Миналата седмица общинският съвет в Хасково отказа посмъртно да обяви легендарният поет Ивайло Балабанов за почетен гражданин на града.
Така и никой не разбра каква е мотивацията на този позор.
Гласуването беше тайно, а повечето от съветниците - политически мишоци - отказаха да разкрият как са гласували.
Вероятно от страх заради огромното торнадо от възмущение, което заля социалните мрежи.
Посмъртната гавра с поет като Ивайло Балабанов е най-голямата диагноза на времето в което живеем.
Той, честно казано, нито приживе, нито посмъртно е имал нужда от официозно признание.
Защото е носител на най-голямото - своите читатели, които и до днес не спират да споделят неговите стихотворения, защото откриват в тях своята тъга за България, жаждата си за смисъл в живота и онази скъпоценна и безценна искра, която събужда в теб човечността и те праща в различно измерение на света.
Стихотворенията на Балабанов са парещи, те винаги намират начин да стигнат до сърцето ти и да превърнат пустинята там в някакъв оазис на емоции и възторг.
Подобна магия не се нуждае от звания, нито има нужда от поклоните на някакви костюмари, изчели вероятно не повече от три книги в живота си.
Но тъпото решение на Общинския съвет всъщност е метафорично за отношението на политиката към националните символи, за канибализма срещу най-талантливите и извисените.
За отвратителното ни отношение към онези тихи будители, които се превърнаха в знак за различната България без да бъдат побутвани от държавата, нито пък да стават паразитни храненици на чужди фондации.
Може би точно с това той беше алтернатива на цялото това спарено статукво, потънало в мисли за банална корупция, схеми и проценти, които да приберат в джобовете си.
През това време Балабанов беше глас за мъката на българската история, за изтормозеното време в което сме загубили посоката на онези стари идеали, за истинската любов, която преодолява граници и разбива баналностите.
Той беше мостът, който свързваше цяло едно общество с неговото минало, а това му даваше правото да бъде безпощаден, да бъде лиричен, да бъде онзи тих глас, който се чува.
И така - оказа се, че поезията, онази истинската и непреходната, е най-голямото дисиденство.
Не самовлюбената в себе си поезия, а онази, която стига до хората и поне за няколко мига ги кара да станат по-добри и по-смислени.
Ако има политика, която не може да оцени това, значи това не е политика, а ракова метастаза.
И заради това решението на хасковските съветници е обществена патология.
Приживе Балабанов бе почетен гражданин на много други градове, но в собствения му край, в земята към която беше най-привързан, някакви политически лилипути се опитаха да игрят сатанинско хоро върху костите му. И всеки един от тези танцьори ще плати политическата цена за това. Защото България може да търпи много, но гаврата с народните поети винаги се заплаща.
Абсолютно винаги.
В едно от брилятните си стихотворения Балабанов май сам беше предсказал, че ще видим точно тези времена:
...момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Не можем да спорим с поезията, но ми се струва след като видях цялото възмущение към костюмарите и огромната любов към поета, че все пак романтиците са най-необходими във времена като тези.
И хората го усещат.
Заради това се възмутиха.
No comments:
Post a Comment