Ереван – пет изгледа от розовия град

1. Арарат е планина...

"Арарат е планина. Арарат е планина. Арарат е планина...". Повтарях си тази фраза като мантра, като дзен коан за самоуспокоение от мига в който самолетът на "Аерофлот" кацна на летището в Ереван. В сравнение с "Шереметиево" местният аеропорт изглеждаше като малко, но много китно провинциално градче. Картината на вечно бързащите и шумно говорещи туристи се смени с колоритния пейзаж на хора, които си дават сметка, че времето е една капиталистическа илюзия, която не заслужава достатъчно внимание и напрягане. А причината да си напомням какво точно е Арарат се дължеше на това, че най-легендарният местен коняк носи абсолютно същото име. Дори и да иска случайният турист няма как да го забрави, защото рекламите за него бяха цъфнали на всеки ъгъл на летището. На снимката бутилките с вълшебната течност изглеждаха като някакво магическо биле, което те примамва да го опиташ моментално. На техният фон митичната планина изчезва като случаен географски факт в мозъка. Заснежените й върхове трайно са влезли в националната митология на Армения, но ние сме приходящи и е съвсем нормално конякът да ни влече много повече. А и целият ритъм на летището е организиран спрямо него. Поне на мен ми се стори така. Летището е бавно, малко и протяжно сякаш иска да ти каже: "Къде бързаш, човече? Спри за миг, наслади се на чаша коняк!". После имах възможността да се убедя, че всеки арменец е готов да води люти спорове заради местния елексир. Първото нещо, което ти предлагат да опиташ е чаша 20 годишен коняк и чакат да видят как ще го възприемеш. Нормалния етикет е да изразиш безкрайно удивление и възторг. Много помага и ако добавиш, че френските коняци не струват нищо, че са някакви ментета, които нагло са присвоили правото да се наричат коняк. А в моя случай дори не трябваше да лъжа. Долу френските ароматизирани боклуци! Арменският коняк е осмото чудо на света - вълшебна течност, която освен, че сгрява кръвта, те отпуска знаменито и те кара да наблюдаваш околността философски. Представете си какво е да пиеш 20 годишен коняк през 2019 година. През 1999 година, която е бил произведен светът беше съвършено различен. Либералния капитализъм беше в разгара си, американските самолети бомбардираха Сърбия, а на Бил Клинтън тепърва му предстоеше да изгълта докрай заниманията си с пури и стажантки в Белия дом. Тогава някой арменец-експерт като древен алхимик е смесвал съставки и се е грижил за течността, която оцветява в прелестен карамелен цвят твоята чаша днес. Това те свързва с времето и историята. А местните с часове могат да разказват истории за напитката. Като тази, че след конференцията в  Ялта Сталин изпраща Чърчил с един кашон арменски коняк в мъглия Албион. А след това до края на живота му съветските ръководители са се грижили англичанинът винаги да има запаси от тази амброзия. Чърчил дотолкова свързва живота си с тях, че към неговия край казва на един журналист, че рецептата за неговия тонус е да пуши пури, да пие арменски коняк и никога да не се занимава със спорт. Разбирал ги е нещата, спор няма. А увлечен в размисли за Арарат и за есенния Ереван в който попаднах аз неусетно минах през граничния контрол, където съвсем сериозно си мислех, че митническия служител ще извади бутилка и ще ми налее, за да не би случайно да пропусна местната забележителност, аз се оказах вече легален посетител на столицата на Армения и оставих дъжда блаженно до покапе по гологлавото ми теме. Почувствах се жив, а това е добър начин една държава в която никога не си бил досега да ти каже "Добре дошъл, човече! Опита ли от нашия коняк?". Но не забравяйте - Арарат е планина, Арарат е планина, Арарат е планина...

2. Градът, който гледа към Планината

Знаех, че наричат Ереван "розовият град", но честно казано нямах никаква представа защо е така. Беше 11 часа сутринта, но над столицата ръмеше доста убедително, а и рехава мъглица скриваше гледката от любопитния турист. Навън от летището веднага се сблъскваш с друг местен специалитет - виното. Не знаех за арменското вино, а това е престъпление в очите на местните хора. Те веднага започват да ти обясняват колко възхително е тяхното грозде, колко уникална е тяхната почва, колко неповторимо е тяхното слънце. А крайният резултат от тази суперкомбинация, когато не се превръща в коняк, е местното вино. Имах възможността да го опитам - и в тази дейност арменците са велики. Ако някога се окажете в Армения ще е политическо, морално, емоционално и пияческо престъпление да не се поглезите с чаша вино от нар. Не е необходимо да знаете странният и сложен арменски език. Достатъчно е да попитате на руски: "А гранатовое вино есть?" и си осигурявате билет за рая на тази земя, при това на доста поносима цена. Може би, казах си аз, местните хора са винаги опиянени от амброзии и виждат всичко в розово и заради това градът им носи това прозвище. Тъпа догадка, но поезията в нея ми се видя в достатъчно количество, за да я споделя с вас.

