Страданията на младия Митко

Сънувам сън онзи ден. Ама странен сън значи. Аз обичам да сънувам блондинки, а защо в този сън се появи Волен Сидеров дори на психоаналитика си няма да мога да обясня. В странния свят на моите халюцинации Сидеров говореше и от очите му капеха сълзи. Той се оплакваше как доведеният му син Димитър Стоянов е бил измъчван от полицаите. Как гадовете в униформи са тъпкали с гнусни кубинки лицето на милото му момче, как същите след това цинично са го пярвали зад ушите и са му викали: "Какъв евродепутат си ти, бе".
Не знам сигурно е от странния ми сън, но в един момент дори ми се стори, че вместо Сидеров слушам онова старо като света стихотворение "Антон" на самоубилия се поет Веселин Андреев. Ама го слушам в някакъв нов вариант:

Колко дена го били - по лице, по крака и по врат

но устата сгрешила и изкрещяла "Аз съм евродепутат!"

Свойта длъжност им казал, но седмица после ругал

а пък тялото в язви и язвите гнойни кървят

"Где са твойте другари?" - той виждал Волен любим

но нито дума не казал, а псувал и бил несломим

Те във раните люти сипвали сол като жар

скърцал зъби нечуто и как ли без СКАТ издържал?

"Не човек, а желязо!, изсъскало ченгето-социалист.

Тихо битият казал: "Не! Атакист!".

Всъщност в момента в който всичко зазвуча абсурдно, аз осъзнах най-лошото - всъщност изобщо не сънувам. Това се случва в реалността. Жалванията на Волен Сидеров са част от великата българска действителност, която нито един сън не може да задмине по абсурд и дивотия. Ама и младият Митко, така да се орезили. Никой не е очаквал от това момче да постигне политически върхове, но нахвърлянето върху български полицаи е престъпление. Дори да предположим за миг, че гадните ченгета като политически провокатори на "Позитано" 20 са решили да арестуват без нищо бълргарския евродепутат. Ами в цивилизования свят си има процедура. Арестуват те, звъниш на адвокат или в случая на любимия си доведен татко (той все пак те е направил евродепутат) и се излизаш от ареста по живо и здраво, а червените ченгета и копои на Станишев остават с пръст в устата.
Но "Атака" за пореден път показа нещо, което и нейните фенове ще разберат. Това не е народна, а елитарна партия. Светът на "Атака" е разделен на ръководство и всички останали. Когато е да спасяваме семейния принц, цялата парламентарна група се хвърля на амбразурите. Нека редовите фенове на "Атака" да си го спомнят следващия път, когато търкат пейките в някое РПУ и проклинат жестоката си съдба.

Еуфорично за Бузлуджа

Понякога ми е жал за хората, които никога през живота си не са вярвали в политическа идея, която надхвърля рамките на тяхната личност, дори рамките на техния живот. Защото такива хора никога няма да разберат каква е магията на събора на левицата на връх Бузлуджа. Там не се събират отчаяни хора, нито пък някакви странни птици, там се събират съмишленици, които всяка година препотвърждават своята увереност и своята надежда, че светът може да бъде различен и, че за това не трябва да се чака с години, а промяна да стане тук и сега.
Тази година празникът на Бузлуджа не направи изключение от преди. На върха се бяха събрали близо 60 хиляди души, които показаха, че не са се отчаяли, независимо от това, което се опитват да внушат медиите. Звучи малко патетично като фраза, но май точно така и трябва. Днес много хора се опитват да превърнат политиката в обикновен прагматизъм, в избор единствено между лошо и по-лошо, между зло и по-малкото зло. Хората, които се събират на Бузлуджа обаче са наясно с едно - политиката може и трябва да е въпрос на идеал. Всичко останало е временна заблуда. Без идеали, без идеи, рано или късно всеки е обречен на гибел. Ако ГЕРБ спечелят изборите, ще ни стоварят управление без друг идеал, освен безкрайният цинизъм на днешната десница, както генералската фигура без пагони, но с повторяем речник.
Празници като този на Бузлуджа имат и друг смисъл. Смисъл, който формациите-еднодневки никога няма да разберат. Това е празник, който хвърля мост между миналото и бъдещето. Защото хората събрали се на върха през 1891 години сигурно са изглеждали странни и абсурдни, но създадоха партия, която не само промени България, но оцелява вече над 117 години. Хората трябва да си дават сметка откъде идват, за да отидат там, където искат в бъдещето. Бузлуджа винаги е възможност да се ориентираш правилно, независимо колко е развихрено времето. Хубавото на един празник е, че той може да действа и отрезвяващо. Който е бил на Бузлуджа знае за какво говоря. Който не е бил - какво чакате още?

4 грешки на Георги Първанов

Днес кметът на Благоевград Костадин Паскалев от екрана на бТВ заяви, че според него има план на президента Георги Първанов за отстраняването на Станишев. Няма как тази новина да не предизвика интерес, въпреки че на българите тотално им е писнало от заговори и конспирации.

Моето мнение е:

Днес е 25 юли 2008 г. и на тази дата, с информацията, която разполагам, ще кажа, че аз не вярвам в идеята за заговор на Първанов срещу Станишев. Впредвид на темпото с което обаче се развиват скандалите в българската политика след един месец може да съм на друго мнение. Засега обаче приемам мнението на Паскалев за сведение, пък после вече ще видим вярно ли е...

Има обаче няколко неща, които трябва споделя за президентът Георги Първанов. Опасявам се, че виждаме две лица на държавния глава. Той изкара един блестящ първи мандат. Мандат, който ще остане в историята с това, че за първи път имахме президент, който разкри възможностите на тази институция. Вторият мандат на Първанов обаче леко ме разочарова. Това не разваля моето абсолютно уважение към него, но няма да съм честен, ако не споделя, че очаквах повече.

Първо - смятам, че Първанов не направи достатъчно да разгони кликата на интелектуалците, които паразитират на негов гръб, превърнали са се в духовни лакейчета и задръстват медиите с изявления за щяло и нещяло. Именно от такава като тях се появи налудничавата идея за бъдеща президентска партия, което като слух ерозира обществото от две години насам.

Второ - критиките на Първанов към партиите в един момент минаха границата, която просто не трябваше да минават. Партиите не са съвършени, но думите на президента бяха изтълкувани като глобална атака срещу политическата система, а това е последното нещо, което един държавен глава трябва да върши.

Трето - първото интервю на Първанов във вестник "Труд" - няколко пъти, дори и публично съм изказвал мнението си за него - непремерен тон, непремерено време, неподходящ обект за критики.

Четвърто - Първанов е велик политик, защото разбра един много простичък факт. Хората искат да виждат властта на тяхната улица. Тоест искат да видят политиците с очите си и да поговорят с тях. Първият му мандат беше уникален в това отношение. Имахме президент, който не спря да обикаля страната, срещаше се с хора, в неговото присъствиея те виждаха доброто лице на държавата. Сега обаче президентът предпочита да се изказва по тежки теми, не обикаля достатъчно и хората започнаха да се отчуждават от неговата институция. Това не бива да става. Когато си без достатъчно правомощия - трябва да си сред хората. Това е универсално политическо правило.

Аз донякъде съм склонен да разбера Първанов. Срещу него се натрупа доста негативизъм, който определено бе медийно режисиран, но това е единственият начин по който част от опозицията разбира правенето на политика. Президентът обаче не е свещена крава. Като лидер на БСП Първанов бе свикнал на доста критики, но не даваше повод да го обвиняват в заговори и конспирации.

Ако сега се окаже, че е тръгнал на кръстоносен поход срещу премиера, това ще е титанична грешка. Пак ще повторя с риск да издразня много хора - Сергей Станишев е най-добрият български премиер досега. Той е реформатор, който се бори срещу жестоко задръстено статукво, наследено от две некадърни управления. И все пак успява да осъществи някаква промяна. Тя може да е малка, да се усеща трудно, но един ден - убеден съм, всички ще оценят направеното от Станишев. Много се надявам президентът също да е от хората, които разбират, че Станишев е добрият избор за страната.

Полет в българския език

От известно време насам установих, че досега пред живота си аз съм слушал българския език, но не съм го разбирал. Преди няколко дни обаче са замислих за една фраза и осъзнах, че всъщност езикът понякога ни предлага странни главоблъсканици върху, които има много да се мисли.

Когато някой умре ние казваме - "той почина". За първи път си дадох сметка за тази фраза. Човекът почина. От какво си почива един човек в смъртта? От живота? От напрежението? От лекотата на това да си жив? Не съм наясно.
Но в езикът ни е въплатена тази идея - смъртта като почивка. Това е особен начин да възприемаме свършека. Не като болка, а като ваканция.

Откъде може да идва това разбиране, което граничи с философията. Дали езикът не го е запомнил от времената, когато наистина смъртта е изгреждала като добър изход от зловещото битие?

Петър Увалиев в една своя реч веднъж бе казал, че езикът помни неща за които ние не си даваме сметка. Той цитира куплет от стихотворение на Лилиев и заяви, че звуците в нея по някакъв начин напомнят на конницата на прабългарите. Ние нямаме памет за нея, но копитата на тази конница е оставила следите си в българския език.

Когато се замислих по този проблем, а никога досега не го бях правил, стигнах до извода, че ние рядко си даваме сметка за красивите възможности на българския език, който крие в себе си повече бездни от Хималаите. Ако сравним нашият език с океан, спокойно можем да кажем, че повечето българи прекарват своето време единствено на брега кротко плацикайки се на вълните, без да искат да навлязат в буйните дълбочини, където има въртопи, течения и цунамита.

За първи път видях, че българският има невероятни възможности в творчеството на един журналист. По ирония на съдбата той не е българин. Произходът му не е такъв. Става дума за Йосиф Хербст. Рядко обаче сме имали журналист с такъв усет за езика. Хербст пише с лекота, както с лекота превръща българският език във върховно иронично пътешествие. Завиждам му за тази лекота. Може би трябва да си чужденец, за да я постигнеш.

Но пак да се върна на почивката и смъртта. В езика ни има следи от миналото, които като сенки ще бъдат винаги с нас. Това не е мистика, а реалност. Възхитата ми от езика в момента не крие дори и грам патриотизъм. Това е възхитата ми от нещо, което притежавам по рождение, а досега никога не съм използвал както трябва.

После се замислих и за друго. Кой е истинският език? Този, които използваме докато говорим или този, който сътворяваме докато пишем. Разлика между двата има...

