Карнавалът на гражданските квоти в листите

 

Карнавал на гражданските квоти. Така по-поетично и възвишено можем да определим предстоящата на 4 април изборна битка. Нито една от парламентарните партии не направи сериозни рокади в политическата част на своите листи. И вероятно това е разбираемо. Вотът днес не е с нови параметри, а втора част на изборите от 2017 година. Противопоставянето е същото, напрежението е същото, същият е и сблъсък на привържениците на статуквото и нетърпеливите за промяна. Всеки, който е очаквал кардинални размествания в политическата част може веднага да подаде молба за членство в клуба "Наивник на столетието". Въпреки наличието на нови проблеми като пандемията, икономическите последици от нея, перманентните разходки с джипа доведени до предизборен оргазъм, политическата ситуация не е претърпяла радикална промяна. Потретването на ГЕРБ във властта събуди нови играчи, но не и нова ситуация. Този път просто нивото на нетърпимост е по-високо, а екстремният фон на вота донася допълнителни тръпки на всички участници в него. Но понеже нито една партия не може да си позволи да се повтори изцяло, голямата картина на промяната се очерта през гражданските квоти. Стигна се до такава ситуация, че фейсбук-зевзеците започнаха да уверяват своята публика, че на тези избори са решили да не се явяват, а ще почакат до следващите, защото напливът от кандидат-депутати е станал непоносим. И май наистина е така. Ако си направите труда да проследите медийното отразяване на реденето на листите, вън от дребните вътрешнопартийни интрижки, които ги е имало преди и ще ги има завинаги (да се свети тяхното безсмъртно име), основните заглавия се въртят около това кой гражданин в коя листа влиза. Това или е пълен разцвет на гражданското общество или е точно обратното - доказателство, че такова животно у нас няма и всеки активен гражданин дебне край политическото шосе, за да си избере подходящата листа и партия на която да пристане. Ще оставим този проблем на телевизионните анализатори и шамани, които и без това напоследък са се превърнали в по-зализана конкуренция на Гала, отколкото в някакви обективни наблюдатели, които искат да ни ориентират в политическата джунгла. Ние ще се опитаме да се гмурнем в мътните води на конкретните личности и ще се опитаме да разберем какво искат да постигнат различните партии сред тях. И понеже в повечето случаи това наистина е карнавал не обещавам, че няма да има ирония, гърч, хейт и подигравки. Човек живее само един път, за да си спести подобно удоволствие.

Най-ярката гражданска квота в ГЕРБ определено е Любен Дилов - син, който оглави листата на Бойко Борисов в Бургас. Политическата биография на Дилов е пълна с партийно строителство, завои, маневри и няколко зрелищни провала. Най-големия от тях, разбира се, е разгромът на Петър Стоянов на президентските избори през 2001 година. Много малко неща подсказваха това фиаско. Зад Стоянов като армия от орки се бяха наредили "демократичните сили", дори и НДСВ. Един вестник излезе с гръмкото заглавие: "С подкрепата на НДСВ Стоянов печели служебно". А Любен Дилов беше шеф на щаба на кандидата. Подозирам, че резултатите от вота са му подействали като душ с киселина. Преди това партията му "Гергьовден" влезе в коалиция с ВМРО за парламентарните избори и въпреки социологическите проучвания не успя да попадне в парламента. Интересно е, че това не доведе до политическия край на Дилов-син. Той все пак успя да стане депутат от Обединените демократични сили в 40-ото Народно събрание през 2005 година пак от морския Бургас. След това ми е трудно да проследя пътищата на "Гергьовден", но ги забелязах през 2014 година, когато започнаха да гравитират край Николай Бареков. По онова време обаче Дилов-син вече беше напуснал политиката официално с уверението, че освен данъци вече не дължи нищо на българската държава. Защо ГЕРБ са се спрели на него сега е въпрос с много отговори. Вероятно го виждат като контратеза на антисистемния дух на партията на Слави Трифонов и кохортата му сценаристи, която виждаме на водачески места. Подозирам, че във фигурата на един симпатичен човек ГЕРБ се опитват да търсят и по-човешко лице на своята партия, която е сериозно ерозирала от толкова години в управлението. Подобно присъствие не просто изморява, то изхабява. Друг е въпросът дали точно Любен Дилов - син може да бъде абсолютния отговор на този въпрос. Днес народът псува целия преход, а той е лице от прехода. И бизнес и биографично. Изобщо склонността да се рециклират стари муцуни и да ни бъдат рекламирани като нещо абсолютно ново, като пик на антистатуквото е интересен подход, който обаче може да гръмне в лицата на своите инженери. Защото отношенията на българите с изминалите 30 години са драматични, гневни, напрегнати и отчаяни. Паметта не е почит по нашите земи, но използването на едни и същи лица в различни роли вече опасно много прилича на перверзия.

