Младост начело на парламента – гаф или нова възможност?

 

България винаги е живяла в мелодраматичен сблъсък между искрящи желания и банална до сиво реалност. Карл Маркс определено би се подмсмихнал, ако види подобно диалектично противопоставяне. Звучи сложно, но всъщност е нещо съвсем простичко. На думи България винаги е по-добра, отколкото в реалните си действия. И това се видя изключително ярко, живописно и запомнящо се при избора на новия шеф на Народното събрание - 34-годишния Никола Минчев. Той едва ли е подозирал какво кръчмарско-анализаторско цунами ще преживее.

Само за половин час гмурване в дълбините на мрежата събрах десетки мнения в които се казваше, че изборът на Минчев е "гавра с парламентаризма", "ритник в слабините на демокрацията", че гласуването за него е било "недопустимо, глупаво", че "Народното събрание не може да бъде детска градина в която някой да се упражнява и да трупа опит", че "Продължаваме промяната" са върнали парламента в детската забавачница и са си направили гаргара с целия народ.

Виждате ли за какво говорим?

Ако хванете който й да е от авторите на патетични фрази вероятно веднага биха ви казали, че ние трябва да дадем път на младите, че е време на направим България страна в която новото поколение иска да остане, но в момента в който на младите наистина се даде път, се оказва, че това е гавра и трагедия в космически мащаби. Уж, божкем, цялата ни политика и дейност е ориентирана към младите, всичко правим в тяхно име, а когато някой от митичните млади пробие стъкления таван, се оказва, че той е едва ли не терорист с жълто около устата. С други думи - ако единствената възможна атака срещу Минчев е неговата младост, това е смешно, тъпо и в крайна сметка абсолютно недостойно.

Защото нека да ви припомня, че започнахме 2021 година с друг шеф на Народното събрание - опитният парламентарист, поцинкованата завинаги Цвета Караянчева. С нея по-добре ли беше? Тя по-добре ли олицетворяваше принципите на демокрацията? По-истински ли се вписваше в институционалното начало? Цвета Караянчева - жената, която позволи на Бойко Борисов за четири години да стъпи само 5 пъти в парламента, а той за благодарност я нарече с фраза, която се е набила в колективното несъзнавано на целия български народ. Припомнете си и какви други председатели на парламенти сме имали. Веднага ми идва наум Александър Йорданов, който в зората на своята политическата кариера беше абсолютно същата безсъдържателна карикатура, която е и в нейния залез. Или пък Йордан Соколов, който макар и опитен юрист, също остана в аналите основно като крепител на мрачното статуквото на костовото СДС. С други думи - не годините, а конкретните действия са тези, които остават в историята и допринасят за имиджа на институцията. Един Захари Стоянов е само на 38 години, когато става шеф на Народното събрание. Не знам дали тогава са го блъскали моралистично, че е твърде млад, че е още много зелен и неопитен.

И след като един път похвалихме новия председател, сега май е време да започнем с крититиките. Беше повече от нормално първата политическа сила да избере свой човек за председател на парламента. Точно, както само преди няколко месеца направиха от "Има такъв народ", въпреки, че след 4 април те бяха втора политическа сила, но имаха статута на новото чудо, което озарява терена. ПП трябваше да се поучат от примера с Ива Митева. Тя има впечатляваща юридическа биография, всички, които са работели с нея твърдят, че е забележителен конституционалист, но нейното председателство на НС ще се запомни основно с гафове, истерии и буквално неразбиране на парламентарните правила. Юридическото образование само по себе си не е гаранция за добро ръководене на институция като парламента. Заради това ми се струва, че партията-победител не подходи достатъчно сериозно към Народното събрание и неговото ръководство. Половината негативни реакции можеха да бъдат спестени, ако те достатъчно рано, ясно и отчетливо бяха казали кой е техния кандидат. Само, че ние не чухме име. И, когато няма факти, медиите заляха публиката с всякакви хипотези, варианти, разигравания и имена. Върхът на сладоледа се оказа сладострастната идея шефът на парламента да се сменя всяка година на ротационен принцип. След като един път е допуснато такава новина да циркулира из медиите, на нея трябваше да се противопостави принципна и достатъчно ранна позиция, за да покаже "Продължаваме промяната", че разбира същината на парламентаризма и, че Народното събрание е важно за нея.