Предпочитам обаче да спра поне засега с разсъжденията си. Навън в държавата ври и кипи, чувам разни опозиционери да се пенят по радиото, говорят за катастрофи, олигархии и мафии, а аз разсъждавам за дълбочините на българския език. За няколко момента почти не се чувствах странно заради това. Абе - философията извисява. За малко.

Десните джуджета срещу президента

Пред президенството се разхождат някакви хора и ръкомахат. Единият от тях опиянен от насочените към него микрофони (нещо случващо се рядко напоследък) гръмко казва: "Поискаха оставката право в очите му!" и гледа така сякаш щото този на който е поискал оставката е митичен звяр безподобен, който бълва огън. Друг от странните хора - белокос и с втренчен поглед, също крещи пред президенството и изживява звездните мигове на живота си като се прави на герой от политически трилър. Сред крещящите на площада (това май е добро име за филм) има и разни други хора, които истерично искат да привлекат вниманието към себе си и заливат хората с приказки, не спират да говорят и са готови да говорят, докато има дори и един наивник желаещ да ги слуша...

Началото на исте(о)рията

Описаната картина не е сцена от артпиеса посветена на безмислието на живота. Тя реално се разигра в четвъртък пред президентството. Тогава представителите на опозицията напуснаха заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност при президента едва половин час след започването му. Пред медиите обясниха, че те искат оставката на Георги Първанов заради доклада на ОЛАФ, заради това, че Първанов имал тъмни спонсори и се заигравал с олигархията.
Преди да навлезем в детайли около тези думи на опозицията и най-вече около хората, които ги изрекоха, нека само да припомним, че с напускането на КСНС десницата навлезе в неразрешимо идеологическо противоречие. Само преди два или три месеца седесарите бяха стартирали своя собствена инициатива за отстраняване на държавния глава, защото - насладете се на иронията - той отказал да свика заседание на КСНС. Преди два дни представителите на тази партия ясно показаха, че изобщо никога не им е пукало за заседания при президента по национална сигурност, а всичко е било част от истеричният им начин по който могат да разбират и да правят политиката.

Панаир на суетата

Най-неясното в цялата истерия е как опозицията стигна до извода, че президентът Първанов е извършил "държавна измяна". На всички ни е ясно, че на света няма по-разтегливо понятие от юридическия език, но мисловните пируети на опозицията са достойни, дори и могат да затъмнят логическите връзки на пациентите от китната болница в Карлуково.
Да не говорим, че краткият опис на опозиционните водачи, които се обявиха за оставката на президента, ще ни разкрие потресаваща картина. Волен Сидеров (човек, който накара бодигарда си да извади и насочи пистолет на старец), Борислав Ралчев (политик без идентичност, изгубил броя на партиите в които е бил), Николай Свинаров (политик, който трябва да дава доста обяснения за своето минало на управленец), Иван Костов (провален премиер и политически мъник), Йордан Бакалов (виден политически конспиратор) - ето част от панаира на суетата, който се разля пред медиите в егоцентричен опит да спечели внимание. Нито един от тези хора не може да е мерило за морал, но същевременно те не спират да говорят. Всъщност представителите на този панаир искат да крещат. Те имат нужда да викат, защото иначе някой ще си спомни за тяхното минало.
На всички ни е ясно, че Първанов е трън в очите на опозицията, защото разруши прекрасната им представа за света от 90-те години на миналия век. Заради това сега търсят всякакви начини да го очернят. Ако им мине номерът. "Първанов няма морал", бе най-често повтаряният рефрен от опозиционните представители. И най-противното в това изречение е, че очевидно тези, които имат наглостта го да изрекат се самопредставят като политически ангели, незамърсени и неопетнени. Романът "Панаир на суетата" от Уилям Текери е известен като романът без нито един положителен герой. Така и българската опозиция днес е уникално въплащение на разрушителното в българския характер. Те не искат институции, те искат руини. Искат нестабилност. Няма да са спокойни докато не потопят държавата под водата. Нека не звучи пресилено. Десницата през годините отново и отново е доказвало само едно - никога не е давала пет пари за България.

Политическите мъници

Нека да подходим и чисто прагматично към темата. Това е наложително в обстановка в която всяко изречение е предназначено да звучи като неистов писък. Нека да видим каква е политическата тежест на партиите и шумните им представители, които толкова много искат Първанов да си отиде, защото очевидно не могат да си представят никакъв друг начин да го победят. Ако сумираме общите гласове на СДС, "Атака", ДСБ и БНС на изборите през 2005 г. ще получим малко над един милион избиратели или по точно - 1 001 227. Българска народна демокрация не слагаме в сметките си, защото тази партия не съществуваше по никакъв начин на онези избори, а имаме основателни съмнения дали изобщо ще просъществува и занапред.
Георги Първанов бе преизбран за втори мандат (първият президент в историята постигнал това) с гласовете на 2 050 488 души. Разликата е размазваща, при това за Първанов хората гласуваха като личност. За какво говорим тогава? Какъв е големият извод? Очевидно сблъсъкът е между политическите джуджета и българският президент. Партийките, които едвам се забелязват сигурно могат да бъдат и още по-шумни, това обаче не отменя факта, че те не могат да стъпят и на малкия пръст на Първанов. И това не е похвала за президента, това е констатация.

Самоубийство и зрелища

Да приемем, че имаме един идеален за импийчмънт парламент, който веднага би събрал две трети от своите гласове, за да предаде казусът с президента на Конституционният съд. Решението за отстраняваме на Първанов трябва да бъде взето именно от КС. Дори и съдия с юридически похотлива мисъл обаче няма как да не забележи, че ситуацията (при това само, ако приемем, че обвиненията са верни) по никакъв начин не отговаря на изискванията на конституцията за отстраняване. Значи опозицията в момента действа според старата и много изпитана мъдрост - "цялата пара в свирката".
Или пък има по-екзотичен вариант. Опозицията вкупом се е подала на несъзнателното усещане, че краят й наближава. Нали казват, че преди да се оттегли в небитието, животът на човек минавал пред очите ми. Може би точно това сръхусещане, че краят наближава стана причината опозицията да си припомни и да се опита да се завърне към любимите си хулигански хватки от началото на прехода - напускане на парламента, разпъване на палатки пред него. Естествено всичко това си остана на фаза "красиви мечти за безоблачното минало". Според мен искането за импийчмънт, особено като видим, че е на практика неосъществимо, е признак за тоталния фалит на десницата.

Вместо обобщение

Георги Първанов със сигурност е допускал грешки в своя политически живот. Но заслугите му към България сравнени с тези на политическите джуджета, които днес му искат оставката са все едно да сравняваш заснежените алпийски върхове с хълмчетата край София. Просто не върви по никакъв начин.
Смятам, че президентът Георги Първанов не се нуждае от защита, защото най-добрата му защита са неговите действия. Все пак той не се е опитал да вдигне политически чадър над никой и не е скрил нито един факт. Конспиративните фантазии на десницата може би звучат красиво в ушите им, но се отличават с пълно пренебрежение към реалността. И това в крайна сметка ще им коства прекалено много. Много повече отколкото могат да си представят в момента.
Чудно ми е как средностатистическият десен депутат си представя идеалната за него България. Вероятно премиер, президент и шеф на КС едновременно е Иван Костов, който никога не си говори с никой, за да не омърси царствената си особа. Или пък каква ли страна си мечтае Волен Сидеров? Всъщност - това последното не искам да го зна. Светът е тежко място и без да сме наясно с фантазиите на Волен Сидеров.
Всяка атака срещу президентът Георги Първанов при това за абсолютно недоказани обвинения ще се върне срещу тези, които я правят. Ако президентът реши да издаде книга на всички обвинения срещу него пред кариерата му на политик сигурно ще се получи нещо като суперразширено издание на "Война и мир". Искам да кажа, че Първанов вероятно не се е притеснил много от критиките и явните интриги срещу него. Те не са новост в десния репертоар.

За държавата е обидно, че за 18 години нищо ново не е научено.

Яйцата на Бойко (Събуждането на София)

Никога не съм подозирал, че в едно най-обикновено яйце може да има политическо послание. От вчера обаче живея в различен свят, защото видях как едно яйце става форма на протест срещу кмета на София. Имам предвид яйцето, което жители на "Красно село" метнаха срещу Бойко Борисов, за да му покажат, че вече нямат никакво доверие в него. Нека да помислим заедно - щом се е стигнало до мятането на подръчни материали срещу столичния градоначалник, това като минимум показва две неща. Първо, на хората вече им писва от 100 процента приказки и нула процента действие, с което тази столична администрация вече трайно се е записала в политическите анали. И второ, в тоталния медиен образ на супер ченгето-кмет започват да се появяват пукнатини.

Бойко Борисов беше от галениците на съдбата. Преживя толкова години в щастлива медийна безпаметност, където неговите думи успешно заместваха радикалната липса на успехи в която и да е сфера на управлението. Разпилените безгрижно думи обаче са като чек с наложен платеж - когато не можеш да покриеш с действия красивите обещания, не си нищо повече от политически мошеник. Не казвам, че Бойко Борисов е такъв. Ако обаче продължи в този лъчезарен стил, скоро наистина ще му викаме софийския Остап Бендер.Хората от "Красно село" са първите, които разбраха, че в сегашното управление на столицата има нещо много нередно, нещо мрачно и фалшиво като мускулите на напомпан със стероиди културист. И заради това полетяха яйцата.

Може би столичният кмет трябва да свикне с такова поведение срещу него. Скоро той ще навлезе в четвъртата си година като управник. Психолозите отдавна казват, че четвъртата година във всеки брак е много кризисна. Тогава стават големите разводи. Те обикновено започват с хвърлянето на чинии. В политиката разводите започват с хвърляне на яйца и викове "У-у-уу". Нека кметът да си говори колкото иска за правителството. Обаче първо да види собствения си двор. Там го чакат гневните хора.

И имат яйца в ръцете.

Саддам Хюсеин

Обикновено човек се чувства неудобно на територията на собственото си минало. Добре де, за другите може и да не е така, но при мен е правило. Защо е така? Вероятно, защото не се чувствам променен по никакъв начин. Имам предвид, че каквито мисли ме вълнуваха на 16 години, продлъжават да ме вълнуват и досега, а това почти сигурно показва, че няма шанс на чисто мисловно ниво да напусна тийнейджърството.
Точно заради това смятам, че човек дължи три неща на вселената:

1. Да се постарае да бъде честен поне пред себе си.

