Тъгата на подменената история

(Явор Дачков и Жан Виденов – 12 години по-късно)

 

Трябва да започна този текст с един по-дълъг цитат, защото този цитат бележи нещо като символичен край на цяла една митологизирана епоха в българската политика. Краищата на политическите процеси са нещо, което обикновено трудно забелязваме, заради това си струва да прочетете по-долните думи:

 

„Имаше само един, така да се каже, бунт – през 1997 година, но той беше породен от това, че изчезна хлябът и хладилникът се оказа празен. Другата, моралната окраска, дойде по-късно. Днес обаче вече знаем, че всичко се е случило по сценарий. Виденов е бил бламиран от някакви кръгове в собствената му партия... Въобще, тази история е много по-сложна. Дълго време споделях черно-белия възглед за нея, защото бях участник на площада и ми беше много лесно да кажа: ‛Ние изметохме комунистите, тра-ла-ла...‛ След това се оказа, че Виденов е по-скоро положителен, отколкото отрицателен герой; че олигархията е преценила, че интересът й е на друго място... Някак си историята е винаги по-сложна, отколкото си я представяме.”

 

Това са думи на журналиста Явор Дачков пред вестник „Култура”, човекът, който дълги години смятахме за глас на десницата, за нейно лице, за устремен фанатичен десничар, за председателят на клуба на феновете на Иван Костов. Днес той нарича Виденов „по-скоро положителен герой”. Това не хвалба за бившия премиер, а наистина е осъзнаване за една трагична реалност – че в българската политика често доминират интереси, които успешно се крият зад гражданите, но имат твърде малко общо с тях.

Историята наистина винаги е по-сложна, отколкото си я представяме, защото рядко можем да осъзнаем всички аспекти от нея. През бурната 1997 г. понеже не бях опиянен от мита за Костов и за справедливото СДС имах очи, за да видя, че ставаме свидетели на уличен театър, чиито драматурзи никога няма да си подадат носа навън на студа. Явор Дачков се оказа много по-умен човек, отколкото предполагах, защото най-трудното нещо на този свят е да признаеш пред себе си, че си живял в заблуда. Много е трудно да се обърнеш с гняв назад и ясно да видиш грешките си.

 

Българската политика се оказа едно постмодерно мистериозно чудо. Тя попадна в плен на собствения си разказ за нея и не можа да излезе от него. Този наратив я вкара в някакъв фантастичен трилър в който Виденов бе нещо като управленски аватар на Сатаната, а Костов, боецът на светлината изправен срещу него. Зад всички политически клишета и тежки травматични фрази се крие именно този сюжет. Снежната приказка започна през 1997 г. с един изпотрошен парламент, въпреки че Виденов вече бе подал оставка... Проблемът на това начало, което е красиво и вероятно романтично в нечии съзнания е, че никой не може да обясни как този драматичен старт доведе приказката до нейното днешно състояние. Това е пропаст в смисъла, която може да бъде обяснена само с това, че началото е било много по-порочно и съвсем напълно лишено от романтика. Историята винаги е по-сложна отколкото си я представяме.

 

Дачков описва един тягостен сюжет от днешна гледна точка. Това е разказ, който предава старите събития, но от дистанцията на времето. Подобен тип повествование винаги е обагрено от тъгата на познанието. Бъдещето е единственото място на което историята е ясна и това прави интервюто на Дачков толкова тъжно. Защото той поставя филма по нов начин. В един момент Виденов става положителен герой, не защото е успял като управленец, а защото просто не се е поддал докрай на олигархичните кръгове около него. Това е морално завръщане в историята. Времето в което вече не говорим за политика, а за ценности. През 1997 г. никой не можеше да даде тази гледна точка, защото тогава тя беше невъзможна. Политическият сюжет обаче е тъжен, защото той описва една постоянна загуба – как гражданите губят политиката от професионалните манипулатори и самозабравили се партийци. Можем да направим още една стъпка напред в този анализ – това е драмата на хората, които разбират, че никога не са притежавали политиката. Политиката винаги е била в ръцете на една смешна  и жалка група от хора, които са си подавали сюжети, разменяли са думи, докато са си делили властови ресурси. Това е порочен кръг, който задава съвсем различен поглед към всичко, което се е случило след революционното минало. Когато освободим историята от патоса на неосъществените клишета, от емоцията на младите енергии, ще видим, че това е разказ за вечното промъкване на злото във всяко гражданско начинание. И така всъщност аз не тълкувам думите на Дачков като реабилитация на Виденов. Виденов едва ли се нуждае от реабилитация. Думите на Дачков са обвинение към онези, които подмениха историята и то пред очите на всички.

 

В крайна сметка – на пръстите на едната ми ръка се броят интервютата, които са ме накарали да се замисля, но това определено е сред тях. И по странен начин установих общото качество между левите и десните идеалисти – в България това общо качество е празнината, която те чувстват от липсата на автентична политика. Светът, който ни поднесоха, се оказа свят на думи без смисъл, на послания, изпразнени от съдържание, поднесоха ни киносага в която Дарт Вейдър беше положителният герой, накараха ни да живеем в обърнат свят и да търсим смисъл, там, където никога не е можело да го има. Днес фигури като Виденов бяха изтласкани в маргиналните политически пространства, а тепърва трябва да започнем да говорим за тях. Защото животът се осъществява когато намерим начините да го изразим с истинските думи. Наскоро гледах кастинга за едно предаване по БНТ, което има за цел да търси бъдещите политически лидери на България. Изтръпнах целия от ужас. Това, което трябваше да бъде бъдещето на страната, говореше именно с подменените думи, предъвкваше клишетата и в крайна сметка тези млади хора с много думи успяваха да не кажат нищо. Досега говорехме за тъга. Тук вече можем да говорим за престъпление. Защото подмяната ни натресе още едно поколение, което ще се лута в пустинята като древните евреи, само че никога няма да стигне до Обетованата земя.