Покрайнините на Ереван са леко овехтели и носят белези от времената на СССР. Това не ме зареди с възмещение, а дори напротив - и без коняк усетих топлите течения на носталгията в душата си. Усещането се засили и от честата гледка на стари "Лади" и "Жигулита", които тук са още в движение и във форма. После разбрах, че това овехтяване не се дължи непременно на бедност и политически непукизъм. Ереван е стар град и цени своята история. Дори и в центъра човек може да види как е изгледал стария град и колко хубав е бил в своето древно великолепие. Това се цени дотолкова, че столицата на Армения още не може да преживее брутален акт на политическа нехайност. Преди няколко години комерсиалните пипала на пазарни октопод са стигнали до центъра на града. Стари къщи в центъра са били бутнати, а на тяхно място са изникнали масивни небостъргачи и грандомански хотели. Гледката е леко сюрреалистична, а усещенето за странност се засилва от това, че цените на жилищата в този район са толкова скъпи, че голяма част от масивните сгради стоят празни. Нощем това е особенна гледка. В тези небостъргачи почти няма светещи прозорци. Стоят празни и странни. По стените на старите къщи още стоят плакати. Помолих да ми ги преведат. Те бяха протестни - хората протестираха против изтриването на стария вид на Ереван. Историята е била смляна и повърната обратно под формата на модерни небостъргачи. Но естетиката на справедливостта е отмъстителна кучка. Тъмните прозорци на сградите го доказват. Капитализмът ще рухне, защото е нееститически издържан (предупреждение! това няма да е последният път в който коварно ще вмъквам политически послания!). Още повече, че тази пазарна алчност буквално разрушава голямата идея около която е построен съвременният град. Навремето архитектът Александър Таманян преобразява Ереван, но го прави така, че от всяка точка на арменската столица да можеш да виждаш непрежалимата планина Арарат. Сега новите високи сгради скриват изгледа към нея. Капитализмът мрази историята.

Но в сърцето на Ереван веднага разбираш откъде идва неговото прозвище. Много от сградите са направени от интересни тъмно розови камъни. Имената им, съвестно проверих, защото не се сетих да питам са туф и базалт. Това е естественото природно розово. Не натруфеното розово на комерсиалната епоха, а онова розово, което ти напомня за историята, смекчава ъглите на времето и те кара да възклицаваш удивено и възхитено. През 2018 година Ереван тържествено отбелязва 2800 години от своето създаване. Това е град с памет. Арменците обичат да помнят. Те не забравят нищо. Съвестно си водят сметка за изминалите години, проследяват родословия, тачат миналото и сега, когато видя базалтовото розово винаги ще се сещам за този град-перла, който тъне в зеленина. Аз видях Ереван насред дъждовна есен, но това не скри неговото великолепие.

3. Някои особености на арменската политика и национално светоусещане

Миналата година в Армения избухнаха протести и улично недоволство и така на власт се появи премиерът Никола Пашинян. Погледнато отстрани е лесно да видим всички признаци на цветна революция, защото в последните десетилетия сме имали болезнената възможност да изучим всички особености на тази политическа инфекция. В Армения обаче, както винаги, нещата са малко по-сложни. Бях в Ереван по покана на нововъзникваща партия, която е заявила своята опозиционност, но дори и те признаха, че предишният президент Серж Саркисян прави доста грешки в последните си години на поста. Саркисян управлява 10 години от 2008 до 2018 година. Тогава една конституционна реформа буквално му изяжда главата. До 2015 година Армения си е класическа президентска република, но на референдум тогава гражданите на китната република овластяват с истинските политически права на управник фигурата на министър-председателя. През 2018 година парламентът избира Саркисян за премиер и това възпламенява искрата. Хората излизат по улицата. Звездата на Пашинян заблестява с целия си медиен блясък. Но в крайна сметка не качествата на опозиционния лидер го изстрелват във властта, а грешките на самия Саркисян. Хората с които говорих съвсем откровено признаха, че в последната седмица Саркисян е изоставен от всичките си съюзници и политически приятели. Ето как уличните протести в Армения успяват.

Тук е необходимо да отрезвим всички, които вече отварят шампанско за естествените лидери. Пашинян е интересен и екзотичен политик, но има бруталното излъчване на жълт журналист, какъвто е бил през почти целия си съзнателен живот. Достатъчно е човек да се повърти дори и из по-долните нива на арменската политика, за да научи как си е изкарвал хляба дълги години. Основното му препитание е на журналист-рекетьор. Пише яростна и почти кафява статия срещу някого, а след това приема пари да си мълчи. Това е публична тайна, която всички ще ви разкажат. Нещо повече - анализаторите, които следят неговия политически път твърдят, че той продължава да има стила на жълт журналист в управлението. Обещава гръмки неща, а след това не изпълнява нищо. Прави мегаломански изявление, но резултатът обикновено е нулев. Най-дразнещо за хората с които говорих в политическото поведение на Пашинян е неговата склонност да е винаги съгласен с всички външни лидери, които гостуват. Напълно съгласен е с европейците, напълно подкрепя американците, винаги кима вдъхновено и утвърдително, когато говори с руснаци. Това е геополитически стил, който е твърде познат за всеки българин, но в Армения е останала национална гордост и подобно отношение дразни. Партията на Пашинян печели последните парламентарни избори, но срещу него започват да се формират сериозни политически формация. Политическият модел на Армения се променя. Старите партии, които са били във властта и около нея вече са изхабени и не могат да бъдат достатъчно адекватна опозиция. Точно заради това видях Ереван в политически кипеж. И това ме зарадва и вдъхнови.