2. Да намери начин да пребивава предимно в щастие.
 
3. Да не задръства света излишно с поезия.

Старал съм се доколкото мога да се придържам към този почтен начин да се наслаждавам на усещането за живот. Но понякога дори и аз очевидно съм се поддавал на тръпката да пиша поезия. Не бих задръствал пространството с нея, но по някакъв неописуем компютърен начин при мен вчера попадна едно стихотворение, което съм успял да напиша през 2004 г. Никога нямаше да го пусна в който и да е свой блог, ако в него имаше фрази като "блестящата луна в романтичния дъжд" или пък "кървяващата болка на несподелената любов", а опази боже нещо от типа: "сияяен вятър и изстрадалата ми душа". Обаче установих, че съм написал стихотворение за Саддам Хюсеин. Представя си нямам какво е било това мое състояние на духа и дали някога ще мога да го повторя отново, но реших да пусна стихотворението си тук, за да видя как звучи то - четири години по-късно. В политически аспект оттога насам се случиха трагични неща с физическото присъствие на бившия иракски диктатор. Янките успяха да го обесят, но като във филм на ужасите, страната, която им остави той още дълги години ще бъде тяхната гнойна рана, която няма да зарасне... Но ето и самото стихотворение:

САДДАМ ХЮСЕИН

Ако не беше късно щях да викам
и да се видя по проклетата телевизия -
в бункерите сутрин е тихо
просто няма начин да не усетиш съня който те дебне
като камера да улови момента
когато политам над шибаната пустиня

аз съм паметник и в това си качество
май нямам право на последни изявления...

имат право само проклетите янки
да се взират в ДНК-то ми като във библия
без да могат даже нищичко да разберат

защо направих всичко -
просто трябваше!
както казах аз съм паметник приживе
а ние не обясняваме твърде много нещата...

зад мен остана една прекрасна пустиня
и останаха изгреви
такива изгреви магични
които те прострелват във сърцето
че рано сутрин заръмжават камиони
и се блъскат в първата попаднала стена...

будиш се щастлив от този сън

Мрачният заговор срещу българската опозиция

Четирима души са присъствали на среща за заговор срещу опозицията и това не беше толкова отдавна. Това заяви на пресконференция председателят на ПГ на ОДС Йордан Бакалов. На въпрос кои са четиримата присъстващи, Бакалов отговори, че това ще стане ясно "като му дойде времето". "Нищо повече не мога да добавя. Потвърдих тази информация, за да знаят тези, които са направили срещата, че ние знаем", каза още Бакалов. Той отбеляза, че в отговор на въпрос дали е имало такава среща, премиерът е намесил ДАНС, като е казал, че идеята за създаване на агенцията е негова. Бакалов коментира, че никой преди това не е намесвал ДАНС, което означава, че Сергей Станишев косвено е признал, че такава среща се е състояла.



Специално за всички редфенове, вашият репортер пръв и единствен се домогна до подробности от срещата срещу опозицията и сега ще представи кървавите и ужасяващи подробности пред вас.
Срещата се е провела в тайна подземна кръчма в неназован град, но управляван от червен кмет.

- Какво ще ги правим тези опозиционери? - открил с демоничен въпрос срещата премиерът Сергей Станишев и погледнал с мрачна ярост към масата където имало вестник със заглавие: "На следващите избори СДС взима 3,2 %"
- 3,2 % - невъзможно е да имат толкова добър резултат! - отчаяно изкряскал Ахмед Доган и философски се почесал по брадата. - Вай, вай, ако вземат толкова как ще си спасим властта - продължил да говори той като неусетно изпадал почти в политическа истерия.
Председателят на Държавната агенция "Национално сигурност" Петко Сертов не взимал участие в разговора, само с отработени движения сглобявал и разгробявал автоматичният си пистолет и гледал заканително снимката на синия лидер Пламен Юруков.
Четвъртият участник в срещата - и СДС най-много ги е страх от него - е мистериозната фигура на политическият изверг и чудовище фолкпевецът Азис. Анализатори от "Раковски" 134 отдавна имат съмнения, че Азис е тъмна провокация на ДС и, че текстовете на неговите песни всъщност са зле прикрити позивни към всички заговорници срещу опозицията.
- Казвайте какво конкретно ще предприемем? - не скрил нетърпеливия се характер фолкиконата и се изкискал като във филм на ужасите.
- Предлагам да отвлечем Бойко Борисов и да му присадим коса! - тупнал с юмрук по масата Станишев, съвсем близо до вестника в който друго заглавие гласяло - "Бойко Борисов - любимец на софийските фризьорки".
Дори Доган обаче бил стъписан от мрачното въображение на Станишев и потреперил така все едно е научил, че Алтен Алиева иска да го напусне.
- Не може ли просто да снимаме Иван Костов и Йордан Соколов в неприлична поза и да пуснем снимките в "Шок"?
Тук бил редът на Петко Сертов да се намеси, но той продължавал да гледна злобна снимката на Пламен Юруков и все по-бързо да сглобява автоматичното си оръжие.
- Как си ма, парцал? - започнал разговор по мобилния си телефон Азис и съвсем изгубил интерес към срещата насочена демонично срещу опозицията. Само за малко прекъснал разговора си когато видял, че маникюрът на нокътя на кутрето му на дясната ръка се е напукал, което сериозно го разтревожило.
Тогава Станишев и Доган видели, че заговорите не вървят наникъде и предпочели да сменят темата. Заговорили за Алтен Алиева. Никой от тях не изгубил интерес точно към този разговор.

Другото лице на ГЕРБ

Коментарът понякога е излишен.

Когато литературата се сбъдва

Има нещо много поразително в магическата същност на страната в която живеем. Това не е опит за самоцелна ирония. В България, дали е от солта на балканските ветрове или пък от неистовите лъчи на слънцето, което достига до нас, а може би от йодираните вълни на Черно море, чието ехо се носи по цялата територия, наяве се случват неща за които други страни само сънуват или пък гледат на кино.
Трагичният и разтърсващ случай с отвличането на Ангел Бончев, а по-късно и с отвличането на жена му е доказателство за това. Докато слушах новините и версиите за разигралата се драма не можех да повярвам на чутото. Сюжетът на кървавата история прилича едно към едно с някой роман. С този извод съвсем не искам да се шегувам или да иронизирам случилото се. Факт е обаче, че такава навързана ситуация - отвличане, рязане на пръсти, срещи за откуп, полицейско преследване, отвличане на съпругата, звучи направо нереално, защото по никакъв начин не би трябвало да се вмести в представите на един нормален човек за света.
Навремето в своя гениален роман "Generation П" руският писател Виктор Пелевин даде глас на своето огромно съмнение, че не изкуството имитира живота, а по-скоро животът изкуството. Вече започвам да го разбирам. България е страна в която литературата се сбъдва по най-гръмогласен и кървав начин. Именно тук преоблечени като попове бандите извършиха касапница в столично заведение, повтаряйки едно към едно киновъображението на режисьора Гай Ричи въплатено във филма му "Гепи". Именно в България - този наяве литературен рай - бесните злодеи изпълзяха от книгите и се самопровъзгласиха за елит. Сега си обяснявам защо у нас литературата не върви. Тя просто се е преплела в живота по най-кошмарен начин. Литературата е станала наша сянка, защото страната ни мощно нахлу в зоната на своята абсолютна нереалност. Ако затворим очи, сигурно ще се пренесем между страниците на някой роман и повече няма да можем да излезем оттам. Един мой приятел понякога се терзае от мисълт, че прилича на анимационен герой. Въпреки този факт обаче е намерил начин да извлича полза от своето съмнение, а не да го превръща в източник на постоянен драматизъм. "Сега вече знам, че не мога да умра, защото, аз съм само един анимационен герой", сподели един път този мой познат, въпреки, че сега не съм сигурен дали вече не се е отрекъл от думите си. Както й да е - в изречението му обаче има мъдрост. Това е абсолютната мъдрост на невзъмжното съществуване, а България е страната-пророк на това разбиране! А може и да не е. Всъщност - пука ли му на някой...

Много може да се разсъждава по тази тема. Но нека в заключение да направим един конкретен извод. Литературата въпреки, че понякога обича да лети в облаците си има свои канони, които съвсем рядко нарушава. След като всички прочетохме историята на Ангел Бончев и вероятно провалената акция по залавянето на похитителите му, единият закон просто се набива в очите. Във всеки филм или книга след такава издънка винаги има полицейски шеф, който тъжно въздъхва: "Очевидно в управлението ни има "къртица!!!".

Няма да давам акъл на МВР, но има за какво да се замислят.

Пътуване из земите на ДПС

1. Кърджали

Средностатистическия зрител на тв-кошмара наричащ се "СКАТ" има особено усещане за Кърджали. Предаване след предаване там обясняват, че този красив български град, тази перла в Родопите вече е турцизирана, българите са подложени на гонения, геноцид и други, ДПС прави какво си иска, местните партийни гаулайтери изнасилват млади българки направо на площада, кметът толерира само турските фирми, а никой българин не смее дори да си покаже носа след 20.30 часа да не бъде заметен от пияните дружини на ДПС.

Въоръжен с тези познания, никак не ми бе лесно да стъпя в Кърджали. Очаквах още като сляза от колата, партийна ядка на ДПС, облечена с фесове и въоръжена с ятагани, да пролее невинната ми християнска кръв по асфалта на гладката улица. По някакъв странен начин очаквах всички туркини да се с фереджета, гледани гадно и проклето от техните съпрузи.

Добре де, признавам си, не съм очаквал това. Щях да го правя, ако бях зрител на СКАТ. Смятам обаче, че дори и зрителят на СКАТ в един момент щеше да загрее, че има нещо много нередно, много тъпо в пробутваната му картина за Кърджали. Кърджали се оказа един неземен (поднебесен) град, който е прелестно красив, а жените там са... ах, думите не достигат на поета да изкаже душата си от възторг.

Постепенно красивата истина се сблъсква с уродливото лице на нахалната националистическа лъжа. Кърджали е вълшебно място, сигурно заради ветровете, които си играят в него. И хората са по-различни. Очаквах да видя угнетени роби, а видях щастливи и усмихнати мъже и жени. Навлизането в Кърджали е като откровение за човека, който не го е познавал преди. В историческия музей - интересна сграда, продават малки керамични канички. Поверието е, че те служат за събиране на сълзи. Очевидно вършат работа, защото Кърджали не е град за плачене, а за смях и щастие. Това е единственото и най-доброто рекламно изречение, което мога да кажа за някой град.

