Сделката на Путин и Тръмп простреля в гърба българската психодесница

 

Андрей Гюров редактира свой статус под токсичен натиск от армията на тролове, но точно това показа, че кампанията му е в насипно състояние

 

 

Най-големият удар по кампанията на Андрей Гюров и Георги Кандев, изключително иронично и многозначително, не дойде от техните противници, нито бе под формата на компромат, който да взриви лагера им. Ударът бе в гръб и дойде от САЩ, когато Доналд Тръмп помпозно обяви, че е сключил сделка с Русия за 600 хиляди тона дизелово гориво. Тръмп е бизнес-хищник. Към този момент той достатъчно ясно проумя, че войната с Иран го вкара в плаващите пясъци на отвратителна икономическа криза. Всекидневно скачащата цена на бензина е най-сигурният път към загуба на междинните избори, където републиканците са заплашени от погром. В такава ситуация Тръмп се нуждаеше от нещо бомбастично, нещо с ефекта на холивудски взрив – и точно тук на помощ му дойде сделката с Путин. Само ден след анонса американската Служба за чуждестранните активи моментално даде разрешение за руския дизел. То дори не е еднократно, а ще важи до месец април следващата година. САЩ си отварят пътечка към руските горива, защото те са една от малкото възможности за реално намаляване на цените в един свят разтърсен от геополитически земетресения и постоянни конфликти. Видях всякакви опити на градската десница да се опита да удави този новина в маринатата на техния токсичен страх – не било ясно дали Русия може да изпълни условията на сделката, не било сигурно дали е в състояние да изнесе точно толкова дизел…Разбира се, че това е танц с фактите и реалността. Русия спокойно може да изнесе и два пъти повече дизел. Но всъщност голямата новина не е в това, че 600 хиляди тона ще се появят на американския пазар, а в това, че САЩ и Русия за пореден път май вървят към някаква форма на разбирателство докато останалата част от колективния Запад диша шумно, протестно и възмутено. Тръмп подслади сделката с Русия и с друго свое заявление. Той обяви, че е време за нов президент на Украйна и то такъв, който да е в състояние да договори мир. Тук вече българската полуинтелигенция вече беше в апоплектичен шок. Проф. Евгений Дайнов, който погребва Русия и Путин всяка седмица от 2014 година насам, написа мрачно прозрение за света в който ще ни се наложи да живеем. Тоест в свят в която нито една негова дума, прогноза или мисъл не се доказва от реалността. Проф. Дайнов и неговата общност потънаха в мрака на страданието, в океана на отчаянието и не е ясно кога точно се ще появят обратно. Вероятно щом водката, пардон, мъката им приключи.

Интересно е, но този световен поврат оказа странно влияние върху българската кампания за президентските избори. Андрей Гюров или някоя от дългобедрите му пиарки написа умозрителен статус във фейсбук. Той започваше с изречение, което би дало началото на всеки як геополитически трилър: „Надеждата едно споразумение между двама световни лидери да повлияе на цените на дизела в света е похвална“. Някой да вижда нещо нередно в това твърдение? Ако не виждате – незабавно трябва да се предадете на ДАНС и да си признаете, че сте руски агент и вероятно фен на Мария Шарапова. В това твърдение, оказа се, Гюров нарича Путин „световен лидер“ и армията от тролове избухна в токсични слюнки от възмущение. Как смее техният кандидат да бълва такива неща? Кой в лагера му е законспириран агент на Русия и е успял да вмъкне такова хибридно твърдение? По стената на кандидат-президента се изляха повече сълзи отколкото са излели младите гимназистки от разбити сърца през цялата 2026 година. Гюров бе изправен до стената и срещу него бе стреляно толкова много пъти, че най-накрая той се пречупи и направи нещо, което никога не би трябвало да прави – редактира статуса си. В новия вариант първото изречение вече беше като извадено от порнороман, написан от Георги Господинов, но под тайнствен псевдоним: „Надеждата една сделка между Тръмп и Путин да повлияе на цените на дизела в света е едно…“. Веднага прави впечатление, че някоя пиарка панически се е опитвала да замаже следите от местопрестъплението. Точно така се получава това повторение – една сделка – едно. Звучи дефектно и нелепо като опитите на Георги Кандев да минава за народен човек.

