Миналата събота след 1000 години цар Самуил се завърна у дома си.
В живота на човек на пръстите на едната ръка се броят случаите в които той се чувства истинска част от историята, но това беше точно такова събитие.
Царят-воин и страдалец, онзи, който води 50 години война след война, за да опази България и я води срещу много по-могъщ противник, най-накрая получи посрещането на родна земя, което заслужаваше. На площада в центъра на София вероятно се бяха събрали близо 100 хиляди души. На мен поне ми се видяха толкова. И това не беше протест, не беше някаква политическа мелодрама, това беше душата на един народ, който отново споява своята история, свързва се с миналото, но не като телевизионна мелодрама или кръчмарски патриотизъм, а като осъзнаване на дългата линия от предтечи, които са ни позволили днес да бъдем тук. Събитието беше пищно и зрелищно, но точно така трябваше да бъде. Посрещането на тленните останки на Самуил, дипломатическа цел на България от близо 60 години насам, трябваше да бъде възможно най-тържество, не, само защото гръцкото решение строшава зъбите на северномакедонското историческо фентъзи, а защото страната ни трябваше отново да покаже дух и да се усети цяла. След години на токсично разделение, злостно противопоставяне, отвратителни интриги и вечни граждански войни в социалните мрежи, на площада в София застана различната България. Онази страна, която има памет, държавата на духа, държавата на историческата традиция, страната, която оцеля въпреки ураганите на времето, а в крайна сметка това са хората, които са запазили достойнство и гордост. Ето защо, въпреки всички опити за иронизация, събитието не беше кухо и бутафорно. Точно обратното – то беше като инжекция за съживяване, доказателство, че България не е в някаква дипломатическа и историческа черна дупка, а държава, която уважават и която може да се бори за своите значими национални цели. А каквото й да говорят хейтърите (те са като вируси, изпуснати от лабораторна колба), не може да има по-значима и смислена цел от това да върнеш тленните останки на един от владетелите, които се е отпечатал най-дълбоко в колективното несъзнавано на нацията. Величието и трагедията на Самуил, неговата слава и житейски кошмар, са дълбинно изживяване на всеки българин. Не напразно на площада в София не прозвуча патетично стихотворение в прослава на царят-воин. Прозвуча онова стихотворение на Далчев, в който той буквално изплаква, че е българин, защото е безсилен да забрави за ослепените бойци на Самуил. Това не е патриотизъм на размаханите юмруци. Това е патриотизмът на паметта, на онази нишка на духа и драмата, която е като прав път към дълбините на историята, а тази история никога не си е тръгвала от нашето битие.
На този фон два пъти по-противни, гнусни, нелепи и лепкави звучаха всички вопли и клетви срещу церемонията по посрещането и изобщо срещу самата спогодба с Гърция за връщането на тленните останки на Самуил. Това е някаква особена патология на съвременния български дух – точно онези, които крещят с раздрано гърло, че са мотор на модернизацията на нашето общество, се оказват най-големите безродници, най-нихилистичните орки за които историята не е просто не е ценност, тя е котва, която ги дави, защото те не понасят факта, че са българи и презират абсолютно всички за които това е ценност и ориентир.
За мен най-потресаващо се оказа най-титулуваният писател, най-най на родината Георги Господинов, който ехидно изсъска в социалната мрежа, че цял ден по телевизията щели да дават „Времеубежище“. Това, разбира се, освен всичко друго е и патологичен нарцисизъм, защото Величието не може да не се самопохвали, както не може да не пуска скучни цитати от своите книги в социалните мрежи (вероятно, защото никой не друг не прави, просто да цитираш Г. Господинов е форма на мазохизъм към която 99 процента от населението не би посегнало). Връщането на Самуил не е никакво времеубежище, както и не се превърна в ритуал по утвърждаване на властта както съскаха тролове и интелектуалци. Поставянето на тленните останки на царя-воин и страдалец в църквата „Света София“ не е опит за политическа употреба на историята, а установяването на нови параметри на историческата памет. Точно от това се боят литературните „светила“ и административно назначените гении. Народ с памет моментално би презрял интелектуалните самозадоволявания на Господинов и на неговите себеподобни. Историята не е убежище, тя е автентичната територия на един дух, който не може да бъде сломен. Съдбата на Самуил го доказва. След неговата смърт България попада изцяло под византийска власт за 167 години, но дори век и половина не успяват да заличат онази българска искра, която се спотайва на дъното на всеки политически мрак или безобразна епоха. И след това България бе продължена и точно в това е смисълът за спомена за Самуил. Той не е краят на една идея, а символ на нейната жизненост, ярък пример не за времеубежище, а за истинска вечност. Вечност, която ще остане напълно недостъпна за Господинов и сие. Напук на „Букърите“.