После в един ресторант на пух и прах отиде и идеята за консервативния характер на местните. Един от тях влезе в ресторанта с две жени - млада и по-възрастна, в интерес на историческата истина - по-възрастната беше по-хубава. Не знам какви му бяха. При всички случаи по-младата не му беше дъщеря. Цялата вечер този щастлив човек прекара на масата докато гледаше как двете жени танцуват. Те танцуваха прекрасно. Всъщност в ресторанта танцуваха само жени. Авторът на тези редове не успя да стане да танцува, защото бе опиянен от радостите житейски, но тогава разбра класическата историческа истина, която е спасила не едно и две общества по света. Само щастливите хора трябва да пишат историята. Както и - никога не вярвайте на това, което ви говорят ксенофобите. Както винаги - те нищо, ама нищо не са разбрали.


2. Младежкият ДПС елит

Българската фобия към ДПС е свързана по особен начин и с карикатурните представи, които имаме за турците у нас. Нищо не може да бъде по-далече от истината. ДПС сигурно могат да бъдат обвинени в много неща по земята. За едно нещо обаче аз лично шапка им свалям. Те са единствената партия, която е разбрала една простичко като целия свят правило - бъдещето е в младите. Цялата партия и целенасочено лидерът Ахмед Доган инвестират в младото поколение. Докато с типичната жълтопавирана снобщина едно поколение националисти, представя българските турци като изостанали, неграмотни и стресирани хора, всъщност ДПС се грижи нейните младежи да не са такива. Бях на един семинар в Македония с лидерът на младежкото ДПС Корман Исмаилов. Той е един доволен лидер - защото неговите кадри получават възможност за развитие, ходят на обучение в чужбина, знаят да пишат европейски проекти. Заради това когато ми кажат, че България се турцизира, аз дори не мога да видя нищо страшно във факта. Нека тези, които пищят да видят пътищата в Кърджалийско. Ако това е турцизация, трябва да си избродираме дори думата на герба.
Опознаването на ДПС е особен вид пътешествие, което май всеки не може да направи.


3. Ахмед Доган

Доган наистина е като отделно пътешествие. Чуйте една мисъл - "Политиците са длъжни да подобряват живота на избирателите, като е необходимо взаимно доверие. Доверието е преддверие на вярата." Това е казано от Ахмед Доган. Иска ми се българските политици по-често да говорят така.
Доган е политик, може би един от малкото, който няма как да се срамува от своята биография. Десните лидери, които го изкараха "проклятие за България" всъщност не могат да му стъпят на малкия пръст. Когато те са сънували партийна кариера в удобните си легла, той е лежал в затвора като един от малкото съвсем реални дисиденти срещу режима. Смятам, че трудно можем да разберем Доган, ако не минем през този факт. Той е политик с корени, а не преходно явление от пейзажа. Това за пейзажа ме наведе и на друга мисъл - във филма "Ронин" един от главните герои споделя следната мисъл - "Хората биват три вида - част от проблема, част от разрешението и част от пейзажа". Знам, че сега ще вдигна много пушилка - но историята на Доган е историята на човек, който винаги е бил част от решението. Единственото на което се надявам е, че той ще намери сили да се оттегли преди да се превърне в проблем. Направи ли го навреме - партията му ще има бъдеще. Ако се забави - вече ще стане интересно...

Красивият гол на Аллах

Семих Шентюрк е името на турският футболист, който стана герой в своята страна след като вкара размазващ гол срещу Хърватия в 121 минута от футболната среща между двете страни. По този начин Шентюрк изразви резултата, даде възможност на отбора си да отиде до изпълнение на дузпи, където хърватите - очевидно пречупени морално, въпреки, че са суперфутболисти, изтърваха три от дузпите си и Турция отиде на полуфинал.
След срещата Шентюрк даде едно изявление, което много ми хареса. Той не се опита да се прави на интелектуалец или нещо друго. Футболистът каза само - "Голът ми бе истинско чудо. Получих топката и стрелях със силата, която Алах ми даде. Сега вече мечтаем за нещо още по-голямо".
Всъщност това е истинската квинтесенция на футбола - да дадеш всичко от себе си, защото тогава дори и да загубиш ще знаеш, че другият отбор просто е бил по-добър. Турците дадоха всичко от себе си и победиха, всъщност не изключвам и небесните им сили също да са дали рамо. Нима навремето Марадона не заяви, че Божията ръка е вкарала гол на Англия, въпреки, че по-късно записите ясно показаха, че тази Божия ръка има твърде аржентинска форма.

Мисълта ми обаче е за друго. Гледах този мач съвсем откъслечно в едно заведение, където пиехме бира с приятели. И бях за Турция. С което се оказах опозиция на почти цялото заведение. Когато труците изравниха почти извиках и какво видях в отговор - хора, които ме гледаха като национален предател. Пълна простотия. После на шега казвах на приятелите си, че сигурно отвън ще ни чака националистическа хайка, за да ни покаже с кубинки и юмруци силата на българщината.

Това не е изолирано явление. Във форумите за тази среща се е изписало толкова много. Ужасих се като видях какво количество мрак се съдържа в българските души. Половината коментари, че и повече са в стил - тези рязаните, тези гадни турци, а пък другите определения дори не искам да споменавам тук. На какво се дължи тази злоба? Аз нямам обяснения.
На мен турците не са ми направили нищо лошо. Дори напротив. Този гаден расизъм няма никакво място във футбола. Той няма място и в обществото. Ако някой иска да влачи на гърба си странна злоба за неща отпреди век - нека да го прави в друга страна...

Забележете Шентюрк каза - "Сега вече мечтаем за нещо още по-голямо". Нашият проблем на Балканите винаги е бил, че мечтите ни не са големи. А те не са големи, защото винаги сме били затворени в адските кръгове на собствените си фобии и национализъм, който по-нашите ширини винаги и параноичен и ксенофобски. Понякога когато не можем да мечтаем да големите неща сами трябва да си опираме на нашите съседи. Чрез турският футбол днес аз изживявям успех, защото в психиката им като отбор виждам най-добрите черти на хората от Балканите. Тази моя мечта няма да бъде пречупена, дори и още в следващата си срещу турците да загубят. Защото, ако не можеш да мечтаеш за неща по-големи от самият теб, по-големи дори от собствената ти държава, значи животът ти е скучен.

И най-накрая - дано по-често Аллах да дава сила за такива голове като този на Шентюрк. Аз съм безбожник, но това не ми пречи да оценявам миговете в които сякаш небесната сила наистина идва на земята. Такива мигове са ценни, защото ми дават усещането, че целият свят може да стане едно много по-добро място - място, където мечтите ти могат да бъдат големи, колкото си пожелаеш самият ти. Независимо от злобата и расизма. Всъщност напук на тях.

Митологията ГЕРБ

Понякога в древните митологии можем да открием стряскащо съвременни наблюдения. В митовете на древните гърци, а и не само там, винаги ме е удивлявало, колко лесно е всъщност падението на богове. Те властват епохи, но когато дойде часът им се сриват и никой повече не чува за тях, а ги споменават между другото.
Това е универсален извод, който е добре партия ГЕРБ да си припомня понякога. Защото паденията се случват изненадващо. Както стана в Казанлък. Седмици преди вота в града социологическите проучвания трайно даваха на ГЕРБ лидерското място. Резултатът - партията остана трета. Това определено е болезнено за надъханите със самочувствие и арогантност гербаджийски кадри, които вече сънуват великите ловни полета на властта и се изживяват като държавници от европейска величина.
Казанлък всъщност е добър подарък за ГЕРБ. Защото срива цялата митология изградена като Китайска стена около тази партия. В процесът на възникването на една мощна сила винаги има нещо магическо като сътворяването на странна енергия. В случая с партията на Бойко Борисов се оказа, че има и нещо комично - като опитите на древните алхимици да създадат малко подобие на човек наречено хомункулус. Всъщност оказа се, че ГЕРБ все още е партия-хомункулус, която твърде много си и повярвала. И заради това в Казанлък се срина - не толкова като гласове, колкото като медиен образ на супергерой. Пред очите ни лъсна очевидната истина - виждаме обикновена партия, която, ако иска да стане голяма трябва да се научи да губи и то с много. Това е изпитаната още от митологичните времена истина.
ГЕРБ по блестящ начин символизира днес капаните на българската психика, защото партията се превърна в техен изразител. Формацията на Бойко Борисов се крепи върху спотаеното желание на българските избиратели най-после чаканото чудо да дойде. Тази вяра е сравнима с вярата в еднорозите - изразена звучи толкова красиво, но на практика е обречена винаги да се провали. В този смисъл обаче ГЕРБ са неизчислими и нетрайни като сапунен мехур размятан в торнадо от Средния запад. Може да станат много големи. Най-вероятно е обаче трагично да се пукнат. И докато десните икономистчета от ГЕРБ, тези с белите якички и корпоративно еднаквите речници, се надпреварваха да ни замъгляват с дясната си патетика, българите от Казанлък им показаха къде им е мястото. Ето такива мигове в митологията няма. Миговете в които хората се много по-важни от самоназначилите се богове.

Как се чувствах като център на Вселената?

Онзи ден за първи път си дадох сметка, че развивам мегаломания. При мен тя не дойде с мисълта, че съм Наполеон Бонапарт, а с доста екстремното усещане, че ако спра да мисля за вселената тя ще изчезне с мен. Древните философи май наричаха това солипсизъм.
Както си стоях на спирката изведнъж разбрах, че всички гледат към мен. Неприятно усещане. В началото се зачудих защо. Започнах да се питам дали мр3-плейрът ми не вдига много шум с метъла, който се носеше на вълни от него. Но не беше това. Metallica пееха "Saint Anger round my neck, he never gets respect..." пък всички се взираха в моя милост. Тогава разбрах, че проблемът е в самия мен. Просто без да се усетя бях започнал да припявам на песните. Това вероятно е признак на връхлитаща лудост - да си пееш без да си даваш сметка за това, но пък от друга страна красотата на свободата е, че не си длъжен да обясняваш.
След няколкото неприятни секунди в които хора от цялата спирка - сред тях най-добре си спомням злобният поглед на някаква леличка, която сигурен съм - само заради това, че си припявах без да си дават сметка за този факт, би ме разстреляла, ако имаше възможност, та след няколкото неприятни мига, всъщност вниманието насочено към мен ме изкефи.
После всеки от осъдителните погледи си намери по-добра работа за вършене, а аз потънах в размисъл за собствената си персона. Тогава се убедих, че по някакъв начин светът в който живея се върти около мен. Подозрението за това се е загнездило в мен отдавна, особено след като прочетох един цитат от великия Виктор Пелевин. Пелевин казва: "Ако Бог има сила дори в размер на една трета от приписваната му обикновено, то целият този свят би бил сътворен единствено, за да изпита мен".