Тук обаче проблема отива отвъд редакцията. Гюров не успя дори 12 часа да стои зад свое твърдение, пък било и то неприето от феновете му. Как се очаква като президент да отстоява непопулярни решения, когато се налага? Неговата нелепа кампания се опитва да наложи образа на един човек, който ще е опозиция на властта или поне силен коректив. Как точно ще стане това, когато Гюров не успя да бъде коректив на собствените си потенциални избиратели и да ги убеди, че това, което е написал всъщност е вярно. Защото и Путин, и Тръмп, независимо дали това се харесва на колективното психодясно са световни лидери. Съвсем очевидно е. Опитът да не приемеш реалността е точно онова, което вкара Европа в украинското блато и я накара с години да плаща сметката за една война, която я кръвоточи и унищожава постепенно. Именно в тази драма с редактирания статус най-ясно се виждат политическите дефекти на психодесницата. Всъщност вместо да се занимават с караници помежду си точно сега всички политически сили би трябвало да се обединят и докато Тръмп все още е в бизнес-еуфория би трябвало да поискат и за България възможност да внесе руски горива. Това ще е най-ефективната мярка за укротяване на цените. Да, знам, гласоподавателите на Гюров може, ако искат и съвестта не им позволява, да не ползват презрения руски евтин бензин, а да плащат от по-скъпия. Това е пазарната икономика.

Проблемът е и по-дълбок. Ходът на Тръмп буквално взривява всички опити войната в Украйна да бъде опакована като ценностна битка. Не, след последната сделка стана ясно едно – никой не се бие за идеология или световна визия. Ние сме въвлечени в яростна война за ресурси и територии на влияние и по време на такъв бой да се държиш като идеологически талибан, означава, че какъвто и да е изходът от противопоставянето, ти винаги ще си от губещата страна. То заради това и Гюров не успя да се разбере със своите фенове, защото той се опита да погледне на темата реалистично и прагматично, а в отговор му се нахвърлиха жадни за кръв орки и не е ясно докога ще му напомнят, че е идеологически грешник.

Всъщност именно в темата „Украйна“ се оглежда голямото разделение във визията за това в каква България трябва да живеем. Едните си представят България като част от вечна война срещу Русия, независимо колко украинци трябва да пролеят кръвта си и да подарят живота си за Зеленски и неговата корумпирана клика, а другите ясно виждат, че България трябва да бъде част от усилията за постигане на мир. Защото именно мирът може да върне икономическият растеж в ЕС и да отвърже усмирителната риза в която Съюзът сам се натика без да може да помръдне.

След обявената сделка българската десница беше като човек, ухапан от пепелянка. После започнаха да се появяват снимки, генерирани с изкуствен интелект, които да покажат как Украйна гордо взривява руски рафинерии с иронични текстове, че сделката няма как да се осъществи. Винаги е приятно, когато виждаш как за цели общности измислената реалност е по-важна от това, което се случва пред очите им.

Всъщност сделката Тръмп-Путин за пореден път показва колко е важна световната политика за нашият местен разговор тук и колко е провинциален в миговете в които трябва да надмогне нивото на местното. Почти толкова провинциален колкото платена статия в немски вестник, че си потенциален кандидат за Нобелова награда и това да е медийна сензация на местна почва, без никакви реални основания.

Този провинциализъм е причината българската градска десница никога да не успее да подаде глава извън собствения си балон. Защото те не са носители на модернизация, а само на собствена версия на предишния комсомол, където всяко отклонение от правата линия се наказваше с изключване и презрение. Всъщност това си пролича и по идеята на Гюров къде да е дебатът му с Йотова – в канала на Мария Цънцарова, нещо като медийна тайна квартира на психодясното. После кукувци от идеалния център на София почнаха да съскат, че Йотова избягала от дебат. А всъщност Йотова не е бягала от нищо. Просто срещу нея има само медийни сенки с които няма какво точно да се дебатира. Като знаем как Гюров си редактира статусите като нищо час след дебата ще обяви, че всъщност не се е явил на него.