Днес обаче ние живеем в море от информации за разпределяне на министерства, за реформи в управленската структура, за вътрешни напрежения при обсъждането на имената, за яростни противопоставяния и задкулисни ритници по кокалчетата, на този фон парламента остана някъде встрани. А истината все още е, че България е парламентарна република и, че и най-доброто правителство да бъде създадено, то без работещ парламент то е обречено на бавна агония и бърза гибел. Точно тук ПП стъпиха леко накриво. Не смятам, че гафът е много голям, нито, че е структуроопределящ, но точно на него се дължат възмутените поетични трептения на душите на кръчмарските политолози. Защото няма българин, който да не усеща значимостта на парламента. Да, в годините на прехода депутатите бяха превърнати в редовна мишена за отстрел, в прицел на присмех, в обект на драматични шеги, вицове и закачки, но това е темелната институция, която гарантира, че демокрацията у нас съществува. Не напразно в мига в който ГЕРБ бяха разтърсени и свалени от власт очите на всички хора се приковаха в екраните на телевизията. Защото именно през новия дух в парламента, те схванаха, че чудовището Борисов вече окончателно остава в историята и, че промяната идва,         дори и тя да прилича на Филип Станев със скъсаните дънки.

Тоест - Никола Минчев днес, ако не иска да бъде просто поредния фигурант, трябва ясно и веднага да си даде сметка, че по същество той става първа фигура в държавата. Младостта получи реален шанс и трябва да го използва качествено. Защото наистина е тъпо в България Народното събрание да е заорало дъното със своя рейтинг. Това говори, че самата демокрация у нас не функционираше както трябва. И лечението, промяната, новото трябваше да започне точно с парламента. Заявката за нещо различно трябваше да се случи пред очите на всички граждани и сега един млад човек ще има тежкия товар да я изпълни ритуално.

За първи път от много време насам в началото на 47-ото НС чух речи, които звучаха конструктивно. От тях беше отпаднал реваншисткия тон и беше останало единственото разбиране, че имаме последен шанс за промяна, преди всичко да отиде по дяволите. Заради това аз лично считам, че млад човек начело на НС е един добър ход, който обаче с времето ще се докаже като полезен или просто като ритуален. Аз предпочитам да вярвам в хепиенда. В страна като България добър край все пак е възможен. Убеден съм в това.

 

Последните гърчове на отиващата си власт

 

 Политическата трагедия на бояджиите на паметници

 

Покрай преговорите за съставяне на правителство, политическите стенания на ГЕРБ, бурята на кризите, които идват и парламентарните страсти в 47-ото Народно събрание, една важна и мрачна новина остана леко встрани от общественото внимание. Скандалният блогър Асен Генов, прочул се основно с крайните си позиции и перманентното съскане по адрес на всички, осъди България в Страсбург. Самият той шумно се похвали за това във фейсбук, но може би заради промененото политическо време, не успя да предизвика достатъчен медиен интерес. Нека да припомним - презз 2013 година Генов и негова съучастничка бяха арестувани, защото нацапаха с боя паметникът на партизаните пред "Позитано" 20. Тогава монументът осъмна с червени надписи "КОЙ? БКП-ПОЗОР. КОЙ?", а главите на самите партизани бяха омацани в червено, подобно на качулките на позабравените руски псевдобунтарки от "Пуси Райът". Генов и неговата колаборационистка бяха арестувани. На първа инстанция блогърът беше оправдан, но на следващите бяха признати за виновни и очевидно това е принудило двамата да отнесат случая до Европейския съд по правата на човека.

