Фейсбук-откровения на един виртуален човек

Пътешествията в света на виртуалния Александър Симов (това е особено същество с мнение по всеки въпрос във вселената и досадната склонност да тъне в необичайно щастие и размишления за космическата природа на човека) май продължават. Много хора постоянно ми повтарят, че  трябва да записвам прилежно и в блога си своите статуси. Аз дълго време не се вслушвах в гласовете им, защото увековечаването на фейсбук-статус ми изглеждаше нередно по философски начин. Природата на виртуалната реалност е такава, че мислите трябва да изчезнат в деня в който са се появили, а след тях да не остане нищо. Но, после нарцисът надделя над философа в мен и аз започнах да събирам неподредените си, цинични и възхитително неправилни мисли за вселената. И честно - не съжалявам. 

Най-накрая открих своята държава - това е далечният, странен, мистериозен и непознат Бутан. Там красиво се оказа, че не измерват Брутен Вътрешен Продукт (баси капиталистическата гадост), а мерят Брутното Национално Щастие. Това вече не е икономика, това вече е поезия, трансформирана в управлението на една държава. И тогава схванах това, което дори Ленин не е успял - тези с кинтите са злобни, защото всеки може да се добере рано или късно до богатство. Но до щастие се добират само тези, които знат как да ценят вселената :)

 --------------------------

Не ви ли дразни ултраклишираната фантазия на фотографите на предизборни снимки? Нагледах се на снимки в които кандидатът се е ухилил така все едно Памела Андерсън си сваля сутиена. На другите фотоси пък бъдещите кметове протягат ръка напред все едно искат да пипнат това, което виждат от фотомоделката. Любимите ми фотоси, разбира се, са тези на които кандидатите винаги са преметнали небрежно сакце през рамо...Толкова е предсказуемо - да не би да има криза на политическо въображение в страната?

--------------------------------

БСП прави голяма грешка като настоява за оставката на Цветан Цветанов. Моля ви, Цветанов на всяка цена трябва да стои шеф на предизборния щаб на ГЕРБ. Само вселенски идиот като него можа да нахака техният усмихнат кандидат в толкова красив корупционен скандал. А сега умножете глупостта на Цветанов по всички дни до изборите - шоуто на "Бени Хил" ряпа да яде. Цвъ Цвъ е най-големият производител на идиотщина в новата история - не ни лишавайте от него, хахаха :)))

---------------------------------------------

"Муудис" (това е нещо като капиталистически вариант на лошата карма) понижи рейтинга на три френски банки заради гръцкия риск. И в резултат на това акциите на "Сосиете Женерал" се сринаха с 10 процента. Хаха, май лихварите изживяват мрачни времена! Наречете ме гад обаче има нещо хубаво в идеята банкерите да виждат как парите им се изпаряват. А днес е 14 септември - преди 144 години Маркс за първи път публикува "Капиталът" :))) Май във Франция са чели грешните книги :P

-------------------------------------

Схванах каква е тайната на ефекта на пет литра чай от маточина срещу високата температура и усещането, че имаш облак в главата си вместо мозък: просто на настинката в един момент й писва да стои в тяло, което е така препълнено с течности, че постоянно му се пикае :))))

 --------------------------------

Пълнолуние сияе над Подуяне. Луната бляска като погледа на Плевнелиев, когато види потрет на Б. Б. :) Аз имам температура и луната ме впечатлява. Все едно човек внезапно е заживял в мистичен роман. Ако видя вещици да прелитат с метли - няма да се впечатля много. В Подуяне магията е всекидневие, а като прибавим луната става истерично. Даа, няма да се учудя, ако някога се окаже, че целият живот на земята е халюцинация на подуенец, който търси кръчма по пълнолуние и псува ожесточено властта :)

----------------------------------------

И така - Ламбо е кандидатът за вицепрезидент на БСП. Какво да ви кажа - от една страна това е хубава новина, защото оставяме топ-депутатката Мая Манолова в парламента, хаххаа, но от друга страна си мисля, че БСП все избира от един ужасяващо малък кръг от лица. Ако не е Калфин е Ламбо, ако не е Ламбо е Калфин и така кръгът се е омагьосал жестокоооо....А това, че скромният класик стоеше и чакаше да бъде поканен за вице, никой няма да го отрази в историята...Пфууу :)))

----------------------------------------

Снощи се запознах с една актриса от Сатиричния театър.Дадох всичко от себе си - казах, че театърът е буржоазно изкуство, което има за цел да промие мозъците на прогресивните маси, споделих, че единствената полза от 10 ноември е, че актрисите почнаха да се събличат и може и да съм намекнал, че ми е време да стана театрален критик и да разгромя всички актриси, които отказват да се съблекат. Актрисата издържа около 40 минути на масата и после си тръгна с ужасено лице. Дааа, вече съм неустоим :))

 ---------------------------------------------

"Силата на ГЕРБ е, когато Борисов и Цветанов са заедно и взаимно се допълват". Цвъ Цвъ пред Цвъ Ризова. Боже мой, мисля, че си имаме нова двойка влюбени в държавата. Те не само са заедно, но държат и да се допълват. Май скоро от заседанията на МС ще излезе някоя гореща секс-касета....:)))

 --------------------------------------------

Разглеждах един албум с картини на Ван Гог и изкарах около един час в разлигавено взиране в най-великата му картина - "Звездна нощ". Не знам дали сте я виждали - на нея звездите са огромни и все едно пулсират. Този пич, Ван Гог де, много преди световната индустрия на врачките е знаел, че космосът ври и кипи от живот. Охх, за да не става твърде сериозно се питам само едно: и аз предусещам, че в космоса има планети на които сервират бира, ама защо не мога да нарисувам картина с този сюжет...:)

 -----------------------------------------------

Един естетическо-алкохолен виц: попитали радио Ереван: "Къде са най-грозни жените?". След дълго мълчание радиото отговорило: "Е, да, ама ако ни опитате конякът друго ще говорите", хахах. Изводът е очевиден - без коняк светът е доста по-грозен :))))

 ------------------------------------------------------

Виждам, че имената на кандидат-президентите продължават да набъбват. И точно в кротката събота открих универсално политическо правило. Когато футболът в една страна не върви, всички го компенсират с участие в президентските избори. Представете си кампания с лозунги като: "ЦИК, ЦИК, ЦИК е педераст!" или "Под небето синьо всичко е имот на Цецо", а защо не: "Няма мое, няма твое, всичко е на Дянков". А специално за БСП: "И да паднем и да бием - лидерчето ще го отнесе :))

 -----------------------------------------------

Фейсбук промени литературата. Мисля, че скоро всеки роман, който има изречения над 420 знака ще бъде осъден на обществена и още по-лошо - на ФБ-амнезия. Но социалната мрежа промени и фотографията. Хаха, вие да сте чули за някой от класическите фотографи, който да си е снимал огледалото в банята или огледалото в спалнята на мама и тате... За тези класически майстори - ФБ ще бъде откровение...:)))))

 ------------------------------------------------

"Всички жени стареят, с изключение на третокурсничките". Най-доброто университетско прозрение, което съм чувал! :)))

 ----------------------------------------------------

Народното събрание днес отказа да почете жертвите в антифашистката съпротива... Стават на крака за Дими Паница, за цяла друга серия от масови интриганти и маниаци, но отказват да почетат борците срещу фашизма. Духът на комендантите от концлагерите е още жив и Цецка Цачева е неговият пророк....А после се чудим защо ГЕРБ бяха направили коалиция с "Атака" - ами организирали са си колективно четене на книгите на Хитлер, ето защо....