Статус може да редактираш, но реалността просто няма как. И така наистина сме в средата на една кампания в която разговор и дебат не може да се получи, защото просто едната част от това противопоставяне не живее в реалността. И това е поредната пропусната възможност за дискусия за различното бъдеще на България, извън клишетата на посредствеността и тъмните очила на идеологическите талибани. Както й да е – чакаме 25 октомври. 

Тогава реалността ще победи с гръм и трясък. 

За ужас на тролската армия. 

 

Различната ДУМА: Дронове

 

Едва ли някой някога е предполагал, че дроновете ще се превърнат в една от основните теми на кандидат-президентската кампания. България има достатъчно други проблеми, в които се дави отново и отново, но светът безпощадно напомни за себе си и за пореден път показа, че България не може да е остров, затворен в себе си, глух за геополитическите бури, изолиран и самодостатъчен.

Проблемът е, че типично по български напрежението в Черно море се превърна в пехливанска битка за наратива, а това е улица без изход и винаги е била. Най-шумни, разбира се, бяха представителите на психодясното, които без доказателства, без реални улики и дори анали, веднага поискаха Русия да бъде посочена като основен виновник за нападението над корабите. Това не е просто калпава политика, това е удар срещу всеки възможен национален интерес. Истеризацията е път към реалното набъркване на България във войната. А, по дяволите, дори НАТО не бърза да сочи с пръст Русия, защото по време на война никой реално не казва истината.

Премиерът Румен Радев пред руската посланичка Елеонора Митрофанова обяви, че логиката сочи, че Украйна няма интерес да удря своите собствени кораби. И по всяко друго възможно време това щеше да е вярно. Но логиката стачкува, когато се водят военни действия. Защото тя има и обратна страна - притисната на фронта, Украйна има един-единствен изход - да въвлече във войната и други страни. Не твърдя, че това се е случило в Черно море, но е анализ, който не трябва да бъде подценяван.

Навремето, през 2022 година, когато войната започна, българската евроатлантическа мисъл защити пращането на помощ за Украйна с това, че само така ще спрем войната да не дойде до нашите брегове. Четири години по-късно това се оказа една от най-големите лъжи, търкаляла се из нашия политически живот. Защото четири години ни убеждаваха, че Русия търпи поражение, че армията й е технологично изостанала и краде чипове от перални, за да може да вдига машини във въздуха, че гладните бунтове в Москва ще започнат още следващия четвъртък...

Днес, когато дроновете са ежедневие, а Черно море се превръща във взривоопасен котел, е време да стигнем до единствения възможен извод - само мирът е гаранция за сигурност. Нищо друго. Соченето с пръсти, съскането на въпроса "кой е агресорът", комсомолският въпрос "чий е Крим" - това са идеологически опорки на безкрайната война. Проблемът е, че зад тази идеология стои реално проливане на кръв. Никой не знае точния брой на жертвите, но продължаването на войната и превръщането й в безкрайно ежедневие ще е отворена рана. Не само за Украйна и Русия, а за целия Европейски съюз.

Представете си само в каква ситуация би била България, ако на власт беше правителство ала Сглобката, което целенасочено да ни набутва в този конфликт. Напук на обществото мнение. Напук на реалния интерес на държавата.

Нека да бъдем безкрайно цинични - дроновете спасиха кампанията на десницата. Без тях те нямаше да има за какво да говорят, освен за съдебна реформа, в която президентът няма кой знае какви правомощия. Но начинът, по който те използват конфликта, всъщност е безкрайно конфронтационен и ясно показва, че Гюров и компания всъщност не мислят, че могат да спечелят. Те използват дроновете, за да сектанизират докрай и без това сектантския си електорат. В социалните мрежи се вижда как те му инжектират чувството за тревожност.

За пореден път тези избори се представят едва ли не като цивилизационен и епичен сблъсък, а това състояние на перманентна тревожност е разрушително. 

Дроновете в главите на някои хора винаги взимат връх. 

И заради това е важно в такава изострена обстановка президентът да иска да бъде президент на мира, а не вечната война и конфронтация.

 

Завръщането на Самуил и ужасът на интелектуалните микроби

 

Миналата събота след 1000 години цар Самуил се завърна у дома си. 