Казват, че съдебни решения не се коментират, а се изпълняват, но това е случай в който напълно ще нарушим неписаното правило. Защото решението от Страсбург е пълно с парадокси, нелогичност и глупост, която парва като плесник по врата. Съдът приема, че действията на нарушителите едва ли са довели повреждане на паметника и заради това след това в мотивите изцяло се отдават на политика. Още тук обаче съдът стъпва накриво. Защото в момента в който елементарното хулиганство беше извършено имаше скулптори, които ясно заявиха, че чистенето на един такъв паметник със сигурност го уврежда. Тоест - решението на българският съд е повече от легитимно. След това обаче идва бруталната политика. В решението четем буквално следното: "паметникът е бил издигнат по време на комунистическия режим в България и е бил ясно свързан с ценностите и идеите, за които се застъпва този режим. Следователно, едва ли може да се разглежда като ползващ се с всеобщо почитание в страната". Много яко! Тоест, ако един паметник не се ползва с всеобщо почитание, той става легитимен обект на атака. С други думи - прословутият паметник на Роналд Рейгън в Южния парк трябва да се готви за много бурни времена. И това няма да е наказуемо по никакъв начин. Четете какво ни казват от Страсбург. Винаги ми е било интересно да чета съдебни решения с политическа окраска, но това буквално смазва с нечистоплътността на изводите си.

През 2013 година България беше разтърсена от протести след назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но никой никога не е ограничавал правото на Генов и компания да протестират, ако искат и три дни пред "Позитано". Заливането на паметника с боя обаче вече не е протест. Това е вандализъм. Елементарен акт на простотия. Политическо безсилие доведено до абсурд. Бездарие, което стига до откровен фашизъм. И съдът по правата на човека буквално легитимира това.

Днес Генов разглежда решението на съда и своите действия в политически контекст, но понеже паметта е форма на дисидентство нека да върнем лентата назад и да си припомним, че в началото той обявяваше своите действия за едва ли не арт-бунт. Даже се сравняваше с Давид Черни, Пикасо и кой ли още не. Това е другата драма на подлото време - днес всеки самозванец с кофа боя и налудничави идеи може да се самопровъзгласи за творец. Изключителен опит за естетизация на обикновената простотия. Между другото един много ексцентричен марксист като Валтер Бенямин беше очертал много ясна разлика между фашизма и комунизма в сферата на изкуството - фашизмът е този, който естетизира, комунизмът политизира изкуството. Скулпторите пред "Позитано" не са естетизация на нищо, а политическо изкуство в най-чиста форма. Следователно, посягането върху тях е драматично посягане върху идеята за политика, тоталитарен опит за заличаване на миналото, реванш на демоничното мракобесие, маскирано като бояджийска гавра с институциите в изкуството. Това е паразитна форма на съществуване, но нека да бъдем честни - българската десница в своето най-ярко проявление винаги е съществувала само така. Заради това нейната основна битка и до днес е битката с паметници. На тях им пречи самата история. И това е проблем, защото тази фобия от миналото направи така, че дясното в България никога не се роди по нормален начин. Дълго време то беше заклещено между патологичен антикомунизъм и банална истерия. Точно заради това, когато се роди корупционната партия ГЕРБ тя изсмука и занули това политическо пространство. Там просто нямаше политика. Имаше реваншизъм, историческа комплексарщина и тя направи възможен Бойко Борисов и неговият авторитарен едноличен режим. Ето това е истинският проблем на времето, но но можем да искаме десните блогъри на свободна практика да мислят в такива политически дълбини.

Всъщност точно тази фобия от историята стана причината за политическата криза в която България беше доскоро. В два поредни парламента съставянето на правителство се провали гръмко, защото десните партии продължаваха да живеят в миналото и да слагат абсурдни разграничения. Спомняме си, че в 46-ото Народно събрание Демократична България дори не се появи на разговорите с БСП, защото видите ли не искали да подкрепят правителство с мандат на левицата. Всъщност това беше елементарният трик на ГЕРБ по време на цялото им съществуване. Те правиха всичко възможно да заличат всяка форма на диалог между лявото и дясното, защото прекрасно знаеха, че ако той стане възможен, Бойко Борисов ще остане в историята. Днес, когато това се случи, виждаме, че ГЕРБ не просто остана в опозиция, а остана заложник на мрачното минало. Въпреки, че там буквално няма какво да се отбранява. За кое да се бориш с голи гърди? За източването на пари от магистралите? За дрийм-тиймовете ли? За кръга от партийни фирми, които изсмукваха ББР? За похитените и пленени медии? За честта на Мата Хари и снимките на похъркващия премиер? За кюлчетата в чекмеджето и пистолета на шкафчето? Но това е техен избор. Те сами са решили да бъдат камикадзета.