Интересен е и подходът на ВМРО към гражданските квоти. Те са партията, която гръмко обяви, че 30 процента от листите им ще са гражданска квота. Проблемът там също е в лицата, които бяха рекламирани като граждани. Като такъв например ни посочиха Боян Чуков, който само дни преди да бъде обявен като кандидат за депутат от ВМРО напусна БСП. Същият подход воеводите приложиха и към депутата от БСП Иван Иванов от Варна, който в края на миналата година бе изключен от левицата. Това твърде много прилича на ровене в боклука, а не на ярък кастинг за нови физиономии. Просто ВМРО очевидно са решили, че всеядността може да сработи при тях, защото еклектиката в подбора буквално подпалва мозъчни клетки. Заедно с Чуков и Иванов, воеводите си харесаха като кандидат-депутати и телевизионният водещ Кузман Илиев, известен с хардкор десни икономически разбирания, бившият директор на НСБОП ген. Кирил Радев, бившият депутат от партията на Жорж Ганчев Христо Смоленов и още много други. Особено внимание привлече и номинирането на миската Жени Калканджиева и музикантът Искрен Пецов. Това също е ход на камикадзето. Калканджиева освен със своята красота в последните години е известна единствено със свадите със своите съседи и с участията си в риалити-формати, а последният хит на Искрен Пецов е бил преди толкова време, че младото поколение би го помислило за набор на динозаврите. Този букет от кадри също подлежи на многостранен анализ. Според мен през такъв гръмокипящ коктейл ВМРО се опитват да се спасят от въпросите за своето участие в управлението, за неизпълнените обещания. Кресливия тон и вечното кавгаджийство не могат да заместят липсата на ясна алтернатива на сагашната ситуация. Пъстрата палитра от граждани и нагаждачи обаче няма да спрат съмненията, че ВМРО се опитва в следващия парламент единствено с идеята да дублира коалицията си с Бойко Борисов. Което показва, че те не са научили най-важното - да правят анализ на собствените си грешки. Дори Калканджиева да направи гола фотосесия за "Плейбой", това пак няма да ги спаси от въпросите и подозренията. В случая виждаме гражданите като димна завеса, а не като реален принос в политическия процес.

Още по-голямо впечатление прави привличането на спортисти в листите. Ако предишните избори бяха надпревара с интелектуалци и журналисти, сега виждаме спортно състезание. В това се отличи особено много коалицията между "Воля" и НФСБ, които разтресоха медиите с новината, че Димитър Пенев ще бъде кандидат-депутат. Гледах едно телевизионно участие на Пената - за 20 минути той сигурно 15 пъти повтори името на Веселин Марешки. Култ към личността? Или намек за основния вербовчик? Предстои ни да видим.

Този текст няма да е обективен, ако не добавя, че БСП също заложи на спортисти. В столичните листи на левицата един до друг място намериха левскарят Емил Велев - Кокала и Христо Марашлиев от ЦСКА, в Пловдив пък футболистът от "Ботев" Георги Георгиев - Гецата и локомотивецът Любо Корадов. Тук ясно си личи опитът БСП да покаже своята консенсусна сила. В едно раздрано от интриги общество социалистите се опитват да обединят непримиримите врагове на терена, обединени от ясна кауза, програма и визия. Което няма да спре шегите и бъзиците, но пък е действие, което си струва да бъде уважавано. Като контрапункт на спортистите социалистите номинираха и интелектуалецът Иван Гранитски като кандидат за депутат, очевидно, за да покажат, че въпросите на културата също не са далеч от тяхното внимание.

Този пъстър парад на личности носи в себе си заряд, но същевременно издава и някакъв проблем в политическия процес. България се нуждае от ярки политически промени и обединителна идея, ако иска да намери някакъв нормален път към бъдещето. И гражданските квоти са начинът да си помечтаят за това възможно утре, което все предстои, ама никога не идва. Но надеждата умира последна. Така ще стане и този път. Месецът преди изборите е вълшебен, защото всичко изглежда възможно, дори и промяната. В този смисъл гражданите все пак са някакво решение. Дано да е за добро.