В Армения рано или късно човек ще се сблъска с техния симпатичен национализъм. Той наистина не дразни, а забявлява, защото е облагороден от една изключително фина самоирония, която арменците постоянно демонстрират. Това ги извисява до един духовен аристократизъм, който често ми липсва при българското патриотарско усещане за околния свят. Давам ви пример за самоирония - всеки в Армения ще забележи, че част от хората имат доста големи носове. Очевидно нещо в особеностите на района изисква еволюцията на този орган до доста интересни размери. Вместо да крият това като мрачна тайна и да се правят, че не го забелязват, арменците са превърнали големия нос в нещо като символ. Във всеки магазин за сувенири можете да откриете фигурки на огромни носове като ключодържатели, пепелници и в какъв ли не още вид. Всеки, който пък е гледал култовият филм на Георгий Данелия "Мимино" също ще се почувства в свои води, защото арменският актьор, който играе в него Фрунзик Макъртчян (на руски фамилията му се изписва "Мкртчян" - заповядайте да си я четете както искате) е нещо като национален символ на държавата. Взех си една негова фигурка. Обожавам филма "Мимино", както и репликата на Фрунзик в нея, която доби статут на вселенски дзен-коан: "Я тебе один умный вещь скажу, но только ты не обижайся...". Вахтанг Кикабидзе, главният герой от лентата, отдавна изпадна от всичките ми класации заради своето нелепо, тъпо и абсолютно неблагодарно поведение, но Фрунзик е велик!

А иначе, когато човек си поговори с местните веднага бива оплетен в техния национален чар. Започват да те разпитват за миналото ти, за рода ти и рано или късно възникват абсолютно обосновани съмнения, че и ти си арменец. Защото всички свестни хора на този свят са арменци. Веднага ще ви го кажат. Лос Анджелис трябва моментално да се прекръсти Лос Армениас, защото там мнозинството са арменци. Дори и все още да не го подозират. Арменците са в основата на човешката цивилизация. Достатъчно е да сте от две минути в Ереван и все отнякъде ще чуете, че Армения е първата страна в света, която приема християнството за държавна религия. И това си личи. Имах възможността да видя един от техните стари манастири, който буквално е издълбан в една скала. Потресаваща гледка. През целия си съзнателен живот съм бил атеист и няма опасност на стари години да взема завоя, но това човешко усилие ме трогна. Кавказкият планински пейзаж е уникален. Нова Зеландия, където Питър Джаксън реши да снима "Властелина на пръстените" може само да въздъхне от завист. Мощни скали, драматични пропасти. Всичко направо крещи: "кино! кино!".

Другата болна тема - Нагорни Карабах. Поне аз го нарекох така и разбрах, че правя драматична политическа грешка. Нагорни Карабах е названието на едно парче земя между Армения и Азърбайджан, които водиха изтощителна и драматична война за него. Войната я печели Армения. Днес Нагорни Карабах е непризнатата от никого независима република Арцах. В интерес на истината в Ереван почти никой не ми заговори за азърбайджанците с омраза. Не казвам, че травмата от конфликта е минала, а че той просто е останал назад в историята. Те като нация са мръднали напред.

И последно. В Ереван се намира музей на световните манускрипти. Няма как да не изпаднете в тих възторг от отношението на арменците към писменото слово. Навремето, когато турците започват репресиите над изстрадалия арменски народ първата им грижа е да спасят ръкописите си. Ръкописът - това е държавата. Хрониките са в основата на нацията. Историята дава гръбнак на един народ. Не финансите, богатствата и всичко останало. Това ми напомни на една история за Уилям Сароян (арменец, разбира се), която бях чувал. Че той винаги си е записвал история на хората, които е срещал. Писменото слово е нашият начин да преодолеем времето и да открием безсмъртието. В това е ключовата тайна на арменския народ с неговата странна азбука и още по-странен език. Опиянявах се да го слушам. Той ми звучеше като музика, която е дошла от началото на времето.

4. Тайният и мистериозен ритуал "Хаш"

Вече съм дълбоко обиден на всичките си приятели-арменци, които толкова години досега са пазили от мен най-голямата си национална тайна. Това е великата арменска кулинарна мистерия, тяхната собствена гурме масонска ложа в която те посвещават само, ако заслужиш доверие и покажеш, че сърцето ти е отворено към тяхната култура, коняк, вино и кухня. Ритуалът се нарича "хаш". Посвещавам ви в тежка тайна и ви призовавам да си купите билет до Ереван, да си намерите местен гид и той да ви потопи в дълбините на това преживяване. "Хаш" е местна супа, чието ядене е превърнато в социален ритуал. Това е супа от телешки крачета. Поднася се в голяма глинена купа. Телешкото краче е мазно с много сланина и заради това на първия етап то се вади от супата, завива се в парче местен хляб, наречен "лаваш" (това е копия на арабската питка, но не го казвайте на арменец, защото веднага ще последва дълга лекция на тема как това е арменски хляб, който е бил плагиатстван в различни точки по света). Заедно със супата се поднася огромна порция и лаваш, но изпечен до трошливост. Хлябът се надробява в супата до получаване на желаната консистенция - някой обичат "хаш"по-чорбалив, други го превръщат в гъста каша, която буквално може да се яде с ръце. Месото се яде отделно или се нарязва обратно в купата. На масата се появяват и купи със сол, защото супата се овкусява допълнително и след това яденето започва. Заедно с хаш се пият и несметни количества плодова водка. Аз опитах водка от дренки и мога да ви кажа, че беше великолепна. Супата е мазна, напомня на нашата шкембе-чорба и честно казано водката по никакъв начин не те хваща. Заради това тя се ползва като ритуал по изтрезняване. Но защото освен кулинарна това е и социална дейност всички знаят, че започнеш ли с "хаш" сутринта след това цял ден няма да правиш нищо друго.

Долу работата!

Долу ангажиментите!

