Между България и останалия свят има една много екзотична
политическа разлика, която може да бъде видяна с просто око навсякъде. По цял
свят основната тема е дали някой партиен лидер ще може да стане президент и
само по нашите ширини от сутрин до вечер се давим в дзен-въпроса "дали
президентът ще стане партиен лидер?".
Всичко това издава някакъв траен
инфантилизъм на политическата система или най-малкото изначален дефект на
разпределението на властта в страната. Навсякъде си има утъпкан, труден, но
утвърден път - влизаш в политиката, защитаваш каузи, блъскаш се в големите
битки, отнасяш шамари, придобиваш биография и след като обществото те е
опознало, осмислило и разбрало можеш да се опиташ да щурмуваш най-високите в
постове на държавата и да се пребориш за доверието. В България, заради
оттегчението, отчаянието, гнева и недоверието, се оказа, че до
"Дондуков" 2 е много по-лесно да се добере външен и сравнително
непознат човек, отколкото изпечен партократ, втръснал на всички. Това на това
се дължеше феноменът "Румен Радев" през 2016 година. Абсолютно
непознат и сравнително неизвестен той отнесе Цецка Цачева като ураган и
изненадата и до днес тежи като бетонен блок на всички психодесни в страната.
Тогава те измислиха конспиративния сюжет, че Леонид Решетников бил измислил
цялата схема, написал я в папка и я връчил на Корнелия Нинова. Ако някой външен
човек дотолкова детайлно познава обществото ни, че да посочи неизвестен човек,
който да бъде изстрелян като ракета, да се пита човек тогава откъде извира
целия този денонощен властови и медиен евроатлантизъм, който е като токсична
мъгла във фентъзи-роман? Радев си е абсолютно автентичен елемент, истински
черен лебед в политическите процеси, непредвидим като земетресение,
непредсказуем като кълбовидна мълния. Вероятно точно заради всичко това накуп
президентът и до днес е труден за разбиране, а медийното врачуване около негов
проект вече се носи като радициация от телевизия на телевизия, от сутрешен блок
до следобедно токшоу.
В такава ситуация е най-добре човек да си поеме дълбоко дъх
и да се опита да се отдалечи на здравословна дистанция от окото на бурята.
Тоест да не се оставя на всякакви медийни пиратки от типа: "Ваня Григорова
отива в президентския проект" да го разсейват. Големият политически
анализ, казваше навремето Маркс, не се нуждае от имена. Той трябва да описва
процеси, да отива отвъд сензационните заглавия и да осветява механизмите.
Всичко останало е сапунена опера. Заради това нека заедно да поразсъждаваме над
въпроса - ще направи ли президентът Румен Радев своя партия, каква ще е тя,
какви хора ще се опита да представлява и какви точно са нейните шансове за
успех в разградената от постоянни шашмалогии българска политическа среда.
Всички казват, че на 9 юли 2020, когато излезе с вдигнат
юмрук пред президентството, за да поздрави протестиращите граждани събрали се
там да поискат, оставката на Бойко Борисов, Радев бил развил своите политически
амбиции. Това е нелепо. Съвсем очевидно е, че генералът от ВВС е имал
политически амбиции още в армията и самото му участие в президентските избори е
проява на тактическо упорство и инат, които са се култивирали от дълго време.
Мнозина пропускат, че Радев през 2016 година влезе в ожесточен конфликт с
тогавашния министър на отбраната Николай Ненчев и подавайки си оставката като
шеф на военната авиция, го обвини, че се опитва да остави България без самолети
и подготвя втори Ньой. Писмото е изключително силен политически текст и още то
е абсолютна демонстрация, че пред нас стои човек, който няма намерение да бъде
запетайка в историята като Росен Плевнелиев, а има план за себе си и след като
президентската му кариера приключи.
Може би нямаше да сме така фиксирани в идеята за
президентска партия, ако през 2021 година в окото на кризата с КОВИД-19 не се
оформи огромен властови вакуум, който не можеше да бъде запълнен по друг начин,
освен чрез служебни правителства, назначавани лично от Радев. Неспособността на
политическите партии да седнат и да се разберат за изход от кризата, отвори
конституционна възможност президентът да контролира и изпълнителната власт.
Точно някъде там според мен на държавния глава му е дошла идеята, че има
вариант и начин да продължи да бъде в изпълнителната власт, дори и без да
напуска креслото на "Дондуков" 2. Така пред българския народ бяха
извадени абсолютно неизвестните фигури на Асен Василев и Кирил Петков,
рекламирани ни като свеж въздух в българската политика и то въпреки, че единият
се перчеше високомерно, а другият бе в състояние да предизвика политическа
криза в момента в който си отвори устата. Така първият проект на Румен Радев на
име "Продължаваме промяната" бе пуснат в оборот и тактиката успя - ПП
станаха първа политическа сила на изборите през ноември 2021 година. Дори и
партията на Слави Трифонов трябваше да се търкаля доста по-дълго из дебрите на
българската политическа джунгла докато се добере до парламента, а след това и
до първото място, което държа само няколко летни месеца, уви.