 

Светът днес попадна в своята мъртва точка и трябваше да преоцени самия себе си и да разбере какво го вкара в мъртвото течение на кризата. В България никога няма да проведем този разговор, докато не изясним за себе си нашето най, ама най-близко минало. И трябва да отговорим на най-простичкия въпрос – „Какво точно се случи и по чия вина беше всичко?”. Доскоро имах лесни отговори на него. Сега обаче съм наясно, че отговорът е много по-сложен и от него ще боли. Защото всички са виновни. И това са много конкретни вини, които могат да бъдат изброени. Защото всички подменяха историята и прецакваха политиката. Но в крайна сметка – и заради това си струва безумно да вярваш, че промяна е възможна и ще дойде – светът не може да бъде подменян безкрайно дълго. Просто историята винаги е по-сложна, отколкото си я представяме. Нима това не е прелестно?

Срастите политически

В Страстната седмица християните би трябвало да се отдадат на размисъл и преклонение пред голямата и уникална саможертва на Христов в името на изкуплението на греховете на човечеството. Политиката у нас обаче се оказа твърде нехристиянска, защото страстите, които я овлядаха имаха малко общо с философското обмисляне на света. Точно обратното - за пореден път станахме свидетели на партийно говорене, което надминаваше по наглост и безпардонност, дори онова на древните юдейски първосвещенници. Котелът се разкипя основно около приемането на изборните закони, които винаги се оказват бойно поле в предизборните дни, където падат жертви и постоянно се надават викове. Границата за коалиции за влизане в парламента стана 8 % след дебати, които приличаха по-скоро на боксов мач, отколкото на провеждане на политика. Десницата зае позата на жертва и в Страстната седмица се опита да уподоби Христос, който страда на кръстта. Нелегитиминят, вече и със съдебно решение, лидер на СДС Мартин Димитров стоеше на парламентарната трибуна, но далеч от смирението на християнин, призоваваше демони и какви ли не легиони от нечисти сили да се разправят с тройната коалиция, която била пронизала съюзът на десните партии. Почти като в библейска притча обаче чухме как десницата се жалва на небесата, че са я пронизали в сърцето, но също така чухме и социологически закани за възкресение, което съвсем допълни страстната политически седмица с религиозни сюжети.

Десницата се оказа пред драма с непостижими размери. В момента в който трябваше да се възнесе към управленските небеса и да седи от дясната страна на Бойко Борисов, тя тежко въздъхна и почти се разпадна все едно рухна Вавилонската кула. Един от тях, един от десните, Яне Янев почти като легендарният Юда внесе предложението за 8-процентовата бариера, но не само не реши да се беси накрая, ами си създаде и парламентарна група. Обяви се за консерватор и прокълна предишните си другари като изменници. Докара и чужда помощ на конгреса си в лицето на Джефри ван Орден и подобно на свети Георги сподели, че ще удари лямата на корупцията в сърцето. Допълни, че щял да носи цигари на олигарсите в затвора и така допълнително придаде митологични измерения на българските политически страсти. Вопли, страдания, крясъци, това е неизменният спътник на всеки страдалец, който се опита да се задълбочи в политическите новини преди ужасен да се попита в какъв свят е попаднал.

От друга страна и управляващата коалиция съвсем не зае позата на правоверен християнин. С користни цели и ехидна усмивка БСП и ДПС посякоха главата на десницата с изборното законодателство, въпреки, че историята многократно е доказвала, че падналият не бива да се рита допълнително. Но нали идват избори и хората си губят разума покрай тях. Това стана причина и НДСВ, доскоро примерен партньор в коалицията, изведнъж да започне да говори като някой скитащ странник из полята на Галилея и да кълне упрявляващите сякаш не е част от тях. Изборните дни са като изпитание за духа и всички се провалят, защото съвсем не по християнски всички са готови да хвърлят камъка по нарочения за грешник, вместо да отпуснат десницата си и да помислят за своите собствени грехове. Врящият котел на политиката ражда видения и откровения достойни не за Библия, а за психарски роман на американско хипи. Оказа се обаче, че НДСВ има слабост към други небиблейски техники като интелектуалната кражба, защото така или иначе политически пропагандният клип, който пуснаха бил преписан едно към едно от аржентински клип. Странни истории се случват покрай страстите български.

А, ако трябва да говорим и за ГЕРБ вече съвсем ще достигнем до космически измерения. Защото като древни зилоти представителите на тази партия оврещяха света, че силите на злото сами са превзели тяхната столица, а лично злодеят на злодеите Сергей Станишев е подменил прокураторът Бойко Борисов с друг Пилат - Тодор Модев. Боклукът рядко може да стане причина за тежка драматургия, но българското бойно поле очевидно е съвсем опоскано откъм каузи и отпадъците станаха последното убежище, където битката яростно започна отново. Дебати, кризи, скандали. Единият - Борисов вика: "Взеха ми града", другият - Станишев отговаря: "Кой друг да ти събира боклука", ама тези фрази дори и с напъване никак не приличат на библейски текст и няма човек по земята, който да извлече лична мъдрост за себе си от тях. И така - изборите вече тропат на вратата, но времената са толкова недуховни, че наум ни идват единствено еретически мисли. Един белградски графит с черна ирония беше отбелязъл: "Тази година Великден няма да има - намериха тялото". След кипежът на страстите, след разпъването на кръст, всеки християнин очаква чудото да го споходи. Но в България и чудесата са едни такива мънички и незабележими и имат малко общо с възкресението. Българското чудо е вечното ни вкарване отново и отново в ада. В ситуация на краен оптимизъм може и да открием нещо добро в това. Все пак няма накъде да стане по-лошо. Само, че псевдобиблейските страсти вече идват малко нанагорно, а уви - небесата не пращат нови пророци и няма кой да предскаже различен и по-добър живот. Страстите политически... как да не ги обичаш?!