В живота на човек на пръстите на едната ръка се броят случаите в които той се чувства истинска част от историята, но това беше точно такова събитие.

Царят-воин и страдалец, онзи, който води 50 години война след война, за да опази България и я води срещу много по-могъщ противник, най-накрая получи посрещането на родна земя, което заслужаваше. На площада в центъра на София вероятно се бяха събрали близо 100 хиляди души. На мен поне ми се видяха толкова. И това не беше протест, не беше някаква политическа мелодрама, това беше душата на един народ, който отново споява своята история, свързва се с миналото, но не като телевизионна мелодрама или кръчмарски патриотизъм, а като осъзнаване на дългата линия от предтечи, които са ни позволили днес да бъдем тук. Събитието беше пищно и зрелищно, но точно така трябваше да бъде. Посрещането на тленните останки на Самуил, дипломатическа цел на България от близо 60 години насам, трябваше да бъде възможно най-тържество, не, само защото гръцкото решение строшава зъбите на северномакедонското историческо фентъзи, а защото страната ни трябваше отново да покаже дух и да се усети цяла. След години на токсично разделение, злостно противопоставяне, отвратителни интриги и вечни граждански войни в социалните мрежи, на площада в София застана различната България. Онази страна, която има памет, държавата на духа, държавата на историческата традиция, страната, която оцеля въпреки ураганите на времето, а в  крайна сметка това са хората, които са запазили достойнство и гордост. Ето защо, въпреки всички опити за иронизация, събитието не беше кухо и бутафорно. Точно обратното – то беше като инжекция за съживяване, доказателство, че България не е в някаква дипломатическа и историческа черна дупка, а държава, която уважават и която може да се бори за своите значими национални цели. А каквото й да говорят хейтърите (те са като вируси, изпуснати от лабораторна колба), не може да има по-значима и смислена цел от това да върнеш тленните останки на един от владетелите, които се е отпечатал най-дълбоко в колективното несъзнавано на нацията. Величието и трагедията на Самуил, неговата слава и житейски кошмар, са дълбинно изживяване на всеки българин. Не напразно на площада в София не прозвуча патетично стихотворение в прослава на царят-воин. Прозвуча онова стихотворение на Далчев, в който той буквално изплаква, че е българин, защото е безсилен да забрави за ослепените бойци на Самуил. Това не е патриотизъм на размаханите юмруци. Това е патриотизмът на паметта, на онази нишка на духа и драмата, която е като прав път към дълбините на историята, а тази история никога не си е тръгвала от нашето битие.

На този фон два пъти по-противни, гнусни, нелепи и лепкави звучаха всички вопли и клетви срещу церемонията по посрещането и изобщо срещу самата спогодба с Гърция за връщането на тленните останки на Самуил. Това е някаква особена патология на съвременния български дух – точно онези, които крещят с раздрано гърло, че са мотор на модернизацията на нашето общество, се оказват най-големите безродници, най-нихилистичните орки за които историята не е просто не е ценност, тя е котва, която ги дави, защото те не понасят факта, че са българи и презират абсолютно всички за които това е ценност и ориентир.

За мен най-потресаващо се оказа най-титулуваният писател, най-най на родината Георги Господинов, който ехидно изсъска в социалната мрежа, че цял ден по телевизията щели да дават „Времеубежище“. Това, разбира се, освен всичко друго е и патологичен нарцисизъм, защото Величието не може да не се самопохвали, както не може да не пуска скучни цитати от своите книги в социалните мрежи  (вероятно, защото никой не друг не прави, просто да цитираш Г. Господинов е форма на мазохизъм към която 99 процента от населението не би посегнало). Връщането на Самуил не е никакво времеубежище, както и не се превърна в ритуал по утвърждаване на властта както съскаха тролове и интелектуалци. Поставянето на тленните останки на царя-воин и страдалец в църквата „Света София“ не е опит за политическа употреба на историята, а установяването на нови параметри на историческата памет. Точно от това се боят литературните „светила“ и административно назначените гении. Народ с памет моментално би презрял интелектуалните самозадоволявания на Господинов и на неговите себеподобни. Историята не е убежище, тя е автентичната територия на един дух, който не може да бъде сломен. Съдбата на Самуил го доказва. След неговата смърт България попада изцяло под византийска власт за 167 години, но дори век и половина не успяват да заличат онази българска искра, която се спотайва на дъното на всеки политически мрак или безобразна епоха. И след това България бе продължена и точно в това е смисълът за спомена за Самуил. Той не е краят на една идея, а символ на нейната жизненост, ярък пример не за времеубежище, а за истинска вечност. Вечност, която ще остане напълно недостъпна за Господинов и сие. Напук на „Букърите“.