Ако приятелска група подхване "хаш" от ранно утро, то до вечерта няма да правят нищо друго. Могат да поспрат с яденето и пиенето, колкото да се поскарат малко за политика, но след това ритуалът продължава. Броят на бутилките с водка също се увеличава. Това е изтънчено удоволствие, което едва ли ще понесе на всеки, но ако те посветят в него значи ти имат доверие. Типично по арменски освен това масата се изпълва с мезета. Никога няма да спре да ме удивлява страстта на народите от бившия СССР да правят туршия от всичко - те мариноват сливи, дренки, чесън, ябълки. Всичко се превръща в туршия, всичко става на мезе. Чинийка с нарязана ряпа довършва необходимите атрибути. С ряпата "хаш" става по-лесен за ядене, тя наистина прочиства небцето от мазнотията. Признавам си откровено - аз пресолих своя "хаш" и не успях да го изям докрай. Това ми спечели леко укорителни погледи. Но после благородно ми казаха, че първия път всички се запъват, защото "хаш" е ритуал, който се усъвършенства с практиката. Но пък наистина той спомага за разговорите. С моите домакини поговорихме за световната политика, поговорихме за Арцах (Нагорни Карабах), те си припомниха горбачовските времена на СССР, сухият режим и начините за неговото заобикаляне, почнахме да търсим общите черти между България и Армения и изобщо усетих магичната сила на ритуала "Хаш".

А най-накрая, когато мине времето на баналната водка, на масата като върховен деликатес, като ултимативното изкушение и небесна сила се появява бутилка с коняк. Това е пикът на всичко. 20 годишен коняк и светът става по-добър. Отделно мога да ви напиша и за други тайна на арменската кухня, но в този текст няма повече да ви дразня стомасите. Само ще отбележа, че имаше нещо в местните заведения, което не мога да не отбележа - като седнеш на масата никой не те пита искаш ли вода. На масата веднага ти сервират бутилка с газирана и обикновена минерална вода. Арменските води са мини-чудо. Дори водата в чешмите в Ереван е планинска. Ако сте пресолили своя "хаш" като мен ще разберете защо допълнително го отбелязвам като факт.

Иначе за арменската кухня може да се изпише отделен опус. Тяхното госпоприемство не познава граници. Празното място на масата се счита за обида и заради това поканят ли ви на маса тя ще е претрупана с чинии. Разговорите за храна тук са като разговорите за времето в Англия. Не съм подозорил, че в тях може да има толкова дълбочина и философска хармония. Разговорът за храна неусетно прераства в разговор за световната политика, а някъде по средата на такъв диалог изниква бутилката с коняк, който помни даже началото на промените в Източна Европа и после е разбираемо, че човек не иска да си тръгва от Армения.

5. Разкъсване на времепространството

В последната ми вечер в Армения е оказхме в най-известният джаз-клуб в Ереван - "Малхас клуб". Държи го легендата на арменския джаз, невероятният пианист Левон Малхасян. Всяка вечер след полунощ живата легенда се появява за половин час и свири на живо. Заради този половин час хора от всички краищата на планетата се струпват в клуба и чакат със затаен дъх. Преди да ви опиша музиката обаче ще изтърпите малко от интериора, защото придава 3D-обем на изживяването. В Армения в ресторантите е разрешено да се пуши. В джаз-клуба половината димят с пури. Дим се стеле над масите и магично кръжи около приглушените лампи. Лее се коняк и вино. Атмосферата е така декадентска в добрия смисъл на думата, че човек неволно се изпълва с очакване за някакъв повратен емоционален момент. И той не закъснява. Малхасян, който вече минава 75 години се появава. Аплодисментите са оглушителни. С него постоянно свирят само двама музиканти, които никога не се променят - един на барабаните и един на контрабас. Живата легенда сяда пред пианото и след това започва нещо, което мога да сравня единствено с пътешествие в космоса. Тоест случва се веднъж в живота и завинаги се отпечатва в паметта ти. За свиренето на Малхасян трябва да се използват космически термини, защото баналните други думи няма да могат да предадат очарованието и мощната емоционална сила на спектакъла. Аз не съм от почитателите на джаза. Слушам го рядко и то предимно в по-леките форми. Старият арменец обаче е безкомпромисен - той те взима за заложник, пленява те в неговото лично пространство и те понася сред звездите. От пръстите му бликва "презрян джаз", както казваше Вонегът и след това нищо вече не е същото. Човек има усещането, че тези звуци разкъсват времепространството, изтръгват звездите от небосвода и ги паркират директно в душата си. Музиката нахлува в теб като армия, а старият джазмен дори не гледа в пианото. Пръстите му са неуловими и вероятно развиват свръхсветлинна скорост. Няма измъкване от тази мощна гравитация. 20-те минути минават като сън и с усещането, че си бил на екскурзия в някаква алтернативна вселена, че си се пречистил в океан от космическо лъчение и че след това ще започнеш живота си наново. Гледах реакциите на публиката. Хората бяха приковани, очаровани, а телата им неволно се движеха в този неземен ритъм. Всички бяха вдигнали телефоните, за да запечатат мига, за да имат карта обратно към този свят, където не попадаш всеки ден. Всички забравят да пият, да пушат, димът слегва и светлините заблестяват като фарове в далечния край на света. След това сеансът по музикална астрономия секва. Всички се завръщаме в реалността. Малхасян минава край масите. Стиснах ръката му и неволно му се поклоних. А после цяла вечер ми се струваше, че звуците са останали в мен като лекарство за миговете на тъга или отчаяние. Аз бях в космоса. Това е вечен спомен.