Отворено писмо на Бойко Борисов до Барак Обама

(една странна политическа фантазия)


Уважаеми господин Барак Обама,

може би не си спомняте за мен, но аз съм този едричкият човек, който по време на молитвената закуска през февруари все се опитваше да се снима с Вас, но уви Сикрет Сървис постоянно му пречеха. Тогава, може би вече ще си спомните, Ви подвикнах, че имам гениална стратегия за Вас, ако Конгресът не ви гласува антикризисния план - просто ги обвинете, че Ви саботират и се появете по телевизията с посланието: "Аз искам да преборя кризата, ама те ми пречат". Може би не си спомняте точно думите ми, защото гаднярите от Сикрет Сървис постоянно се опитваха да ме избутат от вашия поглед по грубиянски начин, ама ние балканците не се даваме лесно.
Господин Обама, пиша Ви, за да алармирам чрез Вас цялата световна общественост и да събудя демократичните сили по планетата. Ние в столицата на България, София, а не Букурещ, сме жертва на чудовищен преврат, който уби демократичния дух на града ни. Моля Ви, господин Обама, обърнете внимание на този апел, защото демокрацията е под заплаха, а устоите на нашата държава вече са разклатени като кътник на боксьор в нокаут. София е град на превратаджии. Господин Обама, по нощите орди от роми, тежко въоръжени с метли и ръкавици бродят по булевардите на столицата и жестоко се саморазправят с боклука. Тази диктатура организарана от кабинета вече минава всякакви граници. Полицията дори трепери от ужас от обучените части на боклукчиите, които с камионите си тероризират пълните кофи. И дори метат след това, гавра, която би хвърлила в зловещ ужас всяко демократично съзнание. Свободата на словото е вече мит в София! Да, вярно е, че организирахме митинг на който общински съветници от ГЕРБ, ДСБ и СДС дружно надвикаха обединените боклукчии, а истерията в погледите им успешно би затъмнила истерията на брокерите от Уолстрийт, но каква свобода е това - ние си искаме нашите красиви и прашни улици, харесваме калта си, не можем да живеем без образа на разлагащия се боклук, чиято миризма ни навява мисли за величието на демокрацията и за устоите на партийното строителство на ГЕРБ. Господин Обама, вярвам, че разбирате моята драма. Културата също отиде на кино. Новите превратаджии слушат само фолк и допълнително тероризират културните уши на елитната столица. Това е преврат!!! Те метат, чистят, празнят кофи. В момента в който ви пиша този зов, от прозореца си дори виждат как обединен отряд на превратаджии празнят кошчетата пред общината от боклуци и сърцето ми кърви от болка, но уви, гадните комунисти, пак намериха начин да се изгаврят с демокрацията. Къде е ООН, не види ли как страда София? Господин Обама, къде спите - боклукчиите идват и искат да чистят. Този терор трябва да спре! Не се издържа.

P.S. По време на молитвената закуска ми се стори, че до вас седеше една млада мулатка на име Мишел на която намигнах няколко пъти и дори разкопчах горното копче на ризата си, за да види изваяните ми от таекуондото мускули. Предайте й моите почитания, ако я видите....

Ваш, кметът на София, понастоящем страдающ искрено Бойко Борисов

3 изгледа от Вавилонската кула

Една леко черна шега с атентатите от 11 септември 2001 години показваше снимка на турист на терасата на Световния търговски център. На кадъра се виждат усмихнатият модел на фотото и един самолет връхлитащ върху кулата. Шегичката е стилна и съм се хилил доста докато гледам снимката, но в крайна сметка когато наскоро я видях отново, тя ми напомни за едно красиво състояние на невинност на човечеството. Тя не е истинска като фотография, но, ако беше щеше да отбелязва последният миг в който някога човешки поглед би видял самолет да се приближава до небостъргач без да се страхува от нещо.

Рухването на Световния търговски център беше като нелепо повторение на рухването на Вавилонската кула. Когато тази библейска постройка пада в прах, човечеството заговаря на различни езици. Бог в своята космическа мъдрост отнема универсалният език на човечеството и го оставя да се оправя самичко в разграниченият от езиците свят. Откакто рухнаха Кулите много неща в познатият ни свят се промениха и повечето от тях тръгнаха към по-лошо, вероятно, защото всяко фундаментално рухване води след себе си като последица увеличаването на хаоса в света и разделението между хората.

Ако обаче днес се поставим в една утопична ситуация и стъпим на върха на недостроената Вавилонска кула сигурно бихме видели онзи различен свят, който е трябвало да бъде и който никога не беше. Понеже нямаме как да пресътворим отново грандиозната постройка, днес ще се опитам да опиша този въображаем поглед към онзи другия свят в който сигурно нито един небостъргач нямаше да бъде в опасност, защото всеки от нас щеше да пребивава в райско състояние на невинност и възторг. Не ми е ясно как в разсъжденията си стигнах от небостъргачите, 11 септември и Ground zero до картините на рая и небето, но в крайна сметка човешките същества се отличават с неотменимата си способност да градят утопии в които да вярват.

1. Езикът на рая

Една моя любима писателка Дубравка Угрешич изказа най-доброто предположение как са говорили в рая. Според нея там Мъжът и Жената са говорили единствено и само с палиндроми. Палиндромът е утопична езикова форма при която една дума отпред назад и отзад напред се чете по един и същи начин. Елементарен пример за това на български са думи като боб, поп, рефер, малко по-сложен палиндромен израз е "алена фанела". Палиндромът изравнява езика. Изравнява изтокът и западът. В рая - място до което можем да се докоснем само чрез мисловни игрички вероятно наистина са говорили с такива универсални фрази. Угрешич дори дава пример на английски език как биха се представили един на друг Адам и Ева:

- Madam I'm Adam (Мадам аз съм Адам).

А Ева му отговаря със своето име, което на английски е съвършен кратък палиндром "Еve".

Дубравка Угрешич прави една стъпка по-напред дори в наплашването на народонасолението покрай палиндромите. Тя цитира една поема на нейна сънародничка хърватка. Поемата е намисана изцяло в палиндроми малко преди Югославия да се разпадне. В изящната стилистика на тази поема Угрешич вижда предсказание за кървавия разпад.

Нещо повече дори - според нея именно въвеждането на този райски език в поезията разрушава Югославия. Сякаш опитът да се проговори на божествен език в несъвършения свят води след себе си единствено война и кръвопролития.

