Ужасът

 

Най-големият ужас на бедствието в Елените не са жертвите. Загубата е ужасна, кошмарна, нелепа и продължава да разкрива печалния факт, че България все още е само симулация на държава. В мига на голяма трагедия внимателният анализ разкрива, че т.нар. "държавни институции" с години само са имитирали дейност, обозначавали са се формално, а когато бурята дойде всички сме беззащитни и човешкият живот на практика не струва нищо. Но това е част от един голям, болезнен и ужасяващ политически анализ, който ни предстои, но едва ли ще бъде направен както трябва...

Големият ужас идва, когато човек види пълчищата от хора, които бяха изпълнили брега на морето след бедствието с една-единствена цел - да издирват парите и златото от завлаченият от водата сейф. Десетки "иманяри" напук на възможността трагедията да се повтори тръгнаха да издирват мокри столевки. И нека да не се заблуждаваме - това не бяха само роми и по никакъв начин проблемът не може да бъде вкаран в етнически рамки. Това си е проявление на неизтребима българска черта. Трагедията като възможност. Някой ден дори и сред ядрен взрив в димящите руини ще има поне двама българи, които без да дават пет пари за радиацията ще издирват скъпоценности и пари. Даже, когато хлебарките си почиват, българите ще действат.

В мигове на голяма трагедия други народи се обединяват, помагат си, а у нас дори при такова разтърсващо бедствие, българският индивидуализъм се задейства на макс.

Не се опитвам да громя националният характер. 

Хората са това, което са. Битието определя съзнанието и в кошмарния български преход, всички се научиха да оцеляват самостоятелно, защото държавата се стопи в мъглата на хаоса и от нея остана само неясен, макар и красив спомен.

Но в картината на това мародерство има нещо наистина разтърсващо, защото то оставя настрани всички големи проблеми, които медиите постоянно се опитват да разкриват патетично. 

И еврозоната, и калпавата съдебна система, и безнаказаността и безводието изглеждат като сенки на фона на това епично струпване на хора, които търсят начин да вземат някой друг лев в окото на бурята. И всичко това е страничен симптом на бедността. 

Бедността е не само социално, тя е психологическо явление. 

И заради това срещу нея трябва да бъдат хвърлени всички икономически сили на България. 

Покрай снимките на търсещите сейфове се начетох на коментари и алюзии с бай Ганьо. 

Но истината е много по-различна. 

Това морално оскотяване не е присъщо на хората изначално. 

Това е токсичната мъгла на безвремието на прехода и на един народ, останал в мъглата, който и досега не може да намери себе си. 

Той няма да се открие в морските вълни, но проблемът е, че не се открива и никъде другаде.