------------------------------------------------------

Крушовата ракия е небесна субстанция. Човек пийне две, пък се замисли за вселената, за звездите и за момичето от корицата на "Плейбой" и тогава разбира, че ако си заключил сърцето си като американска банка във фалит, никога няма да схванеш основното правило в света - всички нации без крушова ракия са нещастни. Защото не знаят как да мислят правилно върху вселената. А и за мис "Плейбой" също не знаят как точно да си мечтаят :)))

 -----------------------------------------------------------

"Отсъствието на порок у човека е доказателство за отсъствието на душа в него". Андрей Платонов. Лелеее, колко мъдри неща съм пускал като статуси преди една година, а сега - простотия след простотия...Да, с времето човек не помъдрява, а се вдетинява :)

 -----------------------------------------------------------

"От 15.00 часа, в сградата на Столична община, ще се състои среща между двамата кандидати за кметове на София Йорданка Фандъкова и Николай Пехливанов на тема обществените тоалетни на територията на столицата". Хахаха, понякога няма нужда да се напъваш да измисляш нещо смешно - животът и пиарите сами ти го поднасят. Красиво е, че общата точка на политическо въжделение между ГЕРБ и "Атака" са тоалетните...:)))))

 ---------------------------------------------------------

Попаднах на сайт с обяви за пророчици, лечителки и контактьорки с извънземни. Дали само мен обаче ме гложди един космически проблем? Чудно ми е как става така, че извънземните все си избират да контактуват с хора, които едвам са изкретали средно образование и не могат да кажат дори и две думи за квантовата физика? Ех, защо нито един път извънземно не избра за контакт професор по астрономия например, ами винаги налитат на дебели дами, които гледат злобно и сумтят? Вселенски мистерии...:)

 --------------------------------------------------------

Името на Тодор Живков извиква някаква неясна погнуса в мен. Просто в този човек има нещо отвратително хитряшко, което говори, че с еднаква лекота е можел да бъде както комунист, така и всякакъв друг лидер. Но трябва да си идиот, за да отречеш извършеното от него, особено като икономическо развитие на страната. И още нещо - това, че днес хората празнуват Живков е възможно най-голямото обвинение към политическият елит на страната. Хората помнят и почитат диктатора, а тях не искат да видят...

 --------------------------------------------------------------

Днес е тъжен ден :))) Унищожиха ни държавицата, ей. Източна Румелия можеше да бъде Лихтенщайн на Балканите, ама това Съединение ни прецака историческите планове. Сега аз стоя тука, последният източно-румелиец на земята, и страдам заради тази несправедливост. Не, не страдам заради Съединението - все пак то ни даде възможност да се убедим, че в Северна България жените могат да бъдат топли като два тропика. Страдам, защото Пловдив завинаги изгуби шанса си да бъде столица, пфууу...:)))

 ---------------------------------------

В България има едно-единствено време в което животът изглежда розов като дневника на романтична тийнейджърка - месецът преди изборите. Тогава започва търгът за светлото бъдеще. Какво да ви говоря - дори Симеон Дянков се опитва да мине за добър човек и мистериозно намеква, че заплатите могат да бъдат повишени от началото на другата година...Еххх, започва светлото време. Как казваха навремето сините - избори до дупка. Ако не до дупка, то поне може ли да са всеки месец? :)

 -------------------------------------------

Изкарах половин ден в Перник и вече знам - това не е обикновен град, нито пък е столицата на Жоро Бекъма, както твърдят безотговорните медии. Перник това е федерация от анархистично настроени квартали всеки от които иска да има свой кмет, за да може да заяви присъствие във вселената. Хаха, Независима Федерация на Пернишките Свободни души!

 --------------------------------------------------

Има мигове в които е хубаво да си журналист. Когато те посрещнат като рокзвезда в телевизионно шоу и когато хората, които си пратен да интервюираш те гледат все едно си носител на мъдростта на Ганди и Айнщайн, съчетана по мистичен начин, хахаххаха. Както казваше един герой на Дъглас Адамс: "Ако съществува нещо по-важно от моето его, искам веднага да се залови и разстреля"....Даа, днес няма да ми се налагам да разстрелвам никой :))

 ---------------------------------------------------------

Много се ме кефи, когато в дописка за някоя от Златките (в случая за Черната Златка) срещна изречение от този тип: "Преди няколко седмици се разбра, че Димитрова се е разделила с любимия си Благой, но в момента е съсредоточена върху кариерата си". Винаги съм си представял кариерата като нещо, което правиш с дрехи. Но Черната Златка доказва, че кариерата всъщност може да се прави и без тях...:))

 ---------------------------------------------------

България е страна на рекордите. Най-дългата единица за време е български патент. Нима не знаете? България има уникална мерна единица - "ей сега". За пореден път се убеждавам в това. Когато в някоя институция ти кажат, че нещо ще стане "ей сега" - това е време между 1 час и три години, че дори и повече. В България всичко е "ей сега", хахаха. Една касиерка на ЧЕЗ ми каза "ей сега" и после 35 минути четох календарите по стената....Даа, и аз ще спра да пиша статуси в знак на протест. Ей сега...:))

 --------------------------------------------------

Порнокиното май е много по-успешно от холивудското. "Терминатор" едвам издържа до 4-та част и критиците го съсипаха. А на "Развратни мажоретки" вече правят 22-ра серия и никой не съм чул да се оплаква :)))

 --------------------------------------------------------

Установих едно. Вече съм в състояние да оценявам и да се смея единствено на тъпи вицове. Последното попълнение в моята колекция е изящен бисер от новата епоха: "Три мравки вървели през пустинята. Едната свила надясно, другата свила наляво, а третата си свила един джойнт…" :)))))

----------------------------------------------------------

Когато един ден правя "Енциклопедия на добрите усещания във вселената", в топ 5 ще намеря място на особеното чувство, което те обзема, когато се прибереш късно, а виртуалната ти стена е пълна с топли думи, хубави пожелания и светли емоции. Това те кара да се чувстваш запомнен и истински и дори ти се иска да пролееш някоя сълза като гимназистка над първата си стихосбирка с романтична поезия. Нооо, сега времената са други, няма да плачем - само вдигам чашата и казвам "Наздраве" :)

 -------------------------------------------------------

"Отворено писмо до премиера"

Чичко, как си ти с брашното?

А с олиото? А с яйцата?

Питам те затуй, защото

мама вечно ми подмята:

"Нямам пукната стотинка.

Олиото свърши вчера.

Като искаш палачинки,

да ти ги пържи премиерът"

Виктор Самуилов

 ---------------------------------------------------

Мисля, че Фейсбук все още не е в крак с модерните тенденции в човешката психика. Във ФБ трябва да има опция за това човек да се разприятели със себе си. Знаете как е в модерните времена - понякога ти писва от самия теб (така твърдят хората де, аз не съм го изпитвал, все още се търпя, дори понякога искам да си изпратя цветя, хахаха). Красива опция ще е да можеш да се изтриеш от списъка с приятелите си и да си пратиш писмо: "Ако още един път си докараш махмурлук - търси си други френдове" :

 -------------------------------------------------------------

Днес бях в една зала със стари антифашисти и един от тях излезе и каза, че те не са твърдия, а железния електорат на БСП. Замислих се по въпроса аз към кой електорат спадам и стигнах до противоречиви изводи. Да си твърд електорат не е лошо, особено, ако в изборите е намесена блондинка или друго явление от еротичен характер. А дали има мек електорат? И как изпълнява функциите си с тази мекота, а? Изобщо стигнах до извода, че социолозите са най-големите еротомани на планетата :P

 -------------------------------------------------------------

Има Агенция за защита на детето. И правилно - те се нуждаят от защита. А кога ще има АЗФБ (Агенция за защита на фейсбук-профилите). Започнеш ли да пренебрегваш профила си - ще ти пращат виртуални служители, за да разпитват за небрежното отношение. Пропуснеш ли цяла седмица да не се сложиш статус - да дават профила ти на приемно семейство докато не се превъзпиташ...:SOS-селища за изоставени профили... Виртуална епоха - нови проблеми, ей :)

-----------------------------------------------------------

"Единствената разлика между лъжата и истината е, че лъжата трябва да изглежда достоверна, а за истината това не е задължително". Марк Твен. Ето тази мисъл ме убеди, че случващото се в България от 20 години е истина, ако някой ми го разказваше отстрани щях да бъда дълбоко убеден, че лъже...:)))

 ----------------------------------------------------------------

Оказа се все пак (слава на светлината във вселената), че работният ден не само не пречи на мечтите за бъдещото щастие на един човек, а творчески стимулират неговата способност да мечтае с отворени очи и да развива въображението си до възможния предел на абсолютния мързел...И всичко това постигнато без природни, химически или високоградусови стимуланти! Добре деее, стимуланти имаше - бяха намесени няколко руски шоколадови бонбона :))

 ----------------------------------------------------------

Нямате ли усещането, че западните медии напълно се провалят с отразяването на операцията в Либия. Първо казваха, че бунтовниците са превзели Триполи, сега се оказа, че британците са наели наемни войници за тази цел. Виждам американски журналистки с каски, които пищят като фолкпевици, но досега те говорят само лъжи - първо, че били хванали Сейф Ал-ислам, после, че силите на Кадафи са напълно разгромени. Кога точно журналистиката стана пошла пропаганда?