Не мога да споделя дали Угрешич е права. Но пък спокойно мога да ви кажа, че покрай мен не сте в опасност от предизвикване на война в България или пък сриване на облаците към земята. След дълго вечерно мислене (знам, скучно занимание, но ние философско настроените души сме такива)единственият палиндром, който успях да измисля е лъчезарно глупавият "Е пак капе". Може би така да призова най-много някой дъжд, нищо повече.

Представям си какво им е било в рая.

Да говориш с така изравнен език никак не е лесно. Не знам дали представата за палиндромския език дава възможност да надникнем в рая. Вероятно не. Защото наистина трябва да се роди човек, който говори с едни и същи думи четени отпред назад и обратно и то постоянно, за да видим поне отзвук от онези времена на невинност и друг свят. Ако обаче един ден някой в този свят проговори с райски палиндроми, сигурно ще се родят нови утопии, нови идеали и хоризонти. Не ги чакайте от мен обаче. Аз съм на етапа „Е пак капе”. Тоест пазете се от дъждовете. Сигурно съм ги призовал в количество достатъчно за роман от Маркес....

2. Картографията на рая

Винаги е имало голям спор сред богословите – къде точно се намира Рая. В наши дни леко опростачените тъпанари се опитаха да сведат този въпрос до това, че видите ли раят бил навсякъде край нас или в нас самите, в главите ни и така нататък. Само, че навремето богословите съвсем сериозно са изчислявали къде може да се намира тази божия земя. Църквата дълго време е приемала сбърканият модел на Птолемей за вселената, защото той идеологически е отговарял на тяхната визия за съществуването. Той твърди, че Земята стои в центъра на Вселената, заобиколена от осем сфери, които носят Луната, Слънцето и други светила. Птолемей смята, че вселената свършва с външна сфера зад която не става ясно какво има. Тогавашните богослови с кеф приемат теорията, защото тя оставя достатъчно място за съществуването на ад и рай, отвъд тази външна сфера.

По-късно Коперник и другите му адепти уви завинаги унищожиха идеята, че раят е накъде там след звездите и вселената. Въпросът, който изниква обаче след цялата тази умозрителна игра - къде тогава е раят. Така де, ако в четири часа през нощта ти изникне внезапна нужда да посетиш невинните земи, накъде трябва да взреш погледа си.

Въпросът е изненадващо труден.

Спомням си романа „Ню Йорска трилогия” на Пол Остър. В първата новела от него еди детектив е нает да следи човек пуснат от затвора, защото е държал сина си заключен в стая с идеята, че оставено само на себе си детето ще проговори на ангелския език, идея вдъхновена от трудовете на Емануел Сведенборг, чийто налудничав живот сам по себе си е идеална тема за роман. Както и да е – детективът започва да следи своя обект и в един момент наум му идва това, че всяка обиколка описва определена буква. Когато тръгва по картата, за да види коя буква точно се описва, той открива красивата фраза – Tower of Babel (Вавилонската кула). Всяка една разходка на следеният е буква от тази фраза. Описаната в романа на Остър идея се загнезди в мен, защото събуди едно мое детско подозрение за същността на рая.

Тогава не разбирах от религия, не че разбирам и сега, но всъщност се чудих да не би раят просто да си е бил на Земята. Планетата е достатъчно красива и трепетна.

Раят е състояние на невинност. С отнемането на невинността, тоест с получаването на познание – раят се трансформира в мястото, което обитаваме днес. Ние сме изпъстрили своят живот с легенди за изгубената невинност, със символи на срутеното желание да постигнем божествена същност и желанието на много хора да се завърнат в крайното състояние на невинност всъщност е желание да върнем рая тук на земята. Защото той вероятно не е бил никъде другаде. Заради това харесах сцената от романа на Остър, напомни ми за моето детско революционно прозрение и всъщност може и един ден да ме принуди да потърся знаците от рая сред земята – навън е пълно с толкова красиви жени, очевидно е, че в тях е вплетена някаква частичка от онези изгубени дни, преди коварната змия да изкуши Ева с познанието. В този смисъл – и тук вече драматично се разделяме с Остъровата идея – всяка разходка из средностатистически град прекарана във възхищение на красивите жени, всъщност е богословски опит да си върнем отнетия рай и да пресъсътворим своята собствена Вавилонска кула, но не като опит да стигнем до Бога, а като кротък начин да съберем възхищението си от цялата красота на живота.

3. Раят пред нас

В крайна сметка смятам, че Вавилонската кула е едно епично явление, защото бележи красив опит за достигане до небесата. Историята за тази кула е мит, но от мига в който човешките създания са погледнали небето, те никога не са успели да го забравят. Вероятно са очаквали да намерят Господ някъде там сред звездите. Когато поотраснах – и станах на такава възраст, че да мога да се шегувам с големите идеи – се чудех дали пък човечеството не е унищожило своя създател. Това не е богохулна мисъл. Просто първият човек, който попадна в космоса беше руснак, атеист и комунист, а предполага се, че те не биха има очи за божествата. И ако вселената зависи от наблюдателя, то дали лицето Юрий Гагарин докато е обикалял планетата всъщност не е унищожавал фундамента на цялата религия.....?

Стига с глупостите обаче. Нека да хвърлим третият последен поглед от въображаемата Вавилонска кула от глупости, която сътворих. Хората започват да строят тази митологична постройка, защото всеки човек носи утопия в дъното на душата си. Хората, които не вярват в утопии вървят срещу своята истинска природа. Човешките същества винаги са обитавали два паралелни свята – този на реалността и този на идеалната земя в главата си. Който каже, че не живее в такова политическо, душевно и емоционално раздвоение значи доста успешно се лъже за собствената си природа. В миговете преди кулата да рухне хората трябва да са били щастливи, а после вече ветровете на гнева ги разпиляват по земята без да могат да се разберат.

Раят пред нас е – и вероятно това е големият урок на разрушената кула – в онези минути преди проклятието и гневът да се стоварят. Представям си устремът на хората, които са искали с постройката си да стигнат до небесата. Това прави хората велики същества. Имат небесни амбиции...