Всъщност вероятно има и друга причина решението по аферата "Генов" да не получи чак толкова голямо обществено внимание. За първи път от много време насам България отказа да се дави във въпросите по историята и да се опита да си начертае някакъв път към различно бъдеще. Видях, че много хора виждат в идеята за ново правителство символичен край на прехода. Защото този път четири толкова различни партии успяха да се разберат, че задача номер 1 е създаването на различна обществена среда. След нея споровете ляво-дясно пак ще бъдат актуални, интересни, напрегнати и яростни, пак ще има политически битки, скандали и свади, но България днес трябва да изстърже остатъците от корпоративната държава на Борисов. Защото, когато срещу тебе стои хунта, нейното премахване е национално усилие. Политическите разграничения важат за демократична ситуация. Когато демокрацията е полумъртва от толкова много схеми, арогантност, корупция и произвол, е необходим дори и съюз на противоположностите. Между другото направи ли впечатление колко много пъти медиите се опитваха да хиперболизират различията между партиите в усилията за съставяне на кабинет. Това бяха последните гърчове на отиващата си власт. Последен опит за провал на всяко усилие за нещо различно, за промяна в това, което получихме като мрачно наследство. Това, че не стана вероятно е знак, че паметниците у нас могат да си отдъхнат.

Това не означава, че останки от миналото като Генов и сие няма пак да се опитват да си пробиват път към медиите със своите нещастни пърформанси, но със сигурност е знак, че нещо в основния блокиращ механизъм за развитието на България вече е променено. Заради това десните блогъри напоследък са доста нещастни. А това е една добра новина в отиващата мрачна, непредвидима, хаотична и буреносна 2021 година.

 

 

Кой ще спечели в сблъсъка в БСП?

 

След изборите на 14 ноември БСП за пореден път се оказа на кръстопът. Това е кръстът, който левицата носи през целия преход - едно свръхусилие за промяна, но винаги е неясно в каква посока ще е тя. БСП за пореден път не успя да повярва на спада на своите резултати, изправи се пред поражение невиждано в историята на прехода и отново анализатори в различни тоналности започнаха да вещаят край на левицата, нейната окончателна политическа смърт и какви ли още не злощастия. Това не е нещо невиждано в историята на прехода. Цели поколения израснаха с идеята, че след още едни избори БСП си отива, окончателно се срива в канализацията на историята и оттук-нататък българския политически модел ще се развива без нея. И все път тези пророчества се оказват без никакви корени и смислена основа. В ситуация в която всеки нововъзникващ телевизионен проект се разполага в дясното пространство, защото това е модерно, модно и съвременно, БСП се оказа единствената противотежест на всяка политически конструкция, която се опитва да ни каже, че дясната политика може магически да постигне леви цели. Това е голямата оптическа илюзия на прехода, магическия трик за спечелване на гласовете на балъците, които са готови да инвестират във всяко политическо чудо не просто надежда, но и реалните си гласове. Историята на България по време на прехода може да бъде разказана в призмата на тази люлка, която хвърля гласовете на мнозинството в поредната надежда за чудо. Отстрани това изглежда уморително и по магически абсурдно, но България нямаше да бъде България, ако можеше да бъде описана в логически термини. Така стигнахме до 14 ноември, когато като първа политическа сила изплува новообразуваната партия "Продължаваме промяната", а БСП остана четвърта в оспорваното състезание. Това отприщи нова състезание в левицата, защото мнозина отписаха Корнелия Нинова като лидер на социалистическата партия и започнаха да си фантазират друго управление на тази формация, по-мускулесто и напористо, разбира се. В окото на бурята е трудно за реални анализи и хладен здрав разум, но още отсега можем да се опитаме да видим какво предстои. След катастрофалните резултати на БСП Нинова подаде оставка, но новия устав на левицата не предвижда лесен изход от това състояние. Тепърва предстои конгрес, който да констатира оставката на лидера, а след това предстои дълга и сложна процедура по пряк избор на лидер, която може да приключи и по доста неочакван начин. Към момента един-единствен човек в левицата е предявил претенции към лидерското място в БСП и това е младокът Крум Зарков, който отдавна е тайното въжделение на много хора за различен политически живот на социалистическата партия. Всичко това предпоставя доста бурни дни за БСП и големият въпрос оттук-нататък е ще се оттегли ли Нинова от лидерското място и ще има ли БСП нов председател през януари следващата година. Това е въпрос без конкретен отговор, защото още много неща предстоят да се случат.