 -------------------------------------------------------------

О, май год! От следобедна скука реших да изключа компютъра и да си пусна телевизора, но попаднах на реклама, която рекламираше крем идеален за "анален комфорт"... Леле, човек излезе за две седмици в отпуска и очевидно Евгений Минчев, Яне Янев и Азис са взели властта в държавата...:))))

 ----------------------------------------------------------------

Чета интервю на Мартин Димитров, който бил убеден, че Румен Христов ще стане президент. То и аз бях убеден, че Луната е заселена с голи амазонки, ама науката ме опроверга страховито. Нещо не мога да се развълнувам от тези избори, мама му стара. Вероятно щеше да е друго, ако президентът имаше повече праомощия - например три пъти годишно да определя момичето на "Плейбой" и да има право на законодателна инициатива за въвеждане на банските като работно облекло...Ама кой да чуе мечтателите? :)

 -------------------------------------------------------

Случващото се в Либия ми прилича на извратен вариант на случилото се в България на 10 ноември. Шефът на преходния съвет е отявлен бивш кадафист, който днес ни представят като ангел на демокрацията. Ако се стигне до ново правителство, вероятно половината в него ще бъдат кадри на Кадафи, които са се отрекли и са коленичили пред Саркози, за да го целунат там, където само жена му има право да го целува. И резултатът винаги е: историческите нагаждачи - сто, бунтовниците на улицата - нула....

 --------------------------------------------------

Лятното ми революционно мото: "Това не е живот, бееее! Това е рай" :))) А нали знаете за рай има много определения и никак не е задължително те да са традиционно библейски. Моделките на "Виктория сикрет" не са ли рай? :)

 ------------------------------------------------------

Днес било официалното начало на космическата нова година, твърдят дъновистите, повечето от които поначало никога не са слизали от космоса. Пак днес на Англия за пореден път било забелязано НЛО, но не са установени опити на извънземните да се сдобият с телефонния номер на Наоми Кембъл :) И аз взех да си мисля, че при толкова космически събития е направо престъпление, че нито една летяща чиния досега не е минала покрай вкъщи да ми остави каса с марсианска бира, за да почетем празника както трябва

 ---------------------------------------------------------

Тичане с две кучета е най-добрият начин да схванеш колко са се отдалечили хората от природния живот. След 500 метра бях изтощен като депутат от ГЕРБ, събрал сили за първо изказване и проклинах своята кекавост като гневна софийска леля тийнейджър с две обеци на ухото :) В градската джунгла, която обитаваме трябват други умения за оцеляване: светена вода срещу всекидневни вещици, съскане срещу обикновени вампири, внезапно оглушаване, за да не слушаш постоянно бърборене. Eх, какви времена дойдоха

Толкова ли е черен наистина Георги Близнашки?

От два дни насам вече се знае кой е най-големия проблем на БСП. Той очевидно се нарича Георги Близнашки. Поне така можем да предположим от вълната от черна ярост, която се навдигна срещу конституционалиста заради това, че единствен той гласува срещу кандидатурата на Стефан Данаилов за вицепрезидент на левицата.

Фейсбук се превърна в арена на много спотаен гняв срещу самотния глас на опозиционера, а млади кадри, чийто единствен принос към вселената досега вероятно е бил да напишат молба за пращане в командировка или пък поздравителна картичка до началника, започнаха да описват Близнашки като незначителен човек, като политик, обсебен от завист, нарцисизъм, болни амбиции, много други обществени гадости и споделяха, че той изобщо не ставал за нищо.

Ако някой е бил изненадан от позицията на Георги Близнашки, значи той очевидно не е пребивавал на тази планета в последните десет години или единственото, което е чел по вестниците са били новините за последния албум на Ивана или интервютата на Веселин Маринов. Всеки, който обаче е следял БСП отблизо знае, че Близнашки последователно отстоява своя визия за пътя по който трябва да върви левицата, а в неговият характер не е да се движи с победителите и да надава радостни възгласи, опиянен от колективният екстаз. И точно заради това той е ценен за БСП. Трябва да му бъде издигнат паметник. Хора като Близнашки са един от индикаторите, че в БСП все още е възможно различно мнение, идеен дебат и несъгласие. Да не говорим за това, че човек като него наистина е последователен в своите идеи.

Заради това тоталното охулване на един социалист ме завари неподготвен и леко смутен. Къде е драмата?

Нима някой ще отрече, че Близнашки има право на своето мнение? Ако се появи такъв, той трябва ясно да осъзнае, че си е сбъркал партията и направо да подава заявление за членство в „Атака” или ГЕРБ – в онези партии няма дискусия. БСП обаче е и трябва да бъде различна формация – с много различни идеи и гласове, които не винаги са съгласни.

Откъде дойде това желание изведнъж Близнашки да бъде изкаран черен като душата на Симеон Дянков? Не схващам.

Откъде се появи изобщо идеята, че Стефан Данаилов трябва да бъде одобрен непременно със 100 процента от гласовете на присъствалите в залата? Това също е нещо като политическа новост за мен. В устава на БСП дълго издирвах член, който задължава решенията да бъдат взимани с единодушие, но в крайна сметка не намерих такъв. Значи 100-процентовото одобрение съществува само като някаква нова политическа фантазия. В нея няма нищо лошо, но е противно, че тя изби в агресия срещу един човек от левицата, който имаше куража да заяви собственото си мнение. Това мнение не е харесало на всички? Ами добре дошли в прелестният свят на демокрацията!

На мен лично ми допадна това, че БСП малко преди началото на реалната кампания реши да промени тактиката си и да играе с най-популярната си фигура. Това показва, че взима изборите на сериозно и осъзнава, че ролята на левицата днес е да спечели президентския вот и то задължително, защото иначе властовата узурпация на ГЕРБ е на път да срине напълно всяко усещане за държавност в страната. Моето разбиране е такова и поради тази причина одобрявам станалото, да не говорим, че съм фен на Ламбо още от времето преди да почна да се интересувам от политика.

Сега изненадата. Смятам, че всичко казано от Георги Близнашки, както и неговото гласуване е продиктувано от абсолютно същите чувства като моите. Той просто не вижда пътя към победата, както го виждат останалите от Националния съвет. Къде е престъплението?

Но пък е ужасно да чуеш как социалисти се нахвърлят върху своя партиен другар и му приписват всякакви чудовищни емоции и мефистофелски страсти, само и само да не коментират или да се направят, че не забелязват неговите опасения и предупреждения.

В обвинението срещу Близнашки се вади картата, че преди избори не трябвало да се говори така. Този аргумент е изумителен със своята нищожност и е ужасно, че винаги се намират разни хора, които да го използват. Изборите не са причина за един човек да спре да мисли. Георги Близнашки отправя сега своето предупреждение, защото пък след изборите същите тези хора, които сега вадят аргумента, че вотът наближава, ще твърдят, че той е заслепен от мъст понеже говори каквото мисли.  Това е коварен Параграф 22 и той винаги се появава, когато някаква част от една партия си въобрази, че държи ключът към абсолютната истина, а всички останали са някакви дразнещи части от пейзажа, които могат да бъдат пренебрегнати.