Раят е да знаеш как да пресъздадеш небето в главата си, а после да търсиш начини да стигнеш до него и в реалността. Този рай винаги ще го има, защото е пред нас и е възможен, дори и когато това изречение звучи не като богословие, а като банална политика. Предупреждавам ви само за едно. Ако комунистът, който първи летя в космоса обаче е прецакал природата на вселената, то това означава, че всичките ми думи не струват абсолютно нищо. Всъщност това може би е истинската форма на рая. Когато се освободим от думите, ще дойде свободата наистина. Не знам дали е така. Звучи красиво, но може да не е вярно. А и истината е, че не трябва да ни пука много.

Звездите са над нас.

Нека да ни пука за тях.

И най-накрая. Ако онзи турист на терасата на търговския център съществуваше наистина, а не беше митологична фигура подобно на Вавилонската кула, ми е чудно само едно. Дали в края на живота си той е проговорил с палиндроми. След дълго ровене в интернет открих един дълъг български палиндром - “Лято. Пот. Сечище. Вопли. Било катерят сини планинари. Тиранин-алпинист ярета коли. Бил по-вещ и често пот ял”. Ако заговориш така възможностите са две – или вече си си спрял хапчетата или си постигнал индивидуалния си рай. На този турист, който никога го е нямало, сигурно двете възможности са му изглеждали еднакво безумни. Още един палиндром, но този на руски, защото него го знам от дете и понякога съм си го повтарял като мантра –"А роза упала на лапу Азора". Ако е викал помощ с палиндроми не е имало кой да го разбере и ситуацията съвсем е станала безпощадна. Та този турист ми харесва, защото не е съществувал и за него е вероятно да е бил просто частица от рая попаднала на грешната земя в неподходящото време. Знам, че се иска непремерено количество лудост, за да създадеш богословски текст по една забавна снимка, но щом тя не ми излиза от главата, значи в нея е бъкало от невидими значение. Поне аз така смятам. Този турист, тази неземна и несъществувала никога фигура единствено би могла да ни каже прав ли съм или не в своите безумни разсъждения.

Но дотогава ви оставям на спокойствие и ви съветвам да не се опитвате да си играете с палиндромите. Те случват света по ексцентричен начин и се появяват край хората когато не ги очакват. Така разхождайки се покрай Централна поща преди около една-две години най-внезапно бях спрян от един палиндром, изписан като лозунг на пощата.

Той гласеше: „Анархия и храна”.

Оттогава свикнах да размишлявам за рая...

Изборите в побългарена версия на "Параграф 22"

Изборното законодателство в България винаги е било източник на безкрайни страсти, поле на невероятни спекулации, тема на хиляди интриги и подозрения, възможност за много политици да демонстрират мускули и сарказъм, но сагата около него винаги е приключвало в нещо като черна и побългарена пародия на „Параграф 22”.

Всяка една партия досега е идвала на власт с няколко красиви обещания. По-високи доходи, сигурни старини, нов морал и други. В списъка на обещанията, които хващат окото на народа винаги се поставя и идеята, че „този път, веднага след спечелването на изборите, започваме работа по ясни изборни закони, които да осигурят максимално честна атмосфера и представителност и няма да отлогаме тежката работа за края на мандата”. Тази фраза се повтаря с упоритостта на индийска мантра. Но пък се изпълнява точно както се изпълнява обещание в традициите на Балканския полуостров – тоест никога или винаги, ама винаги в последния момент и то набързо, колкото да не е без нищо.

В този смисъл 40-ото Народно събрание не наруши черната традиция изобщо да не погледне изборните закони до самия си край, независимо от това, че темата никога не слезе от дневният ред на хората, а и на политиците. После – от януари насам в остър дефицит на парламентарно и управленско време, изведнъж всички партии се сетиха, че изборното законодателство е останало непипнато и за кратко бяха нахвърляни десетки идеи, една до една звучащи красиво и почти поетично. БСП предложи поне 31 от депутатите да се избират мажоритарно. ДПС изведнъж подкрепи това предложение. НДСВ пък настояха да се засили преференциалният момент във вота, за да може всеки избирател да си пренареди листата, както иска. Опозицията не излезе с някакви конкретни идеи, но намери причини също да се изказва. Новосформираната група на Яне Янев „Ред, законност, справедливост” пък предложи коалициите да влизат в Народното събрание с по-висок праг, около 8 процента, а не 4 както за самостоятелните партии. В светлините на избухналите като гранати идеи повечето хора не успяха да разберат, че няма никакво време за промяна на изборното законодателство, а още по-интересното е, че нито една от партиите не държи то да се променя особено. И така изведнъж от заседанията на комисията по изборите долетяха трагичните вести – депутатите там посякоха мажоритарния вот, което доведе след себе си и това, че прагът за коалиции също не се вдигна, а преференциалното гласуване остана на хартия някъде по депутатските папки. Сега вече е пределно ясно, че в България ще се проведат едни класически избори – с бели бюлетини, пропорционална система, избирателни списъци, пълни с мъртви души и с кандидати, които вече сънуват нови четири години през, които ще са защитени от хладните бели стени на българския парламент, през които трудно прониква усещането за реалност, а често и за срам.

Нежеланието за промяна на изборните закони може да бъде разчетено като обикновен мързел или пък като някаква неясна вяра, че сложните избирателни системи не са за неукрепналата душевност на българите. Обаче истината е, че вероятно обяснението е по-зловещо, колкото и да не ни се иска да го кажем – това е пореден знак, че така наречената политическа класа успешно върви към окончателния опит да се превърне в самовъзпроизвеждаща се каста, като кастата на древните индийски брамини например.