 

Слави Трифонов и балъците на прехода

 

Партията на Слави Трифонов е най-дълго ражданият Франкенщайн в българското политическо пространство. От няколко години насам всички чакаха нейното появяване, а тя се формираше бавно, трудно и много телевизионно. Процесът на идването й на бял свят мина през много перипетии и мутации. Какво ли не видяхме - дълго рекламиран референдум с въпроси от които две трети се оказаха антиконституционни, кастинги, които се излъчваха директно в най-гледаното телевизионно време, размахани сценаристки пръсти от всеки екран, мелодраматични сценки и едно дълго четене на конско срещу всички за които се сетите. И, моля ви, не оставайте с впечатлението, че всичко описано е хейтърска критика. Всеки политически субект, който се пребори за доверие заслужава своето съществуване под слънцето, но през годините сме видели много такива проекти, които разцъфваха като кактус с ослепителни цветове и само след един мандат се спаружваха като зеленчук, оставен на слънцето. Именно това е интересното в партията на Слави Трифонов, която мина през две имена и доста съдебни изпитания - появява ли се пред очите ни траен политически субект или избуява поредният плевел, който само след няколко години ще е махмурлийска история за посветени и помнещи.

Днес, когато изборите вече потропват на вратата и всички се чудим какво точно ще се случи след тях и в каква посока ще поеме България вече можем да кажем няколко думи както за кадровия подбор на Слави, така и бъдещето на новата формация, чието съкращение ИТН, иронично може да означава Има такъв народ, но и "и така нататък". Слави Трифонов твърдо заложи на телевизионния облик на своята формация. Което се вижда от избора на водачи - всичките му сценаристи, които последователно и търпеливо бяха наложени като медийни лица са оглавили листи. Нещо повече - в подбора на експерти също е търсен медийния ефект. Само така можем да си обясним избирането на хора като доц. Андрей Чорбанов, финансовата експертка Мика Зайкова, шахматистката Антоанета Стефанова, професор Николай Радулов, международникът Димитър Гърдев. Това са хора, които не се нуждаят от политически инвестиция, защото са достатъчно популярни, за да дърпат електорат вместо тепърва да бъдат опознавани. Медийната популярност обаче е тежка дрога. Тя осигурява бърз старт, но проблемът в нея е, че страничните ефекти съвсем не са малко. Повечето от хората назаем са популярни като експерти, а тук вече ще трябва да се ангажират с политически позиции. И ако в първото си качество те са се радвали на одобрение, то във второто си ще трябва да понесат негативите на разделението, злобата, грубата партизация и постоянната виртуална истерия. Всъщност това е генералният проблем на ИТН. Тяхната критика беше съсредоточена върху политическият елит, в нея имаше ярки антисистемни моменти и голяма доза телевизионно пъшкане. Подобен тип критика винаги върви в отчаяно и ядосано общество като българското, където политическите граници са размити, а партията-държава ГЕРБ като октопод е засмукала повечето институции и ги е изопачила и извратила напълно. В този смисъл привличането на разпознаваеми лица е силен ход. Общество, което търси алтернатива така или иначе я е намирало в техните изразени мнения и позиции.

Но тук вече стигаме до интересния момент в антисистемността. Тя е прекрасна и поетична докато не я облечеш в партийна форма и не я повлечеш на изборите. Защото от момента в който се заявиш политически ти преставаш да бъдеш антисистемен. Защото изборите са системата. Така влизаш в един коловоз на политиката в който трябва да заемеш ниша. Тоест трябва да разбереш кого представляваш, коя е целевата ти група, да дефинираш нейните интереси и да впупснеш в тяхното отбраняване. Всичко останало прави партията ти твърде абстрактна, за да бъде избрана. И избутването на медийни лица напред е само временно решение, което не носи дългосрочна перспектива. Слави стъпи накриво още от момента на обявавенето на своята формация, защото повече от година той така и не извади реална програма за действие. И с това си отвори фронт за мощна атака срещу себе си, защото особено в безвремието на пандемията хората започнаха да търсят конкретика. Абстрактната критика срещу политиците е добър старт, но не може да бъде дълга игра. Рано или късно самият ти се превръщаш в политик и трябва да имаш решения. Това е големият смисъл на процеса. Останалото е риалити-шоу.