Всъщност след описаната случка се убедих в това. Като прокарате всички паралели и меридиани по света в техния център ще откриете Мен (пиша го с голяма буква, за да изразя факта на душевното си тържество). Когато осъзнах това направих следното. Издух мр3-плейъра си на макс. Направих го нарочно. Ако някой от сдуханите хора на спирката бе дошъл да ми направи забележка, щях да му кажа единствено, че ако не се махне вселената е в опасност, защото ще спра да мисля за нея.

В тролея усетих, че отново си припявам...

Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви

(едно кратко упражнение по стил)

Елиас Канети е велик писател. При това не само, защото е роден в Русе, а защото неговите романи (ако си търсите един роман за четене от него нека това да е "Заслепението" или пък автобиографичния "Факел в ухото") са нещо невероятно. Канети е от онази позабравена школа писатели, които бяха не само романисти, а истински философи. Наред с невероятните си романи Канети е един от най-големите изследователи на психологията на масите, а едноименното есе продължава да бъде толкова актуално, че чак малко плаши.
Освен философ Канети и е невероятен литератор, сега просто не ми се откъсва от сърцето да го нарека критик. Мога да разказвам с дни за най-хубавото есе на Канети - "Другият процес" -може би най-проницателното, най-доброто и талантливо нещо писано някога за Франц Кафка. Тук обаче ще наблегна на една често оставаща встрани книга на Нобеловия лауреат - в нея (мисля, че точното й заглавие беше "20 образа") Канети си прави следният експеримент - описва 20 различни образа носещи имена като "Слепия", "Лунната братовчедка", "Сънуващия" и т.н.
Невероятен коктейл от талант и поезия. Аз ще се опитам да подражавам на Канети за малко. Но нямам фантазия да опиша много образи. Фантазията ми стига да се фиксирам върху едно кратко разказче, всъщност описание на определен тип човек, което ще кръстя на нов ред:

"Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви"

Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви не може да спи нощем. Вселената идва да го притеснява. Тя влита през прозорците, сигурно го вълнува, вероятно го пленява, възможно е да го изстрелва в други пространства, но чувството е прекалено обемно.
Точно тогава блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви започва да се съмнява в думите. Те му се виждат като призраци на сиви коне - почти неразличими в тъмната тъкан на небето, където блестят прекалено големи звезди. И пак точно в този момент думите започват да му изглеждат като конспирация срещу самия него. Има чувството, че те нарочно му се изплъзват и заради това той не може да опише собствената си представа за вселената.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви не плаче. Той иска да крещи. Големите букви са синтактичния еквивалент на истеричния крясък. Те разбиват подредената схема на изреченията. ГОЛЕМИТЕ букви му помагат да изглежда поне наполовина толкова голям, колкото му се иска.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви никога не се съмнява в себе си. Няма причини да го прави. Той иска да издига монументи на егото си и на собствената си деконструктивна природа. Сигурно максимално се кефи като види страница изписана от него - думите с ГОЛЕМИ букви се набиват в окото и го нараняват емоционално. Те са като метнат нож през листа и търсят начини да убиват.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви всъщност иска да си построи стена, която да го предпази от хаоса, който не разбира. Обаче в ГОЛЕМИТЕ букви е скрита и нелепа трагедия. Един ден всички текстове на нашия герой ще бъдат само от ГОЛЕМИ букви, защото експанзията им е неудържима. И тогава стените ще рухнат, а блогърът, който не разбира вселената и иска да крещи с буквите ще е в усмирителна риза и в стая без прозорци, където вселената няма да идва и да го тревожи...

БЪЛГАРИЯ КАТО В КРИМИНАЛЕН РОМАН

“Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси.”
Реймънд Чандлър

Четири или пет месеца не представляват абсолютно нищо, особено ако ги сравняваме с вечността или дори само с възрастта на Земята. В България обаче събитията от февруари насам бяха така наситени, случваха се с толкова ужасяваща скорост, че на практика оттогава все едно са минали няколко години. Разкритията за това какво точно се е случвало в МВР, какви са механизмите, по които работи министерството и най-важното – какви хора са минавали през него, белязаха 2008 г., а вероятно дълго време ще бъдат тема номер 1 сред обществото. На фона на този скандал назад останаха всички останали теми, идеите за промяна в социалната политика или поне останаха назад в медиите. Цялото внимание постоянно фокусира върху драмите, въртящи се за пореден път около новата порция ченгета и сътворените от тях мащабни интриги. Понякога, ако се замислим сериозно, можем да се объркаме дали в последните години сме живели в истинска държава, или някаква черна пародия на криминален роман.

Повечето от нас са израснали с идеята, че Министерството на вътрешните работи е основен стожер на държавността, разделителна линия в обществото, която ясно разграничава света на обикновените хора от света на тези, които са решили да престъпват закона. В този ред на мисли полицаите, особено най-висшите, трябва да са нещо като граничари по тази линия, които не допускат обществото да се разпадне под натиска на престъпността и мафията. Навремето бащите на криминалния жанр в литературата героизираха образа на ченгето – самотен човек в големия град, който се разхожда по дъждовни булеварди, но в крайна сметка принципен и досадно честен, когато нещата и бъркотиите станат големи. Реймънд Чандлър, Дашиел Хамет, Джеймс Хадли Чейс, Жорж Сименон, големи автори, описали не едно и две ченгета, които в крайна сметка обаче изпълняваха своето основно предназначение – да въздадат справедливост и да се надяват, че тази справедливост прави света дори и за миг малко по-добро място.

В България обаче само за няколко месеца се потвърдиха подозренията точно за обратното. Че всъщност МВР и организираната престъпност са влезли в някаква кошмарна политическа и икономическа симбиоза, от която няма никакво излизане. Добрите романи от криминалния жанр винаги оставят някаква надежда накрая, защото логиката на самата литература го изисква. Логиката на живота обаче се оказа доста по-хладна и ледена – изведнъж всичките ни представени герои се оказаха еднакво лоши и дори в един миг неразличими един от друг. Нека да си припомним обаче как започна да се разплита нишката на това, което медиите нарекоха “скандал в МВР”.

“За изнудвач не рекламираш добре стоката си.”
Джеймс Хадли Чейс

Всичко започна от един типичен български полицейски “герой”, наречен ген. Атанас Атанасов. Изпечен майстор на интригата, депутатът от ДСБ, съпроводен от камери и много журналисти, внесе в прокуратурата сигнал. “Дадох на главния прокурор Борис Велчев неопровержими доказателства за това, че висши полицаи покровителстват фигури от сивата икономика”, коментира Атанасов. По-късно същият показа диск със записани разговори между посочените от него полицаи и бизнесмени. На съвсем естествения въпрос как се е добрал до такава поверителна информация и защо я разгласява, ексшефът на Национална служба “Сигурност” цинично отговори, че е получил диска по пощата. Така и не стана ясно каква е таза магическа поща, която доставя секретни информации, но пък след като стана ясно какво точно има записано на диска, кой ли се и поинтересува от това.

Само три дни след това медиите гръмнаха, че зам.-шефът на ГДБОП Иван Иванов е арестуван, защото дадените от Атанасов доказателства всъщност са се отнасяли за него. Арестът на полицай от толкова висше ниво нямаше как да не вдигне шум. Да не говорим и за факта, че в медиите доста бързо и все още неизяснено как изтече стенограмата на разговорите на Иванов с лица от алкохолния бизнес. Разговорите, записани на хартия, не блестяха с литературни достойнства. От тях ясно се виждаше, че зам.-шефът на ГДБОП всъщност се опитва да продаде своя труд срещу един лаптоп и още нещо.

После колелото на скандала започна да се развива със скорост, която изненада всички. Няколко дни след ареста на Иванов бе задържан и бившият главен секретар на МВР Илия Илиев. Той побърза да се обяви за жертва и да заяви, че го арестуват, за да му затворят устата. Арестът на Илиев обаче очерта целия мащаб на драмата в МВР. Той ясно освети кошмарния факт, че висшите български полицаи вместо да се занимават с основната си дейност, всъщност се шпионират и подслушват един друг, а когато и това не е достатъчно, пускат голямо количество секретна информация на медиите и оставят обществото да се пържи в поредната доза скандали и пререкания. Оказа се, че главният секретар в МВР зад гърба на министъра може да оторизира подслушване на когото й да е в тази държава, без да е длъжен да дава отчет какво прави с информацията. Тази пробойна с размера на пропаст в Хималаите, която ясно се видя от разигралите се сцени, показа за пореден път, че реформата във вътрешното министерство все още не е стигнала доникъде, а в масивната сграда на бул. “Шести септември” е пълно с повече тайни, отколкото в цялата американска криминална литература.

В полицейската драма се намеси и още една фигура – ген. Ваньо Танов, бивш шеф на ГДБОП, неуспял кандидат-кмет на ГЕРБ за Русе и настоящ общински съветник в крайдунавския град. Необщителният и мълчалив като директор Танов изведнъж се оказа любимец на медиите, желан събеседник в сутрешните блокове, които той не разочарова, а подхрани със солидна доза полицейски истории за корупция, политически чадъри и закрила на организираната престъпност, които обаче много трудно можеха да бъдат проверени. Ако до този момент реформите в МВР бяха възможни и без някакви по-радикални промени във върховете, точно намесата на генералите политици и тяхното полуистерично говорене всъщност допълнително нагнети напрежение в системата, за която и Атанас Атанасов, и Ваньо Танов казваха, че милеят.

“Съдбата връхлита откъм тъмните ъгли. Обаче трябва да се радваме, когато в ръцете й няма пистолет...”
Дашиъл Хамет

Скандалите продължиха с едни безкрайни заседания на вътрешната парламентарна комисия, по време на които не един и два пъти бе изслушван вътрешният министър Румен Петков. Естествено започна да се говори за неговата среща с дупнишките бизнесмени, известни с бойното си име братя Галеви, дали тя е регламентирана или не.