Мажоритарният вот не е универсално решение на нито един проблем по земята, но поне дава знак че част от политиците искат да носят индивидуална отговорност. Преференциалното гласуване е сложен, тежък и трудно разбираем механизъм, но поне показва, че политиката се опитва да върви в посоката на гражданите. Сега, когато повечето добри идеи останаха само като хубав спомен по страниците на вестниците, вече ясно се вижда тъжният факт, че всички партии останаха доволни от липсата на време за промяна. Просто, ако има нещо, което със сигурност можем да наречем български модел – това е нищонеправенето по отношение на развитието на демокрацията. И резултатът е тъжен. Хората не отиват да гласуват. Защото им е писнало. Британският журналист Джеръми Паксман в един свой коментар бе отбелязъл, че истинското кредо на английският кротък консерватизъм гласяло „Няма проблем, който да не може да бъде решен чрез активно бездействие”. България няма традиции в мъгливия албионски консерватизъм. Но пък бездействието се превръща във водеща черта на много от нещата, които правим. Това няма да ни превърне в просперираща страна като Великобритания. Най-вероятно е бездействието просто да ни оставя в любимата поза на българските политици – стоящи на едно място, непомръдващи във времето, докато заплатите им текат,  любуващи се на своите лица по вестниците и телевизиите и мечтаещи времето винаги да спре докато са в състояние на това кротко и алчно щастие...

Сталинградският Бойко Борисов на руски език....

"А на войне, как на войне, Патроны, водка, махорка - в цене." Нещо такова пееха ЛЮБЕ в песента си "Комбат". Руснаците ги бива във военната поезия. Успяват драматично да пресъздадат военната атмосфера - там, където куршумите свистят като метални оси, димът от гранати люти в очите, ранените крещят, а всеки стреля накъдето му падне, защото да не стреляш на война най-вероятно означава, че тотално си се спекъл от страх. Руснаците, пак ще повторя ги бива да пресъздават това чувство в поезията - а на войне как на войне...
На война като на война на френски май звучеше a la guerre comme a la guerre, само че на мен на френски фразата винаги ми звучи абсурдно. Това е и особената прелест на руския - дори и баналните мъдрости на руски звучат велико. Ето защо ми се иска Бойко Борисов да владееше руски, за да можеше на този величествен език да изрази своето недоволство от българското правителство докато се намира в Москва. "София е като Сталинград. Обградени сме от правителството, които искат да направят София гето", изпъшка Борисов и показа страдалчески рани на ветеран от войната. Език мой-враг мой. Тук май по-скоро е историйо - враг мой. Вън от политическата метафора, която е глупава, историческата такава е зловеща. Защото нека да припомним - обсадата на Сталинград е осъществена от руснаците, който държат в обсада фелдмаршал фон Паулус. С други думи Бойко Борисов се сравнява с нацист във Втората световна война, а нека да припомним, че в край на тази баталия нацистите яко духаха супата. Но военният речник въведен в Москва от кмета чертае изцяло нови политически пространства. Утре кметът с позата на ветеран от Виетнам (насладете се на римата!) може да сподели със света, че правителството е като атомната бомба над Хирошима и добре, че софиянци са като хлебарки, за да оцелеят от това отровно лъчение. Колко хубаво ще звучи! Или пък неформалният лидер на ГЕРБ и професионален оплювач на държавата си може да сравни кабинета с обсадата при делтата на река Меконг, а той да се представи в ролята на някой заблуден американски войник, който не знае какво да прави със своето пушкало М-16. Възможностите на фронтовата лексика отварят невероятно поле за политически фриволности. Но щяха да звучат доста по-мъдро, ако ги беше споделил на руски. А пък и в тях щеше да има поезия:

Да, война, война, война...
Дурная тётка, стерва она!

Това няма да го превеждам, за да пощадим сърцата на младите читатели. Бойко Борисов обаче влезе във военният капан, точно както навремето фон Паулус го е направил. И ни заля със задгранични откровения. На български език. Неговият основен враг. Гранати избухват, самолети горят, Бойко Борисов говори. И с това отдалеч наподобява японско камикадзе, защото всяка негова дума избухва обратно в лицето му. Ех, ЛЮБЕ, ЛЮБЕ, защо ви трябваше да пишете военни песни, просто трябваше да преведе на руски изказванията на Борисов... батяня, батяня-комбат....

Пишещият тези редове, настроен злобно и подозрително към целия свят, особено се изкефи от друга част от милитаристичната лексика на кмета. В пристъп на военно мечтание Борисов сподели с развълнуваните руснаци, че София никога не е била толкова чиста. Възторг нахлу в душата на автора на тези думи. Той скочи от мястото си и се приближи до прозореца, за да се наслади на безбрежната чистота на софийския пейзаж. Навън вятърът радостно подмяташе найлонови торбички, живопосни огризки се разлагаха по улиците с упоителна миризма, хартии се размятаха по тротоарите като интелектуалци в заведение, искряща кал сияеше по улиците, кофите за боклук поетично и лекокрило бяха преобърнати, а край тях радостни плъхове се наслаждаваха на живота, докато преследваха бързоноги хлебарки, които пируваха с разложените храни... Сърцето на вашият военен хроникьор се изпълни с осъзната радост от живота и с благодарности към фронтовия Генерал....На хората има трябваха няколко войни да си съсипят държавите, а на София й бяха необходими единствено 4 години управление на Бойко Борисов....

Севернокорейската ракета, Джеймс Бонд и златните рибки в космоса

В неделя сутринта направих една фатална грешка – реших да започна деня си с гледане на информационни канали. 

Пуснах CNN и в един момент си помислих, че по странна гавра на политическа ситуация и време съм се върнал в епохата на Студената война. За американската телевизия имаше една-единствена тема като основна новина – това, че Северна Корея е пуснала ракета в космоса. Космодрумът поетично наречен Мусудан-ри е бил интересно място след като всевиждащите очи на медиите се насочиха с неутолимо любопитство натам. Ракетата носител произведена от народа на Ким Чен Ир (неясно защо упорито назоваван от янките Ким Джон Ил) също носи име като астрономическа фантазия – „Млечен път 2”, а спътникът е кръстен зашеметително „Кванмесон 2”, тоест „Ярка звезда 2”. 