Като черешка на тортата дори чух от няколко места, че Близнашки вече нямал място в БСП, което е основната причина да напиша този текст. Когато различно мислещите започнат да бъдат гонени, БСП може спокойно да се поздрави, че е станала партия по модела на плиткоумието на Цветан Цветанов. Силата на левицата е в това, че неспокойният и тревожен ум на социалистите никога не може да стои на едно място и да приема наготово света. Често трябва да си в състояние на ярост и гняв към статуквото. Да си несъгласен с удобните истини. Дори и с неща, които предлагат твои собствени съмишленици.

Защото само така можем да печелим избори.

А на младите кадри в левицата, които си позволиха да се изживяват като Фейсбук-килъри с халосни патрони на Близнашки, за пореден път ще препоръчам една тънка, червена книжка, която очевидно никога, ама никога не са чели. Тя се казва „Защото сме социалисти” и е написана от Сергей Станишев. Наскоро имах повод да цитирам,  че в нея лидерът на БСП припомня красивата история за създаването на БСДП в България в далечната 1891 година – 12 гласа „за” и 3 „против”.

Не си спомням Дядото да е искал да изключва тези хора!

Господин Усмивка

В България е лесно да повярваш, че има национална конспирация срещу здравия разум. Отвориш вестник - виждаш снимката на усмихнатия Плевнелиев. Пуснеш телевизор - кандидатът на ГЕРБ пак извира от там и лъчезарно обяснява, че не е политик и не иска да бъде бъде. И пак се усмихва..."Усмихвам се, усмихвам се", обичаше да казва позабравената май вече министърка Анна-Мария Борисова. Плевнелиев й е последовател.

В българската десница очевидно битува някакъв таен култ към усмивките. Навремето навсякъде ни преследваше усмивката на Софиянски и ни я рекламираха като светлото лице на столицата. После се оказа, че усмивката крие много мрачни тайни, а когато софиянци се усетиха вече беше късно.

Плевнелиев днес - това е Софиянски от вчера. Едни и същи номера, едни и същи маниери. С тази разлика, че поне Софиянски не криеше, че е политик и не бягаше от тази дума като герберски министър от парламентарен контрол.

А кандидатът на ГЕРБ трябва бъде вписан в книгата на "Гинес". Откакто се завъртя във висшата управленска сфера, той така упорито се опитва да не мине за политик, че създаде усещането за звезда от сапунена опера. И целият спектакъл бе разигран с усмивка все едно последният две години са най-радостното време в новата българска история.

Плевнелиев е просто кавър-версия на старите десни схеми в техния опит да овладеят цялата власт в държавата. На тях той им е жизнено-необходим - трябва им някой, който да се усмихва бляскаво пред камерите, докато те стоят в тъмното и съсипват страната.

А, който си мисли, че господин Усмивка или мистър "Аз не съм политик" има качества за държавник, нека да се попита само едно - колко пъти за две години Плевнелиев си отвори устата, за да изрази несъгласие с Борисов?

Нула.

Усмивчица!

Кога милионерите станаха политически звезди?

С кандидатурата на реален и законен милионер за президент, ГЕРБ неочаквано поставиха като проблем един от най-големите въпроси на политиката – трябва ли да вярваме на богатите политици, можем ли да приемем, че те изначално са по-добрият избор на обществото или точно обратното – трябва да бягаме от тях като вампир от чесън или поне като мис „България” без грим от огледало.

По темата за богатството се появиха два страхотни текста – на Иво Атанасов в ДУМА – „Милионите на Плевнелиев са повече от населението ни” и на Руслан Йорданов в свободната блогосфера – „Колко е души Плевнелиев изгорил живи”, който е своебразен отговор на първата статия.

Ще се опитам да обобщя тезите на двамата. Иво Атанасов е концентрирал текста си върху това, че всяко богатство е продукт на несправедливост. Богатството идва от реално неизплатен човешки труд и това не е някакво суперново откритие, още Маркс го формулира като правило. На второ място в статията на Атанасов се посочва, че богатствата на българска почва имат още по-съмнителен характер, защото пред очите ни през последните 20 години видяхме как забогатяха много хора – не заради предприемчивост и хъс, а заради близки отношения с властта и огромни корупционни схеми и оттук следва, че преклонението пред милионерите, което ни се предлага е тотална манипулация.

Статията на Руслан Йорданов пък е много гневна именно към този анализ и нарича разсъжденията на ексдепутата от БСП „пародия на марксизъм”. В нея се прави една крачка по-напред и се твърди, че в шантавия свят на съвременната икономика твърдението, че всяко богатство е основано на грабеж просто не работи. А оттам –нататък в текста има солидно обвинение за това, че в БСП също е пълно с богаташи, а в своята статия Иво Атанасов така и не споменава за тях.

Няма да крия още от самото начало. Анализът на Иво Атанасов е много по-близо до моето разбиране за света. Всяко богатство е основано на грабеж. В шантавия свят на съвременната икономика този грабеж обаче стана толкова голям и глобален, че е трудно да бъде видян правилно, защото човешкото съзнание има своя лимит във възприемането на лудостта. Превръщането на борсите в казина, а Уолстрийт в постмодерно Монте Карло, създаде красивата илюзия, че невероятните състояния, които много хора натрупаха идват едва ли не от въздуха. Не е така. Парите започнаха да се размножават като попови лъжички, станаха все по-виртуални, крепени от вярата, че боговете окончателно са полудели, а реалността е пренебрежима, но накрая съня свърши и илюзията рухна. Резултатът е сравним с библейска катастрофа – бедните по цял свят го отнесоха здраво. Защото им поднесоха сметката, за да платят за пиршеството.

Натрупаните богатства в шантавия свят бяха просто кредит от бъдещето на всички хора по земята, а следователно не просто грабеж, а мегаобир. Космическото забогатяване в епоха на лудост винаги е следвано по петите от ужасяваща бедност в епохата на махмурлука.

Тоест марксистката теза за богатството не само доказа своята истинност. Тя доказа, че работи дори и когато здравият разум на цяло едно поколение икономисти стачкува.

Само още едно теоретично изречение и няма да досаждам повече с обобщения. Маркс смята, че капитализмът отделя продукта на труда от самия труд, работникът създава ценности, но не може да ги реализира сам за себе си, да ги усвои като потребителна стойност и по този начин да увеличи богатството си.

Да не би нещо в тази картина да се променило? Да не би икономиката изведнъж да е станала ангелска, че да е променила този процес? Натрупването на богатство е концентрирано в ръцете на съвсем малка част от света, а това със сигурност означава, че тази стойност е взета отнякъде. Богатствата не падат от небето. Можем да си въобразим, че парите се създават в някаква небесна лаборатория, без никаква връзка с хората,  но това само ще ни доближи с няколко километра до стаята с тапицираните стени.

И няма какво да се лъжем за друго – отношенията богати – бедни никога няма да се отличават с топлина, възторг и преклонение, защото интересите на едните винаги са в противоречие с интересите на другите.

Но светът е такъв, какъвто е в момента, а целта на този текст не е да изследваме начините по които той може да се промени.

След като сме изяснили това, нека да разположим картината в български контекст. ГЕРБ извадиха от джоба си възможно най-неполитическата фигура в своите редици и заради това дискусията за неговите способности се завъртя не около това какво предлага като идеи, а какво е постигнал в живота си. А в случая на Плевнелиев постигнатото като материален израз не е малко – 12 милиона лева в различни банки. 

Наистина е глупаво политическите дебати да се фиксират и концентрират по оста „беден – богат”, но това се дължи освен на пустословието на обществения живот в България и на това, че Плевнелиев досега упорито е избягвал да отправи каквото й да е политическо послание към обществото. Той е равен като песен на Веселин Маринов за МВР – липсата на някаква визия бе подменена с холивудски разказ за просперитета му като бизнесмен. С други думи – нито той, нито феновете му имат право да се сърдят, че медиите и политическата конкуренция в момента са го захапали заради парите. Натрупването на богатство е единствената политическа част от кандидатът на ГЕРБ към настоящия момент. Надявам се тя да не остане единствената в него, защото това със сигурност ще доведе до истерична кампания в която големината на банковите сметки ще бъдат най-често ползвания аргумент.