Старая се да открия всяка страна в която съм бил и в поезията. Според мен това е друг от безсмъртните отпечатъци - колко поезия е родила една държава. Заради това в Ереван фанатично започнах да издирвам стихове за Армения. Боже мой - те бяха толкова много, че човек трудно може да си избере само едно. Армения е страна, която води алтернативен живот в страната на римите. Не знаех, че Борис Слуцки е писал стихове за Армения и заради това ви махвам за сбогом с първия куплет от едно негово стихотворение:

Словно волна окатывает —

Так и меня окидывает

От пят до темени

Горящим пламенем

Взгляда.

Это — Армения.

А аз потъвам обратно в поезията, защото това е моят начин завинаги да остана в Армения, в началото на историята, сред могъщите скали на Кавказ, там, където хората носят онази топлина, която прави нашата планета място с което никога не искаш да се разделиш...

Eкзекуцията на Бисер Петков и възкресяването на Валери Симеонов

Съвсем наскоро на път към Армения ми се наложи да престоя два дни в Москва. Зареден с евроатлантически ценности и непресъхваща вяра в благините на западната цивилизация реших да се разходя в столицата на Мордор, за да злорадствам над страдащите путинисти и да сияя с благороден демократичен блясък в лютия студ. Нашите местни медийни доносни...ох, пардон, анализатори от 5 години ни обясняват, че в Русия още другия четвъртък започват гладните бунтове и социалните напрежения и е въпрос на време Кървавото джудже от Кремъл да бъде пометено от гнева на озлочестените рашки, които жадуват някой мъжествен като Еманюел Макрон да им е президент. Уви походът на високомерието из хладната Москва се провали като кампанията на армията на Хитлер за офанзива към руска столицата. Защото дори и човек да е напълно задръстен, самовлюбен и аутистично отдаден на западната цивилизация няма как да не забележи някои интересни екстри за руските пенсионери. Оказва се, че всички те ползват абсолютно безплатно всички обществени транспортни средства в столицата. Нещо повече - те не плащат нищо и за влаковете, които ходят до градчетата из Подмосковието. Пенсионерите в Москва не плащат или плащат символични суми за вода, ток и газ. И ако това ви изглежда нещо съвсем в реда на нещата само си представете, че Москва има население колкото три Българии, за да могат мислите ви да добият обем. Тоест евроатлантическото ми високомерие беше свалено като американски "Стелт" над Сърбия. Всичко това не означава, че в Русия си нямат социални проблеми - темата за вдигането на пенсионната възраст вече година и нещо възпалява обществените дискусии, подлудява социалните мрежи, обект е на непрекъснати критики, спорове, скандали и обвинения. Но пенсионерските екстри са си факт. И можем да си позволим един-два мига на черна завист.

Разказвам тази история не, за да лишим от сън Иво Инджев или да запратим в кататония Илиян Василев, а просто да подсилим контраста с това, което се случва в социалната сфера у нас. Веднага след местните избори, които Борисов каза, че е спечелил "безапелационно" ("безапелационно" повтори и потрети той, което навява съмнения в качеството на неговата почивка и в състоянието на нервната му система), в България пламна огромно социално напрежение, което сериозно разтърси управлението. Първата жертва вече се видя - премиерът ритуално жертва и уволни социалния министър Бисер Петков. Съдбата на Петков в управлението вече е достойна за трилър. Преди година той хвърли оставка в разгара на протестите на майките на деца с увреждания, но след това спешно я оттегли, за да разрешава кризата. Но понеже майките отново излязоха на улицата, а цяло едно поколение бъдещи пенсионери почти разбра, че втората пенсия май ще се окаже пирамида, социалният министър беше пуснат на кучетата. Майките застанаха в негова защита, но Борисов се запъна за неговото връщане, дори пусна пикантни подробности как колегите на Бисер Петков в МС вече не искали да работят с него. Ако питате мен - това е нескопосан опит за пиар и то на гърба на един вече бивш министър. Пускането на позорна жълтенийка цели да отклони вниманието от огромните социални бомби, които започнаха да бълбукат в българското общество и бъдещият взрив от тях ще отнесе абсолютно всички. Петков беше отстрелян, а от оредялата кадрова банка на кабинета беше извадена карикатурната фигура на Деница Сачева, която да го замести на поста. Сачева се оказа нещо като универсален бюрократ, от онези политически ГМО-та, които се вписват във всяка среда като вируса на грипа. Кеф ти социално министерство, кеф ти министерство на образованието. Нещо като преродена форма на бившия СДС-лидер Божидар Лукарски, който обясняваше, че еднакво добре може да бъде министър на правосъдието, министър на спорта или министър на икономиката. Тази универсалност ясно разкрива в какъв политически бульон плува управлението и как има мигове в които самото то си е най-големия враг. Нямам причини да одобрявам Бисер Петков, но заместването му с основния политкомисар на джендърството у нас е смъртоносен ход, който тепърва ще създава политически конвулсии. Въпросът обаче вече не е за съдбата на Петков, нито за пластичността на неговата заместничка, а опира до това достатъчно ли е само една глава да се затъркаля по стълбите, за да бъдат укротени обществените страсти. В хаоса на "безапелационната си победа" мнозинството самичко се простреля в крака и с предложението първият ден от болничните да не се плаща. Рядко се е случвало в българската история някоя идея да бъде намразена толкова 15 минути след нейното обявяване. Рейтингът на властта сериозно се разкашля, защото перверзното удовлетворяване на класовия работодателски интерес по този начин изкара на улиците синдикатите и разгневи работещите българи, които видяха в идеята опит за спасяване на коалицията на техен гръб. Много можем да говорим за социалния аспект на предложението и как беше направен опит то да бъде пробутано на базата на фалшиви стастистики, които работодателите развяват като хибридна медийна атака. Повече от символично е и негласното признание на държавата, че не може да се пребори с фалшивите болнични и заради това се опитва да реши този проблем на гърба на всички останали. Подобно действие прилича на игра с открит огън в барутен погреб. И въпреки, че всички знаем, че идеята принадлежи на Владислав Горанов, който често се е изказвал с класово високомерие по този начин, жертваха Бисер Петков. Само, че тук вече говорим не за развиване на социалната система, не за нейното усъвършенстване, а за панически действия по спасяване на спокойствието. Това е големият проблем на ГЕРБ в социалната сфера. Те не знаят какво искат да постигнат, нито имат идея за реформи, зациклили са в калта на безвремието и във вакуума на политическа импотентност. Заради това са превърнали в свръхцел "стабилността". Но това винаги означава липса на развитие, липса на усещането за движение. В този смисъл постът на социалния министър в кабинет на ГЕРБ е поредният радиоактивен пост. Първи токсичен стана стола на здравния министър, сега не бих препоръчал на никого със здрав разум да става социален министър. Това са сфери, които са заблатени и напълно забатачени до степен на невъзможност за нормално функциониране. И знаете ли сега се върнах назад във времето - много реални експерти от години твърдят, че ще стане точно така, но всички приемаха анализите им като някакъв нелеп есхатологизъм и едва, когато катастрофрата вече се е случила виждаме колко актуални са били техните предупреждения. Заради това тук пенсионерите не могат да се уредят с екстрите на руските си събратя по съдба и са обречени да бъдат заключени в телевизионната паяжина на ежегодната мистерия "ще има ли добавка от 40 лева за Коледа към пенсията или няма да има?". Това не е социална политика. Това е катастрофа и провал, който някой се опитва да нарече социална политика.