А след това се започна цяла мътна вълна от интелектуална пот и токсични слюнки. Някакъв псевдоисторик обяви, че не било ясно „кокалите на кого връщаме“, защото, видите ли, никой не бил правил ДНК на останките. И тази опорна точка литна като птича курешка из най-неприятните места в социалните мрежи. Все едно ДНК работи по този начин – веднага ти изплюва името на човека. ДНК-анализът не може и няма как да потвърди, че това е Самуил, защото никой не знае кои са неговите потомци, за да може генетичният анализ да го потвърди. Но има изключително огромен исторически консенсус, че точно това са останките на Самуил. Но дясната кръчмарска мисъл не признава авторитети и наука, тя най-добре знае всичко.

Тези, които не се заплетоха в противното ровичкане из останките на един велик мъртвец, решиха да леят сълзи за всичко онова, което България давала в замяна. Какви ценни артефакти сме били готови да дадем на гърците, защото византийците, видиш ли, все така търгували – изтръскват те за всичко. Никой не се опита да припомни, че това са предмети от фондовите хранилища на Историческия музей, тоест не са неща, които са били в експозицията. А и все пак говорим за връщането на тялото на един от най-великите български владетели. И някакви си интелектуалничещи сноби се опитват да ме убедят, че църковната утвар по някакъв начин е по-ценна от това. Всъщност може би именно заради подобни тъпотии преговорите с Гърция за връщането на Самуил са боксували от години. Защото България все гледа да не се мине, защото тъмната псевдоинтелектуална вълна все гледа да се заяде с миналото, с историята, с паметта и с всичко останало. И най-противното е, че го правят под маската някаква актуална социална претенция.

Начетох се на десетки мнения, че костите на Самуил не били важни, по-важни били цените, икономическото положение, детските градини, съдебната реформа. Само си представете колко трябва да е плоско мисленето на човек и колко много трябва да мрази родината си, за да е в състояние да произведе подобно мислене. Разбира се, че детските градини са важни, но защо трябва да ги противопоставяме на връщането на Самуил. Цените къртят зъбите и някой трябва да вземе мерки, но едното не отменя величието на завръщането на владетеля в града в който е роден, в църквата в която е бил кръстен. Човек трябва да е съставен изцяло от биоразградима пластмаса отвътре, за да не се трогне пред това сливане на съвременността и историята, което е толкова велико, че ще бъде запомнено за векове напред.

А тук умшлено оставям встрани болезнените реакции на Скопие, защото ударът срещу тях е не по-малко мощен. Решението на Гърция да предаде Самуил на нас е изключително силен знак за това, чия историческа претенция е значимата и коя е истинската родина на владетеля. Всички исторически фантазьори в Северна Македония бяха като попарени от споразумението между България и Гърция, защото още една кула от карти от тяхната измислица рухва в прахта. Няма „Самоил“ както го изписват в Скопие. Има Самуил, цар на българите, воинът, който се завърна у дома и намери вечен покой в църквата от своето детство. Точно заради това всички „добронамерени“ анализатори, които изразяваха загриженост от това, че ще развалим и без това лошите си отношения със Северна Македония могат просто да отидат да се гръмнат. 

Връщането на Самуил няма нищо общо дори и със Скопие, въпреки, че техните писъци са приятна добавка. 

Това е знак към българите. 

Че тяхната памет ще бъде уважена. 

Че те са моторът на историята и заслужават да знаят къде почиват владетелите им. 

Ето това се случи тези дни и само гледайте кои точно не могат да го преживеят. 

В такива мигове най-добре си личи кои са чуждите…