Този текст не е критика на самото богатство. Няма да призовавам тълпи от гневни хора да щурмуват палатите (богатите сами, рано или късно, сами ще си причинят това), не искам да им взимам парите, нито ламтя за техния живот – просто обаче веднъж завинаги трябва да скъсаме с разбирането,  че богатството само по себе си те прави ценен и подходящ за управник. И това всъщност иска да каже Иво Атанасов в своята статия.  И предупреждението му в нейния край е повече от актуално – тезата „богатите няма да крадат като дойдат на власт” се родее с приказките на братя Грим. Всъщност историята на света доказва точно обратното, но дори и това не трябва да е тема на тази кампания. Обаче няма как да избягаме от нея.

На предишните местни избори цяла България настръхна, когато се появиха десетки бизнес-партии, които поискаха властта на много места из страната. Откъде изскочи това опасение? Нали богатите бизнесмени трябва да са солта на всяко управление? В България обаче знаем, че бизнесът много често работи, за да увеличи своите печалби по всякакъв начин за сметка на това да държи много хора на ръба на бедността.

И съм съгласен, че тук е големият провал на левицата в България. Всъщност „голям” не е точното прилагателно. Провалът е титаничен, оглушителен, грандиозен – левицата досега не успя (а и мисля, че не е правила дори и опит) да защити добре хората от които всекидневно биват смъквани по две кожи срещу смешни пари. В този смисъл критиката, че Иво Атанасов не е споменал за червените олигарси и всички останали богаташи, които твърдят, че са социалисти, има смисъл. Но, нека да припомним – Иво Атанасов е написал кратка статия, а не научен труд. Никой не е изисквал от него вселенска обективност, той просто формулира проблем, който тревожи хората. Реален ли е проблемът? Реален е. Значи статията си е свършила работата.

Самото противопоставяне на Плевнелиев на олигарсите в БСП също е много интересен ход. Чудно ми е как се стига до това разграничение – единият е добър богат, а другите са лоши богати. Ако приемем тезата, че хората с пари трябва да се ценят, защото тяхното натрупване е израз на предприемчивост на духа, сияние на ума и блестящи познания върху вселената, то независимо от начина на  натрупването на капитали трябва да споделяме постоянно, че богатите са солта на земята и всекидневно да принасяме в жертва по една млада девица за тяхното безсмъртно щастие. Във всяка една страна натрупването на капитал започва като силно олигархична дейност, особено при либерален капитализъм. Един пример – кланът Кенеди, който днес е една от опорите на американското общество и символ на богатство и просперитет. Основателят на клана, бащата на президента Джон Кенеди, натрупва своите пари от контрабанда на алкохол по времето на Сухия режим и от много други дейности, които трудно ще причислим към църковните ритуали. Искам да кажа, че лъскавите богаства днес винаги крият по някоя мрачна тайна в миналото.

Аз никога няма да приема олигарсите в БСП и заради това не очаквам някой да иска от мене да приема и Плевнелиев, независимо, че наистина не можем да го наречем олигарх.

Но приемам, че Плевнелиев е чист човек. Това не означава, че ще гласувам за него. С ръка на сърцето признавам, че на тези избори имам проблем с това коя бюлетина да пусна, защото всеки един от основните кандидати ми изглежда като сюрреалистична фантазия за политик и ми навяват единствено скука и лек ужас.

Няма да гласувам за Плевнелиев, защото тезата за неговото богатство и следователно независимост са в ярък контраст с двегодишното му послушание под зоркия поглед на Бойко. Ако бе независим ум и автономен човек щеше да намери начин да се разграничи от безумията, които този провален напълно кабинет извърши. Приемам дори и тезата, че Плевнелиев е кандидатът на бунта в ГЕРБ и заради това Бойко Борисов гледаше лошо докато обявяваше неговото име, но не виждам в него дори и индикация, че е способен да промени България към по-добро, освен да си показва луксозните ризи по телевизията. И ще си призная откровено - милионерите ме дразнят много по-малко, когато ги показват като посетители на светски събития и редовни женихи на фолкпевици.

Статията на Руслан Йорданов завършва с много хубав цитат от Честъртън. Аз пък ще се изкуша да завърша моята с един дълъг цитат от позабравения класик Фридрих Енгелс, който взимам от невероятната му  книга „Произход на семейството, частната собственост и държавата”:

„Което е добро за господстващата класа, трябва да е добро и за цялото общество, с което се отъждествява господстващата класа. Затова колкото повече напредва цивилизацията, толкова повече тя е принудена да прикрива с плаща на любовта създадените по необходимост от нея злини, да ги украсява или отрича – накратко да въвежда някакво конвенционално лицемерие, което не е било известно нито на по-раншните обществени форми, нито дори на първите степени на цивилизацията и което накрай достига своя връх в твърдението, че експлоатацията на потисната класа се върши от експлоатиращата класа единствено и изключително в интерес на самата експлоатирана класа – и, че ако последната не разбира това и дори започва да се бунтува, това би било най-черна неблагодарност към благодетелите, експлоататорите”.

Опасявам се, че точно на тези избори всички гласове ще отидат за „благодетелите”. При политическите звезди с много пари. 

А всъщност това е голямата трагедия на България. 

Тайната приятелка на дядо Коледа

Една добра и една лоша новина. Дядо Коледа наистина съществува. Обаче очевидно старецът от Лапландия не озарява с внимание малките деца, които се стараят да бъдат послушни през цялата година, за да получат ай-под в нейния край. Дядо Коледа определено има влечение към новоназначени млади министърки на регионалното развитие в България.

От два дни насам е ясно, че постът на напусналия по кандидат-президентски причини Росен Плевнелиев, ще бъде зает от родената през 1977 година Лиляна Павлова. Млада и богата - комбинация за успех, както би казала всяка начинаеща писателка на розови романи.

И понеже лицата, заемащи висши държавни постове, са длъжни да попълват декларации за своето имущество, в документа на Павлова можем да разкрием цяла приказка. Тя притежава като налични средства 113 800 лева. Интересното в този случай е, че тези пари (така е записано) са й от дарение. Като дарение младата дама и бъдеща продължителка на магистралното дело на ГЕРБ, е обявила и един "Мерцедес" за 20 хиляди лева и един мотоциклет "Ямаха" за 8 хиляди.

Ако човек изгуби вярата си в доброто в света, трябва да чете декларациите на министрите и депутатите. В тях е синтезирана най-светлата страна на човечеството. Сигурно има някаква тайна на професията - ама човек като стане депутат, заместник-министър или министър, изведнъж май отключва добротата в хората. Те започват да му даряват и не се смущават от нищо. Даряват пари и коли и се стремят посоченият от съдбата да се чувства на върха на материалното щастие.

Ако някое дете е било разочаровано на Коледа, вече знае кого да вини - цялата машина за щастие в Лапландия на дядо Коледа е била впрегната, за да е доволна неговата тайна приятелка - Лиляна Павлова. Историята на нейния просперитет е достатъчно интересна, за да събуди доста въпроси.

Твърди се, че в политиката не трябвало да се робува на нещо наречено "сиромахомилство". В последните години дори медиите се опитват да ни убедят, че са ни необходими богати управленци, които не биха се изкушавали да посегнат и да свият някой и друг километър магистрала. Но историята на техните богатства обикновено тъне в мистерия. Има доста млади хора, на възрастта на Павлова, които едвам свързват двата края. А не са неспособни. Те просто нямат тайна връзка с дядо Коледа и никога не са получили дарени пари, коли и други вселенски екстри. Тях сигурно заради това не ги назначават за министри. Нямат мощно лоби в лицето на дядо Коледа и вероятно честно през зъби плюят властта.

Госпожа Павлова няма за какво да плюе властта, нито пък да е недоволна от живота, тя е тайна приятелка на дядо Коледа и си има всичко.

И това, всъщност е поуката от историята, мили деца. Когато човек си хване подходящото лоби (дядо Коледа, който размеква сърцата на хората), рано или късно може да стана министър и всички ще му даряват пари, коли и радости. 

Защо те още помнят Тодор Живков?