От НДСВ пък започнаха да се опитват по всякакъв начин да се дистанцират от темата и да бъдат по-невинни от ангели. В опита си да покаже различно лице шефът на вътрешната комисия в парламента, жълтият депутат Минчо Спасов, няколко пъти прибягна дори до библейски цитати като “Не се налива ново вино в стари мехове”, визирайки реформата в МВР, която трябваше да се случи. БСП също реагира на засилващия се медиен натиск. Ръководството на партията натовари Румен Петков с нелеката задача за 10 дни да подготви доклад за работата на вътрешното министерство в последните 17 години и в този доклад да има ясен анализ и препоръки за реформи. Междувременно главният секретар на ведомството ген. Валентин Петров бе пратен в отпуск. А опозицията прибягна до своето старо средство – внесе вот на недоверие.

Медиите пък се отдадоха на любимото си забавление – за пореден път да се занимават със спекулации за промени в правителството. Изобщо политическият коктейл, който бе забъркан през тези размирни дни, съдържаше в себе си всички предпоставки за продължителен и много тежък махмурлук – полицейски скандали, спрените пари от Европа, опитите на НДСВ да си измие ръцете. Само две седмици преди да се разразят тези драми, тройната коалиция проведе успешен семинар в Хисаря, където лансира цяла поредица от идеи в икономическата и социалната сфера. Тримата лидери - Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган, дори обявиха, че ще поискат доверието на българите за още един мандат в управлението и начертаха приоритети до далечната 2011 г. В България обаче всеки далечен план е коварен, защото никой никога не е наясно какво ще му сервират съвсем близките месеци.

„Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена пералня машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак."
Реймънд Чандлър

Тук е мястото да поговорим и за ролята на опозицията и нейният опит да демонстрира политически мускули. Още преди скандалите с МВР през февруари опозицията се опита да спретне акция “три в едно” – вот на недоверие към правителството, шествие от НДК до парламента и митинг срещу управляващите. Обединеният фронт на опозиционните партии (един до друг в политически еклектична маса се наредиха СДС, ГЕРБ, “Атака”, ДСБ, БНС и шепа независими депутати) обаче сътвори един фарс, а не нещо реално. Реалността се оказа повече от трагична. Това, което като проект звучеше вдъхновяващо, възторжено и бунтарски, се оказа тълпа от около 1000 души (само за протокола - повечето от тях фашизирани фенове на "Атака"), които дори не успяха поне един път да се сбият с полицаите. Не че трябва да не се уважават органите за реда, ама ако властта паднеше, поне можеха да си го пишат като бойна заслуга в дните на борба срещу тройната коалиция. После вотът отмина, а опозицията отново притихна в очакване.

Два месеца по-късно обединеният фронт отново се опита да заиграе по същата струна, и то с почти същите думи. Мотивът за вот звучеше бойко: “за срастването на организираната престъпност с ръководството на МВР".

В парламентарната зала обаче опозицията се превърна в жертва на своята собствена тактика. Грешките, които тя направи доста трагично, уви, не можеха да бъдат избегнати. Опозицията се опита да поддържа една безкрайно съмнителна теза, че източник на корупцията и въобще на симбиозата власт - престъпност е единствено и само настоящият кабинет. Хората обаче не са слепи. Всички отдавна се пържим в една държава, която винаги уж ще става нормална, а в следващия момент се случва нещо, което ни дава редица доказателства за обратното. В този смисъл - подготвяйки се за вота на недоверие, опозицията трябваше да започне със своите грешки и с натрупаната лоша карма в диалога с мутрите. Защото опозицията също имаше да дава отговори за корупцията и престъпността, обаче предпочете да се изживява само като гръмогласен обвинител. Пък и каквито и критики да има към кабинета на Сергей Станишев, то не може да се отрече едно – правителството не направи опит да прикрива скандала или да замита всичко под килима, а показа решимост да извърши реформи. Опозицията се опита да се настани на бойните политически амбразури, за да стреля напред и да покаже някакво ново лице, но не поиска да хвърли поглед назад към бойното поле, осеяно със скелетите на нейните тайни и тъмни недоизказани далаверки.

“За първи път от много време насам знаеше какво трябва да направи!”
Жорж Сименон

Правителството оцеля след безпомощния вот на недоверие, но НДСВ не изневериха на собствения си уклончив стил и гласуваха “въздържал се”. От днешна гледна точка можем съвсем ясно да кажем – те нямаха нито една причина да гласуват така, освен някакъв неясен мираж в собственото им разбиране за света, че българите биха ги дистанцирали от подобен скандал. В политиката, когато гониш миражи, стигаш до пропасти. Звучи малко поетично, но НДСВ бяха на път да се убедят в тази изстрадана от векове максима. Лаконичният по време на разгара на скандалите Станишев се изправи пред депутатите, след като кабинетът му оцеля след петия опит да бъде свален и обеща, че промени ще има. Дори намекна, че вече няма време да се съобразява с коалиционни формули, а трябва да се търсят хората, които ще могат да свършат работа. Всички заговориха за напрежение в коалицията и такова наистина имаше.

В мига, в който обаче всички предчувстваха някаква криза, партиите от тройната коалиция намериха начин да се разберат по големите въпроси. И не че беше лесно, защото проблемите, които трябва да се решават, никак не са малко. Два дни след спечеления вот на недоверие Румен Петков подаде оставка. С това донякъде съкруши всички онези, които си мислеха, че той ще завлече правителството със себе си и с това, че няма да поиска да се оттегли. Може би малко късно, но тръгвайки си, той се извини за най-големите си грешки, които е направил – кадровите грешки Илия Илиев и Ваньо Танов. Двамата генерали, които показаха на българите, че полицията има гадно и цинично лице. С такива прозрения обаче никой не се гордее.

БСП намери сили да поеме и ясна политическа отговорност за реформите в МВР, след като посочи едно от най-популярните си лица за приемник на Петков - шефа на парламентарната група на Коалиция за България Михаил Миков. Специално от Германия бе извикана и посланичката ни там Меглена Плугчиева, на която бе поверена най-отговорната задача – да поеме контрола върху усвояване на европарите. В нейната смяна най-голямо впечатление ми направи един коментар в немската преса. В него авторът буквално казваше следното: “Когато в България стане горещо, българите винаги намират някоя жена, която да оправи положението.” А за нов здравен министър на мястото на проф. Радослав Гайдарски социалистите посочиха един от своите най-успешни кметове – ексградоначалника на Стара Загора Евгений Желев. След смените дори и на най-големите наивници им стана ясно, че в България предсрочни избори няма да има. Защото май в голямата си част режисираната истерия целеше дестабилизация и предсрочен вот. Това, че този сценарий не се осъществи, може би все пак е показател за нова мъдрост в управлението.

"17 години съм ченге. Дори жена ми вече ме мрази!"
Реймънд Чандлър

Тук най-често се опирахме на мъдростта на Реймънд Чандлър, който като писател май се домогна най-близо до разбирането за мрака и светлината, които едновременно могат да съжителстват в душата на един човек, без нито едното, нито другото да го определя. Стигнахме до ситуация, в която да се усъмним в самата основа на това, което наричаме държава. И може би е време за един много трезв извод, въпреки че точно тях, независимо какво се говори, никой не ги обича. В разказаната история, извадена като от трилър на политическа тема, няма добри и лоши. Или поне идеята беше да няма такива. Крайно време е да достигнем до простичкото и обикновено разбиране, че в нашия свят съвършени политици няма да се появят. Или, ако трябва да го изречем с езика на уличния обвинител – всички са еднакво виновни. Едните, защото открито толерираха мутрите и забогатяваха с тях, а другите, защото се правеха, че това никога не се е случвало. С този извод не искам да правя песимистични заключения. Просто по въпроса за организираната престъпност днес трябва да търсим хората, които могат и които искат да направят нещо. Всичко останало ще са нелепи монолози. Колкото обаче и да се напъвам, колкото и да се опитвам да бъда великодушен, по никакъв начин не виждам в обединения фронт на опозиционните сили хора, които ще могат да се справят с престъпността. Такава е тъжната истина. Но много се надявам, че правителството ще докаже, че може да се справи с проблема. Всъщност, когато човек няма друга власт, му остава властта на надеждата.

Бъркат тези, които я подценяват.

И най-накрая, един суперположителен извод. След като всички ченгеджийски интриги поотшумяха, отново актуална стана темата за социалната политика. За първи път през 2008 г. видях окончателната реабилитация на това, което наричаме лява политика или пък използваме метафората “ляв завой”. Изведнъж дори и тези, които с години твърдяха, че лявата политика е път без изход, не води доникъде освен до масово харчене на пари, сега започнаха да се тръшкат, че имало недостиг от социални мерки, че трябвало да се помисли за хората. Годините на десни експерименти май приключват. Ето това можем да наречем добра новина в случая!

Сини партийни закони

Партийните документи в България най-често се пишат, за да не бъдат спазвани. Това е универсално правило, но не е причина партийните документи да не бъдат четени. Аз изхождам от тезата, че въпреки неспазването на писаните правила, те все пак съдържат един колективно несъзнаван образ на една партия и нейната собствена проекция за самата себе си. Казано по-лесно - в устави, партийни програми и декларации, всяка партия чертае начините по които иска да изглежда или пък се опитва къде явно, къде неявно да поправи това, което счита за свой порок или постоянен проблем.
От тази гледна точка обявените идеи за промяна на устава на СДС са много интересни и заслужават да им обърнем внимание. На първо място трябва да отбележим, че предлаганите промени са вътрешно противоречиви и по блестящ начин осветяват това, което можем да наречем глобално раздвояване на синята партия. СДС винаги е имал два образа. Тази партия, първоначално съюз възниква от невероятното желание за рязка демократизация на политическият живот в България. Така СДС за около година и нещо беше пъстра като хипарско пончо сбирка от най-различни формации, обединени от желанието си да надвикат (и успяха в това си начинание) официализираните правила от миналото. Точно когато пътят на демокрацията се ширна в България обаче в СДС настанаха мрачни времена. Съюзът, чиято втора дума бе "демократичен" се оказа лишен от вътрешна демокрация и преживя в това състояние прекалено дълго време.