От ПП можем да си направим няколко извода за това накъде
гледа Радев. Той не заложи на леви фигури в своя първи опит да участва партийно
в политиката. Извади двама типични десни (бесни), които обаче за първи път в
историята на дясната мисъл у нас започнаха да говорят за социална политика,
повишаване на доходи, пенсии, майчински. Те отново възкресиха старата мантра за
"дясната политика, която води до леви резултати" и така профилът на
партията се оформи като типично популистки, поръсен с харварска пудра и няколко
щипки социални послания. ПП не възникна като дясна партия и заради това тя
нямаше никакъв, ама никакъв проблем да влезе в коалиция и с БСП, а след това и
с "Демократична България". ПП трябваше да е партия на властта, на
универсалната власт и да е платформа на която да се съберат всички възможни
политически полюси, а те заедно да изолират ГЕРБ. Точно тук Василев и Петков
мелодраматично не разбраха задачата или я разбраха, но не поискаха да я
изпълнят. Властта винаги си има своя логика и тя рядко търпи сиви кардинали
отвън да се разпореждат с нея. Така двамата лидери на ПП още на втория си месец
в управлението се оказаха отново на фронта, този път срещу своя патрон. Това е
епична ситуация. Онези, които само преди няколко месеца бяха повтаряли мантрата
"С вас сме, господин президент" изведнъж започнаха да гърмят по
"Дондуков" 2 и скоро се записаха в батальона на най-големите врагове
на Радев и започнаха да му въртят подли номерца като промени в Конституцията,
писани на крак, които му вързаха ръцете по отношение на избора на служебен
премиер. Но големият проблем не са тези интриги, а фактът, че Радев изтърва от
контрол, партия, която създаде и на която лично преля от своя авторитет, което
е аналога на сипването на ракетно гориво в космическа совалка.
Тоест още през 2021 година стана ясно, че Радев има проекция
за дълга игра в политиката, която се простира отвъд стените на президентството
и ограничените мандати. Проблемът е, че аферата "Продължава
промяната" му е като обеца на ухото, защото, един нормален човек би научил
от нея няколко много важни урока. Първо - като се хвърляш в дълбокото трябва да
заложиш на проверени хора. И второ - митичният президентски проект е възможен,
ако Радев напълно се олицетвори с него и го поведе под една или друга форма.
Точно в този ключ трябва да разбираме пускането на ядрената
бомба с идеята дали България да приеме еврото през 2026 година. Този ход на
Радев преизпълни с възмущение градското дясно, ГЕРБ и кой ли още не. И до днес
те не могат да преглътнат този ритник в слабините. Според мен обаче пускането
на тази идея е абсолютно легитимна политическа стратегия. В своите дълбинни
намерения тя, разбира се, не е руски проект или някакво външно вмешателство в
нашите процеси. С нея Радев се позиционира. Не в лагера на консервативните,
антиевропейски сили, а като човек, който може да чува притесненията, гнева и
възмущението и да реагира спрямо него. Тоест в момента в който се яви по
телевизията и поиска референдум, държавният глава провери температурата на
обществото и очерта широкия фронт на своето действие. Той очевидно включва вземането
на БСП на абордаж, забиването на нож в гърба на "Възраждане",
изритването на ИТН от политическата сцена и тотално всмукване в една бъдеща
партия на цялото недоволство, гняв и възмущение, които могат да се превърнат в
най-мощния политически бензин при определени обстоятелства. Това ще е проект
без политическа посока, но с възможности за всякакви парламентарни валенции. И
точно тук ще се проведе епична битка в следващите месеци, защото нито една от
партиите, посочени горе няма да се предаде без бой. В този смисъл президентът
твърде рано наду бойния рог и даде шанс на всяка една от партиите да реагира.
"Възраждане" заложиха да уличните битки, но там се появиха и други
кандидати за партийна слава, БСП отчаяно се опитва да се укрепи организационно,
за да не става политически донор отново, а дори и малките парламентарни партии
ще се опитат да дадат отпор.
Тоест след като години гледахме как основните
лабораторни експерименти се случват в дясното пространство, сега бъдещето на
политическия модел на страната е встрани от него.
Там ще се води истинската
битка за бъдещето и там проектите ще се множат като бактерии.
Някои от тях
могат и да еволюират, но към момента би трябвало да сме основно подозрителни.
От бактериите човек се разболява, а не си осигурява бъдеще.
Но пък знае ли
човек с какъв ли чук може да го прасне политическата еволюция по черепа?