Леко встрани, но всъщност ярко доказателство за това, бе изтупването и на Валери Симеонов от прахта и монтирането му за заместник-председател на Народното събрание. Фигурата на патриота е пряко свързана с класовата надменност на кабинета. Защото именно преди година той възпали майките до степен те в дъжд, вятър, сняг и студ да стоят на улицата, за да искат оставката му. Тогава, нека да ви припомня, Симеонов изрази дори съмнение, че децата им са наистина болни след като нарече майките "кресливи". Изобщо този коктейл от арогантност, високомерие, абсолютна липса на съвест и пълен морален фалит днес се опитва да си подсигури последната година от престоя във властта. Именно заради това виждаме възкресяването на Симеонов, политическата екзекуция на Бисер Петков. Това обаче не са действия по решаването на проблемите, това е политическа димна завеса, която да скрие липсата на реална политика, безвремието, което като тумор напълно обезсилва управлението.

Ето защо в вървейки в снежната Москва аз така и не успях да се изпълня с чувство за национална гордост. Точно обратното - гледайки как руската столицата уверено върви към бъдещето, с проблемите си, задръстванията, но и с тълпите от млади и целеустремени хора, аз се изпълних с истинска завист. Русия, добра или лоша, търси начини за своето развитие, мисли за модел на своето бъдеще, оглежда се и търси възможности в широкия и гневен свят. И само ние в България се давим в нашето собствено блато, което представяме за велика стабилност. Нито вълк, нито брат, човек за човека е българин, както казваше Левчев. Очевидно е писал това стихотворение за бъдещето в което живеем днес.

Сменя ли политическите лагери Елена Йончева?

В края на януари тази година конгресът на БСП, проведен в зала 3 на НДК, посрещна Елена Йончева с буря от аплодисменти. Делегатите й станаха на крака, а един анализатор гръмко обяви, че най-накрая се е освен Стефан Данаилов има и друга фигура, която е в състояние да обедини социалистите, да ги нахъса за битка и да им даде кураж в трудните мигове. Думите на Йончева тогава бяха много силни - тя направи много фина аналогия между един от най-големите мафиотски босове в Италия и управлението на Бойко Борисов. "В България има пъзящ авторитарзъм. Режимът, който управлява е на една шайка, на една организирана престъпна група. Режимът се опитва да ни разедини и унищожи един по един", каза още легендарната журналистка и, защото зад всяка една нейна дума стоеше конкретна битка цялата зала стана права, за да демонстрира своята подкрепа. Не знам дали Елена Йончева е запомнила този миг. Аз обаче няма да го забравя.

Връщам ви към тази емоция, защото тя е важна като отправна точка за анализ на днешното поведение на Елена Йончева и призрачното усещане, че между нея и Корнелия Нинова зейва реална политическа пропаст. Но доколкото Нинова представлява БСП и определена политическа линия в нея, то съвсем реално е да се попитаме взема ли си сбогом с БСП легендарната журналистка и как точно си представя бъдещите си стъпки в политиката. Преди да се опитаме да отговорим на този въпрос нека да сгъстим още малко краските на фона на който се разиграва тази политическа мистерия. Нинова буквално заложи политическата си биография и име, за да наложи Елена Йончева като водач на листата на БСП за евровота. Тогава лагерът на Станишев тръгна да обикаля медиите и да обяснява макар и прикрито, че това не е най-удачния избор, че левицата трябва да заложи на утвърдения политик, а да не играе хазартно. В крайна сметка Елена победи при гласуването в Националния съвет и стана водач. После поради причини, които многократно вече бяха обяснявани, тълкувани и доразвивани БСП не успя да спечели европейските избори, макар и да вкара с един евродепутат повече в Европейския парламент. И точно след това Елена Йончева потъна вдън земя. Буквално се изпари от общественото пространство. Даде едно-две интервюта, но след това потъна в тежка нелегалност, която и до днес не е получила подходящо обяснение. Всякакви жълти сайтове се опитваха да шаманстват по темата, всякакви политически ингриганти се постараха да поставят въпроса къде е Елена отново и отново. Най-болезненото от всичко е, че като никога този въпрос наистина имаше основания. Абсурдно е, когато си бил знаме на мощно съпротивително антикорупционно течение да потънеш в нелегалност без да оставиш следа. Дежурните по любов придворни политолози почнаха да спекулират дори, че Елена Йончева си е издействала топло място в Брюксел и това е било всичко, което е чакала от живота. Тя така и не се появи да ги опровергае.