Пътят към свободата никога не е лесен

и сигурно редовият седесар вече се убеждава в това. Истината е, че СДС доста се нуждаеше от осъвременяване на партийните документи, уви обаче с част от новите правила партията може да стъпи накриво.
Защо предлаганите промени са противоречиви? От една страна синьото ръководство предлага пряк избор на председател на партията. За българските условия това представлява рязък скок към демокрацията. Естествено в балкански условия всяка демократична процедура може да бъде доведена до своя естествен абсурд и обезмислена напълно, както се с случи с идеята за предварителни избори за син кандидат президент през 1996 г. Тогава и слепите разбраха, че в избори организирани от СДС Желю Желев няма никакъв шанс да бъде техния кандидат. Но, хайде да кажем тове е история. Идеята за пряк избор на лидер не е лоша. Интересното идва едва когато заедно с нея се прокарва едно много по-пикантно правило. А именно ръководството на партията да може да изключва всички членове, които работят срещу неговите решения. Това правило съвсем естествено предизвика медиен интерес. Нека да си спомним, че подобен интерес имаше и към идеята на БСП всеки социалист, който работи срещу партията, автоматично да отпада от нея. В крайна сметка левицата се отказа от такава уставна норма, но тя пък взе, че зарази СДС. В политическият ни живот някои от болестите са хронични.
Ясно е, че при всеобщата криза на недоверие в политиката, партиите нямат много възможности, за да избегнат собствения си разпад. Лошото е, че повечето формации се опитаха да заложат на железния ред и тежките правила, вместо да потърсят демократичните форми и дискусии като опит партиите да останат единни. Виждаме, че СДС минава точно по този път. Какво се получава? От едната страна стои желанието за демокрация, от другата -

неясно правило с възможен тоталитарен завършек.

Всъщност, ако трябва да погледнем към тези промени малко по-конспиративно, а живота в България ясно показа, че тук всяка конспиративно теория неизменно се оказва вярна, то може би правилото за прекия избор на председател на партията е въведено, за да се прикрие стремежът към повторно изчистване на редиците на партията, този път от хората, които примерно не споделят философските пристрастия на Пламен Юруков.
"С промените в устава на СДС, които ще бъдат одобрени на конференция през юли, партията се връща на тези, които гласуваха за нея през последните 18 години", подчерта преди няколко дни синият лидер Юруков. В думите му има съществена празнина, защото не обяснява след като партията се връща на своите избиратели в чии ръце е била досега. Ако търсим отговора в подготвяните уставни промени очевидно е била в ръцете на ръководството или на разни новоизпечени сини апаратчици.
Истината е, че колективната памет на обществото не запазва думи, а единствено образи, които многократно се мултиплицират във всеки средностатистически кръчмарски разговор за политика. Тоест когато пиянките край блока ми в "Подуене" говорят за политика, и особено, ако говорят за СДС (това се случва рядко, но все пак се случва) - те не си спомнят партийни речи, не си спомнят кой е бил лидер на синята партия през 1991 или 1992 г., те си спомнят

различни образи от миналото,

които за тях са оцветени в син цвят - отлюспване, митинги, погром на парламента, Командира и общинският съветник (безкрайно обобщен образ), който е присвоил този или онзи имот в квартала. Така всъщност СДС се оказва символичен пленник на образите от своето минало, които по никакъв начин не може да промени. Няма партия, която да издържи не тежестта на такива образи, повечето от които негативни.
Може би заради това с част от другите промени в своя партиен документ, седесарите търсят по-пряк път към електронното бъдеще. Част от новите идеи предвиждат въвеждането на членски карти с чипове, които ще удостоверяват надлежно дали приносителят им си е платил членския внос и съответно дали може да гласува на преките избори за лидер, които ръководството му предлага. Това обаче доста прилича на палиативно решение.
Искам да уточня един факт. Аз съм нещо като лек фен на Пламен Юруков. Не мога да избягам от лявята си природа и винаги съчувствам на хората, които влизат като обречени в някоя битка. Естествено тук идва големият въпрос - защо битката да е обречена?. Отговорът ми обаче няма да е политически. Ще се опитам да обясня моята гледна точка за която няма да претендирам, че е вярна.
Всъщност СДС няма инстинктите на партия. Замисълът на тази формация винаги е бил да бъде съюз от много разномислещи хора. Превръщането на такъв съюз в партия е все едно от "Лада" да се опитваш да направиш самолет "Боинг". Опитът не сполучи, просто

осъзнаването на провала отне доста политическо време.


След като никога не разви природа на цялостна партия, СДС не успя да изработи дори и минилна лоялност у своите членове и особено у представителите на ръководството си. Защото да напуснеш СДС и да си направиш нова партия се оказа привлекателна обществена кариера за много хора, които бяха превърнати може би зорлем в емблеми на синьото могъщество. По този начин днес се оказва, че няма много за спасяване от СДС и тези промени в устава ще бъдат просто поредният опит да се изгребе водата от лодка, която няма дъно.
Ако трябва да дадем някакво заключение от всичко дотук, то ще е, че СДС днес се опитва да бъде по-добра партия. Но не знае как. Едва днес обикновените седесари могат да си дадат сметка, че Иван Костов е бил като урагана "Катрина" - с много енергия, но след себе си не оставя нищо. Силният лидер с авторитарни залитания лишава партията си от мислещи хора. После зейва вакуум в непосилни размери и уви, не промени в устав на партията могат да го спрат.
Вчера беше втори юни - денят на Ботев и на падналите за свободата на България. Понякога имаме оправдания за това, че не четем партийни устави и програми, но нямаме оправдания да не четем Ботев. Ето каква страхотна мисъл можем да срещнем в ръзтърсващата статия "Смешен плач": "Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба". Нека да оставим встрани презряната от СДС дума комунист, но трябва да се вслушат в класика. След като отсее политическата плява, след като преброди пустинята на лутанията и кривите завои, след като мине през спадове и върхове, една партия трябва да е в състояние да каже за какво се бори, за какви идеи ще участва в политиката. СДС днес знае, че ще се бори, но не знае за какво. Ето това е тъжното. Или пък смешното. Както дойде.

Осама Бин Ладен по въпросите на брака

Осама Бин Ладен - човекът, който стои в основата на терористичния акт срещу Световния търговски център, наричан още "ужаса на Буш", най-голямата вероятно арабска телевизионна звезда (tv celebrity, както биха се изразили янките), вдъхновен месия на разрушението, освен по въпросите за Аллах и живота на мюсюлманина, съобразно Корана се е изказвал и по въпросите на брака. Ето един цитат от Бин Ладен, който показва специфичният му интерес в темата:

"Един брак е като ходенето пеш - стабилно, но бавно. Два брака са като карането на велосипед - бързо, но нестабилно. Три брака са като триколка - стабилно, но пак бавно. Четири - това е съвършенството. Така можеш да стигнеш навсякъде".

В арабският свят определено имат мащабен поглед върху матримоналните церемонии. Донякъде им завиждам. Не заради това, че имат четири жени, а защото могат да се оправят (и тук имам предвид чисто емоционално) с четири представителки на нежния пол.
Аз живея в България. Тук е трудно да се оправиш дори с една жена, а какво остава за четири....

А може би това е част от процесите, които трябва да приемем с разбиране и вселенска кротост. Мъжете трябва постепенно да схванат своето място в новия ред. Днес четох, че правителството ще стимулира мъжете да взимат платените си отпуски, за да отменят майките в гледането на бебета. Не знам къде е останал духът на балканските ми прадеди (сигурно се е изгубил и изпарил някъде из вените ми), но си мисля, че един ден, ако ми отправят такава оферта - ще съм готов да гледам всичките бебета на България. В крайна сметка в нашето кътче на Европа е време да заменим епохално остарелите си представи за света и да се настаним удобно в 21 век. За някои от мъжете това означава да гледат бебета, за други сигурно означава да се разделят с илюзиите, които 20 век мяташе със щедра ръка.

На нито един мъж в този свят не му е лесно. Дори, колкото и изненадващо да е това, на Осама Бин Ладен. По някое време в средата на 80-те години на миналия век пича успява да изпълни своята утопия за бракове и се заобикаля с четири жени. Две от тях май го напускат. Така е, афганистанските нощи може би са романтични за пушачите на опиум и за хората, които търсят Аллах, но на жените полупустините и планините, вероятно не им понасят чак толкова.

Пиша това донякъде и за собствено успокоение, с оглед на разбиранията до които достигнах днес. Дори човека на който не му мигна окото да прати камикадзета да разрушат Световния търговски център не е намерил начин да се оправи в модернизиращия се свят и в отношенията между мъжете и жените. Така че, шанс и за останалите вероятно има. Сега е времето да се действа и да се преоцени постигнатото дотук. Нали така правеха мъжете в миналото - хвърляха тежък, литературен поглед назад и мрачно казваха, че ще се променят. Промяната му е майката.

Абе, някой да има телефона на Памела Андерсън....

5 мои детски спомена

В един блог наскоро видях тема за детството през 80-те години и идеята ми допадна. Всъщност казано по сериозен начин - темата за детството е темата за паметта. Знам, че звучи прекалено сложно изразено така, но пък наскоро отново прочетох един невероятен роман, който навремето ме беше запалил да си спомня - късче по късче, моментите от своето детство - става въпрос за автобиографичния роман на Набоков "Други брегове".
Човек като Набоков започва да гради собствената си утопия за детството в емиграция. Детството му протича в една държава в която той до края на живота си не може да се върне и заради това романът му наистина придобива елегично звучене примесено с блянове и сънища.
Така по същата рецепта аз ще се опитам да се върна в моето детство, но ще разкажа само за 5 спомена, които имам.

1. Стара Загора

Не съм човек, който може много често да изпитва носталгия. Всъщност моето правило винаги е било, че подарявам носталгията на другите. Носталгията всъщност е един непрестанен хленч по миналото. А мен винаги ме е интересувало бъдещето.
Обаче все пак в мен има останало малко пространство за носталгия. Тъпото е, че изпитвам носталгия по един град в който наистина вече не мога да се върна, о, простете набоковската нотка. Става въпрос за Стара Загора от моето детство. Струваше ми се, че Стара Загора е най-големият град на света. Толкова голям и обемен, че не спирах да тормозя майка ми с въпроса "А на какъв език говорят в София?". Стара Загора беше толкова огромен град за мен, че ми се струваше невъзможно в София да се говори на езика на който се говори в града на липите, на правите улици, в града на Гео Милев и на всички останали поети.
Стара Загора и тогава, а и сега, е град в който трябва да се върви пеш. Този град не бива да се възприема докато си седнал. В него има математическа логика, но и очарованието, което излъчва един уютен дом. Има, тук май по-скоро е имаше - паркове и фонтани, които бяха невероятно красиви. В градската градина растяха теменужки във всякакви цветове. Оттогава като видя теменужки се сещам за Стара Загора.
Днес Стара Загора е различен град. Не ме разбирайте погрешно, той продължава да е хубав и уютен. Просто вече не е градът в който съм роден и израснах. Сега когато съм там, в някоя останала както преди сграда, или по някаква странна игра на въображението за миг виждам онзи, другият град, който толкова ми липсва. Обаче после всичко си е по новому. Ето откъде идва съвсем мъничкото парченце носталгия в мен. То не ме определя (надявам се), но го има.