А след това се започна цяла мътна вълна от интелектуална пот и токсични слюнки. Някакъв псевдоисторик обяви, че не било ясно „кокалите на кого връщаме“, защото, видите ли, никой не бил правил ДНК на останките. И тази опорна точка литна като птича курешка из най-неприятните места в социалните мрежи. Все едно ДНК работи по този начин – веднага ти изплюва името на човека. ДНК-анализът не може и няма как да потвърди, че това е Самуил, защото никой не знае кои са неговите потомци, за да може генетичният анализ да го потвърди. Но има изключително огромен исторически консенсус, че точно това са останките на Самуил. Но дясната кръчмарска мисъл не признава авторитети и наука, тя най-добре знае всичко.
Тези, които не се заплетоха в противното ровичкане из останките на един велик мъртвец, решиха да леят сълзи за всичко онова, което България давала в замяна. Какви ценни артефакти сме били готови да дадем на гърците, защото византийците, видиш ли, все така търгували – изтръскват те за всичко. Никой не се опита да припомни, че това са предмети от фондовите хранилища на Историческия музей, тоест не са неща, които са били в експозицията. А и все пак говорим за връщането на тялото на един от най-великите български владетели. И някакви си интелектуалничещи сноби се опитват да ме убедят, че църковната утвар по някакъв начин е по-ценна от това. Всъщност може би именно заради подобни тъпотии преговорите с Гърция за връщането на Самуил са боксували от години. Защото България все гледа да не се мине, защото тъмната псевдоинтелектуална вълна все гледа да се заяде с миналото, с историята, с паметта и с всичко останало. И най-противното е, че го правят под маската някаква актуална социална претенция.
Начетох се на десетки мнения, че костите на Самуил не били важни, по-важни били цените, икономическото положение, детските градини, съдебната реформа. Само си представете колко трябва да е плоско мисленето на човек и колко много трябва да мрази родината си, за да е в състояние да произведе подобно мислене. Разбира се, че детските градини са важни, но защо трябва да ги противопоставяме на връщането на Самуил. Цените къртят зъбите и някой трябва да вземе мерки, но едното не отменя величието на завръщането на владетеля в града в който е роден, в църквата в която е бил кръстен. Човек трябва да е съставен изцяло от биоразградима пластмаса отвътре, за да не се трогне пред това сливане на съвременността и историята, което е толкова велико, че ще бъде запомнено за векове напред.
А тук умшлено оставям встрани болезнените реакции на Скопие, защото ударът срещу тях е не по-малко мощен. Решението на Гърция да предаде Самуил на нас е изключително силен знак за това, чия историческа претенция е значимата и коя е истинската родина на владетеля. Всички исторически фантазьори в Северна Македония бяха като попарени от споразумението между България и Гърция, защото още една кула от карти от тяхната измислица рухва в прахта. Няма „Самоил“ както го изписват в Скопие. Има Самуил, цар на българите, воинът, който се завърна у дома и намери вечен покой в църквата от своето детство. Точно заради това всички „добронамерени“ анализатори, които изразяваха загриженост от това, че ще развалим и без това лошите си отношения със Северна Македония могат просто да отидат да се гръмнат.
Връщането на Самуил няма нищо общо дори и със Скопие, въпреки, че техните писъци са приятна добавка.
Това е знак към българите.
Че тяхната памет ще бъде уважена.
Че те са моторът на историята и заслужават да знаят къде почиват владетелите им.
Ето това се случи тези дни и само гледайте кои точно не могат да го преживеят.
В такива мигове най-добре си личи кои са чуждите…
No comments:
Post a Comment