Корнелия Нинова не е за подценяване. Тя все още има подкрепата на широките членски маси на БСП. Лидерката на социалистическата партия започна реформа, която не е за подценяване. Тя ограничи депутатските мандати до три, влезе в битка с левите олигарси и започна позиционна война с феодалите в БСП. Връх на нейната битка стана противопоставянето й с Георги Гергов, който овладя като раков тумор пловдивската организация на левицата. Това беше битка на живот и смърт. Тя започна, може би твърде късно, една смислена битка за различна партия. Действията й все още се радват на подкрепата на обикновените социалисти, които оценяват това титанично усилие за прочистване на левицата. Нинова за тях все още е символ на битката за различна БСП, за социалистическа партия с чисто лице, с нова биография, с различно битие и живот, който поглежда отвъд старите условности и дадености. В този смисъл всеки, който отписва Нинова всъщност тръгва срещу жизненоважна реформа в БСП, която представя левицата като различното лице на политическия живот у нас, като партията, която се е изправила срещу вътрешните си демони и се е преборила с тях. Нинова не е просто символ на промяната, а на различното политическо състояние на левицата, на онова усилие, което отличава БСП от всички останали партии. Ето защо нито един анализатор все още не е в състояние да предвиди процесите в левицата, защото в противопоставянето там все още има твърде много неизвестни и най-важното - процесите там не са стигнали до своя логичен завършек. Много хора написаха прежедевременен некролог на Корнелия Нинова, но тя все още има сили не просто за възкресение, а за това да поведе левицата в съвършено нова посока. Като например да я вкара в управлението. Това е ироничното в ситуацията. БСП с 80 народни представители в 44-ото Народно събрание беше напълно заобиколим фактор, политическа сила, която можеше да бъде пренебрегната и оставена встрани. БСП с 26 народни представители в 47-ия парламент държи ключа към управлението и изобщо не може да бъде заобиколено при съставянето на формулата за управление. Заради това вероятно вътрешната опизиция на Нинова се опита да я саботира точно в опитите БСП да участва в следващото правителство, защото добре осъзнават, че това е пътят не просто за закрепването на левицата, а утвърждаването на социалистите като фактор на стабилност, предвидимост и здрав разум. С други думи - всички опити за разклащането на Нинова се отразяват не само на твърдото ядро на левицата, но и резонират с най-дълбоките чувства на левицата, която винаги е настроена държавнически.

Крум Зарков от своя страна е едно от младите и модерни лица на левицата. Той символизира либералния дух на социалистическата партия и се радва на подкрепата на градските леви, които мечтаят за социалистическа партия с различна настройка. На негова страна е Младежкото обединение на партията, чийто представители шумно обявиха своята подкрепа, но това е нож с две остриета. Защото от една страна БСП се нуждае от обновление, но от друга, ако това обновление завие в твърде градска и либерална посока, това ще отблъсне доста широки членски маси, които така или иначе отдавна следят процесите в левицата, но имат едно наум за Истанбулската конвенция и опитите за насилствена модернизация на социалистичедските низини. Нинова вече един път удари Зарков, че той има проблем не с нея, а БСП, защото е един от либералите в партията, а той й отговори, че тя се опитва да го обиди с тази атака.