Уви, американците са народ непоетичен, особено във времена на криза и изобщо не коментираха литературните достойнства на кръщаването на ракетата, а упорито бяха втренчени в параноичните си фантазии, че всъщност на борда на космическото возило може да има дори ядрена бойна глава. Един от американските политически наблюдатели, очевидно консерватор нагълтан с въздух след като вече Буш не е президент, съвсем сериозно си говореше за приближаваща се трета световна война, ядрен апокалипсис и в един странен момент си помислих дали няма да извади противогаз от някъде и да демонстрира на младите янки как да се пазят от разцъфващи ядрени гъби. САЩ и Северна Корея са като Голиат и Давид. Това е сравнение единствено и само за мащаб, а не за политическа сила или евентуален победител. Ако слонът започне да дава политически изявления за опасността от една мравка, сигурно ситуацията би била същата. 

Американският президент Барак Обама определи ракетното изстрелване на Северна Корея като провокация и нарушение на резолюция 1718 на Съвета за сигурност на ООН, предадоха световните агенции. Брехх, да му се не види. Колко е готино кварталният хулиган да се заканва на бедното съседче! 

Не искам да подценявам Северна Корея. Това е държава, която не познавам, но иронията при мащабите е толкова смешна и игрива, че вместо да мисля за ядрения апокалипсис и да се чудя дали колекцията ми от списание „Плейбой” ще оцелее в постядрената епоха, аз прекарах няколко безгрижни часа да колекционирам интелектуалните си спомени за Северна Корея и за нейното културно проявление...

Янките в момента са като наркоман оставен без дрога. Студената война свърши неочаквано и за самите тях и те се оказаха в свят без врагове. Отчаяно потърсиха такъв в лицето на милионерът с бъбречни проблеми Осама бин Ладен, но ситуацията там е леко смешна, защото колкото и да се напъват, не могат да изкарат един човек и да го приравнят с ос на злото. Те се нуждаят от враг в лицето на държава, но след като старият им противник успешно се хързулна по пързалката на капитализма, им остана единствено бледото петънце на картата, наречено Северна Корея. Но от този враг целият свят го напушва на смях уви, вместо да се връзва на думите за заплаха. Така бях и аз когато гледах филм от любимата си поредица за Джеймс Бонд – сниманият през 2002 година „Умри в друг ден” от новозенладнският режисьор Лий Тамахори. 

Та в този филм неустрашимият английски агент, майсторът на ехидната реплика „Едно мартини – разбито, не разбъркано”, неустоимият за жените убиец, попада в севернокорейски плен. В желанието си да покажат тази нещастна държавица като равностоен враг на един такъв супергерой, те бяха направили Северна Корея да изглежда почти като технологичен рай със затвори все едно застинали в Средновековието. Севернокорейците в този филм пък говориха с еклектична смесица от клишета, точно по формулите по които американците се опитват да разбират комунизма и заради които са обречени никога да не го разберат. Те измъчваха Бонд, а той гордо изобщо не ги разбираше и ги мразеше така, че тийнейджърките постоянно да се питат дали Пиърс Броснан е тренирал специално за този филм. Та струва ми се, че САЩ отново изпадат в ситуация като тази от филма – дрънкат с оръжие и заплашват една държава, която биха изтрили от картата дори и ако някой американски генерал с хроничен запек ръководи бойните действия. Но това са части от политическата игра на 21 век, а те се нуждае от остра символика, от красиво звучащи фрази и маниакално количество лудост. Имам предвид, че САЩ изобщо не знаят коя е Северна Корея, те си имат своята фантазия за нея, заклещени са в клишето си за тази страна, и раждат единствено реплики и сценарии наподобяващи пиеса на абсурда. Това е прекрасно, защото по този начин те направиха в моите очи Северна Корея една от най-поетичните държави на планетата. Как иначе да наречем тази част от прословутата „ос на злото” след като никой не знае нищо за нея, но пък за нея се сипе словесност достойна дори и за описанието на тъмните герои от „Властелинът на пръстените”.

Ако трябваше аз да си избирам враг сигурно Северна Корея щеше да е последната държава в моя списък. Просто те, севернокорейците, изглеждат толкова дребнички, тихи и прилежни, затворени в собствения си свят с различен календар, приклещени в лабиринтите на идеята чучхе, с лидер за който половината свят се съмнява, че отдавна е мъртъв, а другата половина го подозира в тайно западничество и възхищение пред холивудскиту филми. Какво лошо има в това една държава в този развълнуван и гневен свят да се опита да изстреля своя ракета, при това с име звучащо като хайку? В американското световъзприемане очевидно тези действия трябва да бъдат санкционирани. Не напразно друга част от репортажите се опитваха да представят ракетата като едва ли не някакъв мит, а част от анализаторите твърдяха, че тя е паднала в мига в който е литнала. Американското съзнание прекрасно може да живее с двете отричащи се реалност – че ядреният апокалипсис наближава и, че всъщност ракетата изобщо не се е отлепила от земята. От една страна е хубаво, че заплаха има, от друга страна егоцентричната мания на онази част от света не може да допусне, че една дребна и прилежна държава е в състояние съвсем самичка да погледне към космоса и да се опита да го покори. Същото се случи преди няколко месеца и с иранската ракета. Представям си какво му е на Обама – случи му се да бъде лидер в свят в който джуджетата, дори и джуджетата се научиха да изстрелват ракети, които като кукиш сочат към лицето на Свръхсилата.  И така се раждат катастрофичните новини, че ядрената гъба в съдбовната форма на севернокорейска ракета приближава към света с невероятни темпове...

В истинският живот, въпреки, че дълго можем да спорим, кой точно живот е истински, може би трябваше да изкарам цяла вечер на терасата и да гледам вдъхновено черното софийско небе, което три огромни тополи съвсем леко ми запречват. Ако видех движеща се звезда щях да знам, че това е севернокорейската ракета, но нямаше да се уплаша, а щях да се зачудя кой ли бог на тази дребна и скучновата държава ме е осенил с вдъхновението да видя този космически уред с поетично име. Естествено аз не го направих. Навън вече е топло, но пък цяла вечер висене на балкона със сигурност щеше да ми докара поне две телефонни обаждания в полицията за воайорство. Живеем в непоетичен свят и съседките ми сигурно не биха разбрали политическите ми трепети. Това е проблемът и на затъналите в маниите си янки. Хубаво е от време на време да си отварят очите и за нещо различно. Тези дни попаднах на едно изящно корейско съвременно стихотворение.

