Близкият изток е поезия и трагедия едновременно.
Земя на велика култура, смазана от кървави интриги, имперска подлост и геополитически измами.
Още като ученик ми правеше впечатление колко странни са границите на държавите там.
Тогава още не знаех за споразумението на Марк Сайкс и Франсоа Жорж-Пико от 1916 г., което разрязва територията като пица и минира всяка възможност за истински мир и трайно разбирателство, дори и до днес. Границите там са нарязани така, че войната никога да не спира.
Хищните империалистически страсти за подялбата на наследството на Османската империя и до днес са като забит нож в гърба на всички народи, които населяват тези прокълнати и благословени земи.
И точно това е проблемът.
Нито една от държавите в Близкия изток не бе оставена да получи естествено развитие. Да направи своите грешки, да се блъска по прашния коловоз на историята, да пада и да се изправя, да си направи изводи и да търси хоризонти.
Щеше ли днес Иран да е в ръцете на аятоласите, ако ЦРУ не бе направило преврат в Техеран, за да свали Мосадък в името на "Бритиш петролиум"? Щеше ли днес Иран да е теокрация, ако американците с години не изливаха пари в Мохамед Пахлави, политически бонвиван с изключително луксозен и ексцентричен начин на живот в една смазана от бедност страна?
Хомейни там не е аномалия, а закономерност. Защото всяка външна намеса в естествения цикъл на една държава ражда само мутации и нещата все повече и повече се объркват.
Нима точно това не се случи в Сирия?
Махнаха "чудовището" Асад и инсталираха откровен главорез и терорист за лидер на страната.
И светът ослепя за Сирия, за безкрайния цикъл на насилие там, който не спирал нито за минута. Платените съвести на света вече спокойно могат да страдат само за Украйна.
В Сирия вече убиват справедливо, а нашето момче като нищо ще подпише Аврамическите споразумения и ще стане истински лидер, който заслужава не само да му спрат санкциите, ами да получи и Нобелова награда за мир.
Днес почитателите на геноцида трият радостно ръце и примляскват с очи при разрушенията в Техеран, избитите деца и жени на Газа, но точно този цикъл ще продължи (отново и отново) да ражда съпротива.
Нагледах се на всякакви кръчмарски специалисти и платени пропагандатори да ми говорят как "режимът в Иран" ще падне, защото бил непопулярен. Абсолютно съм убеден, че младите в Иран едва ли приемат някакви религиозни старци да им определят живота и със сигурност не искат точно те ги управляват.
Означава ли това обаче, че ще приемат някой от Израел да им диктува живота? От тези, които "защитават нашите ценности" и "вършат мръсната ни работа" с цената на море от кръв, безбройни жертви, разрушени болници и трупове на деца?
Близкия Изток е територията на прекършените съдби, нервният център на света, една голяма жертва на виновното минало и настояще на Западния свят.
Навремето прочетох в едно интервю на Георги Милков с бивш израелски разузнавач, че най-голямата грешка е, че никой не се опитва да разбере поезията на този изстрадал регион. А в земите на безкрайното страдание поезията е естествена като въздишките.
"Ще продължи сегашната обсада, докато научим враговете си на образци от нашата класическа поезия", казваше Махмуд Даруиш, този неспокоен, мъдър и великолепен глас на Палестина.
Заради това, когато мисля за Близкия Изток, аз вече чета само поезия. Политическите анализи са ми отвратителни.
No comments:
Post a Comment