На страната на Зарков стои не само младостта, а и това, че той успя да се разграничи от вътрешната опозиция в БСП, защото тя не е коз, а само котва на неговата шия. Предимството на Нинова обаче, която не е казала дали смята да участва в новата битка за лидер, е това, че тя е лидерът започнал промяната в БСП и, че незивисимо от всичко трудност тя превърна социалистическата партия в основна алтернатива на ГЕРБ. Тоест пред левицата стои ясно изразен избор - дали да продължи в досегашната линия на противопоставяне или да потърси някакъв нов път за развитие с всички рискове на новата личност и новата политическа линия.

Описан така сблъсъкът Нинова - Зарков звучи елементарен и прост, но всъщност нещата са по-сложни. Самата Нинова вече веднъж каза, че Зарков е нейно откритие и, че тя му е дала път в политическия живот на страната. От гледна точка на Зарков вероятно нещата в БСП изглеждат също толкова просто - левицата се нуждае от нов лидер, за да получи шанс за различно представителство и доверие на българските граждани. Процесът обаче се усложнява от започналите преговори за участие във властта. Защото в крайна сметка те ще предопределят изхода от лидерската битка в БСП. След много години в опозиция левицата има шанс за основна дума в управлението и за рещаващ глас пътя на държавата оттук-нататък. През януари на конгреса на БСП това ще е основната тема за разискване. Ако Нинова е успяла да проправи пътя на социалистите в управлението, нейното място ще е безалтернативно и тя няма причини да се безпокои за бъдещето. Ако нещо е минирало този процес, то Зарков ще има своя шанс да й се противопостави. Точно този сблъсък обаче показва, че БСП наистина е единствената демократична партия в объркания български политически пейзаж. След драматичните избори на 14 ноември единствено БСП е потънала в екзистенциална криза и това е голямото доказателство, че тя е единствената реална партия, която съществува в България днес. А това в крайна сметка е големият плюс на левицата. Защото всичко останало е път в нищото.

 

Българската трагедия с постоянните катастрофи

 

Само няколко дни след втория тур президентските избори (останали в историята с тоталния разгром на ГЕРБ и тяхното тамагочи Анастас Герджиков) и буквално месец преди коледните празници, България беше разтърсена от огромна трагедия. Автобус с македонски туристи пламна като факла на магистрала "Струма" и огненият ад отне живота на 46 души, част от които деца. Мнозина ужасени наблюдатели видяха случката като част от една безкрайна поредица от трагедии, които разтърсват България все преди празнични дати, сякаш, за да ни напомнят, че ние съществуваме не просто в сгрешен модел на държава, не просто само в спомен за държава, а в сгрешен модел на общество, което не е в състояние да решава проблемите си, а просто ги оставя да се натрупват, преди те като смъртоносна лавина да полетят към нас.

Както се полага, разбира се, видяхме на мястото на инцидента българските официални лица, от Македония със страшна скорост дойде и техния премиер Зоран Заев и типично трагедията моментално обрасна с версии, информации, спекулации и всякаква жълтения. Тези дни видях вече, че македонската опозиция атакува властта с питане

дали във фаталния автобус не е бил пренасян тайно високозапалим химикал за производство на хероин. Тепърва ще чуваме още такива версии. Вероятно това е нормално. В 21 век избягваме да погледнем трагедиите в очите като ги отрупваме с версии и лъжи за всяка една от тях. Тоест тепърва ще видим къде е цялата истина за фаталните мигове и какво точно ги е причинило, но в България подобна катастрофа нямаше как да не отвори нашите собствени политически и обществени рани. А именно за състоянието на митичните пътища - тези брошки на ревера на Бойко Борисов, сърцевината на пропагандата му която с години изливаха върху нас като токсичен отпадък, за да ни държат в плен на своята корпоративно-корупционна паяжина. Именно пътищата се оказаха най-големият български ужас, защото там е закопана истината не просто за управлението, а за сгрешената напълно конструкция на държавата. И цената на тази грешка вече я плащаме всички, а вече и случайно преминаващите през страната.