2. Сладоледът

Днес си направих труда да вляза в една "Била" и изброих около 25 вида сладолед. При това убеден съм, че съм пропуснал много. Вече мога да гледам сладолед безстрастно и да го подминавам без да го забелязвам.
В детството ми съвсем не беше така. Първо, че не си спомням случаи през зимата да е имало сладолед, който да се продава по улиците, така че цяла зима изкарвах в жадуване по лятото и възможността да си купуваш сладолед. Имаше и около 4 вида сладолед - бял, жълт, виолетка и шоколадов. Продаваха го улични продавачи облечени в бели работни облекла, а пазеха сладоледът в съдове, които кой знае защо съм запомнил, че наричаха гюмове. Имаха специални лопатки с които натъпкваха сладоледа във фунийката. Можех с часове да гледам как сладоледаджията оформя фунийката и това не ми омръзваше. В ония години като ме попитаха какъв искам да стана, винаги отговарях нещо от типа: "милиционер", "космонавт". Сега си мисля, че още тогава съм лъжел добре, защото истинският отговор, онзи неподправеният и пълен с детско възхищение и страст беше, че искам да стана сладоледаджия. Джани Родари имаше едно стихотворение "Продавач на надежда" в което най-хубавият куплет естествено е:

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво? -
Надежда! Надежда за всички.

Всеки път като го чуя си представям един сладоледаджия като онези в миналото с количките на които имаше два гюма и само два вида сладолед. Не мога да се отърва от усещането, че то това е продаването на надежда - да правиш хората щастливи. А мен лично нищо не ме правеше по-щастлив от фунийка сладолед. След нея ми се струваше, че лятото никога няма да свърши и, че светът е вълшебно място щом можеш да си купиш сладолед. Днес понякога ме е яд, че не съхраних това чувство в себе си.


3. Безвремието

Сега след толкова години вече мога да си дам сметка, че детството ми мина в безвремие. Има универсално време, име време историческо, един ден сигурно ще изчисляват всичко в квантово време, но моето детство протече в свят в който наистина време отсъстваше от пейзажа. Сега, а това вероятно е проблем на собствената ми памет, като се замисля за дните на детството виждам, че те не са белязани от никаква значима промяна, чак докато не навърших дванайсет години и не ни сполетя десети ноември.
Иначе в онзи другия период, където времето не играеше, аз помня едни и същи паркове, едни и същи фонтани, едни и същи улици по които само от време на време минаваше кола, а иначе по улиците се търкаляха кестени и липов цвят. Точно заради безвремието, днес не мога да си спомня дати, а само някакви образи. Например роботизирания дядо Мраз в универсалния магазин в Стара Загора. По негово изваждене знаех, че е настъпила някаква промяна във това, което наричаме време. Иначе всичко беше спокойно и нереално. Заради това смятам, че детството ми беше хубаво. Обаче заради безвремието аз просто не успях да порасна. Това не е толкова лошо. Просто не можете да разчитате на мен да ви обяснявам корпоративни теории и да участвам в разговори за пари и интриги. Винаги ще предпочета да говоря за улиците на Стара Загора и за безвремието на детството.


4. Торбалан

Не знам колко хора са чували за Торбалан. Това е митично и лошо същество. Торбалан беше въведен в моя свят като възпитателен елемент на баба ми. Тя казваше така: "Ако не си послушен ще дойде Торбалан и ще те вземе". В началото наистина се връзвах. Има нещо зловещо в думата торба. Съсед на баба ми беше един доста сбръчкан старец, който винаги гледаше лошо. Аз си представях Торбалан точно така - зловещ старец с голяма торба в която вкарва децата и те изчезват някъде в тази ужасяваща реалност. Интересна подробност - баба ми казваше, че Торбалан живее в гардероба.
По-късно установих, че идеята за Торбалан е универсална в много култури и не е продукт единствено на въображението на баба ми (а тя е бивша учителка и наистина има въображение) и нейните предци. В англосаксонската култура има нещо наречено "boogeyman". Странно същество, което живее в килерите на техните къщи и също е заплаха за децата. От една статия в Уикепедията с ужас видях, че този мит се прехвърля от култура в култура съвсем безпролемно и се инкорпорира толкова добре във вярванията и мистичните светове на десетки народи.
След като съм бил заплашван с Торбалан, значи принадлежа към древната традиция на децата, които с ужас са гледали гардероба в някоя по-мрачна вечер и им се е струвало, че вратите зловещо помръдват и то по твърде демоничен начин. Още тогава не знам защо бях си въобразил, че, ако подгъна одеалото добре под себе си каквото й да се крие в мрака, никога няма да успее да се докопа до мен. Забелязвам, че и до днес този навик ми е останал. Значи все още някаква частичка от мен се опитва да се предпази от Торбалан, Бугимен или както и там да му е името. Спомените са коварно нещо - връщат ни и към миговете на такива митологични битки, не само към приятните неща.

5. Първата еротична снимка, която видях

Когато за първи път видях гола жена на снимка усетих, че присъствам на събитие с максимална важност за крехкото ми съзнание. Това беше картичка на която жена с поличка от палмови листа позираше еротично на някакъм плаж и сластно гледаше към камерата, тоест към мен - потребителят на нейната голота. Бяха други времена. Голотата не беше така достъпна, а по-скоро твърде сакрализирана. Заради това снимката, която видях запомних за дълго. После понякога сънувах тази жена, чието име вероятно няма да знам никога. Днес, ако видя такава снимка сигурно дори няма да й обърна внимание. Това, което преди ни беше забранено сега е лесно постижимо и вероятно вече няма да се родят български поколения, които да израстват със случайни еротични картички, които да посрещат като знамение свише.

Защо "Интернационалът" е велика песен?

"Интернационалът" е песен, която е химн на всяка лява партия по земята, а нейните думи са изключително вълнуващи. Автор на текста е забележителният французин Южен Потие. Това, което масово не се знае обаче е, че той е един от най-изявените френски анархисти (автор на безсмъртно стихотворение, което завършва с фразата "изхвърлят костите на баща ми от земята, за да копаят писоар за буржоата"). Дълго време бях слушал единствено първия куплет на песента, но в мига в който видях целия текст, успях да разбера, че в него наистина е въплатен това, което прави левицата безсмъртна - стремежът към промяна и идеята, че справедливостта може да бъде настанена като норма дори в несъвършен свят като този.


Първите три куплета вероятно ги знаем всички:

На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Подтиснати и унизени,
ставайте срещу врага!

Нека без милост, без пощада,
да сринем старий, гнилий строй!
Светът на нас днес се надя,
напред в решителния бой!

Бой последен е този,
дружно вси да вървим,
с Интернационала
света да обновим!


Понеже винаги намирам начин да вярвам в някакви утопии (противното означава просто да не съм аз), много ме кефи фразата "бой последен". Това е ултимативното усещане, че светът може да бъде обновен и то по начин, който няма да допусне отново несправедливост, жестокост, бедност и отчаяние.

Следващите редове на "Интернационалът" обаче са малко известни. Потие казва откъде произтича злото в света:


От нийде няма избавление,
от бог, ни цар, ни господар,
във нас е нашето спасение,
в борбата, водена със жар!

Крадецът плячката не връща,
ни властелинът свойта власт,
но ний сме армия могъща,
кой би се мерил днес със нас?


Ний сме армия голяма,
на трудовий, работен свят.
С Интернационала
ще се освободим!


Тук вече си проличава анархистът. Всяка власт е източник на зло - бог (властта небесна), цар (властта държавна), господар (властта на парите). Срещу това изначално зло, което е разкапало обществото, Потие изправя армията на хората, които искат промяна. Нека да не се лъжем - десницата винаги е бясна и истерична, защото знае, че хората, които искат радикална промяна никога няма да изчезнат.

Защо хората на промяната винаги ще ги има? Отговорът е в следващите редове:


Държавата ни угнетява -
законите са против нас,
богати днес управляват,
беднякът няма равен глас.

Но стига толкова търпение,
ний старий свят ще разрушим.
Във нас е нашето спасение,
с борба ще се освободим!

Но ако ли обезумели
войска изпратят срещу нас,
най-първо стари генерали
да чакат смъртния си час!

Бой последен е този,
дружно вси да вървим!
С Интернационала
света ще победим!


Текстът става велик точно в тази си част. Потие описва несправедливостта в света, но не се жалва. Той е активист. Той знае, че "във нас е нашето спасение". Текстът на "Интернационалът" ме кефи, защото е неподправено оптимистичен. Той носи енергия и вяра, от която по някакъв начин 21 век ни лиши. Днес сме свикнали да бъдем скептични, да се отнасяме с постмодерна ирония към патоса на действието, да бъдем някакви висши надувки и да преследваме илюзорните цели на това, което преди се казваше капитализъм, а днес наричат с ефирния термин "пазарна икономика".

Потие е достигнал и до епохалността на друго разбиране, което се усеща в заглавието - "Интернационал". Битката за промяна не може и няма как да бъде битка на една нация - тя е битка на всички, които са стъпкани и мачкани. И заради това тази песен оцеля през времето и до днес се пее в най-различни части на света. Нейните думи винаги ще бъдат начина по който хората да изразяват недоволство и надежда. Както и вяра в едно бъдеще, което ще бъде добро, само, когато всички хора заедно се изправят срещу нечовешката и подтисническа власт.

На Първи май, освен празникът на левия печат и БСП, на митинг излязоха и софийските анархисти. Особено ми хареса техният лозунг "122 години съпротива". Анархистите за пореден път се издигнаха в очите ми като отказаха да позволят на полуфашистите на Боян Расате да се присъединят към техния митинг. 
Съпротивата не трябва да спира. 
Всъщност май това е искал да каже Потие. 
Нека всяка лява партия (пък била тя в опозиция или на власт) докато на конгресите си пуска "Интернационалът" да си спомня за целия текст на песента!