Още по-лошо стана, когато ИТН извади програма. Нейното представяне беше организирано като телевизионно предаване, но цялата стилистика на спектакъла остави лош вкус в устата. На всичкото отгоре програмата на партията се оказа еклектична смесица от идеи за която никой не е сигурен дали ще може да сработи в своето единство. Слави се е позиционирал някъде в илюзорния център и е привлякъл както десни, така и леви лица. Проблемът е, че това пространство е пренаселено с кандидати за кратка слава. Точно същата ниша се опитва да атакува и Мая Манолова с нейния коктейл от политици във всякакви разцветки и призраци от най-мрачните времена на прехода. Центърът носи измамно спокойствие, защото хората, които го обитават си мислят, че са защитени от крайни критики срещу себе си. Имахме случай на формация, която взе властта по този начин - НДСВ. Хората обаче още си спомнят за лъжата за 800-те дни, за юпитата, които врътнаха далаверка с властта. Когато се опитваш да се харесаш на всички обикновено губиш физиономия и очертания. И това е капанът, който щракна за ИТН - формулата "всички срещу политическия елит" може да сработи единствено, ако си наясно какво трябва да се промени наистина. Още от референдума насам обаче повечето от активните хора са наясно, че Слави знае, че промяната е необходима, но не е наясно какво точно да бъде.

Целият медиен спектакъл с популярните лица още един път като бумеранг удари новата партия. Защото за тях трябваше да бъдат намерени избираеми места. И по себе си знам колко трудно е да накараш местни структури да повярват в тебе, особено, ако си външен. Този процес е четири пъти по-сложен в нововъзникваща партия, защото основите на формацията и къртовския труд е бил полаган от хора, които бяха избутани назад или изобщо не попаднаха в списъка на кандидатите за депутати. Така Слави Трифонов още един път се вписа в системата, а това го унищожава много по-бързо от всичко останало. От него се очакваше нестандартен подход, различно действие, алтернативно мислене, а са оплете толкова традиционно в скандали и караници, че чак е страшно и нелепо. И всичко това в своята прелестна съвкупност е причината за най-голямото подозрение към Слави Трифонов и компания. Че един път оказали се в парламента те набързо ще забравят обещанията и клетвите и ще клекнат на Бойко Борисов. Не един път и два пъти сме виждали партии с ярка опозиционна реторика, които в Народното събрание бързо се гушваха под мускула на премиера и напълно забравяха програми, обещания, уверения и идеи. Точно тук сценаристите не могат да бъдат гаранция. Медийните лица не подпечатват сделката на честността. Дори самият Слави не може да бъде клетвата за непорочност. Защото истината за политиката и идеите се вижда в процес. Както казваше Робърт Пърсиг "истината се крие не в социологията, а в биографията". И тук стигаме до самия Слави. Антисистемникът, който обаче е олицетворение на целия преход. Той е лице от прехода. Неделима част от всичко, което ни се случи в последните 30 години. И никак ни ми ясно кои ще се избирателите, които ще повярват, че телевизионното лице на Прехода може днес да бъде неговото отрицание. 

Това е голям скок на вярата, а балъците вече не са чак толкова много.

 

Спасение за страната ли е експертното правителство?

 

От избори на избори у нас социологията се превръща в едно от най-екстремните изживявания. Вече едва ли е останал българин, който да се доверява напълно на спусканите от телевизионния екран проучвания, особено, когато са гарнирани от анализатори, които с поглед блеснал от любов към властта се опитват да се слагат на управляващата партия по начин досадно напомнящ на методите на кралица на нощта да си хване повече клиенти. Вероятно тази интелектуална и политическа лакейщина е причината почти никой да не е в състояние да визуализира в главата си какво ще представлява следващото управление. Ние живеем в свят, който има всички признаци на разпад. ГЕРБ управляват три мандата, но последният беше толкова безидеен, импотентен, изнасилен и безсмислен, че ще бъде запомнен най-вече с разходките с джипа и подтискащото усещане за липса на ясно бъдеще и перспектива. Упрявляващата партия е в първата фаза на класическата депресия, когато човек все още се опитва да си самовнуши, че всичко е наред и, че нищо драматично не се е случило и животът ще продължи по старому. Коалиционните им партньори в управлението пък напълниха листите си "граждански квоти", събрани от бунищата на други партии вероятно като форма на щит пред себе си и като бягство от отговор на тежките въпроси за престоя им във властта. Изобщо месец преди изборите страната си намира в особено политическо състояние в което има много въпроси, много терзания и съвсем малко отговори. Вероятно това е причината все по-често на бял свят да излиза идеята за експертен кабинет като форма на решение на целият този пъзел. Все по-често свободни граждани и малкото останали свести анализатори се впускат в тази тема с нарастваща смелост. Последният, който озвучи тази идея се оказа Иван Гранитски, който като гражданска квота влезе листите на БСП и се нареди втори след Корнелия Нинова в 25-ти МИР. В едно програмно интервю той възкреси идеята за програмно правителство. Много хейтъри целенасочено и зложелателно видяха в него певец на бъдещата коалиция между БСП и ГЕРБ, но дори и разсеян полет върху интервюто показва налудничавостта на подобно интерпретация. Грантиски изразява нещо съвсем различно, а вероятно и утопично - надеждата, че е възможно да се постигне политически консенсус в името на конкретни цели. Че диалогът не е мъртва величина в българското общество, което е натровено от интириги и манипулации. Това съвсем не означава коалиция между БСП и ГЕРБ, а може да се разчете като точно обратното - като постигането на съюз анти-ГЕРБ, обединение на опозицията в името на общата цел. Точно на такава територия се появява идеята за експертно правителство.