На целия този фон аз лично бях ужасен, потресен и покъртен от позицията на ГЕРБ по фаталната катастрофа. На брифинг в своята централа представители на партията веднага надуха гайдата, че точно този участък на точно тази магистрала бил строен в далечната 2003-2004 година година и те нямали нищо общо с него. Което е една своеобразна еволюция - ако преди на ГЕРБ им бяха виновни Пламен Орешарски и тройната коалиция, сега вече виновно им се оказа и правителството на НДСВ. Те все са невинни. Не партия, а сбор от ангели. И нито един журналист не се опита да им припомни, че дори и през 2003 година този участък да е бил построен перфектно, то пътят все пак се е нуждаел от подръжка, нови маркировки и оглед, все неща, които те е трябвало да направят в последните 10 години. И въобще това внезапно вдигане на ръцете и надаването на медийния писък "Аз съм невинен" издава не просто липсата на реално алиби, а истинско усещане за вина. При това този вик беше регистриран преди още разследването на събитието да излезе със заключение на какво се дължи катастрофата и какво точно я е причинило в такъв голям мащаб.

Всъщност именно реакцията на ГЕРБ накара медиите да обърнат поглед към фаталния участък от магистралата и да разровят малко по-дълбоко. Оказа се, че тази отсечка от години е проблем за шофьорите, привличала е вниманието на пътуващите и се е знаело, че в с нея има проблем. Стана ясно, че още през 2017 година тогавашния регионален министър Николай Нанков (изхвърчал от поста си заради трагедията край Своге) в отговор на питане е заявил, че този участък няма статут на магистрала. И това е преди 4 години. Оказа се, че отговор за настоящия статут на отсечката просто няма. 4 години пълно бездействие пред една буквално тиктакаща бомба, която се разрази в момента в който никой не я очакваше.

Всъщност припомням този аспект от историята, защото предишните управляващи направиха епичен опит да разкажат своето участие в управление през строежа на пътища. Все едно те са започнали тази народолюбива дейност и преди тях никой никога не е излял дори капка асфалт. Само, че опитът за подобен разказ е свързан с ключов проблем - именно начинът по който бяха построени част от пътищата и магистралите беше един от моторите на общественото недоволство, които изкараха хората на бунт срещу управлението на ГЕРБ. Пътното строителство и разкритията за изнесени милиони в чували, за мрежата от корупционни интереси, подкупи, близки до ГЕРБ фирми и разпределяне на порции станаха фон на красивото усилие за изчегъртването на Бойко Борисов и неговия прогнил модел. Та точно, защото партията на експремиера се опита да монополизира целия строеж на пътища, всяка трагедия, която се случва се превръща в безкрайно обвинение към тях, към тяхното управление, към тяхната наглост и неспирни кражби. Точно както навремето се случи трагедията край Своге - на отсечка с безкрайно много проблеми, построена на два на три, за която много време институциите са си разменяли писма и са си прехвърляли топката една на друга. Всичко това, платено с цената на човешки животи. Защото, както вече се разбра - ГЕРБ никога не са строили реално. Те създаваха видимости на строежи и ремонти, нещо като димна завеса, която да скрие огромното източване на средства, преразпределение на ресурси, изсмукването на жизнени сокове от държавата. Точно това видяхме и в случая "Струма" - истината за нея е забутана между отчуждителни процедури, бюрократична немарливост, институционален непукизъм и дългогодишно бездействие. Нито научихме от ГЕРБ дали и как са поддържали магистралата, нито разбрахме защо толкова време са подминавали сигналите за нередности точно на тази фатална отсечка, влязла завинаги в черната история на България.

Всъщност разказът за трагедията с македонците е разказ за трагедията на България - една страна заключената между минало в което все пак държава имаше и бъдеще в което има само охранени бюрократи, които жадуват подкупи, но не вършат никаква работа. Трагедията оттекна във всеки един българин, защото в дъното на душата си всеки един от нас знае, че може да е следващата жертва на един такъв инцидент, може да е следващия труп на местопрестъплението "България", където нищо не е такова каквото изглежда. Магистралите не са магистрали, държавата не е държава, а единствено смъртта ни напомя зловещо за това какво е било и какво ни чака, ако не се хванем заедно и не променим нещо.