Започнах да се интересувам от политика в началото на 1990 година.  Бях на 12 години. Заради това помня някои работи. В началото на промените в България, никой не харесваше Тодор Живков – всички говореха с ирония за него, за неговия манталитет, за дългото му управление, за всички селски номера, които бе демонстрирал докато е на власт. Лафовете му се разказваха като вицове. И вероятно с право. Всички си мислеха, че без Тодор Живков най-накрая България ще преодолее усещането за изостаналост и ще се присъедини към блясъка на модерния свят.

Такава беше епохата – падаха стени, раждаха се нови надежди, нови клишета, нови лидери. Тодор Живков щеше да бъде съден, а България да се къпе в светло бъдеще като русалка от приказка с щастлив край.

Нарочно пресъздавам митологично онова време. Бях дете, преживявах политиката като приказка. Българите също бяха деца – тяхното светоусещане не е било по-различно от моето. Заради това така лесно захапаха новите митове, почнаха да скачат по-площадите и пееха песен за окончателната приватизация на българското историческо време.

Тодор Живков се оказа най-големият късметлия в българската политическа история. Не стига, че беше най-дълго управлявалият лидер в през 20-ти век, ами в края на живота си видя как много хорат които проклинаха неговото управление, горчиво съжаляват, че той не управлява България.

Само за общественият протокол. Никога не съм успявал да развия в себе си чувство на възхищение към този човек. Точно обратното  - има нещо в неговия образ, което е дълбоко отблъскващо. Вероятно тази извираща отвсякъде хитрост и първичност, която намеква, че както бе комунистически лидер, така би могъл да бъде и всякакъв друг държавник. В това отношение смятам Живков за човек без идеи, който заради невероятният си инстинкт за оцеляване е развил нечовешка способност за ориентиране в мътните води на времето. Тоест – политикът Живков навява у мен единствено антипатия, която не мога да прикрия. Както и абсолютно недоверие, че някога е бил истински социалист или комунист.

Днес, през 2011 година обаче, след 20 години на ужасяваща бедност и крадене в непостижими другаде размери, трябва да признаем, че Живков все пак е бил добър управленец. Да, наясно съм, че срещу това разбиране винаги ще има няколкостотин души, които ще размахат икономически статистики и с пяна на устата ще обвиняват всеки изразил тази идея за ретроградно влечуго от палеозоя. Но дори с просто око се вижда, че именно по времето на Живков България успя да стане модерна държава. Комунистите на наша почва изпълниха най-непривичната си роля – бяха модернизатори на обществото. Защото предните политически елити абсолютно се провалиха в тази задача. Ако България днес има някакво бъдеще, то е функция именно на онова управление, което толкова много се опитват да ни накарат да мразим. 

Един много красив пример – когато днес говорим за магистрала „Тракия”, магистрала „Хемус”, за всички останали магистрали, дали си даваме ясна сметка, че те са били планирани още по времето на Живков. Схванахте ли разликата? Нека аз да я кажа – онова управление е планирало с години напред. Поставяло си е големи цели.

По-късно видяхме политически елит, чиято единствена визия беше как да разграби построеното. Не го нарече кражба, не, той измисли красива дума – „приватизация”. Обаче хората с очите си видяха, че онова, което бяха построили те, отиде в ръцете на тъмни фигури, които се качиха на черните си мерцедеси и забравиха кои са били.

Заради това през 1998 година, малко преди да почине, хората вече си спомняха за Тодор Живков като за легендарна фигура. Посрещаха го на големи тълпи. А и сега продължават да го помнят.

Ето защо, когато през 2011 година се събират хора, които да честват 100 години от рождението на Тодор Живков, е много тъпо да пишеш декларации срещу това тяхно намерение. Това направиха пет-шест десни организации (в България дясното винаги е само с геополитическо измерение, защото автентична десница е невъзможно да се закрепи по нашите земи).

Проблемът обаче не в хората. Проблемът е на цялата политика. Хората предпочитат да празнуват един диктатор, отколкото да посрещнат някой от новите политици при себе си. Защото икономическият просперитет не е въпрос единствено на числа, а на сигурност. Сигурност за утрешния ден, сигурност за житейските си планове, сигурност на бъдещето си и на образованието и здравето ти на собствените ти деца.

Ако новият елит не бе така крадлив, арогантен, маниакален и бесен, никой нямаше да се сети за Живков. Хората обаче го извадиха от мрака на историята. Не е ли иронично – авторитарният лидер да бъде по-голям морален авторитет от демократичните управленци? Какъв е размерът на това падение? Какво трябва да ни разкрие той?

Разкрива ни една историческа бездна. Разкрива ни и друго, че 20 години се опитвахме да живеем в изкривен вариант на историята, защото подменихме едната идеология с друга, но това не промени абсолютно нищо. Днес е рано да правим истинска оценка на Живков. След 100 години ще бъде дадена много по-истинска. Днес обаче можем да направим друга оценка. Появиха се млади и истерични политолози, които започнаха да повтарят, че само маргинали ще празнуват годишнината на Живков. 

Значи всички са маргинали. 

Значи са маргинали онези стари турци, за които ми разказа една колежка, които днес вече трезво оценяват Възродителния процес, но винаги отбелязват, че Живков е единственият политик, който е имал политика за развитие на бедните райони на страната. Значи са маргинали всички онези стари хора, които помнят как пенсиите им стигаха за достоен живот. Значи са маргинали всички онези, които все още помнят как самотна майка е била в състояние да изучи двамата си сина само с една заплата. Значи са маргинали всички онези, които не искат да забравят, че може да има различен живот, а не постоянната кражба и наглост, която се извършва пред очите им.

Не искам да защитавам Живков. Всъщност съм бесен на факта, че той става икона на българската нормалност. Но не съм бесен на хората. Бесен на всички онези политически „аристократи”, които потопиха България в бедност и отчаяние. Мамка му – българският диктатор номер 1 на 20-ти век стана символ на добрия живот на страната.

Вие си правете изводите в каква държава живеем. 

Тракторизъм

България има два основни политически проблема, които можем да изразим с икономически език- тотална инфлация на думите и остър дефицит от свежи идеи.

Тук всеки може да говори каквото си иска, а пък всеки майстор на големите и радикални приказки рано или късно стига до идеята колко са лоши партиите и как трябва да бъдат забранени.

В подобен цирк вчера се вкара кандидат-президентът Алексей Петров. Той се обяви за забрана на партиите и налагане на мораториум върху тяхната дейност. Денят беше 7 септември, в Правец честваха 100 годишнината на Тодор Живков.

Може би съвпадението е съвсем случайно. Но в България винаги се появява по някой кандидат, който се опитва да яхне вълната с крясъци срещу всички партии. Засега това е единственият работещ модел на демокрация, който има в света.

Ако няма партии, какво точно има? Красиво е да кажеш, че вместо партиите всички граждани ще участват във властта, ама болезненият опит показва, че тази идея винаги се проваля. Защото партиите - толкова оплювани, лоши и проклети - са начин политиците да бъдат контролирани.

Идеята за забрана на партиите е много скандална. В европейската история има два такива случая - Мусолини ги забранява, същото правят и от политическия кръг "Звено" след 19 май 1934. Какво? Може би имаме кандидат, който се вижда като нов Кимон Георгиев?

Това е идея за отмяна на демокрацията, независимо от красивата опаковка на думите за гражданите. Какъв кандидат за президент би могъл да си пожелае нещо подобно?

В България често въображението се оказва единствената форма на идеологически живот. Страшно е да си помислиш какво ли още следва. А може би точно този кандидат има отговор на въпроса какво има, ако няма партии.

Има тракторизъм.

Сън в постоянната тъмнина

(малко шизофренични размисли за смъртта, ангелите и за това дали е възможно да бъде извършена революция в небесния живот)

В този свят метафизичните размисли ни спохождат твърде внезапно.

Това е коварството на философията.

Обикновено се спотайва в дебели книги с поразително скучни заглавия, но понякога излиза от тях и дебне своите жертви, превзема ги като демон и кара обладаните нещастници да се гърчат в тежки размисли по неразрешимите въпроси на битието.

Вероятно заради това Тери Пратчет във великолепно измисленият Свят на диска, твърди, че книгите имат магическа сила, а някои от тях трябва да бъдат приковавани с вериги, защото само чакат, за да разтоварят знанието си върху света.