В подобен тип изявления има една очевидна слабост. България има горчив опит с експертните кабинети или поне с кабинетите, които не бяха представяни и рекламирани като такива. Започвайки от правителството на Димитър Попов българите сериозно се опариха с идеята за експерти, които трябва да решават политически въпроси. При Попов в едно бяха събрани и партийци и експерти, но дори и най-паметливите не си го спомнят с нищо друго освен с освобождаването на цените и с култовата реплика на Попов "За бога, братя, не купувайте". Няколко години по-късно страната се сдоби и с правителството на Любен Беров, което днес има легендарна слава. И левицата и десницата го обвиняват във всички възможни грехове. Десницата вижда в Беров отражение на собствения си провал да се задържи във властта, а левицата като несправедливо обвинение, че кабинет, който е изпълнявал почти дословно програмата на СДС днес й се приписва като някакъв сенчест театър на маските. Така или иначе никой не харесва кабинета "Беров", който съществуваше в политически вакуум и без реално парламентарно мнозинство, като реещ се в пространството компмромис до събирането на сили за провеждането на предсрочни избори. След това пропускаме доста години и стигаме до правителството на Пламен Орешарски, което също се опита да повтори донякъде формулата на експертен кабинет, макар че никой не повярва, че това е така. Животът на това управление беше твърде кратък, за да си струва да го помним с подробности, но злощастното и налудничаво назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС прогори като лава обществено съзнание.

Въпреки всичко описано идеята за експертен кабинет като решение на всички проблеми на страната остава да витае в пространството. Десетгодишната кубинка на партийната аристокрация на ГЕРБ върху черепа на страната допълнително убеди много хора, че трябва някаква спасителна надполитическа формула, която да даде алтернатива на цялото безвремие и срутище. Преди няколко години в темата по обичайния си начин успя да влезе дори и Бойко Борисов, който обяви, че всичките му правителства са били експертни, а самият той е най-големия експерт. Това се случи малко преди да корабокрушира второто му управление, защото очевидно фактът, че имаш фабрика за печелене на избори по никакъв начин не води след себе си успешни начини за задържане във властта.

Ще си призная нещо честно. Винаги съм предпочитал партийните управления, защото така поне е ясно кой носи политическата отговорност за конкретните решения. ГЕРБ обаче се подиграха напълно с тази идея. Създаването на плаващи мнозинства и покупко-продажбата на парламентарни съвести буквално торпилираха идеята за отговорност. Целенасоченото смазване на парламентарния авторитет беше също начин на размиването на отговорност, а в този процес депутатите от ГЕРБ съучастваха напълно на Бойко Борисов като криеха от опозицията все едно е свещен тотем. Безкрайната гавра със здравия разум, която представляваше последният мандат на правителството ме накара да се замисля дали наистина не е необходим експертен кабинет. Защото България със сигурност трябва да мине през преходен период през който да се възстанови институционалната култура и демократичното начало. Днес дори и да искаме е трудно да говорим за партийна отговорност и послания, защото след ГЕРБ всичко звучи цинично. Медийната среда е деградирала и развратена, публичната среда също е доведена до състояние на тиха лудост. И ако следващият парламент изкопира едно към едно обърканите български политически страсти, то може би създаването на експертен кабинет като едното нищо ще се окаже работеща формула. Не смятам, че тя може да е безкрайно дълга и проточена, но е възможност за успокояване на кипящите страсти и начертаването на приоритети за бъдещето. Не ме разбирайте погрешно - аз искам БСП да спечели вота и да състави собствено правителство. За мен това е единственият реален отговор на проблемите на България. Но ако разсъждаване по всички възможности и вероятности, то всяко правителство в което ГЕРБ отсъства ще е добро. Дотам ни докараха. Дотам срутиха държавата. Дотам заслужават своето наказание. Дотам заслужават точно такава съдба.