ритник в слабините. Според мен обаче пускането на тази идея е абсолютно легитимна политическа стратегия. В своите дълбинни намерения тя, разбира се, не е руски проект или някакво външно вмешателство в нашите процеси. С нея Радев се позиционира. Не в лагера на консервативните, антиевропейски сили, а като човек, който може да чува притесненията, гнева и възмущението и да реагира спрямо него. Тоест в момента в който се яви по телевизията и поиска референдум, държавният глава провери температурата на обществото и очерта широкия фронт на своето действие. Той очевидно включва вземането на БСП на абордаж, забиването на нож в гърба на "Възраждане", изритването на ИТН от политическата сцена и тотално всмукване в една бъдеща партия на цялото недоволство, гняв и възмущение, които могат да се превърнат в най-мощния политически бензин при определени обстоятелства. Това ще е проект без политическа посока, но с възможности за всякакви парламентарни валенции. И точно тук ще се проведе епична битка в следващите месеци, защото нито една от партиите, посочени горе няма да се предаде без бой. В този смисъл президентът твърде рано наду бойния рог и даде шанс на всяка една от партиите да реагира. "Възраждане" заложиха да уличните битки, но там се появиха и други кандидати за партийна слава, БСП отчаяно се опитва да се укрепи организационно, за да не става политически донор отново, а дори и малките парламентарни партии ще се опитат да дадат отпор. 

Тоест след като години гледахме как основните лабораторни експерименти се случват в дясното пространство, сега бъдещето на политическия модел на страната е встрани от него. 

Там ще се води истинската битка за бъдещето и там проектите ще се множат като бактерии. 

Някои от тях могат и да еволюират, но към момента би трябвало да сме основно подозрителни. 

От бактериите човек се разболява, а не си осигурява бъдеще. 

Но пък знае ли човек с какъв ли чук може да го прасне политическата еволюция по черепа?

 

Кратък наръчник за десни активисти

 

(прочети, запомни и предай на следващия политически веган)

 

1. Когато Антикорупционния фонд прави разследване срещу Ковачки, това е истинска битка срещу завладяната държава, ярък пример за гражданска доблест и тема за статус на всеки един депутат от психодясното.

2. Когато Антикорупционната комисия хваща нашите по бели гащи, набъркани в комисионни до ушите и в нагласени обществени поръчки, това е пример как завладяната държава се бори срещу единствените реформаторски сили в обществото. Не е важно, че нашите крадат (6 % - че това корупция ли е изобщо), а че са били хванати, защото Пеевски е поискал така.

3. В ситуация в която нашите са хванати на местопрестъплението е добре да се пишат статуси за пълзящия преврат, който тече в държавата. Кървавите пипала на октопода са сграбчили нашите слабини, защото ние сме последната преграда пред това рускините да превземат морето и да почнат да се омъжват масово за българи под диктовката на Путин.

4. Когато уличат нашите в кражба, ние не сме виновни. Виновна е "кадровата политика". Ние сме честни, чисти, почтени, ама лошите все ни лъжат, омотават, разиграват и ни пускат стотачки в джобовете.

5. Не заслужаваме своите лидери. Иван Костов беше бог. Христо Иванов - гений. Кирил Петков - супергерой. Всички те станаха жертва на комунистите, ченгетата, руснаците, копейките, ДС, световното правителство (ненужното да се зачертае)

6. Време е за нов десен проект.

Реформаторска промяна за демократична България.

Там всички ще сме невинни като девственици.

 

Близкият изток - земя благословена и прокълната

 

Близкият изток е поезия и трагедия едновременно.

Земя на велика култура, смазана от кървави интриги, имперска подлост и геополитически измами.

Още като ученик ми правеше впечатление колко странни са границите на държавите там.

Тогава още не знаех за споразумението на Марк Сайкс и Франсоа Жорж-Пико от 1916 г., което разрязва територията като пица и минира всяка възможност за истински мир и трайно разбирателство, дори и до днес. Границите там са нарязани така, че войната никога да не спира.

Хищните империалистически страсти за подялбата на наследството на Османската империя и до днес са като забит нож в гърба на всички народи, които населяват тези прокълнати и благословени земи.

И точно това е проблемът. 

Нито една от държавите в Близкия изток не бе оставена да получи естествено развитие. Да направи своите грешки, да се блъска по прашния коловоз на историята, да пада и да се изправя, да си направи изводи и да търси хоризонти.

Щеше ли днес Иран да е в ръцете на аятоласите, ако ЦРУ не бе направило преврат в Техеран, за да свали Мосадък в името на "Бритиш петролиум"? Щеше ли днес Иран да е теокрация, ако американците с години не изливаха пари в Мохамед Пахлави, политически бонвиван с изключително луксозен и ексцентричен начин на живот в една смазана от бедност страна?

Хомейни там не е аномалия, а закономерност. Защото всяка външна намеса в естествения цикъл на една държава ражда само мутации и нещата все повече и повече се объркват.

Нима точно това не се случи в Сирия?

Махнаха "чудовището" Асад и инсталираха откровен главорез и терорист за лидер на страната.

И светът ослепя за Сирия, за безкрайния цикъл на насилие там, който не спирал нито за минута. Платените съвести на света вече спокойно могат да страдат само за Украйна.

В Сирия вече убиват справедливо, а нашето момче като нищо ще подпише Аврамическите споразумения и ще стане истински лидер, който заслужава не само да му спрат санкциите, ами да получи и Нобелова награда за мир.

Днес почитателите на геноцида трият радостно ръце и примляскват с очи при разрушенията в Техеран, избитите деца и жени на Газа, но точно този цикъл ще продължи (отново и отново) да ражда съпротива.

Нагледах се на всякакви кръчмарски специалисти и платени пропагандатори да ми говорят как "режимът в Иран" ще падне, защото бил непопулярен. Абсолютно съм убеден, че младите в Иран едва ли приемат някакви религиозни старци да им определят живота и със сигурност не искат точно те ги управляват.

Означава ли това обаче, че ще приемат някой от Израел да им диктува живота? От тези, които "защитават нашите ценности" и "вършат мръсната ни работа" с цената на море от кръв, безбройни жертви, разрушени болници и трупове на деца?

Близкия Изток е територията на прекършените съдби, нервният център на света, една голяма жертва на виновното минало и настояще на Западния свят.

Навремето прочетох в едно интервю на Георги Милков с бивш израелски разузнавач, че най-голямата грешка е, че никой не се опитва да разбере поезията на този изстрадал регион. А в земите на безкрайното страдание поезията е естествена като въздишките.

"Ще продължи сегашната обсада, докато научим враговете си на образци от нашата класическа поезия", казваше Махмуд Даруиш, този неспокоен, мъдър и великолепен глас на Палестина.

Заради това, когато мисля за Близкия Изток, аз вече чета само поезия. Политическите анализи са ми отвратителни.