Когато те връхлети лошият дух на умозрението, нямаш много пътища за изход. Винаги има възможност да направиш трагичен опит да удавиш мислите за вселената в няколко бутилки с бира, но и това спасение е само временно, защото когато махмурлукът потропа с оловни пръсти по черепа ти на другия ден, вече няма  къде да се скриеш. И тогава правиш баналното – започваш да размишляваш върху себе си, за мястото си в битието и за (а това вече е метафизичен садомазохизъм) това има ли нещо след тази вселена, има ли смисъл животът, който е кратък като виц и къде ще паркира безсмъртната ти душа, когато се освободи от оковите на тялото, което я принуждава всекидневно да мисли как точно ще го изхранва и какво да каже на сервитьорката с къса пола, за да я накара да му обърне внимание.

Съвсем наскоро сънувах един сън. Ужасното е, че го сънувах по време на следобедна дрямка, а като се събудих направо бях облян в студена пот. Винаги досега съм си мислил, че „студената пот” е само литературен образ, който са измислили писателите на романи на ужаса, за да могат по-добре да продават страхотиите си, но на свой гръб се убедих, че това явление съществува и, че никак не е приятно.

Сънят ми беше досадно банален. Сънувах, че попадам в 2560 година. Годината не ми е много ясна, но бях убеден, че са поне пет века след нашето време. Най-интересното е, че навън всичко беше както го виждам всеки ден – дори и да е имало технологична революция в Подуене и марсиански питиета в кръчмите, това не ми бе разкрито в съня.  А аз се опитвах да намеря някой, който да е чувал за Александър Симов, тоест за моята скромна особа. Тежка задача, която се оказа непостижима в съня ми. Разпитвах някакви хора, но всички вдигаха рамене и ме гледаха като луд. Най-накрая май попаднах на някакъв учен, който по мистериозен начин ме заведе в един кабинет, започна да отваря едни прашясали шкафове (защо ли сънувах архива на хартия, а не компютърен – очевидно дори и насън имам съмнения в технологиите) и най-накрая извади една папка и каза: „Да, май е имало такъв човек, ама няма подробности за него”.

Събудих се тежко разтърсен. Собственото ми съзнание ми отказа блясъкът на безсмъртната слава – това, ако не е предателство, не знам кое е.

Мама му стара, запитах се, да не би да нахлувам в някаква криза на средната възраст, когато вече започвам да си мисля какво ще остане след мене. Твърде ми е рано за такива сънища, въпроси и съмнения, проклинах се аз, но студената пот по гърба ми не ми даваше да забравя изпитаният ужас за това, че съм изчезнал без следа. Човек не очаква да бъде запомнен на всяка цена, но е хубаво да знае, че поне част от неговата памет или от паметта за него ще победи времето.

Заради този ужас идва другият – да се надяваш, че след като не си оставил никаква следа в сегашния живот, то поне смъртта не е край на всичко и изгасване на светлините на купона, а просто единственият измислен транспорт към някаква друга форма на живот. Въпреки че, тук ще бъда честен, което е лоша политика, в текст посветен на небесни терзания, мисълта за някакъв вечен отвъден живот яко ме стресира. Не знам защо тази идея ме плаши много повече от това, че смъртта е просто вечен сън от който не се будиш.

Няма да бъда оригинален. Много преди мен този въпрос е изтощавал народоноселението по света. Трябва ли да припомням терзанието на Хамлет в прословутият монолог: „Да бъдеш или не”:

О, ето край желан! Умри, заспи...

Заспи или пък може би - сънувай?...

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

сред тоя смъртен сън, когато ний

отхвърлим всеки земен смут и мъка?

Шекспир е формулирал най-добре въпросите, които се забиват в главата на човек с настойчивостта на счетоводител, който проверява данъчна декларация. Не напразно той нарича това след смъртта „страната неоткрита” и формулира политиката на живота като търпение на сегашните злини заради неспособността да проумеем ужаса на мистерията.  Ох, коварно е да си задаваш едни и същи въпроси с Шекспир – никога не можеш да ги изразиш на неговото ниво.

Според мен целият прословут монолог на Хамлет е едно голямо неприемане на смъртта. И преди съм го писал – трагедията на датския принц през цялото време е, че той осъзнава, че трябва да умре, ако иска да изпълни своето предназначение и да отмъсти. Готов ли си да умреш? Никой не е. Никой не бива да е готов да умре. Трябва да се бориш за всяко късче живот, защото за нищо по-ценно не мога да се сетя точно в този момент.

Нека да продължим. Какво се получава? Всъщност ужасът от това, че няма да те запомнят води до ужаса, че всъщност не ти се умира. Винаги ми е била крайно съмнителна вярата, че отвъд е нещо страхотно, светло и ангелчета прелитат наоколо по облаците. Всъщност никой никога не е формулирал основното съмнение на света – ами нека само за миг предположим, че отвъден живот има, ама той не е нещо особено хубаво. Ами, ако присъствието ни на земята е нещо като гарнизонен отпуск преди отново да се върнем в сивотата на отвъдния свят. Кърт Вонегът беше формулирал това по блестящ и отчайващ начин  - в един от неговите романи се разбира, че отвъден свят има, но че той е нещо като кокошарник – душите са наблъскани една до друга и не мърдат много-много. Ох, пак се психирах,  а седнах да пиша този текст единствено с идеята да се отърва от натрапчивите мисли, които слава на феите на вечните въпроси, не ме спохождат прекалено често.

Наскоро установих, че не съм единственият, който трудно приема мисълта за отвъден живот. Срещнах едно радикално изявление на Стивън Хокинг, вероятно човекът, който знае най-много за вселената и космоса на тази планета: „“След като мозъкът ни угасне, няма нищо. Вярата, че ни очакват рай или задгробен живот, е приказка за хора, които се страхуват от тъмното”.

В нищото има повече спокойствие, отколкото в идеята, че си обречен да живееш вечно в някой свят. Ами, ако там не ти хареса? Защото, дайте да погледнем честно на нещата – Отвъдният свят, ако го има, ще е висша форма на диктатура. Има си един Шеф и много небесни комисари и това е. Как се очаква от всички ни да живеем в хармония там? Хаха.

Дори и да има отвъдно битие, не съм далече от идеята, че там отдавна е избухнала революция. Защо в небесния свят да е различно от земния – хората винаги искат промяна и не търпят емоционалния застой. А райското битие е представено като върховен застой на духа. Вечност без развитие е като секс с въображаема жена – вероятно върши работа на някои хора, ама като цяло изживяването не си струва да бъде разказвано, нито пък става да се похвалиш с него.

Ако бъдем честни пред себе си – идеята за отвъдния живот и неговата нетленна красота е прецакала нашия живот много повече отколкото си мислим. Не може, а и не бива да живееш с едно наум.  Ценността на живота е днес, тук, сега, всичко останало го подарявам на бледните романтични поети и на хората, които се страхуват от тъмното.

Не трябва да приемаме лесно смъртта. Животът е твърде хубав, за да можем да мислим, че тя е нещо много приемливо. Хубав е, въпреки всички проблеми и постоянно повяващите се идиоти, които мислят как да го скапят и то върховно. Хубав е и следователно си струва да бъде живян, дори и да не те запомнят.

В края на краищата всеки спомен си е илюзия. А изпитата днес бира си е изпита днес бира. Да живее бирата, долу спомените.

Даа, може би трябва да запомня тези думи и да ги кажа малко преди да заспя и да угасят светлините завинаги. 

С тях ще пробия своя път към историческата слава. 

10 причини защо Росен Плевнелиев изобщо не става за президент

Всеки журналист в България отдавна вече се е убедил, че ГЕРБ не се поддава на политически анализи. Това просто не е партия, а само протополитическа фантазия по темата и в този смисъл много по-добра информация за вътрешните й драми и терзания можем да получим, ако се допитаме до средностатистическа врачка, която се е обявила за всемирен спасител и твърди, че контактува с продавач на уранови пици от Юпитер, отколкото от някой политолог, който си мисли, че разбира обществените процеси.