ЛЯТНОТО УТРО, В КОЕТО ДЪЖДЪТ СПРЯ

Ким Гуан-Сон

В деня, когато дъждът спря,

ясното небе слезе в езерото,

сътвори лятното утро

и се превърна в хартия

от зелената сянка

на дърветата...

Златните рибки пишат стихове...

Златните рибки пишат стихове. Американците не четат поезия. Това е проблемът. Между другото поетът може и да е от Южна Корея, но фантазия родила пишещите златни рибки вероятно може да плаши. Но единствено и само Джеймс Бонд. Ние – другата, тихата, малката част от човечеството предпочитаме да се наслаждаваме на кроткият образ, който обобщава цяла култура... Всъщност спирам да пиша и излизам на терасата... Не ме интересува полицията, нито съседите, трябва да видя ракетата. Защото когато светлините й пробягат сред другите звезди, аз ще знам на практика, че светът е красивото място за което го мисля...

Сърцето и разумът на левицата

Капиталистите са готови да ни продадат и въжето, на което ще ги обесим. Това е мисъл на Владимир Илич Ленин. В новоучредената партия "Българска левица" би трябвало да имат памет за класиците, защото според обявените им цели те целят реабилитиране на лявото. Ленин - така поне се твърди, а и историята го показва - не е от най-големите идеолози на земята, но чувството му за реалност, тактическите му умения и невероятната способност за анализ на ситуацията, е това, което му помага да увенчае с успех своето най-голямо начинание - революцията. В партия "Българска левица" обаче видяхме точно обратното - старите скучни клишета, политически подлютени с две дози здрав популизъм и една красива и удряща в сърцето носталгия по миналото. Левицата сама ни подава въжето за което Ленин толкова мъдро говори.

Сред обещанията на новата партия, а те звучат красиво дори и да хардфеновете на десницата, можем да открием - незабавно вдигане на пенсиите с 50 на сто, бюджетно финансиране на здравеопазването, отпадане на ДДС върху учебници, лекарства и основни храни и много други. Едва ли има ляв човек по тази земя, който да не хареса обявените идеи. В идеалният свят вероятно всяка една от тях щеше да е неизменна част от политическата практика. Веднага обаче възникват редица въпроси и то свързани с презранята реалност - а какво правим с икономиката, откъде ще дойдат парите за този бюджетен разгул и то в състояние на световна криза. Навремето новозенландсите социалисти през 60-те години на миналия век започват да получават критики за това, че водят донякъде дясна икономическа политика. Премиерът на страната, социалист отговаря "Без икономика няма социална справедливост". Може би това е основната грешка на партия Българската левица. Тя се оплете в клишетата на лявата словесност, а пропусна факта, че има икономика, че тази икономика, каквото й да говорят, върви напред и този ръст не може да бъде рискуван лесно.

Щом има програмни различия вероятно трябва да има и две партии. Това е правило. Но след като цял ден четох посланията на новата формация, не можах да събера сили в себе си да им повярвам. Защото левицата трябва да се опира на личности с биография, на личности с подготовка, а във новоучредената формация виждаме хора, които не могат да внушат доверие, уви. Един от тримата новоизбрани лидери на партията Иван Генов в събота каза нещо, което трябва да отбележим. "Нашият 4 април е контрапункт на онзи 4 февруари отпреди 12 години, превърнал се в рождена дата на българската олигархия. Ние пак сме тук, защото сърцето ни бие отляво", каза той. Хубаво е да знаем къде е сърцето ни, но в политиката трябва и разум. Защото без разум политиката би се превърнала в метафоричното лениново въже, за което не би трябвало да се говори в къщата на обесения.

"Топлофикация" като похитител

В България има много неща, които могат да ти вдигнат кръвното и да предизвикат гневни вълни, но вчера чухме едно от най-нелепите предложения, изказвани наскоро. Става дума за идеята длъжниците на "Топлофикация-София", да нямат право да пращат децата си на детска градина, докато не се издължат. Предложението бе изказано от общинския съветник от БСП Георги Кадиев, който е и председател на Съвета на директорите на "Топлофикация-София". Че идеята е неудачна, личи от птичи поглед. Защото наказва най-невинните - децата, и то заради грешки на техните родители. Това е недопустимо, независимо дали джобът ти е пълен или не. Казано на шега, можем да предложим и длъжниците на парното да бъдат бичувани публично пред "Александър Невски" за назидание на останалите.
Идеята не е добра. Но тя е израз на един от най-големите проблеми на "Топлофикация". Ако си кажем честно, хората не вярват на това дружество, и то с основание. Всеки, който получи солена сметка от 200 лева за отопление, няма как да не си представи луксозното джакузи на Вальо Топлото, както и заплатите на неговите масажистки. Как да си плати сметката с леко сърце? Мнозина пък нямат пари дори за храна, и апаратамента си ли да продадат? Дружеството прави и един глупав номер. Вместо да търси начини да запорира сметките на някой длъжник, "Топлофикация" оставя дълговете да се трупат с години и сумата да придобива астрономически размери. Така всеки материално притеснен човек от месец на месец затъва в подвижните пясъци на задълженията и никога не успява да си поеме въздух. Потребителят е в състояние на постоянна задлъжнялост, която расте. Сега пък остави паразитния посредник "Техем" да изнудва хората със задължителни нови топломери - по 35 лв. всеки. И това уронва престижа на дружеството - че оставя излишни посредници да прибират парите на хората в джоба си, поне в хазната да отиваха. Наистина трябва да има ред и хората трябва да се научат да плащат своите сметки. Но "Топлофикация" не може да се държи като похитител, който изнудва хората. Жалко за всяко дружество, което може да бъде оприличено на фигура от престъпния свят.