Преди няколко седмици в телевизионно интервю Корнелия Нинова обяви, че е очаквала повече от Елена Йончева, най-вече по отношение на борбата с корупцията, както и по-активна работа в Европейския парламент. Този коментар вече ясно показа, че пукнатините в отношенията между двете трудно ще прикрият. И независимо от уверенията, че всичко е наред, че нещата ще се оправят, в последните няколко дни Елена Йончева на два пъти гласува по начин, който възмути почти всички от нейните избиратели - тя се въздържа по опита на Европарламента отново да наложи Истанбулската конвенция и е подкрепили резолюция срещу Русия. И в двата случая прави впечатление, че Йончева гласува в пълен унисон с президента на ПЕС Сергей Станишев. Тя има правото на своя собствена позиция, никой не се опитва да я вкарва в определени политически коловози, но Йончева не е обикновен европейски депутат. Тя беше водач на листата на БСП, лицето на една ярка политическа кампания, която отново и отново поставяше темите по които днес странно си е сменила позициите. Подобно гласуване най-малкото се нуждае от обяснение, защото аргументите в защита на Йончева просто отдавна приключиха. А фактът, че буквално преди няколко дни се появи в телевизионно интервю заедно със Сергей Станишев повдига твърде много въпроси и конкретни съмнения.

Ако приемем, че вотът на Йончева е бил знаков и, че той показва влизането й в лагера на Станишев, то е необходимо да попита себе си, а дали нейният нов патрон някога би направил същото за нея. Елена Йончева няма основания да се изживява като жертва на БСП, защото ресурсите, политическата подкрепа и емоции на БСП винаги са били зад нея. Стотици обикновени социалисти из страната протриха по три чифта обувки по време на кампанията, за да може днес тя да има своя глас в Брюксел и Страсбург. И, когато днес Йончева гласува по начина по който гласува, това е камък в градината точно на тези нейни избиратели. Тези, които вярваха в нея, които лепяха нейни плакати, които с часове убеждаваха другите, че тя е различното лице, новия смисъл на българската политика. Това е тъпото в днешното поведение на Йончева - нейното бързо преобръщане, смяната на лагерите, гравитирането край Станишев не издават никаква принципност, а какво да говорим за уважение към гласувалите хора. Свидетели сме на някакъв апаратен танц в който обаче Йончева няма никакъв шанс да бъде победител. Защото точно в този случай я използват като пешка в игра, която не съм сигурен, че разбира докрай. В момента се опитват да я заредят като камикадзе срещу Корнелия Нинова и този план можеше и да успее, ако не бяха тези злополучни гласувания, които веднага пускат алармите на всеки ляв избирател. В политиката най-важното нещо е принципността, последователността, отстояването на трайни идеи. Елена Йончева със своето колебливо поведение се проваля на този тест. А най-лошото от всичко е, ако смята, че със своя нов по-кротък вид ще може да измоли някаква индулгенция от отмъстителната власт или да се договори с нея. Ще стане точно обратното, защото рязката смяна на лагери, безпринципността и неясните заявления могат единствено да отблъснат онези, които бяха готови да я защитят във всеки миг. Това са хората, които станаха на крака, за да покажат на Елена Йончева, че вярват в нея и се готови да тръгнат в битката, която води тя. Днес обаче този генерал се скри и буквално дезертира в лагера на онези, които са превърнали съглашателството в смисъл на живота си. БСП е минала през много бури в своя политически път. Преживяла е подлости, предателства, братоубийствени битки. Надявам се, че Елена Йончева не е забравила за хората, които й ръкопляскаха. Защото тези, които стоят днес до нея в онзи миг биха я удавили дори и в капка вода. Те и сега биха направили същото. Тепърва й предстои да го разбира. Дано тогава да има кой да я разбере и да помогне.