Така се стигна и до очакваното от три месеца обявяване на кандидатурата на Росен Плевнелиев за президент на страната. Показателен за духа на времето е начинът по който стана това. Въвеждащите думи на Цветан Цветанов бяха нещо като обяснение в любов на Бойко Борисов. Вътрешният министър близо 20 минути с умиление си спомняше как се е запознал със своя настоящ патрон, а после с треперлив гласец описа политическият му път, но все едно не описваше премиер, а герой от електронна игра, който трупа ниво след ниво. Тъкмо, когато хората бяха на път да си помислят, че Цветанов ще падне на колене и ще даде пръстен на Борисов, думата взе и самият премиер. Той пък изкара 15-минутна тирада срещу журналистите, които от две години не спирали да го питат дали ще се кандидатира за президент. В цялата мистично-романтична суматоха думите: „Нашият кандидат е Росен Плевнелиев” така и не бяха изречени, както се полага по протокол. Просто ГЕРБ е функция на вътрешните състояния на Бойко Борисов, а неговото състояние никога не допуска, че някой друг може да стои над него.

А може би това е само изсилване на нещата. Може би ГЕРБ са били наясно, че послушните телевизии ще се втурнат с еротичен хъс да описват кандидатът на ГЕРБ и ще се надпреварват коя по-хубаво прилагателно да измисли за него. На този е фон е много трудно да се прави политически анализ, защото в нищо описаното няма политика. Вероятно психологическият потрет би свършил повече работа или направо психиатричната експертиза. Но такива са реалностите в България и няма как да избягаме от тях както премиерът бяга от парламентарен контрол. Заради това вместо да се занимаваме с анализ на измислени и условни реалности, нека да се опитаме чисто тезисно да видим защо Росен Плевнелиев е възможно най-неподходящият кандидат за президент и защо с неговата номинация ГЕРБ прави първата си много сериозна политическа грешка в тази кампания. Надявам се, че това е единственият начин, който може да ориентира незапознатите поне минимално за разликите между институцията „президент” и това в което ГЕРБ искат да превърнат този пост.

1. Президентът няма много правомощия. Това обаче е сила и слабост. Слабост, защото може да бъде пренебрегнат. Сила, защото това е най-политическият пост в държавата. Президентът трябва да е политик с визия, защото това е неговата работа – да дава идеи за бъдещето и да търси консенсус по тях.

Плевнелиев обаче умишлено бягаше досега от образа на политик. Той е просто един инженер, който е натрупал много пари в дългия преход. Никой никога не е чул политическо послание от него. Вероятно единствената визия, която някога е развивал е какво ще вечеря след три часа. Това, че строиш магистрали не те прави подходящ за президент. То може да е червена точка в биографията, но не е сертификат за държавник. Държавникът трябва да разбира от политика. Плевнелиев разбира от клепане с уши и очи докато Бойко Борисов говори.

2. Плевнелиев е класически медиен балон. Човек без реална политическа биография. Той е функция на друг човек, защото реалната му сила на избори би била около 0,3 процента. За каква независимост на президентската институция ще говорим, ако той бъде избран. Кандидатът на ГЕРБ е класически случай на парашутист, който случайно се е озовал на място, което не познава.

3. От президента се очакват политически послания, познаване на процесите и добри анализаторски способности. В миговете в които не е скучен като роман на постмодернист, Плевнелиев е опасен за себе си и за обществото, защото може да ги умори от смях. Негова е прословутата формулировка: „Магистралата е висша форма на свобода на човека” и обяснението, че Околовръстното шосе в София (открито само седмица преди това от Бойко Борисов) се е наводнило, защото покривите на къщите ускорявали дъждовната вода. Това собствено са единствените му усилия да произведе собствена мисъл. Ние всъщност какво ще избираме – президент или комедиант, който се опитва да си пробута вицовете?

4.  ГЕРБ позволи на социолозите да им наложат Плевнелиев като кандидат за държавен глава, защото те (социолозите) ги замъглиха с някакви върховни проценти на одобрение. Това, което не казаха обаче е, че Плевнелиев е одобряван именно, защото е единственият министър, който бяга като попарен от идеята, че може да мине за политик. В момента в който заеме обществена поза и се принуди да говори политически – одобрението му ще се сбръчка като лицето на манекенка, която е забравила да си сложи ботокс.

5. Хора, които познават Росен Плевнелиев твърдят, че той е свестен човек, с нормално мислене, който ясно осъзнавал, че е в капан на един удивително слаб кабинет. Това обаче не е извинение. Всяко правителство е толкова умно, колкото е умен неговият министър-председател. Айнщайн на магистралите да беше, това не отменя факта, че се е съгласил да бъде слуга в театъра на Бойко Борисов.

6. Той е богаташ. Кога точно богаташите са разбирали как  живеят обикновените хора?

Не възприемайте тази причина като някакъв сълзлив опит да водя класова война срещу кандидата на ГЕРБ. Богатите обикновено са предприемчиви хора, които знаят как да се възползват от възможностите, които им се изпречват на пътя. Политиката обаче не е бизнес. Той трябва да бъде президент на държава, а не на строителна фирма. Трябва да защитава интересите на всички хора, а не само на богатите. Кога точно богатите са разбирали как живеят обикновените хора?

7. Партията, която издига Плевнелиев е овладяла цялата страна. Водят атака срещу парламента и се опитват да го изкарат безполезна институция. Превърнаха Министерския съвет в лична пиар-агенция на Бойко Борисов. Ако се докопат до президентството вероятно още на следващия ден ще поискат и на герба на страната да има снимка на министър-председателя. Просто ще им дойде отвътре.

8. В началото на мандата си като министър на регионалното развитие и благоустройството, Плевнелиев изсипа десетки обвинения срещу своя предшественик на поста Асен Гагаузов. Гагаузов със сигурност не е светец и няма да срещнете името му в списъка на българските праведници, ама нито едно от обвиненията на Плевнелиев не бе доказано. Гагаузов така и не бе даден на съд и си стои спокойно в парламента. Ако така изпълнява заканите си, как да повярваме на кандидата на ГЕРБ, че наистина ще търси национално съгласие и консенсус?

9.  Борисов каза, че за него логичният кандидат на ГЕРБ е бил Цветан Цветанов. Представяте ли си – дори ГЕРБ не харесват докрай Росен Плевнелиев! Той е нелогичният избор, ако използваме езикът на премиера. Очевидно е, че идва като резултат от много вътрешни компромиси, изчисления на баланси и опити на Борисов да се измъкне от отговорност. Никой не казва, че Цветанов щеше да е по-добър кандидат от Плевнелиев – но поне щеше да е ясен знак, че ГЕРБ поемат някаква отговорност. Сегашният им кандидат е като отворена вратичка и да имат оправдание, ако се провалят на вота. Когато бъдещият президент се избира не чрез ясна политика, а чрез кръчмарски сметки – резултатът винаги е тъп. И, да, БСП има същия проблем като партия, но това не променя идеята за неспособността на Плевнелиев.

10. И последно – Плевнелиев беше обещал да построи докрай магистрала „Тракия”. Дайте му шанс да си изпълни обещанието като не гласувате за него. Все пак хубаво е за разнообразие един гербаджийски министър най-накрая да изпълни нещо, което е обещал, а не само да залива с празни приказки и без това изтощеното от бял политически шум българско общество.

Всички изброени причини не означават, че Плевнелиев няма шанс да спечели изборите за президент. България е доказала себе си като място на върховна политекзотика. Имахме цар-премиер, защо да нямаме и асфалтаджия за президент. Но абсолютната безличност на кандидатите за президент на тези избори започва да става плашещ проблем на българската политика. Ако тя не може да произведе достоен държавник, който да бъде разбиран от хората, това е фундаментална пукнатина. Защото разривът общество – политика става все по-голям. И инженерът Плевнелиев няма да играе ролята на строител в този филм. Той ще е върховният разрушител на остатъците от нормалност...

И най-накрая. Представете си само дебати между Плевнелиев, Кунева и Калфин. Вече никой в България няма да се нуждае от хапчета за сън – телевизионните дискусии ще свършат по-добра работа.