Валери Симеонов като арагантното лице на Системата

Година след като бе натирен от поста вицепремиер заради неспирен протест на обидените майки на деца с увреждания, Валери Симеонов подобно на блатен дух реши отново да се покаже на повърхността, за да види дали следите от позорното му деяние са размити, цинизмът му опростен, а моралното прегрешение забравено. Нека да припомним, че в разгара на протеста на майките лидерът на НФСБ в типичния за себе си стил ги нарече "кресливи жени с уж болни деца". Това преля чашата на общественото търпение. Майките показаха огромна политическа воля и напук на студа, дъжда и равнодушието, те извоюваха оставката на Симеонов. Дори в мига на своето поражение обаче вицепремиерът-изгнаник показа своите рога, защото от чувала с патриотични безличия той извади своята секретарка и я инсталира на освободения от него пост. Но хората бяха твърде заети да се радват, за да обръщат внимание на такива дребни политически магарии. Въпреки това обаче запознати с експлозивния и експанзивен характер на Валери Симеонов предупреждаваха, че той по никакъв начин не е свил знамената, а дебне като бизнесмен-хищник кога ще е най-удобно отново да се появи на челните позиции в държавата. И трусовете в групата на Обединените патриоти и фактическото отпадане на "Атака" от нея му дадоха отдавна чакания шанс. Парламентарната кохорта на ВМРО и НФСБ номинира Валери Симеонов за заместник-председател на парламента на мястото на прогонения Явор Нотев (между другото един от най-качествените парламентаристи на цялото патриотично пространство). И Валери Симеонов беше избран. Тук ще отклоним малко вниманието от основния спектакъл, защото този завой е необходим, за да обясним всичко останало. Днес основният фокус на скандала вече не е в това дали той става за високото кресло, а защо е било гласувано за него. Под обстрела на общественото мнение попадна и парламентарната група на БСП, където 20 души подкрепиха кандидатурата на патриота. Няколко дни по-късно социалистите излязоха със специална декларация с която определиха вота си като грешка и обясниха, че са подкрепили Симеонов, водени от институционална култура и уважение към парламентарния правилник. Аз приемам това обяснение, но понеже бях от народните представители на БСП, които гласуваха "против" канидидатурата смятам, че е хубаво да се кажат няколко думи. Добре е да има институционално уважение. Правилникът предвижда всяка парламентарна група да си има заместник-председател, но това смятам, че трябва да задължава всяка партия да бъде на висота. Парламентът не може да бъде изтривалка на мазни отпечатъци, лаборатория за чесане на свръхогромни егота. А в случая със Симеонов виждаме фрапантен пример точно за това. Лидерът на НФСБ е на противоположния край на спектъра от истинския парламентаризъм, дори от нормалното в политиката. И тук дори няма да припомняме фразата му към майките. Говорим за човека, който още в първите си дни като вицепремиер обяви, че си е правил майтапчийски снимки в Бухенвалд. А след това се прочу с цяла поредица от трагикомични акции по Черноморието и с отбраняването, дори засекретяването, на стената по границата с Турция, която пада при първия дъжд, но която Симеонов държеше да нарича "великата българска стена". Точно заради такива изцепки тук не можем да говорим за институционална последователност и уважение. Валери Симеонов не е изкупил нищо, защото за онова, което сътвори и изрече изкуплението е единствено оттегляне в пенсия. Всичко останало означава, че не е проумял онова, което направи, че не само не се е разкаял, а през цялото време е кроял тъмни и демонични планове как отново да се върне на бял кон по високите етажи на властта. Дори можем да заподозрем, че всички ходове по отстраняването на Волен Сидеров и прогонването на "Атака" бяха малко винтче от този план. Е, няма как такъв човек да е достоен председател на парламента.

След избора му за зам.-шеф на НС чух изявление на лидера на НФСБ, че подновените протести срещу него били атака срещу парламентарната демокрация. Това е допълнително паве в неговата градина. Защото в качеството си на вицепремиер той и неговите депутати не писаха ли открито писмо до евродепутатката от "Зелените" Ска Келер, обиждайки я по всякакъв начин? Това е проблемът на Симеонов днес. Защитникът на парламентаризма е показвал многократно, че не дава пет пари за него. И го е демонстрирал. Именно Симеонов беше човекът, който вместо да участва истински в дебатите по справяне с демографската катастрофа, предлагаше на моя колежка да й даде 20 хиляди лева, ако роди още едно дете. Елементарност, доведена до абсурд. И искате да ми кажете, че този човек може да бъде лице на институция? Вярно е, в последните години имиджът на Народното събрание поувяхна, но по коридорите на тази сграда са се разхождали някои от най-светлите умове на родината. И сега ние дамгосваме това минало с ритника "Валери Симеонов". Никой не заслужава толкова тъмна и проклета съдба.

Всъщност майките по улицата имат право да викат срещу Симеонов. Самият той така и не разбра, че с поведението си той отдавна не представлява самия себе си. Той се превърна в персонализация на бездушната държава, в брадатото лице на онази система, която хищно троши гръбнаци и жертва човешки съдби, защото е напълно бездушна и кошмарно цинична. В повторното възкачване на Симеонов майките виждат реванша на същата тази отвратителна Система, която смятаха, че поне малко са укротили, наритали и накарали да се промени. И в това е моралната трагедия на цялата случка. Политическото възраждане на лидера на НФСБ ясно демонстрира, че цинизмът не е падал от власт. Че оставката е била само политическа пушилка, мелодраматичен спецефект, за да може злото да се оттегли в сенките и да възстанови своите сили. Протестът на майките днес вече има не само социален, но и силен етичен заряд, защото това е протест на излъганите надежди. Това е протест на онези, които под напора на обстоятелствата трябваше да се отърват от политическата наивност и да видят, че смъртоносната система е като извънземен организъм с много лица и различни форми на живот. А Валери Симеонов е най-упоритата от тях. Точно тази етико-морална катастрофа прави невъзможно дори и за миг патриотът да може да изпълни ролята си на заместник-председател. Той е компроментиран, дискредитиран и няма как да му бъде протестено. Заради това протестът на майките е единственият начин за отбрана на парламентарната демокрация, последното отчаяно средство за изискване на поне едно късче нормалност насред кипящата от налудничави страсти среда. Ако Симеонов осъзнаваше това, той наистина щеше да се покрие и никога да не се появява на бял свят. Но в момента в който е пожелал, поискал и накарал депутатите от НФСБ и ВМРО да го издигнат за заместник-председателя, той ясно показа, че е напълно провален в етично отношение политик. Най-хубавото в това действие обаче е, че майките отново се осъзнаха като сила. Че отново са на улицата. А, който се е заял с майките, винаги е бил наритван. 

Така че да му мисли Валери Симеонов.